Сара Маклейн
Маската на любовта (20)

Глава 19

… Лейди Дж. беше видение в бяло на бала на Р. и това ме кара да се чудя: ако тя е толкова красива на делнично събитие, колко ли смайваща ще бъде на събитие, изцяло посветено на нея? Истински щастливец ще е този, който ще може да я види отблизо…

… Познат навярно като Краля на светските разгулници, лорд Б., изглежда, е на път да изгуби палавата си титла. Бил е видян да изкачва стълбите на дом, който понастоящем дели с дамата на сърцето си и трите им деца, натоварен с торби, пакети и нещо, което подозрително е приличало на коледен пудинг… през април!…

„Перли § Пелерини“, дамско списание, късния май на 1833 г.

Дънкан стоеше в тъмните градини на Ролстън Хаус. Ежегодният бал, даван от семейство Ролстън, се вихреше красив и шумен зад него, в очакване Джорджиана да се появи.

Искаше да я види. При това отчаяно.

Имаше намерение да я открие предишния ден, след като бе взел решение да я освободи от контрола на Чейс, но не беше лесно да откриеш жена, която играеше две толкова различни тайни роли в обществото. Лейди Джорджиана не беше в Лейтън Хаус, когато Уест бе изпратил Каролайн до дома й, а той вече нямаше достъп до „Падналия ангел“, за да потърси Ана, тъй като членството му беше анулирано.

И така, той прекара вечерта в планове за ответния му удар в тази война с Чейс, война, която щеше да реши бъдещето на неколцина души: на Джорджиана, Каролайн, сестра му и самия него.

Но той не беше глупак и ако всичко се развиеше добре, неговите внимателно обмислени планове щяха да донесат безопасност за него и Синтия, а за Джорджиана и Каролайн всичко, което те желаеха. Тя щеше да запази тайните си и да се сдобие със съпруг. Щеше да получи живота, който заслужаваше.

Тази вечер тя бе танцувала на всички танци, а кавалери й бяха най-изтъкнатите и уважавани британски мъже. Герои от войните, графове, един херцог, известен с плодотворната си дейност в Камарата на лордовете. Всеки един от тях щеше да бъде достоен съпруг.

Неговите вестници — и той — бяха осигурили бъдещето й. Бяха осигурили бъдещето на дъщеря й. Джорджиана щеше да се омъжи добре — за мъж с чисто минало и неопетнена титла.

Може би дори за мъж, когото би могла да обича.

Ненавиждаше горчивината, която се надигна в гърдите му при мисълта, отчаяното желание да й попречи да бъде с друг. Да обича когото и да било, освен него.

Ала той не можеше да й даде това, която тя желаеше — дори ида притежаваше титла… той не би могъл да й обещае бъдеще. Не и спокойно бъдеше, без страх.

А и не би пожелал подобна съдба за жената, която толкова много обичаше.

Ако всичко вървеше добре, тя щеше да се завърне в обществото — без никаква грижа, без надвисналите сенки на миналото, без заплахата от бъдеще без сигурност. Ако планът му успееше, тя щеше да се омъжи след две седмици.

Две седмици.

Думите отекнаха в него, това бе малкото споразумение, което бяха сключили преди цяла вечност, както сега му се струваше. Двамата бяха интелигентни хора. Би трябвало да знаят, че животът им бе прекалено сложен, за да си позволят дори две обикновени седмици. Не че някога би му хрумнало да нарече времето, прекарано с нея, обикновено.

Тя беше най-необикновената жена, която някога бе познавал.

И я обожаваше заради това.

А тази нощ той щеше да й го докаже, за последен път — открадвайки един последен миг с нея, за да й помогне да открие щастието, каквото и да е то.

Но първо щеше да й разкрие истината за себе си.

Той я чу, преди да я види — шумоленето на полите й звучеше като артилерийски огън в тъмнината, докато приближаваше. Уест се извърна към нея и се възхити на прекрасния й силует на фона на балната зала зад гърба й. Светлината хвърляше бледо златисто сияние върху бялата й рокля с опасно дълбоко деколте, разкриващо заоблените й гърди и изпълващо го с изгарящото желание да я отвлече от това място завинаги.

Тя спря на няколко крачки от него и той намрази разстоянието, което ги разделяше. Пристъпи към нея с надеждата да се доближи до нея, ала тя отстъпи назад. Вдигна облечената си в ръкавица ръка и я размаха заплашително.

— Вчера ти ме остави — рече тя и сърдитата нотка в гласа й го изпълни с още по-силен копнеж по нея. — Не може просто така да ти хрумне да ме извикаш от балната зала в тъмната градина.

Той внимателно я наблюдаваше.

— Но явно се е получило.

