Сара Маклейн
Маската на любовта (17)

Глава 16

… Нашата лейди Дж. може и да печели сърцата и умовете на висшето общество, но ако все още някои остават затворени за нея, нека нейната елегантност и изящество пред враждебността бъдат доказателство за достойнствата й. Със сигурност те вече са се доказали пред лорд Л., тъй като пишещият тези редове вярва, че много скоро ще бъде обявен годеж върху същите тези страници!

… Отново се връщаме към херцог и херцогиня Лейтън! Двойката — все още така зашеметяваща, както преди близо десетилетие, когато херцогът призна любовта си публично, а херцогинята му отказа — бе забелязана тази сутрин да язди в Хайд Парк. Несъмнено двамата са смятали, че е достатъчно рано, за да не бъде видяна страстната им целувка, но ние също сме ранобудни…

„Скандални страници“, 5 май 1833 г.

Тя пристъпи в стаята зад него, отчаяно опитвайки се да прикрие нервността си.

Само шепа хора на този свят бяха допускани в тази стая, където Джорджиана играеше ролята на Чейс, откъдето ръководеше „Падналия ангел“ и където властваше над тъмните потайни лондонски кътчета.

И ето че сега стоеше тук, с мъжа, жадуващ да узнае тайните й.

С мъжа, комуто можеше да пожелае да признае всичко, ако не внимаваше.

Наблюдаваше го, докато той оглеждаше владението й, кафявите му очи се присвиха от ярката светлина и обходиха големите удобни кресла, изработени по поръчка и тапицирани с бяло кадифе, плюшения бял килим, в който краката им потънаха, книжните лавици, опасващи стените и издигащи се на четири метра от пода до тавана.

И после погледът му се спря върху бюрото й.

Той се приближи към широката и великолепна мебел, истински шедьовър на дърводелското изкуство, и Джорджиана видя как пръстите му се плъзнаха по ръба, изпълвайки я с трепет.

И завист.

Мисълта я сепна. Този мъж я караше да ревнува от една мебел.

— Изработено е от дърво, спасено от корабокрушение — побърза да заговори тя, за да пропъди нелепата идея и да запълни тишината.

Пръстите му се спряха на тъмния чвор върху дървото.

— Разбира се, че е изработено от подобно дърво — тихо промълви Дънкан.

Тя не можа да се сдържи.

— Какво искаш да кажеш?

Той се усмихна, но в изражението му нямаше веселие.

— Той почита разрушението в каквато и да е форма.

Не това я бе привлякло към бюрото.

— Мисля, че Чейс е избрал този материал, защото символизира възкресението след разрухата.

Той срещна погледа й.

— Също като теб?

Точно като мен.

Ала не можеше да му го каже, затова отклони поглед.

— Знаела си, че той няма да е тук — каза Дънкан.

Джорджиана се замисли дали да излъже, но реши да не го прави.

— Знаех.

Той се извърна, разочарование и яд се изписаха върху красивото му лице.

— Тогава защо ме доведе тук? За да ме измъчваш? За да ми покажеш моята слабост?

— Твоята слабост?

Той изобщо не беше слаб. Този мъж олицетворяваше сила.

Дънкан пристъпи към нея.

— За да ми покажеш, че дори сега, докато стоя готов за битка с него, той пак е на крачка пред мен? За да ми покажеш, че той винаги ще…

Замълча.

— Той винаги ще какво? — подкани го тя.

Гостът й отново се раздвижи, избутвайки я назад към вратата, която тя внезапно съжали, че бе затворила.

— За да ми покажеш, че той винаги ще бъде на първо място за теб, въпреки факта, че се отнася толкова зле с теб.

— Той не се отнася зле с мен.

— Само че го прави. Той не вярва в теб. Не вижда твоите достойнства. Колко си ценна. Колко си безценна.

— Ти смяташ, че съм безценна?

Той впи поглед в нея. Задържа нейния, отказвайки да й позволи да го отмести.

— Знам, че си.

Разговорът ставаше опасен. Заставяше я да мисли за невъзможни неща. Младата жена поклати глава, сърцето й бясно туптеше, когато гърбът й се притисна до вратата, а ръцете му се подпряха върху дъбовата повърхност от двете страни на главата й.

— Той знае твоите тайни. И ти знаеш неговите. И ти винаги ще го защитаваш, дори това да те погуби.

Дънкан беше толкова близо, прошепнатите в ухото й думи я изпълниха едновременно със страх и възбуда.

— Това няма да ме погуби.

— Разбира се, че ще го стори — възрази той. — Твоите избори те погубват. Това място пред свободата ти. Лангли пред любовта. Чейс пред…

Мен.

Тя чу думата, макар че той не я изрече.

— Не избирам това — прошепна Джорджиана, ръцете й се вдигнаха до гърдите му, пръстите й се плъзнаха по голата кожа на шията му, по твърдата линия на брадичката. Дори и да не можеше да го има, изборът й беше ясен. — Не го избирам.

Той беше толкова близо, тя си помисли, че ще умре, ако той не направи нещо — ако не я докосне. Ако не я целуне.

— А какво тогава? — попита инквизиторът й.

— Казах ти — отрони тя, копнееща за него, омаяна от топлината, дъха и мощта му, докато признаваше: — Аз избрах теб.

