Боби Перс
Уилям Уентън и Агентът с орбулатора (5)

Четвърта глава

Уилям седеше на задната седалка и гледаше прелитащите пред погледа му сгради. Валеше дъжд. Отвътре прозорците се запотиха и светът навън изглеждаше далечен и незначителен.

— Що за нахалство! — ръмжеше майката и стискаше волана, та чак кокалчетата й бяха побелели. — И това ми било учител!

— Шофираш на твърде ниска предавка — отбеляза бащата и посочи скоростния лост.

— Ами директорът! — продължаваше да се пени тя. — Пълна мижитурка!

— Трябва да побързаме — бащата погледна индикатора за батерията на екзоскелета. — Остават ми едва осем процента. Мини на по-висока предавка.

— От къде на къде Уилям ще е виновен, че тъпоумният дебелак е скочил от покрива по долни гащи? — не спираше майката, все още на същата предавка.

Уилям погледна раницата върху седалката. Пратката беше вътре. Изгаряше от нетърпение да покаже предмета на дядо си. Той най-добре би му обяснил какво е предназначението на пирамидата.

— Този учител заслужава да го уволнят — бълваше огън и жупел майката.

Завъртя рязко волана, колата поднесе по наклонената автомобилна алея пред къщата им и спря. Майката откопча предпазния си колан, но преди да слезе, прикова поглед в къщата.

— Сутринта ти излезе последен, нали, Уилям? — попита тя.

— Да — вдигна глава момчето. — Защо питаш?

— Вратата е отворена.

Уилям се наведе напред. Майка му беше права. Вратата стоеше открехната.

— Заключих. Напълно сигурен съм.

— А това какво е? — Тя посочи към кухненския прозорец.

Уилям се наведе още по-напред и присвил очи, надникна през замъгленото стъкло на колата.

По кухненския прозорец бе полепнала някаква кафява субстанция.

— И там — майката посочи втория етаж. — Всички прозорци са покафенели. Какво е станало вътре?

— Ей сега ще разберем… — Бащата отвори вратата и слезе. — Изчакайте тук — и тръгна към къщата. Тежкият екзоскелет тропаше по асфалта.

От задната седалка Уилям проследи баща си с поглед. Той наистина ли възнамеряваше да влезе? Сам?

— Алфред… — майката слезе от колата. — По-добре да се обадим в полицията.

Той май не я чу. Влезе.

И Уилям слезе от колата. С майка му спряха пред вратата. Отвътре се чуваше как екзоскелетът трополи. Изведнъж се възцари тишина.

— Ще вляза да проверя. Вероятно батерията е паднала и татко не може да се движи — предположи Уилям.

— И аз идвам — заяви майка му.

В коридора спряха и се огледаха.

В дъното на коридора, до вратата на дневната, бащата стоеше неподвижно. Уилям и майка му се вцепениха при вида на гледката, която ги посрещна. Кафяви камари покриваха целия под и стигаха до коленете на баща му. Представляваха купчини дървени стърготини. Цялата къща беше затрупана с тях.

— Тате? — прошепна Уилям.

Той обаче не отговори.

Стърготините сякаш поглъщаха всички звуци и Уилям не беше сигурен дали гласът му изобщо е стигнал до ушите на баща му.

Продължи нататък по коридора, газейки през стърготините.

Баща му продължаваше да стои неподвижен и да се взира в дневната.

Уилям спря на метър-два от него.

— Тате? — промълви предпазливо той.

— През целия си живот не съм виждал подобно нещо… — прошепна баща му.

Уилям се приближи и надникна в стаята.

От мебелите нямаше и следа. Стърготините се издигаха на високи преспи покрай стените като навети след снежна буря.

— Но какво се е случило тук? — попита Уилям все така шепнешком.

— Не знам — отвърна баща му.

Наведе се, гребна шепа стърготини и ги остави да изтекат между пръстите му.

— Явно всички мебели са били прекарани през дробилка — замислено установи той.

— Какво значи?

— Били са раздробени до стърготини. Абсолютно всичките ни мебели…

Изведнъж ужасяваща мисъл прониза съзнанието на Уилям.

— Само това не… — процеди той през стиснати зъби, обърна се и хукна по стълбите към горния етаж.

— Почакай! — извика баща му.

Ала Уилям не спря. Вземаше по три стъпала наведнъж.

Влетя в стаята си.

Тя вече по нищо не се отличаваше от другите помещения в къщата. Дебел пласт дървени стърготини покриваше пода. От леглото, стола, библиотеката и масивното дядово писалище бяха останали единствено няколко камари стружки.

— Не… не… не… — повтаряше Уилям, докато газеше към мястото, където преди стоеше писалището.

Хвърли се на колене и започна да разравя стърготините. Напразно. Сърцето му направо примря.

Писалището беше унищожено…

А заедно с него и флашката, съхраняваща съзнанието на дядо му.

— Да се махаме оттук! — извика баща му. — Веднага!