Джорджиана се намръщи.

— Не трябваше да го правя. Не биваше да съм тук. Нашето споразумение би трябвало да издигне репутацията ми. А това заплашва да стори точно обратното.

— Никога не бих го допуснал.

Тя срещна погледа му.

— Ще ми се да го вярвам.

Дънкан застина, неприятно поразен от думите й.

— Какво означава това?

Джорджиана въздъхна. Извърна поглед, после отново го насочи към него.

— Ти ме остави — повтори тя, думите прозвучаха вяло, тихо и опустошено. — Ти си тръгна.

Той поклати глава.

— Не разбирах защо не желаеш да ми кажеш истината. — Стори му се, че тя се усмихна на това, ала не можеше да бъде сигурен. Градините бяха прекалено тъмни и той не можеше да види очите й. — А после осъзнах, че ти не можеш сляпо да ми се довериш. Че и преди си била съсипана. Че пазиш тайните си, за да осигуриш безопасността си. За да осигуриш нейната безопасност. — Замълча. — Повече няма да те питам за тях.

Тя се приближи към него, пристъпи напред и той бе омаян от близостта й… от уханието й… на ванилия и сметана. Искаше да я притегли в обятията си и да я обладае тук, в мрака. За последен път.

Искаше своите две седмици.

Искаше вечността.

Ала не можеше да има тези неща, вместо това трябваше да се задоволи с тази нощ.

— Защо не умееш да танцуваш? — попита тя.

Въпросът изникна изневиделица и напълно го слиса. Очакваше да му зададе въпрос — нещо за неговите собствени тайни. За миналото му. Нещо за Тремли. За Синтия. Но не бе очаквал толкова обикновен въпрос. В който се съдържаше всичко.

Разбира се, би трябвало да го очаква.

Би трябвало да очаква от нея, че първо ще зададе най-важния въпрос.

Естествено, той отговори, макар че неловкостта му заради темата — с всички късчета и парчета от живота му, които някак си бяха свързани с нея — го правеше по-нерешителен от обичайното.

— Никой никога не ме е учил да танцувам — простичко рече.

Отвори по-широко вратата, за да пропусне Дънкан Уест.

Тя поклати глава.

— Всеки се учи да танцува. Дори никога да не си учил кадрил или валс, или който и да било от танците, които танцуват тук — махна към къщата, — все някой е танцувал с теб.

Дънкан се замисли. Опита отново:

— Майка ми танцуваше с баща ми.

Джорджиана остана мълчалива в очакване да й разкаже историята. Оставяйки го да намери думите. Това беше отдавна забравен спомен, съживен от някой тъмен ъгъл, където той го беше погребал.

— Баща ми почина, когато бях на четири, затова е изненадващо, че изобщо си го спомням. — Той замълча. — Може би не го помня. Може би е сън, а не спомен.

— Разкажи ми — подкани го тя.

— Ние живеехме в малка къща в голямо имение като фермери арендатори. Баща ми беше едър и червендалест мъж. Имаше навика да ме вдига високо във въздуха, сякаш бях лек като перце. Предполагам, че приличам на него. — Замълча и поклати глава. — Помня го край огнището в къщата да върти майка ми из стаята. — Вдигна поглед към нея. — Не беше танц.

Тя внимателно се взираше в него.

— Бяха ли щастливи?

Дънкан почти бе забравил лицата им, но помнеше усмивките им. Смеха.

— В онзи момент мисля, че бяха.

Тя кимна, протегна ръка към него и преплете пръсти с неговите.

— Тогава е било танц.

Той здраво стисна пръстите й.

— Не като вашите танци.

— Не като нашите танци. Нашите танци са представление. Белег на положението ни в обществото. Начин да си покажем тоалетите с надеждата да спечелим нещо. — Тя пристъпи по-близо, толкова близо, че ако наведеше брадичка, можеше да докосне челото й с целувка. Той устоя на съблазънта. — Вашият танц е бил за забавление.

— Ще ми се да можех да танцувам — прошепна Дънкан и тя вдигна поглед към него. — Бих танцувал с теб.

— Къде?

— Където пожелаеш.

— До огъня в дома ти?

Шепотът едва не го уби със спомена и желанието.

— На друго място. В друго време. Ако бяхме други хора.

Тя се усмихна, сетне тъга забули лицето й и Джорджиана плъзна лявата си длан върху рамото му, сгушвайки дясната си ръка в неговата.

— А какво ще кажеш за тук? Сега?

Щеше му се да не носеха ръкавици. Искаше да усети докосването й, както и топлината й. Жадуваше за толкова много неща, докато двамата се движеха бавно, кръжаха в такт с музиката, изливаща се в мрака.