— Не и завинаги — уточни Дънкан.

Нима той я искаше завинаги?

Това ли й предлагаше?

А тя искаше ли го?

Дори и да го искаше, Дънкан Уест не можеше да спаси Каролайн.

Срещна погледа му и изведнъж пожела да може да се скрие отнето в тази прекалено светла стая. Искаше й се истината да не беше толкова ясна. Искаше й се Дънкан Уест да не беше такъв, какъвто беше — красив, благороден, добър. Искаше й се да не го желаеше толкова силно.

Искаше й се да може да го има. Въпреки всичко.

Съжаление.

Побърза да заговори, макар да знаеше, че само прави нещата още по-лоши:

— Ако можех… ако бях различна жена… ако това беше различен живот…

— Ако аз бях различен мъж — подсказа той, думите прозвучаха едновременно жарко и студено.

— Не — поклати тя глава, искаше да каже истината. Сега. Истината, която никога досега не е била изричана. — Аз никога не бих искала да си различен мъж.

Устните му се извиха в безрадостна усмивка.

— Би трябвало да го искаш. Защото както стоят нещата… какъвто съм аз… Ние сме невъзможни.

— Ако нямах нужда от титла…

— Къде е той? — прекъсна я Дънкан.

Тя го погледна в очите.

— Доста далече от тук.

— Кога ще се върне?

— Не и днес.

Тя не искаше Чейс да се връща. Искаше този миг с Дънкан да продължи вечно. И дяволите да го вземат останалия свят.

Той плъзна пръстите на едната си ръка в косата й.

— Дори и да не се нуждаеше от титлата, аз нямаше да се оженя за теб.

Думите бяха като удар, който несъмнено заслужаваше. Той беше ядосан, бесен, задето го бе довела тук, в кабинета на Чейс, но без Чейс. Тя добре разбираше гордостта, а Дънкан Уест беше мъж, който я притежаваше повече от всеки друг. Но въпреки това клетвата отекна в душата й и тя се изпълни с ненавист. Ненавист заради лекотата, с която той й устояваше. Че толкова лесно можеше да я зачеркне.

Мразеше болката, която думите й причиниха.

Мразеше това, че можеха да се наранят един друг.

Не можа да се сдържи да не възрази:

— Лъжеш.

Той повдигна вежда, наклони главата й назад и устните й се озоваха на сантиметри от неговите.

— Ти лъжеш повече.

Тогава я целуна, ръката му се плъзна по дървото и залости вратата. Повдигна бедрото й и я притисна към вратата. Краката й тутакси се обвиха около талията му, докато Дънкан приемаше всичко, която тя му отдаваше, изпълвайки я с неистовото желание да му даде повече. Да му даде всичко.

Младата жена простена, ръцете й се обвиха около шията му, докато той я държеше във въздуха, сякаш беше лека като перце, сякаш беше кукла на конци. И може би наистина беше. Може би той беше нейният кукловод. Ръцете му бяха навсякъде — върху дупето, в косата й, помежду им, обхващаха гърдите й, докато мускулестото му тяло се притискаше към нейното, обещавайки освобождение на онези части от тялото й, които болезнено жадуваха за него.

Никога не бе пожелавала нещо толкова силно, както желаеше този мъж.

Зарови пръсти в косата му, стискайки здраво русите къдрици, когато устните му се откъснаха от нейните и се плъзнаха по бузата й и надолу по брадичката до меката част на ухото й, нежна и безкрайно чувствителна. Тя ахна и извърна глава, отдавайки се на ласката, докато той ближеше и леко хапеше това място, за което тя никога досега дори не се бе замисляла.

Коленете й омекнаха и Джорджиана бе благодарна за здравата му хватка, за силните и мощни ръце, които уверено я държаха, сякаш не тежеше нищо. Дланите му обхванаха задните й части, повдигнаха я по-високо, притискайки я по-силно, и той прошепна в ухото й:

— Ето нещо, което не е лъжа; ще те накарам да крещиш от удоволствие. Ще ме молиш да спра и когато го направя, ще ме умоляваш да започна отново. Когато приключа с теб, няма да знаеш какво да правиш със себе си, защото няма да си спомняш тялото си, с изключение на удоволствието, с което възнамерявам да те даря.

Думите бяха предназначени да я шокират и постигнаха целта си. Тя видя обещанието върху устните му и затвори очи пред вълната от сластно предвкусване, която се разпростря по цялото й тяло, неспособна да спре да се движи насреща му, забравила всякакъв свян. Въздъхна, когато го почувства между краката си, където го искаше, повтаряйки движението, запленена от твърдия натиск на тялото му, дързък и безмилостен… после се изпълни с още по-силна възбуда, когато той изпъшка от удоволствие.

Дънкан изруга, думата отекна заканително и греховно.

— Знаеш какво ми причиняваш и не те е грижа.

Тя се наклони напред и захапа долната му устна, притегляйки го за още една опияняваща целувка. Когато най-сетне се откъснаха един от друг, двамата едва смогваха да си поемат дъх от изпитаната наслада. Тя се усмихна.

— Изобщо не ме е грижа.

Той я повдигна, обърна я, пренесе я през стаята, остави я върху масивното бюро и прокара длан по вътрешната страна на бедрото й, докато говореше, заливайки я с вълна на топлина и обещания.

