Джак Хигинс
Нощта на лисицата (17)

16.

Над летището се смрачаваше. Почетният караул от Луфтвафе чакаше търпеливо. Групата офицери, посрещнали фелдмаршала при пристигането му, бяха в същия състав за изпращането. Сторчът и JU 52 бяха в двата противоположни края на летището. Юнкерсът се намираше на около петдесет ярда от сградата, където очакваше знаменития си пасажер. Некер нервно крачеше напред-назад и се чудеше какво, по дяволите, става. Отначало странното съобщение на Хайдер от Мон дьо ла Рок, а сега и това закъснение. Вече беше осем и двайсет, а още никой не идваше.

В този момент се дочу шум на мотори и грохотът на гъсенични вериги по бетонното шосе. Некер изви глава и съзря най-необичайна гледка — иззад ъгъла се подаде бронирана военна колона начело с един кубелваген, от който, изправен, с ръце върху рамката на предното стъкло, се подаваше самият фелдмаршал.

Колоната се отправи право към юнкерса и Некер видя как фелдмаршалът махна към Сорса, който се подаде от страничния прозорец на пилотската кабина. Двигателят на носа затрещя. Ромел се заобръща насам-натам и заръкомаха, раздавайки заповеди. От камионите наскачаха войници с пушки в ръце и сред тях Некер позна Хайдер. Двама войници изнесоха от бронетранспортьора някакъв бинтован моряк, отнесоха го до юнкерса и му помогнаха да се качи на борда.

Всичко стана за броени секунди. Некер тръгна напред и фелдмаршалът го пресрещна. Пилотът включи и двата странични двигателя. Грохотът стана непоносим. За свое най-голямо учудване Некер видя как от бронетранспортьора зад гърба на маршала слязоха щандартенфюрер Фогел и младата французойка и се качиха по стълбичката в самолета.

Баум се забавляваше чудесно — целият преход от Септембъртайд беше наистина вълнуващ. Той сложи ръка на рамото на Некер.

— Моите искрени извинения, Некер, но имах малко работа. Вашият Хайдер и неговите хора бяха така добри да ми помогнат. Многообещаващ кадър е той.

Некер беше наистина изумен.

— Но, хер фелдмаршал… — започна той.

— Главният лекар на военната болница — продължи Баум — ми разказа, че един млад моряк бил ранен при нападението на някакъв конвой и имал нужда спешно да бъде пренесен до Рен в отделението за термични травми. Помоли ме да го взема със себе си. Естествено състоянието му не позволява да го пренасяме със сторча, затова взимам пощенския ви самолет.

— А щандартенфюрер Фогел?

— Той щеше да пътува утре, но реших да ги взема с момичето му — пак потупа той Некер по рамото. — Вече е време да отлитаме. Още веднъж ви благодаря за всичко. Аз, разбира се, ще се свържа с генерал Фон Шметов и ще го уведомя, че съм много доволен от състоянието на нещата тук, в Джърси.

Той отдаде чест, обърна се и тръгна нагоре по стълбичката към самолета.

— Но, хер фелдмаршал! — викна подире му Некер. — А какво ще стане с майор Хофер?

— Трябва да пристигне всеки момент. Уговорихме се той да пътува със сторча. Ще го откара пилотът на пощенския самолет.

Баум се скри в самолета, а радистът издърпа стълбата и затръшна вратата. Юнкерсът рулира към източния край на пистата, зави и започна да набира скорост. Трите мотора заръмжаха още по-силно, а силуетът му се разми в падащия здрач. Самолетът се откъсна от земята и плавно се понесе над залива Сент Уан.

 

 

Гуидо спря мориса на няколкостотин ярда от шосето за летището. Поседяха, почакаха и най-сетне видяха как юнкерсът се издига в падащия мрак на запад, където хоризонтът още розовееше.

Шумът от двигателите заглъхна в далечината и Гуидо промълви:

— Боже мой! Наистина се измъкнаха!