Измина сякаш цяла вечност, преди той да притисне устни в къдриците й и да прошепне:

— Наблюдавах те да танцуваш десетки пъти… и ревнувах от всеки един от твоите партньори.

— Съжалявам — промълви тя.

— Стоях в дъното на балната зала, наблюдавах те. Посейдон наблюдава Амфитрита.

Джорджиана се отдръпна назад, за да го погледне, и въпросително наклони глава. Той се усмихна.

— Аз също знам за Посейдон.

— Очевидно повече, отколкото мен.

Уест отново насочи вниманието си към техните движения.

— Амфитрита била морска нимфа, или нереида, едно от петдесетте божества, противоположни на сирените… спасителки на моряците. — Двамата се извъртяха, лицето й се озаряваше от светлините на балната зала. Тя не откъсваше очи от него. — През една нощ в края на лятото морските нимфи се събрали на брега на остров Наксос и танцували по разбиващите се вълни. Посейдон ги наблюдавал.

В очите й проблеснаха весели пламъчета.

— Обзалагам се, че ги е наблюдавал.

Той се ухили.

— Можеш ли да го виниш?

— Продължавай — настоя тя.

— Но той имал очи само за една от нереидите.

— Амфитрита.

— Това моята история ли е, или твоята? — подразни я той.

— О, извинете ме, сър — отвърна тя.

— Той отчаяно я пожелал. Излязъл от морето гол и я обявил за своя. Заклел се, че ще я обича със страстта на прилива, с дълбочината на океана, с мощния рев на вълните.

Джорджиана вече не се смееше, нито пък Уест. Внезапно историята изглеждаше невероятно сериозна.

— И какво се случило?

— Тя избягала от него — отвърна Дънкан, думите прозвучаха тихо и замислено, подчертани от неговата целувка върху веждата й. — Избягала в най-далечния край на океана.

Джорджиана дълго не пророни нито дума.

— Била е изплашена от силата му.

— Той искал да я сподели с нея. Последвал я, изпълнен с отчаян копнеж по нея, страдал за нея, отказвал да намери покой, докато не я открие. Тя била всичко, което желаел. С цялото си сърце искал да я боготвори, да се ожени за нея. Да я направи богиня на моретата.

Сега тя дишаше тежко, както и той, омагьосана от разказа му.

— Когато не могъл да я открие, той изгубил себе си, отказал да властва над моретата, след като тя не била редом с него. Зарязал своите задължения. Моретата се надигнали и бури връхлетели островите в Егейско море, но нищо не можело да го развълнува.

Когато Амфитрита осъзнала какво й бил предложил Посейдон, от какво се отказала, как той я търсел, тя заплакала за него. За любовта, която той изпитвал към нея. За неговата страст и желание. За това, което била изгубила. — В очите на Джорджиана блестяха сълзи, историята придобиваше ново значение. Нова сила. — Сълзите й били толкова поройни, че тя се изплакала в океана. Самата се превърнала в море.

— Изгубена завинаги за него — тихо промълви младата жена.

Дънкан поклати глава.

— Не. Слята с него. Завинаги. Негова могъща, бушуваща партньорка. Равностойна във всяко едно отношение. Без нея нямало и него.

Музиката в балната зала замлъкна. Той се отдръпна от нея.

— Ти избяга от мен.

— Не съм — рече тя, но и двамата знаеха, че беше лъжа. Тя отстъпи няколко крачки назад, отдалечавайки ги един от друг. Отново опита; — Да. Избягах.

— Защо?

Джорджиана пое дълбоко дъх. Изпусна го.

— Избягах от теб — подхвана с тъга в гласа, — защото, ако не го бях направила, щях да избягам при теб. А това никога не бива да се случва.

Тогава той я целуна, защото не знаеше какво друго да направи, наслаждавайки се на вкуса й, на красотата и бликащата жизненост, на съблазънта и тъгата. Тъгата бе тази, която го възпря. Застави го да се отдръпне, чакайки я да заговори.

— Кой е Тремли за теб?

Прямотата й го изуми. Разбира се, не би трябвало да се изненадва. Тя не се стесняваше от трудни и неудобни разговори.

— Той дойде при мен миналата нощ.

Дънкан се смрази при думите. В гърдите му се сляха лед и ярост в едно.

— Защо?

— Беше пребил съпругата си почти до смърт. Тя успяла да избягала и потърси убежище в клуба.

— Господи — прошепна той и се олюля назад. — Аз съм виновен.

Погледите им се преплетоха, в нейния се четяха гняв и срам от предателството.

— Ние. Ние го направихме.

— Тя…

— Тя ще се излекува — каза Джорджиана. — Ще се излекува и ще тържествува. Ние ще й намерим място, където да живее, далече от контрола му.