— Обожавам този панталон — призна; голямата му ръка изучаваше мускулите и костите на крака й, пръстите му се обвиха около бедрото й, за да открият мекото, недокоснатото място вътре, плъзгайки се бавно с плата, докато тя не се изпълни с дивото желание той да свали проклетите неща от нея и да направи това, което докосването му обещаваше.

Джорджиана подпря длани върху бюрото зад нея и се наведе назад, наблюдавайки го как я гледа, наблюдавайки как я докосва. Думите му следваха ласките, когато заговори:

— Макар че изпитвам жестока ревност към него.

Тя се изви още по-назад. Двамата не откъсваха погледи от пръстите му, галещи шева от вътрешната страна на крака й.

— Защо?

— Защото той може да те докосва тук — пророни той, думите прозвучаха чувствени и прекрасни, пръстите му се спуснаха по коляното, проследиха игриво линията на бричовете. — И тук — додаде и докосна вътрешната страна на бедрото й. — И… — Гласът му заглъхна, когато достигна до мястото, където бедрата й се срещаха, и тя се размърда. Движението го накара да изръмжи. — Точно така — прошепна. — Разтвори се за мен.

Бог да й прости, тя го направи, разтвори бедра, предоставяйки му достъп до мястото, където и двамата най-силно жадуваха за докосването му. Той без колебание завладя това, което му се предлагаше, силната му ръка обхвана най-тайното й кътче и тя въздъхна от удоволствие при допира, макар да копнееше за още.

— Това ти харесва — отбеляза Дънкан, сякаш обсъждаха картина; блюдо; разходка в парка.

— Харесва ми — потвърди Джорджиана, без да отделя поглед от ръката му, от мястото, където той я държеше, твърдо и с непоносимо сладостно обещание. — Бог да ми е на помощ, харесва ми.

— Той няма да ти помогне — рече Дънкан, другата му ръка се придвижи към копчетата на ленената й риза, разкопчавайки ги едно по едно, докато пред очите й не се разкриха облите й гърди. — Това е владение на друг, далеч по-несъвършен. — Отново изруга, думата отекна в стаята, когато той разтвори ризата докрай и тя докрай се разголи пред него. — Ти си най-красивото създание, което някога съм виждал.

Младата жена наблюдаваше ръката му, голяма и загоряла, как се плъзга по корема й, греховно обричане.

— Моля те — промълви, изгаряща от отчаяна страст за него.

— Молиш ме за какво? — попита той.

— Не ме карай да те умолявам.

Тогава Дънкан я погледна, познание и разбиране искряха в непоносимо прекрасните му очи.

— Точно това възнамерявам да направя, любима, да те накарам да ме умоляваш. Обещах ти върховно удоволствие. Обещах ти, че аз ще съм господарят. И ти обещах, че ще се насладиш докрай на времето ни, прекарано заедно. И ти искаш всичко това, нали?

Тя нямаше сили да лъже. Кимна.

— Да.

Тогава Дънкан се наведе над нея и възнагради откровеността й, като дълго и страстно засмука едното й зърно, докато тя не изкрещя от наслада, заравяйки пръсти в косата му.

В мига, в който тя го докосна, той спря.

— Сложи ръцете си на бюрото.

Тя безропотно се подчини.

Това му хареса.

— Погледни се — заповяда той, а единият му пръст описа порочен кръг около щръкналото зърно, влажно от целувките му.

Тя изглеждаше напълно безсрамна, Ана в пълното си великолепие, и Джорджиана се възползва от мига, за да извие гръб, предоставяйки му голите си гърди. Изкушавайки го за пореден път.

Беше възнаградена с още продължителни ласки, дарени този път на пренебрегнатата преди малко гърда. После той вдигна глава и рече:

— Искам да се наслаждаваш на това.

Тя се усмихна.

— Не се притеснявам, че няма да се наслаждавам.

Дънкан беше напълно сериозен.

— Ако направя нещо, което не ти харесва, искам да ми кажеш.

— Ще ти кажа.

— Ще разбера, ако ме излъжеш.

Джорджиана срещна погледа му.

— Няма да лъжа. Не и за това.

За други неща може би, но не и тук. Не с него.

Тя пое дълбоко дъх.

— Искаш ли да се преместим в моето легло?

Беше съвсем близо, зад вратата. Голямо и разкошно, и направено за него. Щеше да излъже, ако кажеше, че не бе прекарала много нощи в същото това легло, мислейки за този мъж, за този момент. За това как може би щеше да я докосва един ден. За това как може би щеше да я пожелае един ден.

И този ден бе настанал.

Той поклати глава, пръстите му си играеха с набъбналото зърно, изпълвайки я с божествени тръпки.

— Не искам да съм с теб там, където си била с него.

Чейс.

Тя тръсна глава.

— Не е нужно да се тревожиш за това.

Видя как по лицето му премина буря от емоции при думите й. Съжали, че той не знае истината.

— Аз не съм била… с никого…

Дънкан вдигна ръка, заставяйки я да замълчи.

— Недей.

Той не й вярваше.

— Дънкан… — поде тя, влагайки цялата си настойчивост.

Той не я остави да довърши и вместо това я придърпа до края на бюрото.