Галахър кимна:

— А сега да вървим към дома и да си подготвим алибитата, в случай че ни извикат на разпит.

— Лесна работа — рече Гуидо. — Просто трябва да се държим един за друг. Аз в крайна сметка съм си жив герой от войната, което при всички случаи ще ни бъде от полза.

— Точно с това ми харесваш, Гуидо, с прословутата си скромност — похвали го Галахър. — Да тръгваме, че Хелън сигурно вече се притеснява.

Скочиха в мориса, Гуидо запали моментално и почти веднага след това се разминаха с един кубелваген, който профуча толкова бързо, че те дори не успяха да разпознаят седящия отзад майор Хофер.

 

 

На летището повечето офицери вече се бяха разотишли. Само Некер все още стоеше до колата си и разговаряше с капитан Адлер, дежурния офицер от Луфтвафе. Кубелвагенът зави край сградата, спря рязко и двамата войници измъкнаха Хофер от задната седалка.

Некер веднага разбираше, когато нещо не е наред.

— Майор Хофер? Има ли нещо?

Хофер се облегна на кубелвагена.

— Заминаха ли вече?

— Преди по-малко от пет минути. Фелдмаршалът тръгна с пощенския самолет. Каза, че вие ще го последвате със сторча. Замина с вашия пилот.

— Не! — простена Хофер. — Това не беше фелдмаршалът.

На Некер му се сви стомахът. Толкова много притеснения и изведнъж… Той пое дълбоко дъх:

— Какво казахте?

— Че човекът, когото мислехте за фелдмаршал Ромел, е неговият двойник — един проклет предател на име Бергер, който се е съюзил с враговете ни. Навярно ще бъдете щастлив да узнаете и това, че този щандартенфюрер Фогел е английски агент, а и момичето също. И че раненият им моряк е американски полковник.

Но Некер вече беше изгубил и ума, и дума.

— Нищо не мога да разбера…

— Всичко е много просто — започна да му обяснява Хофер. — Опитват се да се измъкнат със самолета към Англия. — В този момент главата му най-сетне се избистри и той се изправи на крака. — Естествено, трябва да им попречим — и се обърна към Адлер: — Свържете се с Шербург! Веднага да изпратят ескадрила нощни изтребители. Действайте! Нямаме време за губене! — Обърна се и ги поведе към свързочната зала.

 

 

Транспортният юнкере, претъпкан с пощенски чували, не предлагаше кой знае какви удобства. Келсоу лежеше разкрачен, облегнат на няколко от тях. Сара седеше на едната пейка, а Баум и Мартино — на отсрещната.

Откъм кабината влезе радистът.

— Аз съм сержант Браун, хер фелдмаршал. Навигатор. Желаете ли нещо? Имаме термос с кафе и…

— Не, нищо, благодаря. — Баум извади табакерата си и предложи цигара на Мартино.

— А за оберлейтенант Сорса би било голяма чест да дойдете отпред в пилотската кабина.

— Да не би екипажът да не е пълен? Само двамата ли сте? — рязко попита Мартино.

— Когато караме пощата, двама сме достатъчни, хер щандартенфюрер.

— Кажете на оберлейтенант Сорса, че след малко ще дойда. Веднага щом си допуша цигарата — отпрати го Баум.

— Разбира се, хер фелдмаршал.

Браун отвори вратата и се върна в пилотската кабина, Баум се обърна към Мартино и се усмихна.

— След пет минути, а?

— Горе-долу толкова. — Мартино се премести, седна до Сара и й подаде цигарата си. — Добре ли си?

— Напълно.

— Сигурна ли си?

— Чудиш се дали случайно не се чувствам ужасно само защото току-що съм убила човек? — Лицето й остана съвършено спокойно. — Напротив. Съжалявам единствено, че убих Мюлер, а не Грайзер. Той е змия, изпълзяла изпод камъка, докато Мюлер си беше просто ченге, макар и на страната на врага.

— Но само от наша гледна точка.

