Джак Хигинс
Нощта на лисицата (9)

8.

На другия ден, малко след пладне, във Ферманвил на полуостров Шербург Карл Хаган, дежурният сержант от 15-та брегова артилерийска батарея, пушеше, облегнат на бетонния парапет, и се припичаше на бледото следобедно слънце. По някое време зърна един черен мерцедес, който се задаваше на пътя. Нямаше охрана, значи не беше някоя важна клечка… После обаче забеляза вимпела, проблясващ на предния капак. Беше твърде далеч, за да го различи, но на стара пушка като него и това му стигаше. За секунди изтърча до дежурната стая, където капитан Райман, командирът на батареята, четеше книга, изтегнат на бюрото си с разкопчана куртка.

— Някой идва, капитане. Стори ми се, че е от голямото началство. Навярно внезапна проверка.

— Добре. Пускай сирената за бойна готовност и строявай хората за всеки случай.

Райман закопча куртката си, затегна колана и намести фуражката уставно. Когато излезе на редута, мерцедесът вече беше минал през портала и шофьорът слизаше. Първото лице, което се показа, беше някакъв армейски майор с кантове на Генералния щаб на панталона си. След него слезе фелдмаршал Ервин Ромел в кожено манто, с небрежно увито около врата бяло шалче и слънчеви очила, вдигнати над фуражката.

Райман никога през живота си не беше се стъписвал така. За всеки случай се подпря на парапета. В същия момент дочу гласа на сержант Хаган и съставът на батареята на бегом излезе долу на двора. Докато Райман слизаше презглава по стълбите, двамата му лейтенанти Шеел и Планк застанаха на местата си.

Райман се приближи и, спомняйки си какво беше чувал за Ромел, предпочете да го поздрави по военному, а не по нацистки.

— Хер фелдмаршал! Оказвате ни изключителна чест.

Ромел допря върха на маршалския си жезъл до козирката на фуражката.

— Името ви?

— Райман, хер фелдмаршал.

— Майор Хофер, моят адютант.

Хофер каза:

— Фелдмаршалът ще разгледа всичко, включително спомагателните огневи точки. Водете ни, моля.

— Най-напред, майоре, ще направя преглед на войската — спря го Ромел. — Една армия е силна точно толкова, колкото най-слабото й място, не забравяйте това.

— Тъй вярно, хер фелдмаршал — отвърна Хофер.

Ромел тръгна пред строя, като се спираше тук-там да поговори с някой войник, привлякъл вниманието му. Най-сетне се обърна:

— Добре се представихте. Напълно задоволително. А сега да вървим.

През следващия един час, воден от Райман, той обходи всички огневи точки на скалния връх. Радиоапаратни, спални помещения, складове за амуниции, та дори и тоалетните — нищо не убегна от вниманието му.

— Отлично, Райман — каза той на младия артилерийски офицер. — Първокласно представяне. Лично ще подпиша рапорта за частта ви.

Райман едва не примря от удоволствие.

— Хер фелдмаршал, какво мога да кажа?… — И заповяда на почетния караул да застане мирно.

Ромел отново допря жезъла до фуражката си и влезе в мерцедеса. Хофер седна до него и колата потегли. Майорът провери дали стъклената преграда е плътно затворена и рече:

— Отлично, Бергер. Вземете си сега една цигара. Наистина великолепно се справихте.

— Наистина ли, хер майор? — зарадва се Хайни Баум. — Значи заминаваме?

— Смятам да направим още един опит. Нещо по-различно. Може би обяд в някой от офицерските столове… Да, не би било излишно. Едва тогава ще сте готов за Джърси.

— Както кажете. — Баум се облегна назад и смукна дълбоко от цигарата.

— А сега да се връщаме да докладваме на фелдмаршала — каза Конрад Хофер.

 

 

Сара и Хари Мартино влязоха в библиотеката на Бъркли Хол. Джак Картър ги чакаше на масата с разгънатите карти пред себе си.

— А, ето ви и вас — започна той. — Бригаден генерал Мънро замина за Лондон на доклад при генерал Айзенхауер, но довечера ще се върне, за да ви изпрати на Хорнли Филд. Имате ли въпроси?

