Джак Хигинс
Нощта на лисицата (8)

7.

Стрелбището на Бъркли Хол се намираше в мазето. Завеждащ оръжията беше един запасен сержант от Ирландската гвардия на име Кели, отдавна пенсиониран и върнат на работа поради войната. Залата беше ярко осветена откъм мишените, където изрязани фигури на атакуващи германски войници бяха подпрени върху чували с пясък. Кели и Сара Дрейтън бяха единствените на огневата линия. Тя носеше униформата на Женския помощен корпус към Кралските военновъздушни сили — три четвърти панталони и куртка от син шевиот. С коси, прибрани под островърхата шапка, и с оголената тънка шия, тя изглеждаше някак особено уязвима.

Кели беше наредил на масата най-различни мостри оръжия.

— Стреляли ли сте някога с пистолет, госпожице?

— Да — отвърна тя. — В Малая. Баща ми имаше там каучукова плантация. Често му се случваше да отсъства и искаше да е сигурен, че ако ми се наложи, ще съумея да се защитя, така че съм стреляла.

— Виждате ли тук нещо познато?

— Ето този револвер — посочи тя. — Прилича на „Смит и Уесън“-а, който имаше баща ми.

— Точно такъв е, госпожице — каза Кели. — При по-нормални обстоятелства щяхте да получите солидни познания за оръжието, но във вашия случай просто няма време. Мога само да ви покажа това-онова, колкото да ви запозная с някои основни видове оръжия, с които е възможно да се сблъскате. После ще изстреляте няколко серии и толкоз.

— Чудесно! — рече тя.

— Пушките са прости — започна той. — Няма да ви губя времето с тях. А това са двете основни полуавтоматични оръжия. Британският автомат „Стен“, на въоръжение в нашата армия. Този тук е „Марк 11S“ — модел със заглушител, разработен специално за групите на френската съпротива. Пълнителят побира трийсет и два патрона. При автоматична стрелба заглушителят експлодира, така че го използвайте само за полуавтоматична или единична стрелба. Искате ли да опитате?

Беше учудващо лек и не й създаде никакви затруднения. Тя стреля няколко пъти от рамо — чу се само изщракването на затвора. Успя да разкъса торбата с пясък от едната страна на мишената.

— Май не ме бива много — промърмори тя.

— Малко хора са добри с това нещо. То става само за близък бой срещу няколко души — обясни й Кели. — Другото полуавтоматично оръжие е германският „МР 40“. Популярното му название е шмайзер. И той се използва често от съпротивата.

После й показа ръчните оръжия — револверите и автоматичните пистолети. Когато опита с един „Смит и Уесън“, с изпъната ръка, от шест изстрела улучи мишената само веднъж, и то в рамото.

— Страхувам се, че вече едва ли щяхте да сте жива, госпожице.

Докато той презареждаше, тя попита:

— А полковник Мартино? Него бива ли го?

— Определено, госпожице. Не познавам много, които могат да се мерят с него с ръчно оръжие. А сега опитайте ето така. — Той разкрачи крака, приведе се леко и хвана револвера с две ръце. — Виждате ли как?

— Мисля, че да. — Тя зае позата, която той й показа, и стисна револвера с две ръце.

— Трябва да задържате дъха си, докато натискате спусъка, и да правите паузи между изстрелите.

Този път се получи малко по-добре — уцели мишената веднъж в рамото и веднъж в лявата ръка.

— Ужасно! — каза Кели.

— Никак не е ужасно, ако приемем, че се е целела в сърцето.

Мартино се беше приближил тихо зад гърба й. Носеше тъмно поло и черни кадифени панталони. Пристъпи до масата и огледа оръжията.

— Тъй като ще трябва да се грижа за това дете, а времето е малко, нали нямате нищо против да участвам и аз?

— Заповядайте, сър.

Мартино взе от масата един пистолет.

— „Валтер РРК“, полуавтоматичен. Пълнител със седем патрона. Влиза в ръкохватката ето тук. Зареждате така и сте готова. Не е прекалено голям. Не се забелязва в дамска чанта и върши работа, а това е най-важното. Елате сега към мишените.

— Добре.

Приближиха се на десетина ярда от мишените.

— Ако противникът е достатъчно близо, за да го насочите към него и да дръпнете спусъка, направете го ето така. Но не от по-далеч. Просто вдигате ръка и насочвате пистолета, държите очите си широко отворени и стреляте много бързо.

Тя улучи мишената шест пъти в областта на гърдите и корема и извика, много възбудена:

— Боже мой! Не беше лошо, нали?