— Тук.

Джорджиана сведе поглед към дъбовия плот.

— Тук? Върху бюрото?

— Върху неговото бюро.

Тя долови натъртване на местоимението, съвсем леко. Почти незабележимо за човек, който не го очакваше. Долови също и отчаянието в думите, мигом разбирайки корените му — той мислеше, че няма място в този клуб, където двамата с Чейс да не бяха правили това.

И той бе поел властта над това място, където смяташе, че Чейс е кралят.

Искаше я тук.

И Бог да й е на помощ, тя го искаше не по-малко силно.

Повече.

Кимна.

— Тук.

Той дълго я изпива с поглед и Джорджиана видя безброй емоции да прекосяват лицето му: гняв, безсилие, желание.

Болка.

Протегна се към него, за да го утеши, но той се отдръпна и повдигна единия й крак в огромните си ръце.

— Искам те тук — изхриптя, докато разкопчаваше ботуша й. — Искам те гола — добави, натъртвайки думата, като плъзна ботуша по крака й, остави го върху страничната облегалка на близкото кресло и се зае с втория. — И искам да си моя.

Моя.

Думата потече в нея като огнен поток от желание, секна дъха й. Кога друг човек някога я бе желал така? Кога изобщо някой друг истински е пожелавал да бъде негова? Да, мъжете желаеха тялото й, когато беше облечена в предизвикателни коприни и сатен и шестваше из казиното като Ана, но това беше различно. Той желаеше нея — Джорджиана — така, както никой друг не я бе пожелавал. Нито дори мъжът, на когото се бе отдала преди толкова много години.

Но начинът, по който той изрече думата — моя, — не беше молба. Вместо това беше властно вричане. Завладяване. Притежание.

И тя откри, че желаеше да бъде притежавана.

При това много.

Мисълта бе подсилена от плъзването на втория й ботуш, събут с едно-единствено рязко дръпване, и захвърлянето му на пода, докато ръцете на Дънкан се върнаха към обутите й в чорапи крака. Той взе глезените й в ръце, повдигна краката й, разтвори ги и пристъпи между тях. Тя инстинктивно ги обви около него, придърпвайки го по-близо, докато се срещнаха, болезнено възбудени и горещи там, където взаимно се желаеха. Тя отметна глава, когато той се притисна към нея и обви едната си силна ръка около талията й, придържайки тежестта й, за да остане извита и отворена за него.

— Кажи го — изръмжа той, срещайки очите й, свободната му длан обхвана гърдата й, копнееща за него. — Кажи го и аз ще ти дам всичко, което искаш.

Не беше нужно да пита какво иска да каже той. Тя знаеше. Знаеше също, че няма да бъде лъжа. Някак си в този побъркан свят, в това безумно време тя бе започнала да обожава този мъж. Беше започнала да му принадлежи. И това беше красиво.

Но не можеше да трае вечно.

Ала нищо красиво не траеше вечно — нима това не беше урокът, който бе научила преди толкова много години, обвита в топла прегръдка и уханно сено? Любовта беше мимолетна и преходна, отчаяна мечта на наивно, невинно момиче.

Затова тя щеше да се отдаде на този миг, а сетне ще си тръгне и ще живее живота, който бе планирала.

Но първо, свободата.

Първо, него.

— Аз съм твоя — призна младата жена.

Той я възнагради с дълбоко, прекрасно изръмжаване и дълга, опустошителна целувка, когато я привлече досами ръба на бюрото и ръцете му се заеха с копчетата на бричовете, пръстите му ги освобождаваха едно по едно, съсредоточено и умело, докато панталонът не се разхлаби и той го смъкна надолу по краката й, събувайки чорапите заедно с него.

— Милейди — промълви и отстъпи назад, изпивайки я с жарка настойчивост.

Тя не можа да срещне погледа му, прекалено остро осъзнаваше как изглежда — с разтворена риза, смъкната под раменете, последен остатък от облеклото й.

Прекалено остро осъзнаваше своето минало, лъжите, които бе изградила около себе си за този момент. Както и факта, че досега само веднъж в живота си бе правила това.

— Погледни ме.

Думите прозвучаха властно и тя би трябвало да ги намрази, но не стана така. Очите й се насочиха към него, признавайки силата му.

Желаейки тази сила.

— Милейди — прошепна Дънкан, думата беше едновременно молба и обещание. — Разтвори се за мен.

Заповедта я лиши от дъх и тя се поколеба, не знаейки дали би трябвало да се подчини. Едно беше да се разголи пред него в тъмните води на невероятния му басейн, но съвсем друго да го направи тук, на дневна светлина.

Никога не бе преживявала нещо подобно. Единственият път, когато някога се бе приближавала до това преживяване, беше преди десет години, с мъжа, който я бе излъгал. Който я бе опозорил. И я бе изоставил.

Нямаше нищо в онези краткотрайни, преобърнали изцяло живота й мигове в плевнята на Лейтън Манър, което дори съвсем бегло да приличаше на този момент, с този мъж.

Нищо от онова време дори не се доближаваше до това преживяване. Това беше свобода — последната глътка живот, преди да се посвети на новия си живот като аристократична съпруга, да се отдаде изцяло и единствено на наследството на дъщеря си.

