Сара Маклейн
Маската на любовта (3)

Глава 2

Разговорът я бе изнервил.

Цялата вечер я бе изнервила.

А Джорджиана не обичаше да се чувства изнервена и несигурна, което беше причината толкова дълго да избягва този момент — завръщането й в обществото и неговия дебнещ, осъдителен взор. Ненавиждаше го от самото начало, преди десет години. Ненавиждаше начина, по който я следваше всеки път, когато се обличаше, за да се появи по улиците на „Мейфеър“, вместо в игралните зали на своето казино. Мразеше начина, по който бе подпечатал съдбата на дъщеря й много преди Каролайн да поеме първия си дъх.

И тя бе отмъстила за неговата осъдителност, построявайки храм на греха в самия център на обществото, като шест години, ден след ден събираше тайните на членовете му. Мъжете, които залагаха и проиграваха състоянията си в „Падналия ангел“, не знаеха, че всяка карта, която обръщаха, всеки зар, който хвърляха, зорко се наблюдаваше от жената, която техните съпруги пренебрегваха при всеки удобен случай.

Нито подозираха, че тайните им бяха внимателно подреждани и съхранявани, готови да бъдат използвани от Чейс, когато имаше нужда от тях.

Но поради някаква причина това място, тези хора, техният недосегаем свят вече я променяха, караха я да изпитва нерешителност за неща, за които никога преди не се бе колебала. Някога тя щеше да изложи пред виконт Лангли бъдещето му черно на бяло — да се ожени за нея или в противен случай да си понесе последствията.

Но сега тя прекалено добре знаеше какви бяха тези последствия и не й се щеше да хвърли поредната жертва на вълците, хранещи се със скандали.

Не че нямаше да го стори, ако се наложеше.

Но се надяваше, че има и друг начин.

Младата жена излезе на терасата на Уъртингтън Хаус и пое дълбоко дъх, зажадняла за успокояващата благодат на свежия въздух, даряващ я с измамната надежда, че бе свободна от тази нощ и тези задължения.

Априлската нощ беше освежаваща и пълна с обещания и тя пристъпи в сенките на мрака, където се чувстваше най-удобно. След като се озова в закрилническата му прегръдка, Джорджиана изпусна дъха си и се облегна на мраморното перило.

Три минути. Най-много пет. И после щеше да се върне. В крайна сметка имаше причина да дойде тук. Имаше награда в края на тази игра, която, ако я спечелеше, щеше да означава закрила и сигурност, и живот за Каролайн, каквито Джорджиана не би могла да й даде.

При мисълта в гърдите й се надигна гняв. Тя притежаваше власт, простираща се отвъд човешкото въображение. Само с един замах на писалката, с един знак към нейния игрален ад тя можеше да погуби човек. Пазеше тайните на най-влиятелните мъже в Британия и на техните съпруги. Знаеше за аристократите повече, отколкото самите те знаеха за себе си.

Ала не можеше да защити дъщеря си. Не можеше да й даде живота, който заслужаваше.

Не и без тях.

Не и без тяхното одобрение.

Това беше причината да се озове тук цялата в бяло, със стърчащи от главата й пера, копнееща да се спусне в тъмните градини и да продължи да върви, докато стигне до оградата. Да се покатери на нея и да се прибере у дома, в своя клуб. При живота, който бе изградила. Този, който бе избрала.

Предполагаше, че щеше да се наложи да свали роклята, за да се покатери.

Обитателите на „Мейфеър“ можеше да не останат във възторг от гледката.

И сякаш в подкрепа на мисълта й голяма група млади жени се изсипаха на терасата, кискаха се и шепнеха толкова високо, че нямаше как да не бъдат чути.

— Не съм изненадана, че той я покани на танц — злорадо отбеляза едната. — Несъмнено се надява, че тя ще се омъжи за някой комарджия, който ще похарчи всичките онези пари в казиното му.

— Във всеки случай — заяви друга — тя няма полза да танцува с Херцога убиец.

Разбира се, че я обсъждаха. Тя, без съмнение, беше главната тема на разговорите във висшето общество.

— Той все още е херцог — обади се трета. — Независимо от глупавия прякор, лъжлив или не.

Тази поне не беше напълно лишена от ум. Тя никога нямаше да оцелее сред приятелките си.

— Ти не разбираш, Софи. Той не е истински херцог.

— Той има титла, нали? — възрази Софи.

— Да — призна първата с раздразнение. — Но той толкова дълго беше боксьор, а и се ожени за жена, която е далеч под нивото му, така че изобщо не е същото.

— Но по законите на първородството…

Бедната Софи, да се опитва да спечели с факти и логика… Все неща непознати за останалите.

— Това не е важно, Софи. Ти никога няма да разбереш. Главното е, че тя е ужасна. С огромна зестра или не, никога няма да си намери достоен съпруг.

Джорджиана си помисли, че по-скоро водачката на това стадо е тази, която е ужасна, но очевидно беше малцинство, тъй като подмазвачките й кимнаха и въодушевено се съгласиха.

Тя пристъпи по-близо, за да вижда по-добре.

— Съвсем ясно е, че тя преследва титла — продължи главатарката, която беше дребна и невероятно слаба, чиято коса сякаш бе прободена от колчан стрели.

Джорджиана осъзнаваше, че тя не беше в положение да съди хорските прически, имайки предвид, че половината пера на някоя чапла се мъдреха върху косата й, но стрели й се струваше прекалено.