— Не, Хари — продължи тя. — Повечето войни са пълна глупост, но тази не е. Правите сме ние, а не нацистите. Не са прави нито в Германия, нито където и да е другаде. Толкова е просто.

— Радвам се за вас — намеси се Келсоу. — Вие наистина сте дама, която отстоява мнението си. Харесвате ми.

— Така е — каза Мартино. — Чудесно е да си млад. — После потупа Баум по коляното. — Готови ли сме?

— Мисля, че да.

Мартино извади валтера от кобура и го подаде на Сара.

— Бъди готова. А това ще ти е необходимо, за да се справиш с навигатора, ако се наложи. Тръгваме.

Отвори вратата към кабината и двамата с Баум се вмъкнаха вътре зад гърба на пилота и навигатора. Оберлейтенант Сорса се извърна през рамо:

— Наред ли е всичко, фелдмаршал?

— Смятам, че би могло да се каже — отвърна Баум.

— Можем ли да направим нещо за вас?

— Всъщност да. Можете да обърнете, да се насочите на запад и да прелетим четирийсетина мили, додето излезем от обсега на въздушния трафик над Ламанша.

— Не ви разбирам.

Баум измъкна маузера си от кобура и го опря в тила на Сорса.

— Това може би ще ви помогне да ме разберете.

— След малко, като ви кажа, ще завиете на север — рече Мартино — и ще се насочите към Англия.

— Към Англия! — ужасено възкликна Браун.

— Точно така — рече Мартино — за вас би могло да се каже, че войната свърши. Честно казано, както се очертават нещата, вече сте много далеч от нея.

— Това е безумие — запротестира Сорса.

— Ако смятате, че ще ви е от полза да знаете, че фелдмаршалът пътува за Англия като специален пратеник на фюрера, приемете, че е така — успокои го Мартино. — А сега сменете курса и бъдете послушно момче.

Сорса изпълни нареждането и двигателите на юнкерса изреваха в нощта. Мартино се наведе над Браун:

— Добре, кажете ми сега как се търсят честотите на радиото.

Браун му показа.

— Чудесно. А сега идете отзад, в кабината. И без глупости! Дамата е въоръжена.

Младежът се промъкна край него и излезе. Мартино се намести на седалката до пилота и започна да предава на аварийната честота на СОО.

 

 

В стаята за контрол на полетите в кулата на джърсейското летище тревожно изчакваха разговора на Адлер по радиовръзката. Някакъв ефрейтор от Луфтвафе влезе и му прошепна нещо.

Адлер се обърна към тях:

— Все още ги засичаме с радара, но те, както изглежда, се изтеглят на запад над морето извън нашия обсег.

— Боже мой! — възкликна Некер.

Адлер каза нещо в микрофона и се обърна към Хофер:

— Съжалявам. Всички нощни изтребители от британския регион преди около час са били изпратени към райха. Очакват се тежки бомбардировки над Рур.

— За бога, все нещо трябва да е останало! — простена Хофер.

Адлер се заслуша в съобщенията, махна му с ръка да мълчи, после остави микрофона и се обърна с широка усмивка:

— Останал е един JU 88S за нощни полети. При излитането получил лека повреда в левия двигател и изостанал от ескадрилата.

— Но вече е в изправност, нали? — целият напрегнат, попита Некер.

— Разбира се — бодро отвърна Адлер. — Току-що е излетял от Шербург.

— Ще може ли да ги догони? — попита Некер.

— Господин майор, оная стара гъска, с която летят, не може да вдигне повече от сто и осемдесет. А JU 88S с новия форсиран двигател развива над четиристотин. Ще ги настигне, преди да се усетят.

Некер се обърна към Хофер с победоносна усмивка:

— Ще ни върне пиленцата или просто ще ги прати на оня свят.

Но Хофер междувременно беше помислил и за това. Ако пощенският самолет се върнеше, това щеше да означава само едно. Мартино и останалите щяха да бъдат откарани в Берлин. А малко хора оцеляваха след разпит на „Принц Албертщрасе“. Това беше недопустимо. Още повече че и Бергер, и Мартино знаеха за връзката на Ромел със заговора на генералите против фюрера. Може би бяха казали и на момичето.

