Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (36)

Трийсет и пета глава

— Какво стана? — попиша Уилям, след като Фил затвори горния люк.

Андроидът завъртя голямото колело от вътрешната страна на люка. По тила му се проточваше цепнатина. Бялата кожа от съединени парчета се беше разпорила и отдолу прозираше машинария.

— Ранен ли си? — попита Иския.

— Моля? — погледна я Фил.

Тя посочи разкъсването на главата му. Той го попипа.

— Бързо ще зарасне — заяви и махна с ръка, все едно ставаше дума за съвсем незначителна драскотина. — Да беше ме видяла след падането на метеорита, който изтреби динозаврите.

— Какво стана? — настоя да узнае Уилям.

— С кое? — не разбра андроидът.

— Какво стана в Лондон, след като ние потеглихме от водния резервоар?

Фил се вторачи в Уилям с празен поглед и стоя така известно време, сякаш не схващаше какво го питат. После очите му блеснаха.

— А… за това ли… Ами, мина отлично. — Той посочи едно отверстие в пода: — Да се спуснем.

Тръгна надолу по стълбата, която се подаваше оттам, и даде знак на Уилям и Иския да го последват.

Слязоха в контролната зала на подводницата. Копчета, измервателни прибори, кабели и тръбички покриваха стените. Чуваше се пиукане, свистене, цъкане.

Фил свали перископа и надникна.

— Натисни това копче — нареди той на Иския. — А ти, Уилям, изчакай да ти дам знак и тогава дръпни онзи лост.

Пристъпиха към действие. Гигантската подводница започна да се потапя. Няколко хиляди тона потънаха в тъмните морски дълбини. Пътниците усетиха разтрисане. Разнесе се пукане и бълбукане.

— Сигурен ли си, че няма да е проблем? — Иския посочи раната на Фил.

Той пак я опипа.

— Опа — малко смутено изпъшка. — Съвсем забравих за нея.

Нави ръкава си и натисна няколко копчета върху командния дисплей, закрепен за ръката му.

След няколко секунди двете парчета бяла кожа, увиснали от ръбовете на раната, започнаха да се приближават и накрая се съединиха. Процепът се стесни и за секунди напълно изчезна.

— Готово — усмихна се Фил. — Така е по-добре.

Обърна се към стената и започна да дърпа разни лостове и да натиска копчета, мърморейки си под нос. Включи един екран на стената.

— Когато тази подводница е построена, е нямало екрани, нали? — обади се Уилям.

— Точно така — потвърди андроидът. — Наложи се да го монтирам допълнително. Много ми улеснява работата.

Фил се наведе настрани и натисна едно копче на стената. От малък високоговорител до екрана се разнесе приятна джаз музика.

— Отдайте се на релакс. Има много време, докато стигнем — посъветва ги той.

 

 

Уилям се сепна в съня си и се огледа. Седеше облегнат на студената стена на подводницата.

Тилът му се бе схванал. Явно беше спал дълго.

Иския седеше до него.

— Знаеш ли на колко метра под морското равнище се намираме? — попита тя, без да го поглежда. — Подводници като нашата не са конструирани за такива дълбочини. Фил обаче твърди, че бил модифицирал тази и всичко щяло да е наред.

Уилям чуваше глухото боботене на двигател.

— Къде е Фил?

— Има работа.

Момчето се приближи до тъмния екран на стената. Потупа го лекичко.

— Развален ли е?

— Не — поклати глава Иския. — От известно време напълно потъмня, защото слънчевата светлина не достига на такава дълбочина.

Уилям погледна ехолота. Показваше близо шестстотин метра под морското равнище.

— Погледни! — посочи той.

На екрана се бе появила фосфоресцираща риба със страховити шипове и гигантска паст с остри зъби.

Фил влезе в контролната зала.

— Пригответе се. След малко пристигаме.

— Къде пристигаме? — попита Уилям и пак погледна екрана.

Чудноватата риба се бе изгубила и той пак беше почернял.

— Ей сега ще разбереш — отвърна Фил. — От доста време не съм идвал. Малко странно е да се завърнеш с човек, разгадал орбулатора.

— Кога си идвал тук за последно? — полюбопитства Иския.

— О… — Андроидът се замисли. — Преди няколко милиона години.

Децата се спогледаха.

— Ето я! — извика Фил и посочи екрана.

— Това ли? — Иския се приближи и се взря в сивото петънце, което растеше на екрана. — Прилича на пирамида.

— Пирамида е — потвърди роботът. Гласът му трепереше от спотаен възторг.

— Какво търси тази пирамида на дъното на Марианската падина?

— Просто това е идеалното място за една пирамида — отвърна Фил. — Особено ако човек не иска никой да я открие.

— Изглежда малка — отбеляза Уилям.

Взираше се омагьосан в пирамидата. Направо не можеше да откъсне очи от нея.

— Много по-голяма е от Хеопсовата — промърмори Фил, докато натискаше разни копчета. — Всъщност цели три пъти.

— Три пъти? — ужаси се момчето. — И тя ли е от камък?

— Не, от метал е. Като орбулатора. Впрочем той представлява нейно точно умалено копие.

Уилям хвърли поглед към орбулатора. Светеше. Не само символите. Цялата метална повърхност излъчваше сияние. А самото сияние пулсираше и ставаше все по-ярко.

— Защо свети? — попита той.

— Защото установяваме контакт.

— С кого?

— С нея. — Фил посочи пирамидата на екрана. И тя светеше и пулсираше в синхрон с орбулатора.

След малко сиянието от орбулатора стана толкова ослепително, че Уилям заслони очите си.

— Добре дошли — обади се женски глас.

Изригна мощна бяла светлина.