— Освен това никога не може да улови джентълмен за съпруг. А аристократ е невъзможно. Дори и баронет.

— Всъщност „баронет“ не е аристократична титла — изтъкна Софи.

Джорджиана повече не можеше да се сдържа.

— О, Софи, никога ли няма да се научиш? Никой не се интересува от истината.

Думите прорязаха тъмнината и момичетата, шест на брой, едновременно се извърнаха към нея. Върху лицата им бяха изписани различни степени на изненада. Тя навярно не би трябвало да привлича вниманието към себе си, но щом ще е гарга, поне да е рошава.

Излезе напред, на светло и две от жените ахнаха. Софи примигна. А малкият Наполеон в женски образ измери надменно с поглед Джорджиана, която се извисяваше поне с двайсет сантиметра над нея.

— Вие не сте включена в разговора.

— Но би трябвало, не мислиш ли? Като негов предмет?

Не можеше да не го признае на останалите момичета; те всички проявиха благоприличието да се засрамят. Ала не можеше да се каже същото за предводителката им.

— Не желая да ме видят да разговарям с вас — заяви тя с преднамерена жестокост. — Бих се страхувала, че вашият скандал ще омърси и мен.

Джорджиана се усмихна.

— Ако бях на твое място, не бих се тревожила за това. Моят скандал винаги е търсил… — Тя замълча. — … по-висши среди.

Очите на Софи се разшириха.

— Как се казваш? — продължи Джорджиана.

Опонентката й присви очи.

— Лейди Мери Ашхолоу.

Разбира се, че беше Ашхолоу. Нейният баща беше един от най-отвратителните мъже в Лондон — женкар и пияница, който несъмнено бе натресъл сифилис на съпругата си. Но той беше граф Холбърн и това се приемаше от този глупав свят. Тя се замисли за папката в „Падналия ангел“, съдържаща сведения за графа и семейството му — неговата графиня беше злобна сплетница, която, без да се замисли, би давила котенца, ако това щеше да я придвижи нагоре по социалната стълба. Две деца — момче още в училище и момиче с два сезона зад гърба си.

Очевидно момичето не беше по-добро от родителите си.

И разбира се, лейди или не, определено заслужаваше един хубав пердах.

— Я ми кажи, сгодена ли си?

Мери се усмихна.

— Това е едва вторият ми сезон.

Джорджиана мина в атака, изпитвайки истинска наслада.

— Още един и вече ще си стара мома, нали?

Добро попадение. В погледа на момичето толкова бързо се мярна сянка, че някой друг би я пропуснал. Някой, който не беше Чейс.

— Имам много ухажори.

— Хмм. — По-възрастната жена отново се замисли за досието на Холбърн. — Бърлингтън и Монтлейк, разбирам… те имат достатъчно големи дългове, за да си затворят очите пред недостатъците ти, за да се докопат до зестрата ти…

— Точно вие нямате право да говорите за недостатъци. И зестри — изсмя се Мери.

Бедното момиче не знаеше, че Джорджиана бе живяла пет години повече и имаше петдесет години опит в сравнение с нея. Опит да се справя със създания далеч по-зли и опасни от едно малко момиче с остър език.

— Ах, но аз не се преструвам, че зестрата ми не е необходима. Обаче присъствието на лорд Ръсел ме озадачава. Защо един почтен мъж като него ще се навърта около някоя като теб?

Мери слисано зяпна.

— Някоя като мен?

Джорджиана леко се отдръпна.

— Имам предвид ужасяващата ти липса на светски обноски.

Язвителната забележка засегна болно място. Мери се олюля назад, сякаш я бяха ударили. Приятелките й закриха отворените си усти в опит да сподавят смеха си. Джорджиана повдигна вежда.

— Грубостта не е приятна, когато е насочена към теб, нали?

Избликът на Мери беше остър и неприятен. И очакван.

— Не ми пука колко голяма е зестрата ти! — заряза тя учтивата форма на обръщение. — Никой няма да те вземе. Не и след като знае каква си в действителност.

— И каква съм в действителност? — попита Джорджиана, залагайки капана си.

Очаквайки момичето да падне в него.

— Евтина. Лека жена — ожесточено изстреля Мери. — Майка на копеле, което навярно също ще стане лека жена.

Джорджиана очакваше първото, не и последното. Пристъпи в златистата светлина, струяща от балната зала, думите й прозвучаха тихо:

— Какво каза?

Върху терасата се възцари тишина. Останалите момичета доловиха заплахата. Разнесоха се загрижени мърморения. Мери направи крачка назад, но беше прекалено горда, за да отстъпи.

— Чу ме.

Джорджиана излезе напред, принуждавайки момичето да се отдръпне извън светлината. В мрака. Който беше нейното царство.

— Повтори го.

— Аз…

— Повтори го — настоя Джорджиана.

Мери стисна здраво очи.

— Ти си евтина — прошепна.

— А ти си страхливка — изсъска по-възрастната жена. — Също като баща си и баща му преди него.

Очите на момичето се отвориха.

— Не исках да кажа…

— Искаше — рече Джорджиана тихо. — И аз може би щях да ти простя думите, с които ме нарече. Но ти замеси дъщеря ми.

— Извинявам се.

Прекалено късно. Джорджиана поклати глава. Наклони се. Прошепна обещанието си:

— Когато целият ти свят се сгромоляса около теб, ще бъде заради този момент.