Хофер пое дълбоко дъх:

— Не, не можем да рискуваме да се измъкнат.

— Господин майор? — въпросително се обърна към него Адлер.

— Наредете на пилота на оня изтребител да стреля веднага щом ги види. Те в никакъв случай не бива да стигнат до Англия.

— Тъй вярно, господин майор. — Адлер взе микрофона.

Некер постави ръка на рамото на Хофер.

— Изглеждате ужасно. Да слезем в столовата да ви налеят едно бренди. Адлер ще ни повика, когато стане нещо.

Хофер се усмихна вяло.

— Това беше най-доброто предложение, което чух тази вечер — и двамата излязоха.

 

 

Дъгал Мънро се беше застоял до късно в канцеларията си на Бейкър Стрийт. Влезе Картър и му подаде радиограма. Бригадният генерал я прочете бързо и се засмя:

— Боже милостиви! Това е невероятно, дори и за Хари!

— Зная, сър. Вече дадох заповед да ги пресрещнат няколко изтребителя. Къде ще заповядате да се приземят? Аз бих препоръчал Корнуол, защото там ще им бъде най-близо.

— Не, Джак, нека дойдат направо тук. Да се приземят на Хорнли Филд, откъдето излетяха. Съобщете на изтребителите. Искам ги здрави и читави.

— А генерал Айзенхауер, сър?

— Ще го оставим на спокойствие, докато Келсоу действително не се приземи. — Мънро стана и взе якето си. — Повикай колата, Джак. Ще стигнем за по-малко от час. С повече късмет ще успеем да ги посрещнем.

 

 

На борда на пощенския самолет цареше еуфория. Дори и Мартино, който остави Хайни Баум в пилотската кабина да държи под око Сорса, се върна при останалите.

— Всичко наред ли е? — попита Келсоу.

— По-добре не може и да бъде. Свързах се с нашите в Англия. Когато навлезем в територията, ще ни пратят ескорт. — Той взе ръката на Сара и й се усмихна. Никога не го беше виждала толкова възбуден, сякаш подмладен с десет години. — Добре ли се чувстваш?

— Прекрасно, Хари. Наистина прекрасно.

— Утре ще вечеряме в „Риц“ — обеща й той.

— На свещи ли?

— Дори ако трябва сам да си ги занеса. — После попита Браун: — Май бяхте споменали нещо за кафе.

В момента, когато Браун се изправи, самолетът се наклони рязко, нощта се разтърси от шума на помощни двигатели и юнкерсът внезапно полетя като камък надолу. Браун изгуби равновесие, а Келсоу се търкулна на пода и изрева от болка.

— Хари! — изкрещя Сара. — Какво става?

Самолетът успя някак да се задържи хоризонтално. Мартино надникна през един от страничните прозорци и видя на стотина ярда отляво да ги засича един JU 88S — най-смъртоносният двумоторен нощен изтребител, един от ония, които нанасяха катастрофални загуби на тежките бомбардировачи от Кралските военновъздушни сили.

— Добре се подредихме — мрачно рече той. — Нощен изтребител на Луфтвафе. — Блъсна вратата към пилотската кабина и влезе приведен.

Сорса го изгледа мрачно през рамо. В мъждукащата светлина на кабината лицето му изглеждаше мъртвешки бледо.

— Спукана ни е работата. Изпратили са го да ни върне обратно.

— Каза ли ти го?

— Не. Нямаме никаква радиовръзка.

— Защо? Не е логично.

Внезапно JU 88S набра височина и се изгуби от погледите им. Хайни направи единственото разумно предположение:

— Напротив, приятелю, много е логично. Просто не желаят да се завръщаме.

В този момент Мартино разбра всичко. Нещо се беше случило, най-вероятно с Хофер, а последното нещо, което той би пожелал, е да ги върне в ръцете на Гестапо и следите да отведат до Ервин Ромел.

