Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (40)

Трийсет и девета глава

Уилям стъпи в края на бетонния мост и пусна стълбата от външната страна на подводницата.

Иския, покатерила се до люка, наблюдаваше. Момчето огледа помещението. От изхода ги деляха само някакви си десет метра, а солидната желязна врата стоеше открехната. Но не се знаеше дали в прохода оттатък не ги дебнат опасности. Налагаше се да провери, преди да даде знак на Иския да слезе с орбулатора. С толкова скъпоценен товар не можеха да поемат никакви рискове. Той тръгна предпазливо към вратата. Внимателно прескочи един оголен кабел, който пукаше върху мокрия бетонен под.

Едната половина от горящия автобус препречваше изхода. Лъхна го пареща жега и лицето му пламна. Свали си якето, смота го на топка и го вдигна пред лицето си. Имаше чувството, че от горещината косата му ще се подпали. Искаше му се да се втурне към отворената врата и да изхвърчи в тъмния прохладен коридор. Ала не забравяше възможността там да го дебнат неприятности. Затова си наложи да не избързва.

До вратата спря. Жегата от разцепения автобус бе станала непоносима.

— Уилям! — извика Иския.

Той не искаше да се разсейва. Без да се обръща, вдигна ръка и й даде знак да изчака.

Наведе се напред и надзърна в дългия усоен проход. Няколко стари крушки пръскаха мъждива светлина. Видя, че няма никого. Засега това му стигаше. Трябваше час по-скоро да се измъкнат оттук.

— Уилям! — извика пак Иския.

— Тук е чисто. — Той се обърна. — Хайде да…

И се вцепени, когато видя кой се е появил.

Гофман стоеше неподвижно и се взираше в него с безумните очи на Корнелия Смъртимор. Физиономията му се бе изменила. Вече приличаше повече на Корнелия, отколкото на себе си. Излъчваше лудост. Части от косата му бяха опърлени, а голяма рана от изгаряне покриваше почти половината му лице. Пръстите на механичната ръка мърдаха неспокойно.

Уилям не знаеше как да постъпи. Гофман държеше Иския в шах. Слезеше ли тя на сушата, той щеше да я хване и да й отнеме орбулатора. Скочеше ли във водата, електричеството от потопените кабели щеше да я изпържи.

— Къде е? — без съмнение гласът вече беше на Корнелия.

— Не е у нас… — отрони Уилям.

— Не на мене тия! — извика Гофман-Корнелия. — Издържал си изпитанието — иначе нямаше да се върнеш. Къде е антилуридият?

Уилям неволно насочи поглед към Иския и мигом съжали. Не биваше да отклонява вниманието на Гофман от себе си. Докато Гофман беше зает да говори с Уилям, Иския имаше време да измисли как да се спасят.

— У нея ли е? — попита Гофман и прикова свирепите си очи в момичето.

Преди Уилям да е отронил и звук, Иския вдигна орбулатора и протегна ръка над ръба.

— Да го пусна ли във водата, Уилям? — попита тя. — Така поне ще трябва да се потруди, докато го извади.

Уилям сведе поглед към тъмната вода. Ако Иския пуснеше орбулатора, щяха да произтекат две неща. Първо, хилядите волтове щяха да го изпържат, и второ, щеше да потъне в черната бездна. Уилям отлично помнеше думите на Фил: никой не знае колко всъщност е дълбок водният резервоар.

— Почакай — помоли той и впи поглед в Гофман.

Още не бе изгубил надежда да го вразуми. Беше сигурен, че старият Гофман е някъде там, зад безумните очи на Корнелия.

— Какво се е случило с теб, Гофман? — попита момчето. — Ръката на Корнелия ли те преобрази?

— Гофман сам си е виновен. Този глупак не се стърпя да не припарва до ръката.

Гофман отново заговори за себе си в трето лице, както бе направил и в Института.

— Гофман вече го няма — ухили се зловещо лицето му.

— Как така? Нали стоиш пред мен.

— Това е само тялото му. Но там вече се е настанил друг. Нямаше място и за двама ни. И аз спечелих. Сега се разполагам тук нашироко.

— И коя си ти? — попита Уилям, макар отговорът да му беше известен.

Направо му се доплака. Гофман си бе отишъл и вероятно никога повече нямаше да се върне.