Тръгнаха назад към огневата линия и той отговори:

— Да, но дали ще можете да го направите и в действителност?

— Ще знам само след като ми се наложи — отвърна тя. — А вие? Такива чудесии чух за вас като стрелец, че ми се ще да видя с очите си.

На масата имаше още един валтер с кръгъл цилиндър от полирана черна стомана, завинтен в края на цевта.

— Това е тъй нареченият Карсуелов заглушител — обясни й Мартино. — Специално разработен за агентите на СОО.

Той изпъна ръка, стреля два пъти, сякаш без да се прицели, и улучи мишената право в сърцето. Чуха се само две глухи тупвания. Ефектът беше смразяващ.

Остави пистолета и когато се обърна, безизразните му очи се откроиха върху бледото лице.

— А сега имам малко работа. Дъгал ни иска в библиотеката след половин час. Ще се видим там.

Той излезе. Настана неловко мълчание.

— Изглеждаше ядосан — каза Сара.

— На полковника това често му се случва, госпожице. Струва ми се, че не харесва това, което вижда понякога у себе си. Миналия ноември очисти шефа на Гестапо в Лион, някой си Кауфман. Същински касапин. Докараха го оттам с един лизандър, целия в кръв. Само в левия му дроб имаше два куршума. Оттогава е някак по-друг.

— В какъв смисъл?

— Не зная, госпожице — свъси вежди Кели. — Само не си въобразявайте разни глупости за него. Знам какви сте вие, младите момичета. Имам дъщеря на вашите години, сега е в противовъздушната батарея тук, в Лондон. Не забравяйте, че той е с двайсет и пет години по-възрастен от вас.

— Да не искате да кажете, че е стар? — попита Сара. — Това не е ли като да кажеш, че не можеш да обичаш някого само защото е католик или евреин, или американец, или не знам какъв си? Има ли разлика?

— Е, аз от тия неща не разбирам. — Кели отвори едно чекмедже, извади някакъв предмет, увит в плат напоен със смазочно масло, и го разгърна. — Ето ви един малък подарък, госпожице, каквото и да каже полковникът.

Беше малък черен автоматичен пистолет, много лек, който почти се изгуби в дланта й.

— Белгийски е. Само двайсет и пети калибър, но ще ви свърши работа, ако изпаднете в беда, а и с този размер много лесно може да се скрие. — Той сякаш се посмути. — Нека не ви прозвучи непочтително, госпожице, но знам, че дамите ги крият под ластика на чорапите.

Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Чудесен сте!

— Не бива да правите така, госпожице, та вие сте офицер. Противоуставно е.

— Никакъв офицер не съм аз, сержант.

— Струва ми се, че ще разберете, че сте, госпожице. Навярно това ще е едно от нещата, които бригадният иска да ви съобщи. А сега, ако бях на ваше място, щях да тръгна вече към библиотеката.

— Добре. Благодаря ви много.

Тя излезе, а Кели въздъхна и се зае да чисти оръжията.

 

 

Когато влезе в библиотеката, Мънро, Картър и Мартино вече бяха там — седяха пред камината и пиеха чай.

— Ето ви и вас — каза Мънро. — Сядайте. Кифличките са много вкусни.

Картър й наля чаша чай.

— Сержант Кели ми каза, че вече съм станала офицер. Вярно ли?

— Ами да. Предпочитаме жените, които работят за нас, да имат някакъв чин. Теоретично се предполага, че ако попаднете в ръцете на врага, това би ви помогнало — отговори й Мънро.

— На практика с нищо не помага — прекъсна го Мартино.

— Както и да е, за добро или за зло, вече сте старши лейтенант от Женския помощен корпус към Кралските военновъздушни сили — каза Мънро. — Вярвам, че това ще е достатъчно. А сега да погледнем картата.

Всички станаха и отидоха до масата, върху която бяха разгънати една до друга няколко едромащабни карти, обхващащи Южна Англия, Ламанша и Ламаншските острови, Нормандия и Бретан.

— Във всичките смешни филми, които се снимат на Елстрийт, нашите изискани тайни агенти скачат във Франция с парашути. Всъщност предпочитаме да прехвърляме хората си със самолет, стига да е възможно.

— Разбирам — каза тя.

— Полетът ще продължи не повече от час и половина, може и по-малко, в зависимост от силата на вятъра. Ще кацнете до Гранвил. Местните хора от съпротивата ще ви поемат и ще се погрижат за вас. Смятаме, че е най-добре това да стане в малките часове на нощта. Да речем, между четири или пет.