Думите го накараха да се почувства слаб — по-слаб, отколкото някога се бе чувствал в живота си. По-слаб, отколкото когато изпълняваше заповедите на Тремли.

— Под „ние“, имаш предвид себе си и Чейс.

— Заедно с останалите.

— Искам го мъртъв! — заяви Уест, думите се отрониха от устата му пресекливо от безсилие и вина заради това, което бе причинил на невинната съпруга на Тремли. И заради какво? — Искам го съсипан завинаги.

— Защо не го направиш? — попита тя, гласът й прозвуча почти пискливо от смущение. — Притежаваш всичко необходимо, за да го направиш. С какво те държи той? — Замълча. Събра сили, опитвайки се да овладее емоциите си. — Кажи ми. Ние можем да го уредим.

Тя говореше сериозно. Дънкан избухна в неконтролируем смях от абсурдното изявление, като че ли тя имаше някакъв контрол над Тремли или Чейс.

— Има само един начин да се уреди — каза той. — Една тайна е тайна, когато се знае само от един човек.

— А Тремли знае твоята.

Де да беше толкова просто.

— Тази история не е толкова хубава като тази на Посейдон и Амфитрита.

— Аз ще преценя това — рече тя.

Уест не можеше да стои неподвижен, докато разговаряха, не и когато ставаше дума за това. Не и докато за пръв път в живота си разкриваше миналите си грехове. Затова се обърна и закрачи в тъмното, а тя го последва. Стараеше се да не изостава, но изглежда, предусещаше — както винаги, тя го познаваше, — че не би могъл да понесе докосването й. Не и сега.

Не желаеше да му се напомня какво би могъл да има, ако не беше мрачната сянка на миналото.

Най-накрая призна:

— Тремли е знаел моите тайни през целия ни живот.

Тя, разбира се, знаеше, че съществуваше връзка помежду им, но нямаше представа каква беше. Никога не й бе хрумвало, че Дънкан Уест и графът може да са били свързани от толкова дълго.

Внимателно го наблюдаваше, е все сили опитвайки се да не издава шока си. Да не го обсипе с безбройните въпроси, напиращи на езика й.

— Баща ми почина, когато бях на не повече от четири години. — Той отмести поглед и го зарея в мрака, а тя не откъсваше очи от мъжествения му профил, докато говореше, запленена от силата, изписана върху лицето му. От емоциите, пробягващи по него. — И на майка ми, млада вдовица с невръстно дете на ръце, без никаква представа как да се справи с фермерските задължения, й бе предложена работа в голямата къща.

— Къщата на Тремли — уточни Джорджиана.

Уест кимна.

— И от съпруга на фермер тя се превърна в перачка. От спалнята в собствената си къща тя трябваше да спи в стая с още шест жени и с дете в леглото си. — Погледна към клоните на дърветата, шумолящи от порива на пролетния вятър. — И нито веднъж не се оплака.

— Разбира се, че не се е оплакала — не можа да се сдържи Джорджиана. — Тя го е направила за теб. И за сестра ти.

Той не обърна внимание на думите й и продължи с разказа:

— Животът в имението беше отвратителен. Предишният граф, ако изобщо можеш да си го представиш, беше по-лош от настоящия. Слугите биваха пребивани. Жените биваха изнасилвани. Децата бяха принуждавани да вършат работа, прекалено тежка за възрастта им. — Взря се в мрака. — Двамата с майка ми имахме късмет.

Джорджиана още не бе чула цялата история, но вече бе сигурна, че нямаше нищо късметлийско в нея. Искаше да го докосне, да го утеши, ала знаеше, че не бива. Остави го да говори.

— Той й хвърли око.

Предугаждаше какво ще последва и намрази думите още преди да бъдат изречени.

— Предложи й размяна. Нейното тяло срещу моята безопасност. — Веждите му се сбърчиха и той додаде: — Или, по-скоро, не моята безопасност. Моето присъствие. Ако тя не му дадеше това, което искаше, той щеше да ме отпрати. В приют за бедни.

Джорджиана се замисли за собственото си дете, за своето минало. За заплахите, с които се бе сблъсквала. Никога толкова жестоки. Толкова съкрушителни. Дори и опозорена, тя все още имаше закрилата на аристократичния си произход. Но не и тази жена. Това момче.

— Защо? — попита. — Защо е трябвало да я измъчва?

Той извърна поглед към нея.

— Власт. — Замълча, за да събере мислите си, и продължи: — Беше ми позволено да остана, но трябваше да работя. Разказах ти за това.

Джорджиана протегна ръка към него, неспособна да се възпре. Неспособна да лиши от утеха някогашното момче. Той се отдръпна.