— Съжалявам! — извика Мери, осъзнала истината в изречените думи.

Както би трябвало. Чейс не даваше обещания, които не можеше да изпълни.

Само че тази вечер тя не беше Чейс. Тя беше Джорджиана. Исусе.

Джорджиана трябваше да се овладее. Да прикрие гнева си, преди прекалено да се е издала. Отдалечи се от Мери и се засмя, високо и безгрижно, смях, който бе усъвършенствала в своя клуб.

— Нямате смелост да отстоявате убежденията си, лейди Мери. Толкова лесно се плашите!

Другите момичета се засмяха, а горката Мери се смути, ненавиждайки начина, по който толкова лесно бе съборена от пиедестала си.

— Ти никога няма да си достойна за нас! Ти си блудница!

Приятелките й вкупом ахнаха и терасата отново потъна в тишина.

— Мери! — прошепна след продължително мълчание една от тях, изразявайки на глас всеобщото им изумление и неодобрение от думите й.

Очите на Мери се разшириха. Изпълнена с отчаяно желание отново да заеме мястото си на върха на социалната пирамида, тя извика:

— Тя започна!

Последва дълга пауза, преди Софи да каже:

— Всъщност ние започнахме.

— О, замълчи, Софи! — сряза я Мери, преди да се обърне и да се втурне към балната зала. Сама.

Джорджиана би трябвало да е щастлива от разигралата се сцена. Мери бе отишла твърде далеч и бе научила най-важния урок на обществото — че приятелите ти са с теб дотогава, докато не бъдат опетнени с твоята мръсотия.

Но Джорджиана не беше щастлива.

Като Чейс тя се гордееше със своя контрол. Със самообладанието си. С добре обмислените си действия.

Къде, по дяволите, беше Чейс тази нощ?

Как така всички тези хора имаха такова влияние върху нея — върху емоциите й — дори сега? Дори когато притежаваше толкова изключителна власт над тях в другия си живот?

Ти си блудница!

Думите се задържаха в мрака, напомняйки й за миналото. За бъдещето на Каролайн, ако не застави този свят да я приеме.

Момичетата имаха власт над нея, защото тя го бе позволила. Защото нямаше друг избор, освен да го позволи. Това беше тяхното поле на изява и играта беше да я накарат да се почувства дребна и незначителна.

Мразеше ги, задето бяха толкова добри играчи.

Извърна се към останалите жени:

— Със сигурност някой ви чака за следващия танц?

Те тутакси се разпръснаха — всички, с изключение на една. Джорджиана присви очи към момичето.

— Как се казваш?

Тя не отвърна поглед и Джорджиана бе впечатлена.

— Софи.

— Това го разбрах.

— Софи Талбът.

Не използва титлата „лейди“, която й се полагаше.

— Твоят баща е граф Уайт?

— Да — кимна момичето.

Всъщност титлата беше купена — Уайт бе забогатял неимоверно след няколко впечатляващи инвестиции в Ориента и предишният крал го бе удостоил с титлата, за която малцина вярваха, че има основание. Софи имаше по-голяма сестра, която беше новоизлюпена много богата херцогиня, което, без съмнение, обясняваше защо бе приета в това малко сборище.

— По-добре върви и ти, Софи, преди да реша, че в крайна сметка не те харесвам.

Софи отвори уста, сетне я затвори, очевидно решила да не говори. Вместо това се завъртя на пети и се върна в балната зала. Умно момиче.

Когато отново остана сама, Джорджиана изпусна дълга въздишка, ненавиждайки трепета в нея, пропит със съжаление. С тъга.

Със слабост.

Мислено благодари, че беше сама, че никой не е свидетел на този миг.

Само дето не беше сама.

— Това няма да помогне на каузата ви.

Думите прозвучаха тихо от сенките и Джорджиана рязко се извъртя, за да се озове лице в лице с мъжа, който ги бе изрекъл. Изпълни се с напрежение, докато се взираше в тъмнината.

Преди да го помоли да се покаже, непознатият излезе напред, косата му проблесна като сребро на лунната светлина. Сенките подчертаваха острите черти на лицето му — челюстта, страните, веждите, дългия прав нос. Тя пое остро въздух, когато смущението отстъпи пред разпознаването… последваха облекчение и по-голямо вълнение, отколкото й се искаше да признае.

Дънкан Уест. Красив и безупречно издокаран с черно сако, панталон и снежнобяла вратовръзка, която проблясваше до кожата му. Простотата на официалното вечерно облекло някак си го правеше да изглежда още по-привлекателен от обикновено.

А Дънкан Уест не беше мъж, който се нуждаеше от повече привлекателност. Той беше блестящ, могъщ и красив като греха, но опасността вървеше редом с ума, влиянието и красотата. Нима тя не го знаеше по-добре от всеки друг?

Нима не беше изградила своя живот върху това?

Уест беше собственик на петте най-четени вестника: един ежедневник, усърдно изглаждан^[1] от икономите в града; два седмичника, доставяни от пощите в домовете из цяла Британия; дамски вестник и един клюкарски парцал, радост за простолюдието и срамен абонамент за аристокрацията.

И освен всичко това той беше също и кажи-речи, петият партньор в „Падналия ангел“ — журналист, който бе изградил име и натрупал богатство от скандалите, тайните и информацията, която получаваше от Чейс.

