Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (7)

Шеста глава

Уилям надникна през задното стъкло. Светлините скъсяваха разстоянието.

— Какво става? — попита майка му.

— Карай и не питай! — извика баща му.

Тя обаче забеляза светлините.

— Някой ни преследва!

Настъпи газта и колата ускори по пустото шосе.

Двигателят нададе вой и изпод предните гуми лумна синкав дим. Миризма на изгоряла гума изпълни купето. А заедно с нея — и сковаващ ужас.

При Шифрования портал Корнелия Смъртимор едва не го бе погубила, а миризмата на изгоряла гума беше нейна неизменна спътница. Уилям съзнаваше, че на практика е невъзможно в момента да ги преследва Корнелия. Та нали тя се бе самоунищожила при Шифрования портал. Бавно, но сигурно той си възвърна самообладанието. И пропъди мисълта за Корнелия.

Не беше виждал майка си да шофира толкова бясно. Тя държеше здраво волана с нетрепващи ръце, докато колата буквално летеше по шосето. Светлините отзад ги следваха неотстъпно. Момчето се вкопчи здраво в седалката и се опита да установи какво представлява това превозно средство. Ала светлините напълно го заслепяваха. Напомняха две зли очи.

Нивята се изгубиха и сега отвсякъде ги обграждаха дървета.

— Нататък. — Баща му посочи тесен коларски път.

— Не знам… — поколеба се майка му.

— Завий — настоя баща му. — Това е единственият ни шанс.

Майката на Уилям завъртя рязко волана. Гумите изцвилиха пронизително, а колата с леко поднасяне свърна от асфалтовия път.

Преследващите ги светлини мигом се заковаха и увиснаха във въздуха.

— Спря! — възкликна Уилям.

Колата заора през пръстта. Клоните на дърветата отстрани я шибаха яростно. Все едно минаваха през силно разпенена автомивка. Двете светлини постепенно се смаляваха и накрая съвсем се изгубиха зад дърветата.

Тесният коларски път тънеше в плътен мрак. Високи дървета засенчваха луната. Само от фаровете на автомобила струеше оскъдна светлина.

— Дали да не обърнем? — поколеба се майката. — Кой знае къде ще се забутаме!

— Продължавай! — насърчи я бащата. — Сигурно ще излезем на шосе.

Тя едва удържаше управлението. Гумите непрекъснато заораваха в пръстта, но засега тя съумяваше да връща колата в платното.

— Какво ти казах! — извика бащата и посочи напред. — Шосе.

Майката на Уилям завъртя волана и колата се вля в широк асфалтиран път, осветен от силните лъчи на улични лампи. След тъмната отсечка това си беше все едно да шофираш през деня.

— Успяхме ли? — попита мама. — Измъкнахме ли се?

— Не знам — отвърна Уилям. — Дано.

Коленичил върху седалката, той се взираше през задното стъкло. След отбивката в коларския път преследващите ги светлини изобщо не се бяха мяркали.

Неочаквано майката скочи върху спирачката. Уилям отхвръкна напред и се блъсна в облегалката на баща си. Колата поднесе и спря чак след няколко метра.

Момчето се надигна предпазливо. Родителите му се взираха вцепенени през предното стъкло. Малко по-напред двете светлини висяха във въздуха над шосето. Бяха завардили пътя. Сега Уилям видя по-ясно мистериозния преследвач.

Това НЛО представляваше черен летателен апарат, двойно по-голям от колата на Уилям и родителите му; с четири перки, но без илюминатори.

— Прилича на дрон — прошепна момчето.

НЛО-то се насочи към тях.

— Ами сега? — паникьоса се мама.

— Дай заден — прошепна татко.

Дронът пикира стремглаво.

— ЗАДЕН! — изкрещя бащата.

Майката премести скоростния лост и настъпи газта. Двигателят изрева.

— Май е точно над нас — съобщи Уилям, наведе се към страничния прозорец и се опита да надникне.

Зърна само част от корпуса на дрона.

Изведнъж от покрива на колата се разнесе трясък и нещо я вдигна рязко във въздуха. Ключовете в контакта се раздрънчаха и се изправиха към тавана, все едно привлечени от невидима сила. Раницата на Уилям също се издигна нагоре. Той я придърпа. Сега само оставаше металната пирамида да почне да хвърля искри и съвсем щяха да я втасат!

— Какво става? — извика татко му. Беше се издигнал над седалката и ако не бе предпазният колан, щеше да се забие в тавана.

Майката се разкрещя.

Уилям притисна лице към страничния прозорец и надникна надолу. Намираха се на главозамайваща височина над земята. Под тях дърветата заприличаха на кибритени клечки, а пътищата — на опнати конци.

— Сигурно е вид магнит — предположи гласно Уилям. — Вдигнали са ни с магнит.

Дронът се издигаше стремглаво и след малко светът долу се превърна в разноцветен килим, съшит от зелени, кафяви и сини парчета.

Майката продължаваше да стиска конвулсивно волана — напълно безсмислено, защото се бяха озовали в капан. Каквото и да правеха, на такава височина нямаше как да се измъкнат.