— Не. Няма да мога да ти разкажа всичко, ако ти… — Поколеба се, после добави: — Ако се противях на работата, той я наказваше.

— Дъвкан — прошепна младата жена.

— Не можех да го спра.

Тя поклати глава.

— Естествено, че не си можел. Бил си дете.

Погледът му рязко се стрелна към нея.

— Но вече не съм момче. И не можах да му попреча да нарани съпругата си.

— Не можеш да сравняваш двата случая.

— Разбира се, че мога. Чарлс, младият граф, беше лош като баща си. Още по-зъл. Той жадуваше за одобрението му и се наслаждаваше на властта, която му даваше положението на бъдещ граф. Беше се научил да раздава яки юмруци. — Пръстите му докоснаха брадичката, сякаш думите бяха съживили ударите. — Причиняваше ужасни неща на децата на слугите. Възпирал съм го повече пъти, отколкото можех да преброя. И тогава… — Гласът му заглъхна и той продължително се замисли, преди отново да насочи поглед към нея. — Графинята никога няма да се върне в дома му — закле се. — Ще платя, за да отиде където пожелае в християнския свят. Където избере.

Тя кимна.

— Да.

— Говоря сериозно — рече той и тя видя яростта в очите му. Дънкан пое дълбоко дъх и го изпусна със злостна ругатня.

— Когато бях на десет, майка ми забременя.

Тя вече бе пресметнала. Знаеше, че Синтия му е природена сестра. Сега цялата истина й се изясни. Очите й се разшириха. Беше негов ред да кимне.

— Виждаш как всичко си пасва.

— Тремли.

Той сведе глава.

— Тя му е полусестра.

— Господи — прошепна Джорджиана. — Тя знае ли?

Дънкан подмина въпроса й.

— Графът притисна майка ми да се отърве от нея. Първо, когато започна да й личи, а после, когато Синтия се роди. Заплаши, че ще й я вземе. Че ще я даде на някое добронамерено семейство от имението. Майка ми не се съгласи.

— Не съм изненадана — кимна Джорджиана. — Никоя жена не би се съгласила доброволно да се откаже от детето си.

Дънкан я погледна.

— Предполагам, че ти би направила същото.

Джорджиана вирна брадичка.

— Ще браня детето си до последния си дъх.

Той се протегна и обхвана лицето й в топлата си длан.

— Каролайн е щастлива, че те има.

— Аз съм щастлива, че я имам. Както и вашата майка е била щастлива да има вас двамата.

— Трябваше да бъдем трима — каза той. — Третото дете се роди мъртво. Брат.

— Дънкан — промълви тя и сложи ръка върху дланта му, обгръщаща лицето й.

Очите й блестяха от сълзи за него. Заради това, което беше преживял.

— Бях на петнайсет. Синтия беше на пет. — Той замълча. — И майка ми… тя също умря.

Джорджиана предусещаше какво предстои, но при все това думите я пронизаха като нож.

— Той уби майка ми — довърши Дънкан.

Тя кимна и сълзите рукнаха по лицето й заради загубата на жена, която никога не бе познавала. Заради загубата на момчето, което никога нямаше да познава. Заради Дънкан.

— И ти си избягал — допълни тя историята.

— Откраднах кон. Сив жребец. Струваше пет пъти повече, отколкото мен. Може би по-скъпо.

Не е струвал нищо в сравнение с него.

— И си взел Синтия.

— Отвлякох я. Ако графът я искаше… ако някога ни откриеше… аз щях да бъда обесен. — Насочи поглед към балната зала. — Но какъв избор имах? Как можех да я оставя?

— Не си могъл — заяви тя. — Постъпил си правилно. Къде отидохте?

— Имахме късмет… попаднахме при един добър собственик на странноприемница и жена му. Те ни приеха в дома си, нахраниха ни. Помогнаха ни. Никога не попитаха за коня. Той имаше брат в Лондон, който притежаваше кръчма. Ние отидохме при него. Продадох коня с намерението да платя на кръчмаря, за да се грижи за Синтия, докато съм в армията. — Замълча. — Можеше никога повече да не я видя.

В думите му имаше страх, когато той се унесе в спомените.

Тя заговори:

— Но не си я изгубил. Виждаш я всеки ден.

Той се върна в настоящето.

— Вечерта, когато се върнах, с парите в джоба, готов завинаги да променя живота и на двамата, в кръчмата имаше един мъж. Беше собственик на вестник. Предложи ми работа като печатар.

— И така си се превърнал в Дънкан Уест, вестникаря.

Той се усмихна.