Разбира се, той не подозираше, че пред него сега стоеше Чейс — не страховитият, мистериозен джентълмен, за какъвто го смяташе цял Лондон, а жена. Млада, скандална и притежаваща много повече власт, за каквато която и да било жена имаше право да претендира.

Тъкмо това неведение, без съмнение, беше причината Уест да позволи на редакторите на клюкарските му вестници да публикуват отвратителната карикатура, изобразяваща Джорджиана едновременно като лейди Годайва и Мария, блудница и дева, грях и спасение, всичко това, за да се напълнят джобовете на вестникаря.

Неговите вестници я бяха принудили да действа. Той беше причината тя да стои тук тази нощ, накичена с пера, изкусно гримирана и нагиздена, в търсене на своя втори шанс в обществото. И това не я интересуваше, независимо колко красив беше той.

Може би я интересуваше по-малко, защото той беше толкова красив.

— Сър — рече тя, влагайки престорено осъдителна нотка в тона си, — ние не сме били представени. И вие не би трябвало да дебнете в тъмното.

— Глупости — отвърна той и тя долови закачливост в гласа му. Бе изкушена от нея. — Тъмнината е най-подходящото място за дебнене.

— Не и ако сте загрижен за репутацията си — възрази тя, неспособна да сдържи ироничните думи.

— Моята репутация не е застрашена.

— О, нито пък моята — заяви тя.

Веждите му изненадано се извиха.

— Не е ли?

— Не е. Единственото, което може да се случи на моята репутация, е да стане по-добра. Чули сте как ме нарече лейди Мери.

— Мисля, че половин Лондон е чул как ви нарече тя — каза той, пристъпвайки по-близо. — Думите й бяха непристойни.

Джорджиана наклони глава.

— Но не и неправилни?

В очите му проблесна изненада и тя установи, че това й харесва. Той не беше от мъжете, които лесно се изненадваха.

— „Неправилни“ се подразбира.

Отговорът му също й хареса. Определено изпрати тръпки на вълнение в нея. А тя не можеше да си позволи да се вълнува. Насочи разговора към по-безопасни води.

— Без съмнение, нашата препирня утре ще се появи във вестниците — продължи, влагайки укор в думите си.

— Виждам, че моята репутация ме предшества.

— Трябва ли моята да е единствената?

Той пристъпи неловко от крак на крак и тя изпита малко удоволствие от движението. Той би трябвало да се чувства неудобно с нея. Доколкото му бе известно, тя беше момиче. Да, беше опозорена млада, но нима младежките скандали по някакъв начин не бяха предопределени за най-невинните девици?

Нямаше значение, че тя не беше невинна или че двамата се познаваха от години. Работеха заедно. Обменяха си послания — тя под прикритието на всемогъщия Чейс, флиртуваха един с друг — тя под маската на Ана, кралицата на лондонските леки жени.

Но Дънкан Уест не я познаваше в ролята, която тя играеше тази вечер. Не познаваше Джорджиана, макар че тъкмо той я бе принудил да напусне удобното си укритие и да излезе на светло в обществото. Той и неговата карикатура.

— Разбира се, че познавам мъжа, чиято карикатура ме опозори.

Младата жена видя вина в погледа му.

— Простете ми.

Тя повдигна вежда.

— Извинявате ли се на всички жертви за проявата на вашия хумор? Или само на онези, които не можете да избегнете?

— Заслужих си това.

— И повече — натърти тя, знаейки, че е на границата да стигне прекалено далеч.

Той кимна.

— И повече. Но вие не заслужавахте онази карикатура.

— И вие едва тази вечер го осъзнахте?

Той поклати глава.

— Съжалявам, откакто беше публикувана. Това беше проява на лош вкус.

— Не е нужно да обяснявате. Бизнесът си е бизнес.

Джорджиана отлично го знаеше. От години живееше с това мото. То беше част от причината Чейс и Уест да работят толкова добре заедно. Никой от тях не задаваше въпроси за другия, стига информацията да се обменяше гладко помежду им.

Ала това не означаваше, че му бе простила за това, което бе сторил. Задето я бе принудил да присъства тук тази вечер, да търси съпруг, да моли да бъде приета. Без него… може би щеше да разполага с повече време.

Не много време.

Пропъди мисълта.

— Децата не са бизнес — отвърна той. — Тя не би трябвало да бъде част от това.

Не й се понрави промяната на посоката на разговора, начинът, по който той спомена Каролайн — с нежност, сякаш наистина беше загрижен. Не й харесваше мисълта, че той бе загрижен. Извърна поглед.

Събеседникът й усети промяната в нея.

— Как ме познахте? — смени той темата.

— Когато пристигнахме, моят брат ми посочи лъвовете в залата.

Лъжата й се удаде лесно.

Той килна глава.

— Онези, които са знатни и влиятелни?

— Онези, които са лениви и опасни.

Уест се засмя с дълбок и плътен смях, който сякаш се разля в нея. Това също не й се понрави — как той, изглежда, съумяваше да я свари неподготвена, въпреки че беше нащрек.

— Аз може би съм опасен, лейди Джорджиана, но никога в живота си не съм бил ленив.

И изведнъж тя вече не се чувстваше неподготвена, а по-скоро прекомерно комфортно. Изкушена. Той не бе имал намерение думите му да прозвучат изкушаващо, но дявол да го вземе, ако не бяха… дявол да го вземе, ако не я изпълваха с желанието да флиртува най-безсрамно с него и да го предизвика да докаже доколко е готов да се постарае, за да заслужи наградата. Дявол да го вземе, ако той нямаше същия ефект върху нея, както в нейния клуб, където тя беше дегизирана, а той толкова забавен.