Тогава защо да не му се наслади?

Защо да не приветства момента и да не изпие чашата до дъно?

Вирна брадичка и изпъна рамене назад, дръзка и безсрамна.

— Накарай ме.

Красивите му кафяви очи дяволито проблеснаха.

— Мислиш, че не мога?

— Мисля, че искаш аз да свърша твоята работа.

С всички сили на волята си тя му внушаваше да се наведе напред. Да я докосне.

Ала вместо да стори това, той отстъпи назад, отпусна се в коженото кресло до бюрото и спокойно се облегна назад. Джорджиана потръпна от обзелата я нервност, но се овладя.

Погледът му се плъзна по нея, когато се протегна в креслото, обутият му в ботуш крак беше само на сантиметри от босите й нозе.

— Разтвори се за мен — повтори негодникът.

Тя го дари с лека усмивка.

— Не бива да е толкова лесно.

Той повдигна вежда.

— Не. Не бива. — Погледът му се задържа върху гърдите й и кожата й пламна, когато се спусна надолу към мястото, където толкова отчаяно го желаеше. Той продължи да се взира в нея и Джорджиана си помисли, че ще умре от това внимание. — Ти ще се разтвориш за мен и когато го сториш, ще съжаляваш, че не си го направила, когато поисках — рече той точно когато тя се канеше да му се подчини.

Очите й се разшириха.

— Това заплаха ли е?

Устните му бавно се извиха в почти пресметлива усмивка.

— Ни най-малко.

Вдигна едната си ръка и я допря до брадичката си, преценявайки я с продължителен, ленив поглед, докато показалецът му галеше долната му устна с жест, който по-наивна жена би сметнала за замислен.

Джорджиана не беше наивна жена. Движението на този пръст не беше замислено. Беше хищническо.

И с всеки сантиметър, с който се придвижваше по устните му, сякаш запалваше огън в нея.

— Макар че ще съжаляваш — поде той, — тъй като всеки миг, в който не си разтворена за мен, е миг, в който няма да те докосвам. Миг, в който няма да усещаш ръцете ми, устните ми, езика ми.

Думите му я пронизаха като светкавица, докато си представяше всички онези неща, повторение на нощта в неговия басейн. Възхитителното усещане за тялото му, притиснато о нейното.

— Момент, в който няма да те галя… или целувам… или ближа. Тя издиша при последната дума заради начина, по който достигна до нея, оставяйки огнена диря през всичките кътчета на тялото й до мястото, за което той настояваше… мястото, където тя го желаеше.

Той разбра.

— Харесва ти, когато те ближа, нали, милейди?

Мили боже! Тя не беше света вода ненапита; беше прекарала последните шест години, заобиколена от комарджии и проститутки. Ръководеше най-прочутия игрален ад в Лондон, за бога! Но всичко това изглеждаше напълно обикновено и приемливо в сравнение с този мъж, който се превръщаше във въплъщение на греха в мига, в който се докоснеха.

Беше посред бял ден, а той говореше за близане, все едно обсъждаше времето.

— Джорджиана — изрече името й като лениво обещание. — Харесва ли ти?

Онзи пръст върху устните му я подлудяваше. Тя стисна бедра, напомняйки си за тяхната игра.

— Спомням си, че беше доста приятно.

Нещо проблесна в очите му. Насмешка. Разбиране за ролята, която тя играеше.

— Само приятно?

Тя се усмихна с едва доловима усмивка.

— Доколкото си спомням.

— В такъв случай спомените ни се различават — рече той. — Защото аз си спомням ръцете ти, заровени в косата ми, виковете ти в мрака, краката ти, обвити около мен като грях. — Погледът му се насочи към мястото между бедрата й. — Спомням си твоята влага, когато достигна върха, как се изви към небето, забравила за всичко, освен за насладата. Дарена от мен. От моя език във всички места, които изгаряха от копнеж.

Джорджиана забрави за играта, отмаляла цялата, докато той говореше.

— Спомням си твоя вкус, сладък и мускусен… и твоето цвете, меко като коприна и влажно… и… мое.

Отново онази дума. Негова.

Той я съблазняваше само с думи, обещавайки й всичко, за което някога бе копняла, само да му се отдаде, да се разтвори за него.

— Ти говориш за преди — задъхано заговори младата жена. — Но каква полза имам аз от това сега? Тук?

Веждите му се извиха изненадано, преди той да се наклони напред, думите бяха отчасти заплаха, отчасти игра.

И изцяло желание.

— Разтвори се за мен и нека разберем.

Тя се изкиска. Звукът сепна и двамата с искреността си. Джорджиана се чувстваше почти засрамена — щеше да бъде, ако той не бе отпуснал ръката си и не се бе привел в мига, в който смехът се отрони от устните й.

— Ти си най-красивото създание, което някога съм виждал.

После се протегна към нея, едната му голяма топла длан се обви около коляното й, допирът му тутакси заличи играта, която играеха.

Краката й се разтвориха.

— Толкова дяволски красива — повтори той и без да откъсва поглед от лицето й, стана от креслото и падна на колене до ръба на бюрото, между краката й. — Толкова дяволски съвършена. — Целуна коляното й от вътрешната страна, сетне бедрото. — Толкова дяволски честна.