— Имаше няколко етапа преди това. Добре обмислено вложение в нова печатарска преса, пенсионирането на човека, който бе видял в мен нещо, за чието съществуване дори не съм подозирал. Но, да. Основах „Скандални страници“…

— Любимият ми вестник.

Той доби разкаян вид.

— Извиних се за карикатурата.

— Бях доволна, че ти бе изпълнен с разкаяние и желание да изкупиш греха си.

Веселите пламъчета в очите му угаснаха при напомнянето за тяхното споразумение — обещанието му да й помогне да се омъжи. Джорджиана мислено се прокле, задето бе извикала спомена.

— След като се превърнах в Дънкан Уест — той погледна към балната зала, — предполагам, че би трябвало да очаквам, че Тремли ще ме открие, след като наследи титлата и зае мястото си в Парламента. Но след като го направи, аз бях негова собственост.

Тя мигом разбра.

— Той е знаел тайните ти. И те са били много по-ценни, ако са само между вас двамата и той може да те използва като източник на новини, отколкото ако станат публично достояние и ти влезеш в затвора.

— Кражбата на кон е престъпление, което се наказва с обесване — страховито й напомни Дънкан. — Както и измамата.

Веждите й се сбърчиха.

— Измама.

— Дънкан Уест не съществува. — Той сведе поглед към краката си и тя зърна за секунда някогашното изтормозено момче. — Имаше друго момче, което ни видя да заминаваме — тихо промълви той, потънал в спомена. — Той се опита да ни последва. Но беше по-малък и не беше достатъчно силен, а аз вече бях взел Синтия на коня. Накарах го да открадне друг кон. — Стомахът на Джорджиана се сви от лошо предчувствие. — Беше тъмно, конят му се спъна и той бе изхвърлен от седлото. Загина на място. — Той поклати глава. — Аз го изоставих. Неволно бях станал причина за смъртта му, а после го изоставих.

Тя сложи ръка върху страната му.

— Не си имал избор.

Той не я погледна.

— Казваше се Дънкан.

Джорджиана затвори очи при тези думи. Заради доверието, което той навярно имаше в нея, за направи това признание.

Доверие, което тя не му бе оказала.

— Какво беше твоето?

— Джеймс — отвърна той. — Джейми. Крофт.

Тя притегли лицето му към своето, челата им се допряха.

— Джейми — прошепна.

Той поклати глава.

— Отдавна си отиде. Завинаги.

Думата прозвуча едновременно като обещание и закана.

— А Синтия? — попита тя.

Сянка помрачи лицето му.

— Синтия не помни нищо преди собственика на странноприемницата и жена му. Не помни нашата майка. Смята, че двамата имаме един и същ баща. Мисли, че името му е било Уест. — Той тръсна глава. — Не исках тя да знае истината.

— Че баща й е бил чудовище? Разбира се, че не си искал.

Той срещна очите й.

— Аз я отведох от онзи живот. Тя не е имала избор.

— Направил си това, което е било най-доброто.

— Тя е наполовина аристократка.

— И изцяло Уест. — Нямаше да му позволи да се срамува от името си. — Ти си го избрал за себе си?

— Избрах го за нея — отвърна той и тя го разбра повече, отколкото той можеше да си представи. — Когато напуснахме Тремли Манър, слънцето вече залязваше. Ние препуснахме към залеза.

— Уест^[1].

Тя се повдигна на пръсти и го целуна — дълго, бавно и страстно, сякаш разполагаха с цялото време на света. Сякаш тайните им не връхлитаха гръмовно към тях с главоломна бързина.

Шепите му обхванаха брадичката й с такава нежност, че тя си помисли, че ще заплаче — ако не го желаеше толкова силно. От устните й се отрони въздишка, когато той я целуна, отново и отново, притегляйки я към гърдите си. Двамата си паснаха толкова добре, че тя съжали, задето не бяха някъде другаде. Някъде на закрито. Някъде в леглото.

Той се отдръпна и заговори:

— Както разбираш, аз пазя тайните на Тремли заради Синтия. Но сега, след като Чейс ги знае…

Разбира се, че след като Чейс знаеше тайните на Тремли, Дънкан и Синтия бяха заплашени. И това беше причината той с такава настойчивост да я притиска да му каже самоличността на Чейс. Причината да я заплаши.

Сега, след като Джорджиана знаеше тайните на Дънкан, щеше да направи всичко, за да ги опази. За да го защити.

Тремли бе настоял да избира: Чейс или Уест. И вече нямаше колебание.

Може и да нямаше възможност завинаги да бъде заедно с него, но можеше да му осигури щастлив и дълъг живот, непомрачен от сянката на страха.