— В момента не се сещам за нищо. — Мартино се обърна към Сара. — А ти?

— И аз.

— Дрехите ви минаха през двойна проверка — всички са френско производство — каза Картър. — Така че това поне е готово. Ето ви документите, Сара, френска лична карта със снимка, немски паспорт с друга снимка. Сега вече знаете защо са ви накарали да се преобличате при снимането. Купони за всичко, включително и за тютюн.

— Дори и непушачите получават — обясни й Мартино.

— Документите са в ред — продължи Картър. — И хартията, и водните знаци, и лентата на пишещата машина, и мастилото — всичко е точно както трябва. Мога да ви уверя, че и най-опитните агенти на Абвера или Гестапо няма за какво да се хванат. — Той й подаде лист хартия. — Това е легендата ви — Ан-Мари Латур. Запазили сме възрастта и рождената ви дата. Родена, естествено, в Бретан, за да обясним акцента ви. Месторождение — Пемпол, на брега на океана. Вярвам, че добре го познавате?

— Да, там живееше баба ми. През ваканциите ме пращаха при нея.

— При нормални обстоятелства бихме ви дали по-дълъг срок, за да свикнете с новата си самоличност, но сега просто нямаме време. С вас обаче ще бъде Хари, при това всичко ще продължи не повече от три, най-много четири дни.

— Разбирам.

— И още нещо. Връзката ви с щандартенфюрер Фогел ще трябва по всяко време да изглежда убедителна. Досещате ли се какво ще означава това?

— Че ще трябва да спим в една стая ли? — Тя се обърна към Мартино с дяволита усмивка: — А вие съгласен ли сте, полковник?

Мартино се смути, повдигна вежди и промърмори:

— Ах ти, малка кучко!

За миг сякаш останаха сами, тя нежно докосна лицето му и промълви:

— О, Хари Мартино, толкова си хубав, когато се ядосаш! — после се обърна към Картър: — Според мен, капитане, можем да смятаме проблема за решен.

Картър, почувствал се ужасно неловко, побърза да каже:

— Добре. Тогава прочетете ето това, и двамата. Указанията, Сара.

Беше типична оперативна заповед на СОО, написана безлично, ясно и точно, без излишни думи. В нея се излагаше задачата, процедурата, каналът за свръзка чрез Кресонови в Гранвил — нищо не беше пропуснато, дори и името на операцията — JERSEYMAN^[1]. Накрая завършваше: ДА СЕ УНИЩОЖИ ВЕДНАГА! ДА СЕ УНИЩОЖИ ВЕДНАГА!

— Прочете ли? — попита Мартино.

Тя кимна, а той запали клечка кибрит, доближи я до хартията и после я пусна в пепелника.

— Значи това е — каза той. — Отивам да си събирам багажа. Ще се видим след два часа.

В стаята му хората, които отговаряха за гардероба, бяха оставили на леглото костюм с жилетка от светлосив туид, обувки, няколко бели ризи, две черни вратовръзки и черно военно манто от фина лицева кожа, каквито носеха обикновено офицерите от SS.

Сиво-зелената есесовска униформа висеше на закачалката зад вратата. Той я огледа внимателно. На левия ръкав имаше лента с надпис RFSS, носена от хората на Химлер, а над нея щампована емблема SD. Кантовете на униформата и на фуражката бяха отровнозелени на цвят, което означаваше, че той е от службата за охрана в SS. Дъбовите листа, апликирани на яката и определящи ранга му, бяха избродирани със сребърна свила. Отляво на куртката имаше Железен кръст — първа степен. Единственото друго украшение бе Орденът на кръвта, награда, въведена специално за стари бойни другари на фюрера, излежавали присъди за политически престъпления през двайсетте години.