Тя застина при последната дума дори когато устните му се придвижиха по-нагоре, към сгъвката на бедрото, където се срещаше с онази част от нея, жадуваща за него. За това.

Честност.

Тя никога не е била честна с него. Нямаше нищо честно в това. Нищо честно в нея. И той заслужаваше нещо много по-добро.

Дънкан усети промяната в нея и вдигна лице, срещайки очите й.

— Не го мисли.

Тя знаеше, че той не разбира, ала при все това тръсна глава.

— Не мога да спра.

Той целуна меките косъмчета, покриващи най-съкровеното и кътче, милувката беше дълга и мъчително сладка.

— Кажи ми — подкани я Дънкан.

Имаше десетки неща, които трябваше да му каже. Стотици истини, които искаше да му сподели. Но само една се откъсна от устните й. И това навярно беше най-откровеното нещо, което някога бе изричала:

— Искам да бъде както сега. Завинаги.

Думите й едва не го убиха. Истината в тях, как отразяваха собствените му мисли, тук, в това място, което не беше негово. Нито нейно. Това място, което несъмнено щеше да погуби и двамата.

Той също го искаше завинаги, но беше невъзможно. Неговото минало, нейното бъдеще, изключваха тяхното завинаги. Онези външни сили надвиснали заплашително, бяха преграда за бленуваното завинаги.

Не, завинаги беше за по-обикновените хора и по-обикновените времена.

Дънкан се наклони към коленете й с ясното съзнание за позата си, сякаш тя беше богиня, а той — жертвата пред олтара й. Притисна устни към прелестните копринено меки косъмчета, криещи тайните й. Позата й, доверието, с което тя се отдаваше, удоволствието, с което приемаше ласките му, го възбудиха както никога досега в живота му.

Желаеше тази жена.

Навярно не можеше да я има завинаги, но можеше да има този момент, този спомен… Това можеше да продължи. Да бъде с него в тъмните нощи.

И можеше да заличи всеки друг мъж, който щеше да дойде след него.

— Никога не съм вкусвал чудо като теб — прошепна той, дъхът му погъделичка къдричките, докато бавно я разтваряше, обожавайки как блестеше женствеността й, сякаш покрита с роса, топла и розова за него. — Сладко, греховно и забранено. — Прокара нежно пръст по влажното венчелистче, когато тя повдигна бедра към него. Беше толкова нежна, толкова готова за него. — Хлъзгава, влажна и съвършена. — Плъзна пръст по съкровената пъпка, заслушан в хрипливите й и накъсани дихания, докато я изследваше. — И ти го осъзнаваш, нали? Осъзнаваш силата си.

Тя поклати глава.

— Не.

Дънкан срещна погледа й, после се наведе, езикът му отново я погали с дълга и чувствена милувка. Изпита огромна наслада, когато от устните й се отрони въздишка, а очите й се затвориха от удоволствие.

— Не — рече той. — Не отвръщай поглед.

Тя отвори очи и той отново я заблиза, опиянен от желанието, струящо от нея.

— Говори ми.

— Това е…

Той повтори движението, задържа се там, където тя най-страстно го желаеше, и Джорджиана изкрещя.

— Продължавай — подкани я той.

— Великолепно.

— Още.

Дънкан завъртя езика си около малката набъбнала пъпка и тя простена.

— Не спирай.

— Няма, ако ми кажеш.

— Това е като… аз никога… — Той я засмука, доволен, че думите й секнаха. — О, Господи.

Той се усмихна, а езикът му продължи да я дразни.

— Не е Господ.

— Дънкан.

Името му се отрони като въздишка от устните й и той си помисли, че ще умре, ако много скоро не е вътре в нея.

— Кажи ми.

— Това е красиво. — Ръцете й се вкопчиха в косата му, пръстите й го притеглиха към нея, докато бедрата й се люлееха насреща му. — Ти си съвършен — прошепна и той бе изумен от думите й. А после тя каза нещо напълно неочаквано: — Това е като… любов.

И там, в този миг, с меча, надвиснал над тях, той осъзна, че точно това изпитваше.

Любов.

Прозрението би трябвало да го ужаси, ала вместо това се разля по него като топъл екстаз, роден от истината, най-сетне призната. Ала иззад булото на този екстаз напираше нещо неприятно. Опустошение. Отричане.

Дънкан го пропъди и продължи да я люби с бавни, хлъзгави движения. Тя се движеше срещу него, забавяше го, когато искаше, където й харесваше, и той без колебание й се подчиняваше. Тя беше манна, която той жадно поглъщаше, изпълнен с едничкото желание да й даде удоволствие, да я дари с наслада. Да й дари спомена за този миг.

За неговата любов — любов, невъзможна и прекрасна.

Бавните кръгове станаха по-бързи, в синхрон с нейното дихание и въздишки, с усещането на пръстите в косата му и повдигането и спадането на божествените й бедра. И после тя се гмурна във вълната на освобождението, а той я държеше, галеше, нежно я целуваше, направлявайки я във висините и спадовете.