— Какво да правя? — настойчиво попита Сорса. — Това чудо като нищо може да ни свали. От две години летя точно на същото и знам на какво е способен.

В мрака отново се зачу ревът на мотори и пощенският самолет потрепери, прорязан от картечен огън. Един от куршумите разби предното стъкло на пилотската кабина и едва не улучи Сорса. Пилотът рязко снижи в облака отдолу, а голямата тъмна сянка на JU 88S профуча над тях.

Мартино политна и падна на едно коляно, отвори вратата на кабината и изскочи навън. В корпуса на самолета зееха няколко огромни дупки. Два от страничните прозорци бяха разбити. На пода Келсоу се беше вкопчил в една от пейките, а Сара се беше надвесила над Браун, който лежеше по гръб с обезумели очи и опръскана с кръв униформа. Той потръпна конвулсивно и замря.

— Той умря, Хари — каза Сара с изненадващо спокойствие.

Мартино нямаше какво да каже, дори и да искаше, и тръгна обратно към пилотската кабина, залитайки. Самолетът, който продължи да се спуска в облаците, се разтресе, когато изтребителят отново профуча над тях.

— Копеле мръсно! — вбесен изръмжа Сорса. — Ей сега ще те науча аз тебе!

Коленичил на пода, Баум погледна Мартино със смразяваща усмивка.

— Нали помниш, че е финландец. А те не ни обичат кой знае колко, нас немците.

На три хиляди метра самолетът излезе от облаците и продължи да се спуска надолу.

— Какво правите? — викна Мартино.

— При тази облачност не мога да си играя с него на криеница. Със сигурност ще ни сгащи. Остава ми само един номер. Той е прекалено бърз, а аз — прекалено бавен, така че ще му усложня живота. — Сорса пак го погледна през рамо и се разсмя безумно. — Сега ще видим бива ли го.

Когато слязоха на около седемстотин фута, юнкерсът отново изфуча край опашката и рязко изви наляво, за да избегне сблъсъка.

На петстотин фута Сорса изравни.

— Добре, свиньо мръсна, да те видя сега — промърмори той невъзмутимо.

Едва тогава Мартино осъзна защо финландецът бе получил толкова много отличия, включително и Рицарския кръст, и неочаквано бе обзет от пълно спокойствие. На мъртвешката светлина, с вятъра, който се всмукваше през разбитото предно стъкло, всичко му се струваше съвсем нереално.

После нещата се развиха за броени секунди. Юнкерсът отново се спусна плътно над опашката им и в този миг Сорса рязко дръпна кормилото и започна да набира височина. Пилотът на юнкерса сви надолу, за да избегне сблъсъка, но на тази височина и със скоростта, която бе развил, се заби право във вълните отдолу.

Лицето на Сорса се отпусна.

— Изгуби, приятелче — промърмори той и отпусна кормилото. — Да се качим пак горе, а?

Мартино блъсна вратата и огледа багажното отделение. Вятърът проникваше през огромните пробойни, по пода се търкаляше окървавеният труп на Браун, а Сара се бе надвесила над Келсоу.

— Добре ли сте двамата? — викна им той.

— Добре сме, не се притеснявай за нас. Свърши ли всичко?

— Може да се каже.

Върна се в кабината и видя, че Сорса бе изравнил на шест хиляди фута.

— Тая стара мома тече като фуния, но май не се предава — развеселен отбеляза финландецът.

— Да опитаме радиовръзката — каза Мартино и се провря на седалката до него. Завъртя копчето. Всичко сякаш беше наред.

— Ще им съобщя какво ни се случи — обяви той и започна да предава на аварийната честота на СОО.

Хайни Баум се опита да запали цигара, но ръцете му така трепереха, че се отказа.

— Боже мой! — простена той. — Ама че последно действие!

Сорса развеселено попита:

— Я ми кажете, във вашите военнопленнически лагери храната добра ли е?

— Мисля си, приятелю — разсмя се Мартино, — че за вас ще уредим нещо по-специално.