Мартино реши да пробва униформата и бързо се съблече. Всичко му беше по мярка. Закопча китела, затегна колана — рядък образец, на токата на който имаше орел, стиснал в ноктите си свастиката, от едната страна, и готическите букви SS, от другата. Взе фуражката, избърса с ръкав сребърния череп на кокардата, след което леко разкъса копринената лента от вътрешната страна и отпусна стегнатата пружина, така че тя хлътна в дъга навътре. Такъв беше маниерът на повечето ветерани, макар да противоречеше на устава. Сложи я на главата си и леко я наклони. Иззад гърба му се обади Сара:

— Добре се забавляваш, а? Имам чувството, че си падаш по униформите.

— Обичам да се вживявам — отвърна той. — Често си мисля, че съм сбъркал призванието си. Би трябвало да стана актьор. Много е важно да се вживееш в ролята си, Сара. Това е единственият шанс да оцелееш.

По лицето й мина сянка на безпокойство, тя се приближи до него и стисна ръката му:

— Не съм сигурна, че това си ти, Хари.

— Не съм аз. В тази униформа не съм. Пред теб е щандартенфюрер Макс Фогел от SD, човек, всяващ страх както у своите, така и у французите. Ще видиш. Това вече не е игра.

Тя потръпна и се притисна към него:

— Знам, Хари, знам.

— Страх ли те е?

— Боже господи, не, разбира се! — засмя се тя и вдигна очи към него. — Не и след пророчествата на Зара.

 

 

В кабинета си в Хейз Лодж Айзенхауер седеше зад бюрото с очила на носа и четеше досието. Той се облегна, намести очилата и вдигна поглед към Дъгал Мънро.

— Страхотен човек е тоя Мартино. Забележителни способности. И при това американец…

— Да, сър. Разправял ми е, че прабаба му емигрирала от Англия във Вирджиния през петдесетте години на миналия век. Ако не се лъжа, произхождала от някакво градче в Ланкшир.

— Името звучи екзотично за Ланкшир.

— Но не е безизвестно, генерале. Мисля, че води началото си още от нашествието на норманите.

Мънро разбираше Айзенхауер — той просто печелеше време за размисъл. Стана и се загледа през прозореца, след което се обърна:

— А старши лейтенант от авиацията Дрейтън? Не е ли прекалено млада?

— Съзнавам това, генерале. Но при дадените обстоятелства тя е единствената, която може да ни свърши работа.

— Да, разбира се. Наистина ли смятате, че ще успеят?

— Уверен съм, че полковник Мартино и старши лейтенант Дрейтън ще бъдат прехвърлени във Франция без проблеми и не виждам какви пречки биха имали да продължат оттам до Джърси по море. Мартино ще притежава изключителни пълномощия. Никой не би посмял да се усъмни в тях. Реши ли някой да провери хората на Райхсфюрера, може да го стори само след като позвъни в Берлин, лично на самия райхсфюрер.

— Да, разбирам — каза Айзенхауер.

— Но от момента, в който пристигнат в Джърси, вече нищо не може да се планира предварително. Няма начин да предвидим какво точно ще стане. Всичко ще зависи изцяло от Мартино. — Настъпи кратка пауза, а после Мънро добави: — В Джърси трябва да пристигнат най-късно в четвъртък. Мартино ще има време до неделя — това е крайният срок. Има на разположение два-три дни.

— И от това зависи животът на страшно много хора… — Айзенхауер седна зад бюрото. — Добре, генерале. Действайте и ме дръжте в течение по всяко време на денонощието.

 

 

Преди войната летището Хорнли Фийлд е било авиоклуб. По-късно, по време на битката за Великобритания, било база за изтребители. Сега се използваше само за тайни полети до континента, като излитаха главно лизандъри и от време на време либърейтъри. Пистата беше затревена, но достатъчно дълга. Имаше кула, няколко бараки и два хангара.

Командир беше майор Барнс, бивш пилот на изтребител, изгубил лявата си ръка през лятото на 1940 година, а пилот на лизандъра — лейтенант на име Питър Грийн. Изправена пред прозореца, Сара го видя до самолета — едър мъж с пилотско яке и шлем.

Макар и два и половина през нощта, вътре беше топло — печката бумтеше.

— Искате ли още малко кафе, старши лейтенант? — попита я Барнс.