— А после?

— Същия ден вечерта ще отплавате от Гранвил за Джърси. В момента повечето конвои пътуват нощем, понеже през деня във въздуха превъзходството е наше. — Той се обърна към Мартино: — Естествено, въпросът за прехвърлянето е грижа на щандартенфюрер Макс Фогел, но едва ли е много вероятно някой да направи нещо друго, освен да се суети около теб, когато види документите ти.

Мартино кимна:

— Ако не беше така, лошо ни се пишеше.

— Що се отнася до връзката с госпожа Де Вил и генерал Галахър… Е, Сара ще бъде с теб, за да гарантира.

— А Келсоу?

— Той е изцяло в твои ръце, момчето ми. Ти си бойният офицер. Ще одобря всяко твое решение. Знаеш колко е критична ситуацията.

— Прекрасно.

Мънро вдигна телефона.

— Изпратете госпожа Муун. — Затвори и каза на Сара: — Имаме късмет, че разполагаме с услугите на госпожа Муун. Пращат ни я от Денъм с личната благословия на Александър Корда. За нея няма тайни в грима, облеклото и прочие.

Хилда Муун беше едра пълна жена с подчертан лондонски акцент. Собственият й външен вид вдъхваше твърде малко доверие — къносаната й коса беше прораснала в корените, на устните й имаше прекалено дебел слой червило. От ъгъла на устата й висеше цигара и върху пищния й бюст се сипеше пепел.

— Хм — кимна тя, пристъпвайки към Сара. — Чудесна е. Разбира се с тия коси ще трябва да се направи нещо.

— Смятате ли? — с тревога в гласа попита Сара.

— Ония момичета, в една от които ще трябва да се превърнеш, скъпа, винаги показват колкото може повече. Живеят от това да забавляват мъжете, което значи, че са длъжни да излагат на показ най-хубавото, което имат. Повярвай ми, знам кое ще е най-подходящо за теб.

Тя улови Сара под ръка и я поведе навън. Щом вратата се затвори зад тях, Мартино мрачно каза:

— Когато я видим отново, навярно няма дори да я познаем.

— Естествено — съгласи се Мънро. — Нали това е целта!

 

 

Рано вечерта телефонът във вилата на Галахър иззвъня. Той седеше на масата в кухнята, потънал в счетоводните книжа на стопанството, и моментално вдигна слушалката.

— Савари е, генерале. За стоката, за която говорихме.

— Е?

— Моите хора от Гранвил се свързаха с шефовете си. Казали им, че най-късно до четвъртък ще пристигне човек, който ще ти даде съвета, от който толкова се нуждаеш.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Връзката прекъсна. Галахър поседя известно време замислен, после облече старото си кадифено яке и се запъти към дома Де Вил. Завари Хелън в кухнята — двете с мисис Вибърт приготвяха вечерята. Мисис Вибърт живееше малко по-надолу по пътя, в друга вила на имението, с племенницата си и младата си дъщеря. Самата тя беше вдовица, шейсет и пет годишна добросърдечна жена, изцяло предана на Хелън.

Тя избърса ръце и откачи палтото си от закачалката на вратата.

— Ако това е всичко, аз да си вървя, мисис Де Вил.

— До утре — отвърна Хелън.

Вратата се затвори зад нея и Галахър каза:

— Нищо не подозира, нали?

— Не, и ми се иска изобщо да не разбере, така ще е най-добре и за нея, и за всички останали.

— Току-що ми се обади Савари. Свързали са се с Лондон. До четвъртък ще пратят човек.

Тя бързо се обърна.

— Сигурен ли си?

— Дотолкова, доколкото е възможно да бъда. Как е нашият полковник?

— Все още е с треска. Днес следобед Джордж го прегледа и остана доволен. Опитва се да му дава от онзи пеницилин.

— Учудих се, че Савари се е върнал толкова рано. Трябва да са направили курса днес следобед.

— Сигурно е така — отвърна тя. — Възползвали са се от мъглата. През последния един час повечето офицери се прибраха.

— Повечето ли?

— Двама са загинали. Болен и Вендел. Два от корабите попаднали под обстрел.

В този момент зелената сукнена завеса към столовата се разтвори и влезе Гуидо Орсини. Беше в парадна униформа, много елегантен, с влажна от душа коса. Носеше италианския златен медал за храброст, отговарящ на британския Кръст на Виктория, който се връчваше много рядко. