Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (6)

Пета глава

Семейство Уентън се носеше с бясна скорост по магистралата. Зад тях в далечината се изгуби къщата им — техният дом, пълен със спомени, а вече — и с дървени стърготини.

Уилям настоя да разбере някъде пътуват. Според майка му беше прекалено опасно да се свързват с полицията. Щом незнайните вандали са способни да унищожат дома им, значи ще са в състояние да извършат и по-големи злини. А полицията едва ли ще ги спре.

— Сега най-важното е да се махнем оттук. И спешно да се свържем с Института — отбеляза баща му.

Уилям още трепереше, но се опитваше да си възвърне самообладанието. Трябваше да разсъждава. Щом флашката е унищожена, значи ли, че и дядо му е изчезнал завинаги?

— Не се безпокой за дядо си — успокои го баща му, все едно прочел мислите му. — Нужно е само да активираме резервното копие и пак ще имаш връзка с него. Но за целта трябва да се доберем до Института. Не се тревожи, Уилям — не след дълго дядо ти ще се завърне при нас.

Уилям се отпусна на седалката. Думите на баща му наистина му подействаха успокоително. В Института, оказа се, имало резервно копие на флашката. Съхранявал го Бенджамин Слапъртън, ексцентричният приятел криптолог на дядо му. И въпреки това Уилям изпитваше угризения. Негова отговорност беше да пази флашката. И затова чувстваше, че е предал доверието, оказано му от дядо му.

Опита се да отвлече мислите си от мъчителните самообвинения. Пак се запита кой, за бога, бе съсипал покъщнината им. И защо? Стискаше здраво мистериозния пакет. Още не бе намерил удобен случай да каже на родителите си за него. Глождеше го мрачното подозрение, че по някакъв начин е свързан с погрома над дома им.

Докато размишляваше, усети как клепачите му все повече натежават. Присъни му се как танцуващ пощальон без лице го сграбчва и завързва крака му към тежка пирамида. Единственият начин да се освободи от оковите е да разгадае пирамидата. Времето го притиска, а пирамидата крие бомба със закъснител. Внезапно го обгражда банда от полуголи хумбургеровци, които стесняват обръча и отмъстително се усмихват. Той отстъпва назад и вижда, че стои на ръба на пропаст. Изневиделица изникнала механична ръка го бутва и това е достатъчно. Уилям полита към бездната.

Уилям се стресна и се събуди. Огледа се.

Все още се возеше на задната седалка. Колата се движеше с висока скорост. Нямаше представа колко е спал, но явно бе откарал така два-три часа, защото навън се беше мръкнало.

Родителите му водеха полугласен разговор и очевидно не бяха забелязали, че е буден.

— … защо просто не им се обадим? — попита мама.

— Да изчакаме до утре — настоя баща му. — Трябва ми време да помисля.

— Какво има да му мислиш? — раздразнено попита тя. — И какво ще правим дотогава? Ще се щураме без цел и посока? Батерията ти ще се изтощи всеки момент. Дори не можеш да слезеш от колата. Предлагам да тръгнем към летището и да хванем първия самолет за Лондон. В момента за нас няма по-безопасно убежище от Института.

Баща му замълча. Скръсти ръце над корема си и се вторачи в мрака отпред.

— Може ли да спрем? — помоли Уилям. — Ходи ми се до тоалетната.

Майка му го погледна в огледалото.

— Спешно ли е? — попита баща му.

Уилям кимна.

— Добре, но гледай да си бърз. Трябва да се отдалечим максимално.

— Вече се отдалечихме доста — обади се майката и огледа безкрайните житни поля наоколо.

Намали и отби встрани.

— Стой по-близо — предупреди тя Уилям.

Момчето слезе. Встрани от пътя в мрака се простираше житна нива. Той се загърна плътно в якето си и нагази в посевите. Въздухът жулеше ноздрите му. Звезди обсипваха ясното небе.

Бръмченето на двигателя постепенно заглъхна зад гърба му. Чуваше само вятъра и шумоленето на житните класове.

Спря и се огледа в тъмното. Обзе го чувството, че е последният човек на Земята. Вдигна очи към звездите. Запита се дали Фреди е някъде там. Фреди — навремето кандидат в Института заедно с Уилям — бе изчезнал през Шифрования портал заедно с Ейбрахам Тели. Дали и сега бяха заедно? Уилям не си представяше нищо по-лошо от това, да си сам с Ейбрахам. Сред земляните само той и Уилям имаха луридий в тялото. Но за разлика от Уилям, Ейбрахам бе избрал да използва силите, вдъхвани му от метала, за собствени користни цели. И премина през Шифрования портал, за да доведе на Земята други хора с луридий в телата. Момчето плъзна поглед по нощното небе. Преди Корнелия Смъртимор, вярната помощница на Ейбрахам, да се разпадне, тя се зарече да се върне. При тази мисъл Уилям го побиха тръпки. Дали случилото се с дома им не беше дело на Ейбрахам?

Продължи напред. Две звезди, увиснали ниско над върховете на дърветата, блестяха по-ярко от околните.

— Не се отдалечавай толкова, Уилям! — извика майка му.

Не го напускаше подозрението, че между мистериозната пирамида в раницата му и посегателството над дома им има връзка.

Вдигна глава. И какво беше учудването му, когато видя, че двете ярки звезди блестят още по-силно. Нима се бяха уголемили?

Тръгна да се връща към колата, но мигом се закова, сепнат от далечно бръмчене зад гърба си.

Звукът напомняше косачка на трева. Постепенно се усилваше. Той се огледа. Наоколо се спускаше същият безлюден мрак, но двете звезди нараснаха още и станаха още по-ярки. Все едно приближаваха.

Без да откъсва поглед от тях, Уилям тръгна назад, газейки през житата.

Не бяха звезди. А два мощни фара. Уилям отстъпваше заднешком, все по-бързо и по-бързо.

Светлините спряха и увиснаха във въздуха.

И Уилям спря.

Застина неподвижно.

В главата му се въртеше една-едничка мисъл: дано да не е Ейбрахам Тели… дано да не е Ейбрахам Тели… дано да не е Ейбрахам Тели…

Неочаквано всичко наоколо се озари.

Краката на Уилям реагираха независимо от разсъдъка и му иззеха контрола. Хукнаха към колата. Той отвори вратата със замах и се хвърли вътре.

— ПОТЕГЛЯЙ! — изкрещя на майка си.