Той беше толкова благороден. В този мъж имаше толкова много неща, които Джорджиана обожаваше. Той заслужаваше този свят. Този живот. Заслужаваше да обича и да бъде обичан. Тя се повдигна на пръсти и притисна чело в неговото.

— Ами ако се оженим?

Не го каза на сериозно. Беше странна мечта в този спокоен миг. При все това той почувства, че трябва да бъде честен с нея. Поклати глава.

— Не мога да се оженя за теб.

Думите я шокираха.

— Какво?

Дънкан тутакси осъзна какво бе направил.

— Аз не мога… не бих те обременил с моите тайни. Ако миналото ми се разкрие, съпругата ми ще бъде погубена. Както и семейството ми. Аз ще отида в затвора. И навярно ще бъда обесен. А ти ще страдаш заедно с мен. И Каролайн.

— Можем да заставим Тремли да мълчи.

Той отново поклати глава.

— Докато Тремли е жив, тайните ми ще са живи с него. — Замълча. — Освен това не мога да ти дам титла.

— Майната й на титлата.

Той се усмихна, но в очите му се четеше тъга.

— Не го мислиш наистина.

Не го мислеше. Целият този живот — всичко, което бе направила през последните десет години — беше за Каролайн.

— Иска ми се…

Гласът й заглъхна, когато ръцете му я обгърнаха.

— Кажи ми.

— Иска ми се да бяхме други хора — тихо промълви тя. — Да бяхме обикновени хора, чиято единствена грижа е да имаме хляб на масата и покрив над главите.

— И любов — додаде той.

Тя не се поколеба.

— И любов.

— Ако бяхме други хора — попита Дънкан, — щеше ли да се омъжиш за мен?

Сега беше неин ред да погледне към небето, да си представи, че вместо тук — в „Мейфеър“, в светлините на балната зала, облечена в рокля, която струваше повече, отколкото мнозинството хора печелеха за година — се намираше в провинцията, заобиколена от деца, вкопчени в престилката й, докато им показваше звездите.

И колко прекрасно би било всичко.

— Щях.

— Ако бяхме други хора — поде той, с радостен трепет в гласа, докато пръстите му милваха лицето й, — щях да те помоля.

Тя кимна.

— Обаче не сме.

— Шшт — възпря я той. — Не разваляй магията. Не още. — Завъртя я в тъмното, докато лицето й не се освети. — Кажи ми.

Джорджиана поклати глава, тъгата бързо я превземаше, съпроводена от напиращите сълзи.

— Не би трябвало — отвърна. — Идеята не е добра.

— Изградил съм цял живот от лоши идеи — не се отказваше той. — Кажи ми. — Целуна я бързо и сладко. — Кажи ми, че ме обичаш.

Сълзите потекоха по страните й, ала тя не можеше да отвърне поглед от него. Не можеше да му каже, че го обича, защото след това навярно нямаше да има сили да си тръгне от него. А ако не можеше да си тръгне от него, всичко това — цялата тази бъркотия, в която тя го бе въвлякла — щеше да бъде напразно.

— Кажи ми, Джорджиана — прошепна той, попивайки сълзите от бузите й. — Обичаш ли ме?

Ако му кажеше, че го обича, знаеше без капчица съмнение, че той никога нямаше да й позволи да направи това, което трябва да бъде направено.

И затова, вместо да отговори на въпроса му, тя отговори на въпроса на Тремли от предишната вечер. Вдигна ръка и плъзна пръсти в косата на любимия си, притегли го към себе си и докосна с устни неговите веднъж, два пъти, преди да каже:

— Избирам теб. Винаги.

Тя бе избрала Уест. Тук и сега.

Той я целуна — пламенно, дълго и вълшебно, възнаграждавайки я за думите, въпреки че не бяха точно това, което копнееше да чуе.

— Аз също ви избирам, милейди — пророни той, когато най-сетне се откъсна от нея. — Завинаги.

Джорджиана обичаше този мъж с цялото си сърце, с всичките му тайни кътчета, които мислеше, че завинаги е заключила.

Завинаги.

Това беше много дълго време… и му принадлежеше.

Тя щеше да му го даде.

— Аз мога да поправя това — каза младата жена.

Лицето му доби любопитно изражение.

— Да поправиш какво?

Той отново бе започнал да върви, водейки ги през градините по пътека, с конюшните отстрани на масивната къща, където множеството карети очакваха собствениците им да изпратят за тях.

— Всичко това — отвърна тя, пръстите й се плъзнаха по големите черни колела на каретата, после по копринения хълбок на единия от конете. — Мога да убедя Тремли никога да не издава информацията за теб.

— Как?

— С Чейс.

За пръв път, откакто се бяха срещнали като Джорджиана и Уест, тя не изпитваше вина да говори за Чейс като за друг човек. Не и сега, не и когато беше готова да пожертва фалшивата му самоличност, за да спаси Дънкан.