Тя го погледна и се усмихна.

— Не, благодаря. Предполагам, че в лизандрите едва ли има тоалетни.

— Права сте — засмя се той, — наистина няма.

Мартино стоеше до печката, пъхнал ръце в джобовете на коженото си манто, в костюма от туид и тъмната мека шапка. Пушеше. В ъгъла до печката седеше Картър и неспокойно потропваше с бастун по пода.

— Като че ли сега е най-добрият момент за излитане — загрижено каза Барнс. — В момента оттатък условията са най-подходящи. Ако почакаме още, ще стане прекалено светло.

— Не мога да разбера какво може да му се е случило на генерала — каза Картър.

— Няма значение. — Мартино се обърна към Сара. — Готова ли си?

Тя кимна и много старателно сложи модните кожени ръкавици. Над роклята си носеше черно палто, също много модно, стеснено в талията и широко в раменете.

Барнс я наметна с широко пилотско яке.

— Горе вероятно ще стане много студено.

— Благодаря ви.

Мартино вдигна двата куфара и всички излязоха, като се запътиха към самолета, пред който ги чакаше Грийн.

— Ще имаме ли някакви проблеми? — попита го Мартино.

— По крайбрежието има мъгла, но само на места. И слаб насрещен вятър. — Той погледна часовника си. — До четири и половина ще сме там.

Тя се качи първа и се настани. Мартино напъха куфарите, после се обърна и стисна ръката на Картър.

— До скоро, Джак.

— Знаеш паролата — отвърна Картър. — Достатъчно е Кресон да я предаде, за да изпратим още същата вечер в десет часа един лизандър да ви прибере.

Мартино се качи до Сара и затегна колана си. Не я погледна, не каза нищо и само когато Грийн седна на мястото на пилота, я хвана за ръката. Звукът на двигателите разкъса нощта. Рулираха към края на пистата и обърнаха. След като потеглиха между двете редици светлини, постепенно увеличавайки скоростта, видяха как колата на генерала спря пред портала и после се понесе по неравната трева към бараките. Когато Дъгал Мънро слезе, лизандърът вече потъваше в мрака над дърветата.

— По дяволите! — изруга той. — Задържаха ме на Бейкър Стрийт, Джак. Така се случи. Мислех, че ще успея да пристигна навреме.

— Не можеха да чакат повече, сър — обясни му Барнс. — Нещата оттатък можеха да се усложнят.

— Разбирам — кимна Мънро.

Барнс се отдалечи и Картър попита:

— Какво толкова имаше да ви казва генерал Айзенхауер?

— Какво би могъл да каже, Джак? Какво може да каже който и да е от нас? — Мънро сви рамене. — Сега топката е у Хари. Всичко зависи от него.

— И от Сара Дрейтън, сър.

— Да, тази девойка ми харесваше. — И внезапно осъзнал, че говори в минало време, Мънро потръпна като от лоша поличба. — Хайде, Джак, качвай се. Да си вървим — каза, обърна се и тръгна обратно към колата.

 

 

На седем мили от Гранвил Софи Кресон чакаше на горската поляна, където бе уговорено кацането. Стоеше сама до стария фургон „Рено“ и пушеше, като прикриваше в длан огънчето. Вратата на фургона беше отворена. Отдясно на предната седалка лежеше автоматът й „Стен“ и сигналните фенери. Софи стоя зад бара до последния момент, докато Жерар не получи съобщението, че действително са излетели от Хорнли. В такива случаи най-важен беше синхронът.

Кресон носеше вълнена шапка, нахлупена над ушите, за да я пази от студа, старото, обшито с кожи ловджийско палто на Жерар, пристегнато в кръста, и панталони. Не се притесняваше, че може да я засече патрул — познаваше всички войници в района на Гранвил, а и те я познаваха. От полицаите също не се страхуваше — нямаше никой от тях, за когото да не знае твърде много. В багажника на фургона имаше няколко заклани пилета и фазан. Беше тръгнала на поредния си черен курс — това беше прикритието й.