— Много добре знаеш.

— Корнелия — изрече Уилям и само от произнасянето на името в устата му загорча, сякаш го блъсна онзи мирис на изгоряло, който я съпътстваше неизменно.

Гофман се усмихна. Всъщност това вече не беше Гофман, а Корнелия, най-големият кошмар на Уилям. Беше се върнала.

— Първия път, когато изпробва ръката, Гофман разбра, че е допуснал грандиозна грешка — продължи Корнелия. — Но вече беше твърде късно. Ръката мигновено ме пренесе в тялото му и нямаше начин да се отърве от мен. Бавно, но сигурно го превзех.

Корнелия млъкна. Впи безумните си очи в Уилям, все едно наистина искаше той да проумее какво му говори. Започваше да налага надмощието си и над него.

— Гофман ми се противопостави, доколкото му позволиха силите. Опита се да спаси всичките си любими роботи: пенсионира ги и ги скри на тавана. Нарочно се скара с Бенджамин, за да го подтикне да напусне Института. Навярно не е искал Бенджамин да види как той се превръща в мен.

Корнелия вдигна поглед към Иския, сякаш за да се увери, че тя още е там. После отново впери тъмните си очи в Уилям.

— После изведнъж Биг Бен спря — продължи тя със злорада усмивка. — Моментът беше идеален. Гофман знаеше, че няма да пожаля усилия, за да се сдобия с орбулатора. И за да те накарам да го разгадаеш. Докато още съумяваше да удържа фронта, замина за Норвегия, за да вземе флашката. Мечтаеше да конструира машина, която да разгадае орбулатора, но за целта му трябваше цялата информация, събрана от дядо ти. Защото Гофман знаеше, че който се опита да разгадае орбулатора и не успее, е обречен на смърт, и искаше да те предпази.

— Ти беше ли в ръката, когато Гофман за пръв път я е прикачил към тялото си? — попита тихо Уилям.

— Да, разбира се. След като ти ме прахосмели с механичната ръка при Шифрования портал, това беше единственият начин да се измъкна. Подложих се на дефрагментация и останах съхранена в ръката. Знаех, че е въпрос на време някой да я свърже със себе си. И тогава щях да изляза на свобода — като дух от бутилка. — В очите на Корнелия проблесна ожесточение. — Но много се изненадах, че този някой беше Гофман.

— Къде е той сега? — Уилям предварително се ужасяваше от отговора.

— Отиде си завинаги.

— Но…

— Стига празни приказки — отсече Корнелия и се обърна към подводницата.

Уилям вдигна поглед.

— Къде е тя? — разтрепери се дрезгавият глас на Корнелия.

— Тук! — Иския се показа от люка.

— Дай ми орбулатора! — Без да поглежда към Уилям, Корнелия насочи срещу него механичната си ръка. — Иначе ще го прахосмеля!

Иския се взираше в тъмната вода. Личеше, че е намислила нещо. Уилям обаче не се досещаше какво.

— Дай ми го! — пронизителният глас на Корнелия отекна в обширното помещение.

Чак сега Уилям забеляза нещо във водата. Светло петънце. То се приближаваше и нарастваше.

— Дръж! — Иския замахна към Корнелия.

Злодейката хукна към подводницата с протегнати напред ръце. Спря до ръба и едва не изпусна летящия предмет.

Оказа се старата радиостанция, с която Уилям викаше Ема.

— Радио? — смая се Корнелия. — За какъв дявол ми е притрябвало скапаното радио?

Лицето й се сгърчи в гневна гримаса. Тя насочи механичната си ръка към Иския. ПАТ! — изстреля лъч. Иския се наведе, лъчът подмина подводницата и се взриви близо до тавана.

— Ще ти… — закани се Корнелия, но не успя да довърши, защото от водата изскочи гигантско пипало и я сграбчи.

Вдигна я високо във въздуха. Корнелия изкрещя и изпусна радиото. Във въздуха пръсна рой искри, когато то цопна във водата.

Пипалото повлече Корнелия надолу към тъмната бездна.

След няколко секунди в помещението се възцари тишина. Уилям се взираше във водната повърхност. Краката му трепереха. Иския вече слизаше по външната стълба на подводницата.

Долу се обърна към Уилям и вдигна високо орбулатора.

— На косъм — каза тя.