И се свърза с щаба на СОО.

 

 

В стаята за контрол на полетите в Джърси Адлер стоеше до радиопредавателя с невярващо изражение на лицето. Свали слушалките и бавно се обърна.

— Какво става, за бога? — разтревожено попита Некер.

— Обадиха се от кулата в Шербург. Изгубили са връзката с JU 88S.

— Как така са изгубили?

— Поддържали са връзка с пилота. Атакувал няколко пъти, но после връзката внезапно прекъснала и самолетът изчезнал от радарния екран. Смятат, че е потънал.

— Трябваше да го предвидя!… — промълви Хофер. — Велик пилот е Сорса. Изключителен човек. Трябваше да го предвидя! Самият аз го избирах. А какво е станало с пощенския самолет?

— Все още го ловят с радара. Лети над Ламанша към английския бряг. И вече нищо на света не може да го спре.

Настъпи мълчание. По прозореца плисна дъжд.

— И сега какво? — попита Некер.

— На зазоряване излитам със сторча — реши Хофер. — С пилота на вашия пощенски самолет. Много е важно час по-скоро да стигна при фелдмаршал Ромел.

— А после? — запита Некер. — Какво ще стане, когато в Берлин разберат за всичко това?

— Един господ знае, приятелю — уморено се усмихна Хофер. — Нищо добро не ни чака. Всичките.

 

 

Петнайсетина минути след като Сорса отново легна на курса, Мартино влезе във връзка.

— Приемате ли, Мартино?

— Тук Мартино — отговори той.

— Направление Хорнли Филд. Летете на пет хиляди фута. Очаквайте допълнителни указания. Ескортът ще ви насочва. Ще ги видите всеки момент.

Мартино се обърна към Сорса, който така и не беше свалил слушалките си.

— Разбра ли?

— Не говоря английски — поклати глава финландецът.

Мартино му преведе, след което се наведе към Баум:

— Дотук добре.

Баум се надигна и посочи навън:

— Виж там!

Мартино се обърна наляво и видя на лунната светлина един спитфайър, който се изравни с тях. Погледна надясно, видя и втория, пресегна се, взе слушалките и дочу ясен глас:

— Мартино, приемате ли?

— Тук Мартино.

— Намирате се на двайсет мили източно от остров Уайт. Завивате към сушата и се снишавате до три хиляди. Аз ще водя, а вторият ми човек ще осигурява тила. Ще ви приземим безпрепятствено.

— Удоволствието е изцяло наше.

Мартино побърза да преведе нареждането на Сорса и се облегна назад.

— Наред ли е всичко? — попита Баум.

— Да. Съпровождат ни до летището. Още петнайсет минути и край.

Баум беше превъзбуден. Отново посегна за цигара от табакерата си, но този път ръката му беше спокойна.

— Чувствам се, сякаш наистина се освобождавам от някакви окови.

— Напълно те разбирам — отвърна Мартино.

— Наистина ли? Странно. Бях при Сталинград, казах ли ти? Най-голямото поражение в историята на германската армия. Триста хиляди души, жертвани напразно. Аз имах късмета да ме ранят в крака един ден преди да преустановят полетите. Евакуираха ме в чудесен стар JU 52. Деветдесет и един хиляди пленници, в това число двайсет и четирима генерали. Как ли успях да се измъкна?

— От години и аз се опитвам да си отговоря на подобни въпроси — отвърна Мартино.

— И успя ли?

— Не. Накрая реших, че отговор няма. Няма и логика, а и почти никакъв смисъл.

Гласът отново зазвуча в слушалките и той ги намести. Дадоха му друг курс и нови указания. Преведе всичко на Сорса. Започнаха плавно да се снижават. След няколко минути гласът отново прозвуча:

— Хорнли Филд право пред вас. Свободна писта.

Светлините на пистата се виждаха ясно и оттук насетне Сорса нямаше нужда от никакъв превод. Намали скоростта, пусна колесара и се приготви за поредното показно приземяване. Двата спитфайъра се отлепиха от двете му страни и изчезнаха в нощта.