Тя погледна часовника си и запали сигналния прожектор. Измъкна от фургона три фенера, изтича по широката поляна, подреди ги във формата на буквата L, напречно на вятъра, върна се до фургона и зачака.

 

 

Полетът мина без произшествия, най-вече защото Грийн беше ветеран с над четирийсет подобни операции. Никога не беше се съобразявал с теоретиците, които препоръчваха да се приближава към френския бряг под обхвата на радарите. Единствения път, когато се опита да приложи тази тактика, от Кралския военноморски флот откриха огън по него. Така че лизандърът се появи над Шербургския полуостров на 8 000 фута височина и леко сви на юг.

— Още петнайсет минути и имайте готовност — предупреди ги Грийн по микрофона.

— Да не ни засече някой нощен изтребител? — попита Мартино.

— Едва ли. Повечето им усилия в момента са насочени към противовъздушната отбрана на градовете в Рур. Фрицовете са вдигнали всичките си изтребители от Франция, за да бранят отечеството.

— Вижте! — намеси се Сара. — Там има някакви светлини.

L-образните светлини се виждаха ясно и те се спуснаха рязко надолу.

— Тук е — обяви Грийн. — Вече два пъти съм се приземявал на това място, познато ми е. Ще кацна съвсем за малко и веднага излитам. Знаете си работата, полковник.

После се снижи над дърветата и се насочи към светлините. Софи Кресон се появи от мрака и замаха с автомат в ръка. Мартино отвори вратата, хвърли куфарите, скочи и се обърна да помогне на Сара. Грийн затвори и заключи след тях, моторът изрева, достигна пълна мощност. Лизандърът се понесе през ливадата и отлетя.

— По-бързо — подкани ги Софи Кресон, — да се омитаме! Грабвайте куфарите, докато аз събера фенерите.

Тръгнаха след нея към фургона и тя им отвори задната врата.

— Зад бидоните има достатъчно място и за двама ви. Не се тревожете, познавам всяко ченге наоколо. Ако ме спрат, просто ще си вземат по едно пиле.

— Има неща, които никога не се променят — отбеляза Сара.

— О, бретонка? — Софи освети лицето на Сара и промърмори: — Боже мой, и момиченца ли пращат вече! — После сви рамене. — Хайде, скачайте и да се махаме.

Сара се сви зад бидоните до Мартино, коленете им се докоснаха и Софи потегли. „Е, започна се.“ Тя се замисли. „Това е действителността. Вече не става дума за игра.“ Отвори чантата си и напипа валтера. Малкият белгийски автоматичен пистолет, който й даде Кели, остана в куфара й. Щеше ли да съумее да ги използва, ако се наложи? Времето ще покаже.

Мартино запали цигара, смукна и после й я подаде. Тя си дръпна, облегна се на стената на фургона и изведнъж се почувства прекрасно, възхитително жива.

 

 

Когато се събуди, преваляше пладне. Прозя се и се протегна. Малката спалня под самия покрив беше мебелирана просто, но удобно. Тя отметна завивките и тръгна към прозореца. Гледката към пристанището отвъд крепостната стена я накара да се почувства особено. После вратата зад гърба й се отвори и Софи внесе един поднос с голяма купа кафе.

— А, станала си вече.

— Хубаво е да се завърнеш. — Сара пое купата от подноса и седна до прозореца.

Софи запали цигара.

— И друг път ли си идвала тук?

— Много пъти. Майка ми е от рода Де Вил — половин бретонка и половин островитянка от Джърси. Като малка често идвах от острова в Гранвил. На кея имаше рибарско кафене, където правеха най-прекрасните кифлички на света. И най-хубавото кафе.

— Няма го вече — каза Софи. — Войната промени всичко. Погледни натам.

Пристанището беше пълно с кораби — речни шлепове, три каботажни кораба и доста германски военни съдове. На кея докерите не преставаха да разтоварват камиони и да товарят шлеповете.

— Довечера със сигурност ли ще има конвой за островите? — попита Сара.

— Разбира се. Някои ще отплават за Джърси, други за Гърнси.

— Какво мислите за тях?