Дявол да го вземе, ако не я заставяше да се пита какво би било да го срещне в мрака като друга жена в друго време и на друго място. Да се отдаде на изкушението.

За пръв път. От онзи последен път.

От онзи единствен път.

Мисълта я скова. Дънкан Уест беше много опасен мъж, а тази вечер тя не беше Чейс. И това не беше нейният клуб. Тук тя не притежаваше власт.

Обаче той — да.

Младата жена извърна поглед към бляскавата бална зала.

— Трябва да се върна на бала. При моите придружители.

— Които несъмнено са цял легион.

— Имам снаха, която има снахи. Нищо не доставя по-голямо удоволствие на ято жени от това да гиздят неомъжените си роднини.

Думата го накара да се усмихне.

— „Гиздят“ е добре казано.

Погледът му се стрелна към перата, стърчащи от главата й. Новоизлюпената дебютантка едва устоя на изкушението да ги изтръгне. Беше се съгласила на проклетите неща при едно условие — тя ще ги носи, а в замяна ще й позволят да пристигне на бала и да си тръгне със собствен екипаж.

— Не ги гледайте — намръщи се Джорджиана. Той насочи вниманието си към очите й и тя съзря развеселени пламъчета да танцуват в кафявия му поглед. — И не се смейте. Опитайте се да се облечете за бал, когато три дами и прислужниците им се суетят около вас.

Устните му се извиха.

— Разбирам, че не сте във възторг от последните модни тенденции.

Тя ядно перна едно заблудено перо, засенчващо периферното й зрение, сякаш го бе призовала със сарказма си.

— Кое ви наведе на подобна мисъл?

Уест се засмя и Джорджиана се наслади на звука, почти забравила защо бяха тук.

Но той й го напомни:

— Една херцогиня и маркиза ще помогнат за промяна на мнението.

— Нямам представа какво искате да кажете.

Той не беше глупак. Съвсем точно знаеше какво правеше тя. Уест се залюля на пети.

— Нека не играем игрички. Вие се опитвате да накарате обществото да ви приеме обратно в редиците си. Използвате брат си, съпругата му, нейното семейство… — Погледна над рамото й към балната зала. — По дяволите, вие дори танцувахте с херцог Ламонт.

— За човек, който не ме познава, вие, изглежда, сте следили внимателно тазвечерното ми пребиване тук.

— Аз съм вестникар. Забелязвам необикновените неща.

— Аз съм напълно обикновена.

— Разбира се, че сте — засмя се той.

Джорджиана извърна поглед, внезапно почувствала се неудобно — не знаеше как би трябвало да се държи, не знаеше на кого да се преструва пред този мъж, който, изглежда, забелязваше всичко.

— Навярно е невъзможен подвиг те да променят мнението си — рече тя накрая.

Нещо се мярна върху лицето, но бързо изчезна. Обзе я гняв.

— Не молех за съжаление.

— Не беше съжаление.

— Добре — кимна тя.

Какво беше тогава?

— Можете да отстоявате себе си, знаете го. — Тя можеше да направи много повече от това. Изглежда, мислите му бяха поели в същата посока. — Откъде знаехте кои са ухажорите на лейди Мери?

— Всеки ги знае.

Уест не трепна.

— Всеки, който е следил с внимание миналогодишния сезон.

Джорджиана сви рамене.

— Само защото не присъствам на приемите, не означава, че не съм осведомена за живота във висшето общество.

— Мисля, че знаете доста за висшето общество.

Дори не подозираше колко.

— Би било глупаво от моя страна да се опитвам да се завърна в обществото без обстойно разузнаване.

— Този термин обикновено е запазен за военни конфликти.

Тя повдигна вежда.

— Това е Лондон през сезона. Смятате, че не съм във война?

При думите й Уест се усмихна и наклони глава, но не позволи на разговора да се разведри. Вместо това влезе в ролята на репортер.

— Знаехте, че приятелките й ще се обърнат срещу нея, ако я притиснете.

Джорджиана извърна глава, замислена за лейди Мери.

— Когато му се даде възможност, обществото с радост ще се самоизяде.

Той преглътна смеха си.

Тя присви очи и се втренчи в него.

— Намирате това за забавно?

— Намирам за забележително, че някой, толкова отчаяно желаещ да се присъедини към редиците му, вижда така ясно истината за обществото.

— Кой е казал, че отчаяно желая да се присъединя към редиците му?

Сега той я погледна по-внимателно.

— Не е ли вярно?

В нея се прокрадна подозрение.

— Много сте добър в професията си.

Уест не се поколеба.

— Аз съм най-добрият.

Противно на волята й, арогантността му й хареса.

— Едва не ви предоставих вашата история.

— Аз вече разполагам с моята история.

Заявлението му не я притесни.

— И каква е тя?

Той не отговори, наблюдавайки я изпитателно.

— Изглежда, се наслаждавахте на времето, прекарано с херцог Ламонт.

Джорджиана не желаеше той да мисли за времето й, прекарано с Темпъл. Не желаеше той да се чуди защо тя и херцогът, който притежаваше игрален дом, се познаваха толкова добре.

— Защо се интересувате от мен?

Уест се облегна на каменното перило.

— Блудната дъщеря на аристокрацията се е завърнала. Защо да не се интересувам от вас?