Когато нейният последен, доволен стон отекна около тях, Дънкан се изправи, отчаяно жадуващ за нея. Потръпна от радост, когато погледът й се плъзна по него, очите й се разшириха, а устните й се разтвориха. Той свали сакото и вратовръзката, без да откъсва поглед от очите й, вперени в него, желаеше я също толкова страстно, както и тя него. Изхлузи ризата през главата си, отпусна ръце и едва устоя на изкушението да се изпъчи от гордост, когато вниманието й се насочи към гърдите му, сетне към корема.

Тя затвори очи и Дънкан видя как гърлото й се раздвижи, когато преглътна.

Искаше да изреве задоволството си от нейното одобрение.

— Посейдон — прошепна Джорджиана.

Дънкан повдигна вежди в ням въпрос, чудейки се дали ще има сили да дочака отговора й, преди да я сграбчи в обятията си и да я направи своя. Завинаги.

Той успя да изтика думата и коварния шепот в най-тъмното кътче на съзнанието си, защото тя продължи:

— В твоя дом, в твоя басейн… — Протегна се към него, пръстите се плъзнаха по рамото му, надолу по извивката на ръката, където мускулите се бяха напрегнали от усилието да не я обладае на секундата. — Ти беше Посейдон във водата, толкова силен… — Пръстите й се придвижиха към стегнатия корем. — Толкова съвършено изваян… — Промушиха се през пътечката от косъмчета, водеща към слабините му. — … толкова прекрасен…

После поеха нагоре към гърдите, откриха плоското кръгче на зърното и той едва не простена от удоволствие. Тя се наклони напред и притисна устни към гърдите му в дълга, опияняваща целувка.

Отдръпна се и вдигна очи към него.

— Богът на морето.

— А ти си моята сирена — рече той, протегна ръка и пръстите му се заровиха в меката коса на тила й, повдигайки лицето й към него.

— Надявам се, че не — възрази тя и Дънкан спря, изчаквайки я да обясни. Палавницата се усмихна с порочно изражение. — Посейдон може да устоява на сирените.

Ала той не можеше да й устои. За нищо на света. Завладя устата й в страстна, всепоглъщаща целувка, която не прекъсна дори когато пръстите й откриха копчетата на панталона му и Дънкан си помисли, че може да умре, докато чака тя да го разкопчае. Джорджиана непохватно се опитваше да го освободи и той посегна, за да й помогне.

— Не — възпря го тя, отдръпна се и срещна погледа му. — Искам сама да го направя.

Той пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Направи го тогава.

И после най-сетне дойде прекрасното освобождение, ръцете й се плъзнаха в процепа на панталона му и най-накрая, най-накрая го докоснаха. Дънкан изруга, думата прозвуча като дрезгав шепот, когато тя го измъкна от плена на дрехите. Той я наблюдаваше и потръпна от наслада, когато тя го видя и очите й се разшириха, а устните й се разтвориха. Беше готов да даде цялото си богатство, за да узнае какво мислеше тя за него. И в следващия миг върхът на розовия й език се подаде, облиза долната й устна и пръстите й се раздвижиха и го помилваха.

Един път. Два пъти.

Дънкан сложи ръка върху нейната, възпирайки движението.

— Спри.

Тя замръзна, погледът й се стрелна към лицето му.

— Аз… — Поколеба се. Отново опита: — Нещо погрешно ли направих?

Той застина при думите, при изражението в широко отворените й очи — загрижено, изплашено. Дънкан присви очи, ненавиждайки престореността. Той я обичаше. А при все това тя го лъжеше.

— Не. Не се прави на невинна. Искам те такава, каквато си. Не въображаема жена. — Обхвана лицето й с длан, извръщайки го към себе си. — Не ме интересува миналото. Само настоящето.

Бъдещето.

Не. Не можеше да се интересува от това.

То не беше за него.

Нещо проблесна в красивите й кехлибарени очи. Нещо като смущение. Тя извърна поглед, сетне го сведе към мъжествеността му, около която преди малко пръстите им бяха преплетени.

— Покажи ми — накрая прошепна. — Покажи ми какво ти харесва.

Дънкан се наклони и отново я целуна, за да върне очарованието на мига. Близна ухото й.

— Харесвам всичко, любима. Харесвам всяка частица от теб върху всяка частица от мен. И харесвам ръцете ти, обвити около мен, здраво стегнати и горещи като обещание. — Дишането й се накъса в ухото му и той отново насочи ръцете й към себе си. — Харесвам да ме гледат красивите ти очи. Обичам да ме наблюдаваш. Обичам да наблюдавам как ме докосваш. — Отдръпна се назад, за да й даде възможност да погледне към телата им, към ръцете им, да го види в цялата му мощ толкова близо до нея. Толкова близо до мястото, където бленуваше да бъде. — Да ти кажа ли какво още ми харесва?

Тя го погали няколко пъти, преди да отговори с шепот, пресекващ от желание:

— Да.

Обичам те.

Не. Това само щеше да нарани и двамата.

Протегна се към нея, плъзна пръст в кадифената й мекота, влажна от устата му и от собственото й желание.

— Обичам красивите ти розови устни.

Джорджиана се засмя пресекливо. Пръстът му проникна по-надълбоко в стегнатата й плът и смехът се превърна в стенание. Дънкан я погледна.

— И много ще ми хареса да бъда вътре в теб.

Погледите им се преплетоха.

Аз също го желая.