Той се закова на място и се извърна към нея.

— Изобщо не желая да се замесваш в това, Джорджиана. Не е ли време да го напуснеш? Не е ли време да започнеш своя живот без него?

Тя поклати глава.

— Дънкан, ти не разбираш…

Той улови ръцете й и силно ги стисна.

— Не, ти не разбираш. Аз съм се погрижил за това.

Всичко в нея застина.

— Какво искаш да кажеш? — Дали не възнамеряваше да признае? — Дънкан, ти не бива…

— Погрижил съм се за това — повтори нейният прекрасен любим. — Но чуй ме. Чейс е опасен. Има властта да унищожи всички ни, ако пожелае. Цялата тази каша се забърка, защото Тремли не вярва, че Чейс няма да оповести информацията за неговата измяна. Не знам защо си му толкова задължена, какво те свързва с него… Кълна се, че никога повече няма да те питам. Но съм сигурен, че е дошло времето да скъсаш каквито и връзки да те свързват с този всемогъщ, митичен мъж. — Думите му звучаха все по-пламенно и гневът му започваше да си личи. — Време с да го напуснеш. Да напуснеш онова място. Да сложиш край на тази част от живота си.

— Знам.

Ръцете му отново обгърнаха лицето й, повдигнаха го, за да срещне погледа й.

— Господи, ако не искаш да го направиш заради себе си или за Каролайн… направи го заради мен.

Тя го правеше заради него.

— Ще го направя.

— Направи само това едничко нещо за мен — замоли се той. — Скъсай с него… каквото и да ви свързва. Стой далече от клуба.

— Ще го направя.

Още два дни и тя повече никога нямаше да погледне назад.

— Направи го и аз никога повече няма да те моля за каквото и да било.

Тя искаше да го попита. Искаше да бъде негов партньор в това. Неговата Амфитрита.

— Дънкан…

Гласът й заглъхна, не знаеше какво да каже. Ненавиждаше съдбата и бъдещето, искаше да беше някоя друга, която и да било друга. Жена, която щеше да падне в обятия на Дънкан Уест и да прекара остатъка от живота си в тях.

— Обещай ми — прошепна той, почти докосвайки с устни нейните. Нито един от двамата не се интересуваше, че бяха пред погледите на половината кочияши в Лондон. — Обещай ми, че няма да му позволиш да спечели в тази игра.

Тя отвърна на целувката.

— Обещавам. — Това беше най-близкото до признанието, че го обичаше. — Обещавам — повтори и това беше самата истина.

Чейс нямаше да спечели тази игра.

Те приближиха до следващата карета в редицата и той отвори вратичката.

Тя надзърна вътре. Целият под беше покрит с вестници. Сърцето й учестено заби. Това беше неговата карета. Дали щеше да я отведе в дома си? Да я отвлече от това място? От всички неща, които я свързваха с този свят?

Помогна й да се качи в каретата.

— И ми обещай нещо друго…

— Всичко.

Широкия свят.

Ръката му се плъзна по крака й под полата на роклята и пръстите му погалиха глезена й.

— Стой по-далече от клуба утре.

Затвори вратичката и потропа отстрани на каретата.

— Откарай дамата в Лейтън Хаус — чу го да казва, когато екипажът се люшна и потегли. Тя мигом разбра какво се бе случило — Дънкан не желаеше тя да спи в клуба, затова я изпращаше в дома на брат й със собствената си карета.

Би трябвало да бъде бясна, но нямаше енергия за това. Беше я изразходвала прекалено много, за да го обича.

Отпусна се назад на меката седалка, обмисляйки всички неща, които трябваше да направи, преди да изтече крайният срок утре, който Тремли й бе поставил, и най-важното, да осведоми останалите си партньори, че самоличността на Чейс ще бъде разкрита.

Колко пъти бе клатила глава, когато биваше свидетел на действията на един влюбен мъж?

Ала те бяха нищо в сравнение с действията на една влюбена жена.

Лъчът от уличната лампа проникна през прозорчето, осветявайки вестниците на седалката до нея.

Тя застина, сигурна, че й се е привидяло.

Вдигна вестника, отначало не вярвайки на очите си, обърна страницата към улицата, за да види думите на светло. А след това датата. Вестникът, който държеше в ръката си, щеше да излезе на следващия ден — каква ирония! — на същата дата, когато изтичаше ултиматумът на Тремли.

Там, през цялата страница, се виждаше само едно заглавие:

Награда за самоличността на собственика на „Падналия ангел“

И отдолу:

5000 паунда за доказателство за самоличността на тайнствения Чейс.