Тя тихо се изсмя.

— Угоеното теле и всичко останало?^[2]

— Този сезон всички тлъсти телета се продадоха. Бихте ли се задоволили само с хапки и чаша хладка лимонада?

Сега беше неин ред да се усмихне.

— Аз не съм се завърнала заради аристокрацията.

При тези думи той се наведе напред, приближавайки се по-близо, обгръщайки я с топлината си. Уест беше опустошително красив мъж и в някое друго време, като друга личност, с друг живот, тя може би щеше да приветства близостта му. Може би щеше да я посрещне без колебание. Може би щеше да се поддаде на изкушението, мамещо я към него.

Струваше й се несправедливо, задето Джорджиана никога не бе имала подобен шанс. Или беше желание? Обидата на лейди Мери отекна в главата й. Блудница. Дума, от която не можеше да избяга, независимо колко невярна беше.

Тогава бе мислила, че е любов.

Бе мислила, че той е нейното бъдеще.

Много бързо се бе научила, че любовта и предателството вървят ръка за ръка.

А сега… блудница.

Беше странна ирония на съдбата, че нечия репутация може напълно да бъде съсипана с такава явна лъжа. Да стоварят лъжлива идентичност върху раменете ти.

Странно, това можеше да застави човек да го преживее само за да усети вкуса на истината.

Но за да го преживее, трябваше да се довери, а това никога вече нямаше да се случи.

— Знам, че не сте се завърнали заради тях — тихо промълви той с изкусителен тон. — Завърнахте се заради Каролайн.

Тя рязко се отдръпна от него.

— Не произнасяйте името й.

Настъпи мълчание, докато студеното предупреждение в думите ги обгръщаше. Уест внимателно я наблюдаваше, а тя с все сили се опитваше да изглежда млада. Невинна. Слаба.

— Тя не е моя грижа — рече Уест накрая.

— Но е моя.

Каролайн беше всичко за нея.

— Знам. Видях как едва не повалихте бедната лейди Мери, задето я спомена.

— По никакъв начин не може да се каже, че лейди Мери е бедна.

— И тя би трябвало да знае, че не бива да обижда дете.

— Както и вие би трябвало.

Думите излязоха от устата й, преди да успее да ги спре.

Той килна глава.

— Както и аз би трябвало.

Джорджиана поклати глава.

— Извинението ви е малко закъсняло, сър.

— Дъщеря ви е единствената причина, която би ви накарала да се върнете в този свят. Вие не се нуждаете от това за самата себе си.

В главата й звъннаха предупредителни камбанки. Какво знаеше той?

— Не разбирам.

— Имам предвид, че след като са изминали толкова много години от скандала, опитът за изкупление само би привлякъл ненужно внимание към вас.

Той бе разбрал това, което, изглежда, останалите бяха пропуснали. Годините, прекарани далече от обществото, бяха безкрайно освобождаващи, след като веднъж бе приела идеята, че никога нямаше да има живота, за който беше толкова добре подготвена. И не само корсетът и полите я сковаваха сега. А мисълта, че само на няколко крачки от тук стотици любопитни очи я наблюдаваха, осъждаха, чакаха да направи грешка.

Стотици хора без никаква цел, отчаяно желаещи да видят провала й.

Но този път тя беше много по-силна от всеки един от тях.

Той отново заговори:

— Без съмнение, любовта ви към нея ще ви направи героиня на нашата пиеса.

— Няма пиеса.

Уест многозначително се усмихна.

— Всъщност, милейди, има.

Колко време бе минало, откакто някой се бе обърнал почтително към нея? Колко време, откакто го бяха правили без обида, осъждане или преструвка?

Дали изобщо някога се бе случвало?

— Дори и да имаше пиеса — призна Джорджиана, — тя в никакъв случай не е нашата.

Той я гледа дълго, преди да каже:

— Знаете ли, мисля, че може да е нашата. Виждате ли, аз съм доста заинтригуван.

Тя подмина горещината, която я обля при тези думи. Размърда се, изправяйки рамене.

— Не мога да си представя защо.

Уест я приближи. Гласът му още повече се снижи.

— Не можете ли?

Джорджиана рязко извърна поглед към него, думите отекнаха в нея. Той беше нейният отговор. Той, мъжът, който казваше на обществото какво да мисли, кога и за кого. Той можеше да отведе Лангли при нея. Заради нея той можеше да изкуши всеки мъж, когото пожелаеше.

Сам Бог знаеше, че той беше много изкусителен мъж.

Тя прогони случайно изникналата мисъл. Завърна се към настоящето.

Дънкан Уест можеше да й осигури титла и име.

Той можеше да осигури бъдещето на Каролайн. Джорджиана си бе позволила да наблюдава този мъж от години в един свят, където двамата бяха на равна нога. Но сега, в тъмнината, лице в лице с него, той й се струваше едновременно заплаха и спасител.

— Никой никога не е направил това, което вие възнамерявате да сторите — заключи той накрая.

— И какво е то?

Уест отново се облегна на мраморното перило.

— Да се завърне от мъртвите. Ако успеете, вашата история ще продаде огромен брой вестници.

— Колко користолюбиво от ваша страна.

— Това не означава, че не искам да успеете. — След дълга пауза той додаде, звучейки изненадано: — Всъщност вярвам, че искам точно това.

— Наистина ли? — попита тя, въпреки че си заповяда да не го прави.

— Да.