— За швабите ли? — Софи сви рамене. — Аз съм разбрана жена. Не искам да мразя никого. Искам само да се махнат от Франция.

— Питам, просто защото в Англия чуваме такива ужасни неща за тях…

— И са верни — отвърна Софи. — SS и Гестапо са същински чудовища. Дори и техните се страхуват от тях. Във всеки случай, някои от нашите са не по-малко лоши от Гестапо. Онези от милицията на Дарлан например. Французи, които предават французите и работят за нацистите.

— Но това е ужасно! — промълви Сара.

— Такъв е животът, малката: никога не можеш истински да вярваш на никого. А сега се обличай и слизай да обядваме.

 

 

В Гавре, в някогашното извънградско имение на едноименния граф, Хайни Баум седеше начело на масата в офицерския стол на 41-ви гренадирски танков полк и с усмивка приемаше наздравиците, които офицерите вдигаха в негова чест, както и аплодисментите им. Когато свършиха, той кимна с благодарност.

Командирът на полка, млад ветеран от Руския фронт в окичена с медали черна парадна униформа, прошепна в ухото му:

— Не бихте ли казали няколко думи, хер фелдмаршал? За моите офицери това би означавало толкова много.

Баум погледна към Хофер и забеляза безпокойство в очите му, но кимна с глава, стана и изпъна китела си.

— Господа, фюрерът ни е поставил една проста задача: да задържим врага далеч от нашите брегове. Да, повтарям: нашите брегове. Нашата цел е Европа — цяла и неделима. И битката ще бъде спечелена тук, на този бряг. Няма как да я загубим. Съдбата на фюрера е дар на провидението — това е очевидно за всеки, който има капка здрав разум. — Те не схванаха иронията му, тъй като го зяпаха прехласнати и отпиваха след всяка дума. Той вдигна чашата си: — И така, господа, да пием за нашия скъп фюрер Адолф Хитлер.

Баум разби чашата си в камината и в пристъп на еуфория всички последваха примера му. После отново заръкопляскаха и застанаха в шпалир, докато той излизаше, следван от Хофер.

— Малко попрекалихте с чашите, бих казал — рече Хофер, докато се връщаха към Креси, където в стария замък Ромел временно беше установил щаба си.

— Не ви ли хареса? — попита Баум.

— Не, напротив. Всъщност наздравицата си я биваше.

— Нека хер майорът ме извини, но бих казал, че именно тя беше доста преиграна, ако говорим на театрален език — отвърна Баум.

— Съгласен съм с вас — каза Хофер. — Но, от друга страна, тя беше точно това, което те искаха да чуят.

„Всички са луди — помисли си Баум. — Само аз ли съм останал с всичкия си?“ Но вече бяха спрели в двора на замъка и той бързо изкачи стъпалата, отговаряйки, когато му козируваха. Хофер го последва до апартамента на втория етаж.

Ромел, заключил се в кабинета, отговори чак след почукването на Хофер.

— Как мина?

— Прекрасно — отвърна Хофер. — Надмина всички очаквания. Да бяхте чули само каква реч произнесохте.

— Отлично — кимна Ромел. — Добре ли се развива всичко на Ламаншските острови? Свързахте ли се с Фон Шметов в Гърнси?

— Лично, хер фелдмаршал. Освен това е получил и писмена заповед. Както са ви казали във военноморския генерален щаб в Шербург, между островите се пътува обикновено нощем, поради въздушното превъзходство на враговете в този район. Тъй че всички ще пътуват за съвещанието в Гърнси в четвъртък вечерта и ще се върнат в неделя през нощта.

— Чудесно — каза Ромел. — Значи вие с Бергер ще излетите в петък призори, въпреки въздушното превъзходство на врага. — Той се обърна към Баум: — Какво мислите за това, Бергер?

— Мисля, че ще стане забавно, ако ние с хер майора потънем в морето сред пламъци. Пустинната лисица ще е мъртва. — Той сви рамене. — А това, трябва да се съгласите, хер фелдмаршал, би довело до много интересна развръзка.

 

 

В инвалидната си количка на масата в дневната Жерар Кресон отново напълни чашите с червено вино.