Тогава той я целуна, после опря чело о нейното, когато тя го сложи там, където го искаше, а Дънкан сподави ругатнята от усещането — тя беше толкова гореща, толкова влажна за него. Проникна в нея и се изуми, че беше толкова тясна. Тя остро пое дъх. Той срещна очите й и съзря болка в тях.

— Джорджиана? — попита, изпълнен с безпокойство, макар да мислеше, че ще умре от удоволствието най-после да бъде в нея.

Тя поклати глава.

— Всичко е наред.

Само че не беше. Тя изпитваше болка. Той се отдръпна.

Тя сключи бедра около кръста му.

— Не. Моля те. Сега.

Ако не знаеше…

Джорджиана го придърпа по-близо и мисълта излетя от главата му, докато дишането й отново не се накъса.

— Спри — каза той. — Позволи ми…

Дънкан се отдръпна, после пак се залюля с кратки нежни тласъци, всеки по-дълбок от предишния, докато накрая не проникна докрай в нея.

— Да — прошепна младата жена, когато той се наведе и притисна устни в дълга целувка в ямката над ключицата. — Да.

Той самият не би могъл да го каже по-добре.

Отдръпна се и се взря в очите й.

— Добре ли е…?

Тя се приведе и го целуна, езикът й нахлу между устните му в зашеметяваща целувка.

— Великолепно е — промълви, когато най-после се откъсна от него. Сложи длани върху гърдите му и го оттласна назад, за да погледне там, където телата им се съединяваха. — Погледни ни.

Дънкан се подчини, следвайки погледа й, и почувства, че става още по-твърд, заровен дълбоко в нея. Тя пое дълбоко дъх, после се усмихна.

— Изглежда, се забавлявате, сър.

Господи. Той я обичаше.

Желаеше я. Игрива. Блестяща. Греховна.

Завинаги.

— Мога да измисля начини, с които ще се забавлявам повече — отвърна й Дънкан също с усмивка.

Джорджиана сложи ръце върху извивката на задните му части и ги стисна. Той изпъшка.

— Покажи ми.

И той го направи.

С мощни движения нахлу по-надълбоко, а тя го прие, повдигайки дългите си крака, мълвейки името му като мантра, първо тихо и едва чуто, после с вик на удоволствие, изпълвайки го с желание този миг никога да не свършва. Обви ръка около талията й, плътно притискайки я, докато я изпълваше докрай, ръцете й се вдигнаха към раменете му, сграбчиха го здраво и тя неистово изкрещя името му.

Сякаш той щеше да я изостави.

Сякаш беше възможно да я изостави.

Той никога нямаше да я изостави.

Джорджиана се отдръпна в последния миг, докато той я яздеше в див захлас. Срещна погледа му.

— Сега — простена тя. Думата бе изпълнена с желание и почуда, намеквайки за нещо, което той щеше да разбере, ако съзнанието му не беше толкова дяволски обсебено от нея. — Сега.

Сега, разбира се.

Тя се понесе във вихъра на насладата, стегната и идеална за него, с такава сила, че той си помисли, че няма да оцелее. Изкрещя името му, когато той тласна веднъж, два пъти, силно, бързо и великолепно, докато собственото му освобождение не препусна насреща му, и той излезе от нея, изригвайки стремително и мощно, както никога досега.

Като едно цяло.

И Дънкан мигом осъзна, че не той бе заличил за нея другите мъже.

Тя бе заличила за него останалите жени. Завинаги.

Откъсна се от нея, а тя недоволно простена, изпълвайки го с още по-силен копнеж за нея. Не беше готов да я остави, но пристегна хлабаво панталона си, махна носната кърпичка, взе я на ръце и я отнесе до едно от големите кресла в другия край на стаята, преди да я сложи на коленете си и да я почисти.

— Ти не…

Гласът й заглъхна.

— Не мислех, че би желала да рискуваш. — Не че тайно не се наслаждаваше на идеята за цял отбор от малки руси хлапета с прекрасните кехлибарени очи на майка си. — Последния път ти не си избрала. Би трябвало следващия да имаш право на избор.

От очите й бликнаха сълзи и той я придърпа по-близо. Искаше сега да я защити. Завинаги.

Исусе. Отново тази дума.

Тя се сгуши в обятията му, докато ръцете му галеха нежно прекрасната й гладка кожа и той си припомняше току-що преживяното, а дишането им възвръщаше нормалния си ритъм. Отново и отново повтаряше наум думите, изречени от нея, представяше си движенията й, звуците й.

Моментите на изненада. На учудване. На желание.

На болка.

Прозрението го осени.

Тя вдигна глава, когато ръцете му изведнъж застинаха.

— Какво има?

Дънкан поклати глава, не искаше да отговаря.

Не искаше това да е истина.

Тя се усмихна и го целуна по брадичката.

— Кажи ми.

Аз не съм била… с никого…

Тя го бе казала. Той просто не й бе повярвал.

Коя беше тя?

Каква игра играеше?

Каква игра играеше Чейс?

Надникна в очите й, видя прямотата, искреността в тях. Толкова рядък и безценен дар. Навярно нещо се бе отразило в неговите, защото нейните внезапно добиха предпазливо изражение.

— Дънкан?

Не искаше да го изрича, ала не можа да се възпре.

— Ти не си проститутка.