Той можеше да й помогне да спечели.

Уест я изучава няколко минути и тя с усилие устоя на желанието да се размърда.

— Срещали ли сме се преди? — попита накрая.

По дяволите.

Тази вечер тя изобщо не приличаше на Ана. Ана беше нагласена и силно гримирана, с подплънки на гърдите, тесен корсет и пищен бюст, светла пудра, червени устни и руса коса, толкова светла, че блестеше почти като платинена. Джорджиана беше пълна противоположност — да, висока и руса, но без следа от екстравагантност. Гърдите й бяха с нормален размер. Косата — с естествен оттенък. Кожата също. Както и устните.

Той беше мъж, а мъжете виждаха само на повърхността. При все това Дънкан Уест сякаш бе надникнал в душата й.

— Не мисля така — отвърна тя, потискайки мисълта. Извърна се към балната зала. — Ще танцувате ли?

Той поклати глава.

— Имам делова среща.

— Тук?

Въпросът й се изплъзна, пълен с любопитство, преди да осъзнае, че обикновената Джорджиана Пиърсън не би се заинтересувала достатъчно, за да попита.

Очите му леко се присвиха насреща й, несъмнено той обмисляше въпроса й.

— Тук. А след това и другаде. — Замълча за секунда и добави: — Сигурна ли сте, че не сме се срещали?

Младата жена поклати глава.

— От години не съм била в тези кръгове.

— Аз самият невинаги се движа в тези кръгове. — Той отново замълча и добави по-скоро на себе си, отколкото на нея: — Щях да ви запомня.

В думите му имаше искреност, която секна дъха й. Очите й се разшириха.

— Да не би да флиртувате с мен?

Мъжът поклати глава.

— Няма нужда да флиртувам. Това е истина.

Тя си позволи да извие ъгълчето на устата си в лека усмивка.

— Сега вече съм сигурна, че флиртувате. При това доста самонадеяно.

Уест сведе глава.

— Милейди ми прави голям комплимент.

Джорджиана се засмя.

— Престанете, сър. Аз имам план и той не включва красиви вестникари.

Белите му зъби блеснаха.

— Значи, съм красив, така ли?

Сега бе неин ред да повдигне вежди.

— Сигурна съм, че имате огледало.

Уест се засмя.

— Вие не сте това, което очаквах.

Само ако знаеше.

— В крайна сметка може би няма да се окажа толкова добра за продажбата на вестниците ви.

— Оставете на мен да се тревожа за продажбата на вестниците. — Той замълча. — Вие се тревожете за вашия план, плана на всяка дебютантка, откакто свят светува.

Тя раздразнено изсумтя.

— Аз не съм дебютантка.

Той я изгледа изпитателно.

— Мисля, че сте повече дебютантка, отколкото бихте искали да признаете. Не мечтаете ли за вълнуващ валс под звездите с един или двама ухажори?

Вълнуващите валсове могат само да навлекат беди на едно момиче.

— Вие искате титла.

Това беше вярно. Тя предпочете мълчанието да изрази съгласието й.

Ъгълчето на устата му потрепна.

— Нека не увъртаме. Вие не търсите просто ерген. Вие вече сте набелязали някого. Или поне сте съставили списък с изисквания.

Джорджиана му хвърли кос поглед.

— Списък би било прекалено користолюбиво.

— Би било умно.

— Би било глупаво да го призная.

— Би било честно да го признаете.

Защо той трябваше да е толкова умен? Толкова находчив? Толкова… равностоен? Не. Тя отблъсна мисълта. Той беше просто средство за достигане на целта. Нищо повече.

— Очевидно някой, който се нуждае от пари — наруши Уест мълчанието.

— Това е смисълът на зестрата, нали?

— И с титла.

— И с титла — призна тя.

— Какво друго желае лейди Джорджиана Пиърсън?

Някой почтен.

Той сякаш прочете мислите й.

— Някой, който ще бъде добър с Каролайн.

— Струва ми се, че се разбрахме да не произнасяте името й, нали?

— Тя е тази, която малко усложнява плана.

Джорджиана дълго бе преглеждала досиетата в кабинета си в „Падналия ангел“. Бе зачеркнала дузина неженени благородници. Бе свела избора си до един-единствен подходящ кандидат — мъж, за когото знаеше достатъчно, за да е сигурна, че от него ще излезе отличен съпруг.

Мъж, когото можеше да изнуди да се ожени за нея, ако се наложеше.

— Няма списък — рече той накрая, без да откъсва внимателния си поглед от нея. — Вие вече сте го избрали.

Той наистина беше много добър в професията си.

— Да — призна младата жена.

Би трябвало веднага да сложи край на този разговор: Бе отсъствала от балната зала достатъчно дълго, за да бъде забелязано, а на терасата нямаше никой друг, освен този мъж. Ако ги откриеха…

Сърцето й се разтуптя. Ако ги откриеха, това щеше да затвърди лошата й репутация. Рискът бе мамещ, каквито винаги бяха рисковете. Тя прекалено добре го знаеше. Но за пръв път от много време рискът бе придружен с красиво лице.

За пръв път от десет години.

— Кой е?

Тя не отговори.

— Много скоро ще разбера.

— Вероятно — кимна Джорджиана. — Това е професията ви, нали?

— Така е — потвърди той и дълго остана мълчалив, преди да зададе въпроса, който избягваше досега. — Има и други зестри, лейди Джорджиана — рече накрая. — Защо точно вашата?