Юнкерсът се приземи, Сорса уби скоростта, изви, зарулира към контролната кула, спря и изключи двигателите.

— Успяхме! — скочи Баум и се разсмя като дете.

Сара, усмихната, стискаше ръката на Мартино, а легналият на пода Келсоу се смееше неудържимо. Всички изпитваха едно и също огромно облекчение. Баум отвори вратата и двамата с Мартино подадоха глави навън. В този миг дочуха един глас в мегафон:

— Останете по местата си!

Самолетът бе обграден от охранителен взвод със сини униформи и карабини. Зад тях в тъмното се мернаха още някакви силуети, които Мартино не можа да познае.

Баум направо скочи на пистата и гласът отново прозвуча:

— Останете по местата си!

Баум завърза бялото шалче около врата си, усмихна се на Хари и му отдаде чест с маршалския жезъл.

— Идвате ли, щандартенфюрер? — После се обърна, пристъпи към веригата на охраната и им извика на английски:

— Свалете тия пушки бе, идиоти! Всички сме свои!

Прозвуча единичен изстрел. Баум рязко се завъртя, олюля се, направи две-три крачки към юнкерса, а после падна на колене и се свлече на земята.

Хари изтича към него, размахвайки ръце, и изкрещя:

— Престанете, тъпанари такива! Това съм аз, Мартино!

Видя как хората от веригата забавят крачка. Отнякъде се появи командирът на ескадрилата Барнс, който им заповяда да останат на място. Мартино коленичи до Баум, който го сграбчи за ревера.

— Прав беше, Хари — дрезгаво прошепна той. — Няма логика, всичко е безсмислено.

— Замълчи за малко, Хайни. Сега ще дойде лекарят.

Сара се надвеси над тях. Ръката на Баум безсилно се отпусна.

— Последно действие, Хари. Нали ще ми кажеш кадиша? Обещай ми.

— Обещавам — отвърна Мартино.

Баум се задави, от устата му шурна кръв. Той целият потръпна, ръката му изпусна куртката на Мартино и застина. Мартино бавно се надигна и зърна Дъгал Мънро и Джак Картър, застанали пред Барнс и неговите хора.

— Нещастен случай, Хари — обясни Мънро. — Едно от момчетата изпадна в паника.

— Нещастен случай ли! — просъска Мартино. — Така ли му викате вече? Понякога се чудя кой всъщност е врагът. Между другото, ако все още те интересува, американският ти полковник е в самолета.

Проправи си път през охраната и тръгна към сградите на стария авиоклуб. Странно, болката в гръдния кош отново се появи. Не му се беше случвало, откакто започна да се готви за операцията в Джърси. Седна отвън на стъпалата, запали цигара и ненадейно го втресе. След малко Сара приседна до него.

— Какво значи кадиш?

— Заупокойна молитва. Еврейската. Обикновено за това имат грижа близките, но на него не му бяха останали живи роднини. Всички до един са ги напъхали в проклетите газови камери. — Подаде й недопушената си цигара. — Е, сега вече ще го знаеш. Курсът на обучение завърши. Нито почести, нито слава. Само Хайни Баум изпружен ей там, на пистата…

Двамата се изправиха почти едновременно. Отнякъде се бе появила носилка и Баум вече го отнасяха. Мънро и Картър придружаваха Келсоу, който куцукаше с патериците през пистата.

— Сетих ли се да ти кажа колко добре се справи? — попита той.

— Не.

— Наистина чудесно. Толкова чудесно, че Дъгал навярно ще се опита да ти възложи нова задача. Но ти по-добре се върни в онази твоя болница.

— Не смятам, че след такова нещо някой изобщо би могъл да се върне към каквото и да било. — Двамата тръгнаха към очакващите ги коли. — А ти какво възнамеряваш да правиш?

— Нямам ни най-малка представа.

Тя го хвана под ръка, впи здраво пръсти и двамата закрачиха заедно под гаснещите светлини на пистата.