— Не — обърна се той към Сара, — в никакъв случай не искам да разбивам илюзиите ти. Но и там, в Джърси, също както и във Франция, а и във всяка друга окупирана страна в Европа, главният враг е доносникът. Без информатори Гестапо не би могло да работи.

— Но на мен ми казваха, че в Джърси няма хора от Гестапо — каза Сара.

— Официално имат само управление на тайната военна полиция, която е под контрола на Абвера, тоест на военното разузнаване. Всичко това е част от политиката на „кадифените ръкавици“ — козметични методи, с които се опитват да подмамят хората. Един вид, щом сте британци, няма да ви натрапваме Гестапо…

— … Което е долна лъжа — намеси се Софи, която тъкмо влизаше откъм кухнята с кафето, — понеже някои от полицаите в Джърси са прехвърлени именно от Гестапо.

— А известно ли е къде са настанени? — попита Сара.

— В някакъв хотел в Авр дьо Па, наречен „Силвъртайд“^[2]. Знаеш ли го?

Тя кимна.

— Естествено. Като дете често ходех да плувам в Авр дьо Па.

— Дали ще е Гестапо, Тайната военна полиция, SD или Абверът, ако почукат на вратата ти, в крайна сметка се озоваваш в лапите на Гестапо — отбеляза Мартино.

— И в Джърси е същото — каза му Жерар. — За местните хора те са си Гестапо и това си е. При това трябва да ти кажа, че в сравнение с онова, което става в Лион или в Париж, тук е детска игра. И все пак пазете се от някой си капитан Мюлер, временния им шеф, и от дясната му ръка, инспекторче на име Клайст.

— От SS ли са?

— Не знам. Едва ли. Никога не са ги виждали в униформа. Навярно са прехвърлени от полицията на някой голям град. Надути като всички ченгета. От кожата си ще излязат, за да докажат нещо. — Жерар сви рамене. — Не е задължително да си от SS, за да работиш в Гестапо. Не е задължително дори да си член на Нацистката партия.

— Така е — съгласи се Мартино. — А как всъщност оценявате вие възможността да измъкнем Келсоу от Джърси?

— Наистина ще е много трудно. Цивилният поток е под много строг контрол. А по това време на годината с малка лодка ще бъде почти невъзможно.

— Пък и той дали ще може да ходи… — Софи изразително сви рамене.

— В края на седмицата в СОО всеки момент ще очакват сигнал от вас — каза Мартино. — Лизандърът може да ни вземе в неделя вечер.

Жерар внезапно се засмя.

— Току-що ми хрумна една блестяща идея. Ти винаги можеш да арестуваш Келсоу. Откриваш го и го арестуваш, нали разбираш? Прехвърляш го тук най-официално и после изчезвате.

— Прекрасна идея — обади се Сара, — но какво стане с леля Хелън и с генерала? Няма ли да се наложи да арестуваме и тях?

Мартино кимна.

— Това е една от ония идеи, които звучат добре само докато не се замислиш над тях. Няма значение. Все ще измислим нещо на място.

— Нещо като куршум в главата, а? — предположи Кресон. — Защото, ако този човек е толкова важен, колкото казват…

— Всичко ще зависи от случая — отвърна Мартино. — Ако има някакъв начин да го измъкна, ще го сторя, ако не… — Той сви рамене. — И така — каква е процедурата за запазване на места в конвоя към Джърси довечера?

— В зелената барака на кея е канцеларията на офицера, отговарящ за движението. Той издава пропуските. Вие едва ли ще имате затруднения.

— Добре — каза Мартино. — Като че ли това е всичко.

Софи напълни четирите чаши с червено вино.

— Няма да ви пожелавам късмет, но ще ти кажа само едно нещо.

— Какво? — попита Мартино.

Тя прегърна Сара през раменете.

— Това детенце много ми харесва. Каквото и да стане там, да я върнеш цяла и невредима, защото инак, покажеш ли си носа отново тук, лично аз ще ти тегля куршума.

Софи Кресон се усмихна топло и всички вдигнаха наздравица.