Тя застина.

— Няма толкова голяма като моята — отвърна, навярно прекалено искрено. — И никоя не е придружена с толкова свобода.

Едната златиста вежда се повдигна.

— Свобода?

Обзе я смут.

— Нямам очаквания от брака.

— Никакви мечти бракът по сметка да се превърне в брак по любов?

Тя се засмя.

— Никакви.

— Прекалено сте млада, за да сте толкова цинична.

— Аз съм на двайсет и шест. И това не е цинизъм. Това е разум. Любовта е за поетите и глупаците. А аз не съм нито едно от двете. Бракът се съпътства със свобода. Най-истинската, най-пълната, най-хубавата.

— Както и с дъщеря. — Думите не бяха предназначени да я обидят, но го сториха и Джорджиана се скова. Лицето му доби извинително изражение. — Простете.

Тя поклати глава.

— Това е истината, нали? Вие го знаете по-добре от всеки друг. Отново карикатурата.

— Вие би трябвало да се гордеете — подхвана тя. — Моят брат от години се опитва да ме върне в обществото. Само ако знаеше, че една нелепа карикатура може да бъде толкова мотивираща.

Уест се усмихна, имаше някакво младежко очарование в усмивката му.

— Предполагам, че не осъзнавам собствената си власт.

Джорджиана не му остана длъжна.

— Тъкмо обратното, мисля, че прекалено добре я осъзнавате. Жалко, че не разполагам с друг вестник подръка, за да разваля магията, която вашите „Скандални страници“ сътвориха.

Той срещна погледа й.

— Аз имам и друг.

Сърцето й запрепуска и макар че отчаяно й се искаше да заговори, остана мълчалива, знаейки, че ако го остави да говори, може би щеше да се сдобие с това, което искаше.

И той можеше да си помисли, че идеята е била негова.

— Имам още четири и знам какво търсят мъжете.

— Освен голяма зестра?

— Освен това. — Уест пристъпи по-близо. — Много повече от това.

— Аз не притежавам много други неща.

Поне не и такива, които би желала да признае.

Той вдигна едната си ръка и тя затаи дъх. Той щеше да я докосне. Щеше да я докосне и на нея щеше да й хареса.

Само че не го направи. Вместо това тя усети леко скубване в косата и ръката му се отдръпна, стиснала едно бяло перо на чапла. Той го повъртя между пръстите си.

— Мисля, че притежавате много повече, отколкото можете да си представите.

Незнайно как студеният мартенски въздух натежа от жега.

— Звучи, сякаш ми предлагате съюз.

— Може би — отвърна той.

Джорджиана присви очи.

— Защо?

— Вина, навярно.

— Не мога да си представя, че е това — засмя се тя.

— Вероятно не. — Уест се пресегна към ръката й и тя я протегна към него, все едно беше кукла на конци. Като че ли не можеше да се контролира. — Защо ви интересува причината?

Перото се плъзна по меката кожа над ръкавицата и под ръкава, от вътрешната страна на лакътя. Тя затаи дъх от нежното прекрасно докосване. Дънкан Уест беше опасен мъж.

Джорджиана рязко отдръпна ръката си.

— Защо да ви вярвам, след като току-що признахте, че едничката ви цел е да продавате вестници?

Прекрасните устни се извиха в порочно изкушение.

— Не бихте ли предпочели да знаете точно с кого си имате работа?

Думите я накараха да се усмихне.

— Със сигурност това е най-големият късмет, който може да споходи една девойка на тъмен балкон.

— Късметът няма нищо общо с това. — Той замълча и додаде: — Обществото и аз не се харесваме особено.

— То ви обожава — възрази тя.

— То обожава начина, по който го забавлявам.

Настъпи продължително мълчание, докато Джорджиана обмисляше предложението му.

— А аз?

Усмивката му отново проблесна и стомахът й се сви от приятно вълнение.

— Вие сте въпросното забавление.

— И какво ще получа в замяна?

— Съпруга, когото желаете. Бащата, когото желаете за дъщеря си.

— Вие ще им кажете, че съм преобразена.

— Не виждам никакво доказателство, че не сте.

— Вие бяхте свидетел как предизвиках едно момиче да ме обиди. Чухте как заплаших семейството й. Принудих приятелките й да я изоставят. — Джорджиана зарея поглед в мрака. — Не съм сигурна, че това, което имам, е желано.

Устните му се извиха в многозначителна усмивка.

— Аз видях как се защитихте. Как защитихте дъщеря си. Видях лъвица.

Тя не бе пропуснала факта, че само допреди минути той самият беше лъв.

— Всяка история има двама разказвачи.

Уест отгърна палтото си и пъхна перото във вътрешния джоб, преди отново да го закопчае. Тя вече не можеше да вижда перото, но при все това го усещаше, пленено от топлината му, притиснато към мястото, където, без съмнение, сърцето му биеше силно и ритмично. Пленено от него.

Дънкан Уест беше много опасен мъж.

Той се ухили — истински вълк, този могъщ мъж, който притежаваше най-четените лондонски вестници. Той беше мъж, който можеше да издига и да унищожава с мастилото на печатарската си преса. Мъж, когото тя трябваше да накара да повярва в лъжите й. Да ги увековечи.

— Тук грешите — каза той и думите му проникнаха в нея като самия грях. — Всяка история, заслужаваща да бъде чута, има само един разказвач.

— И кой е той?

— Аз.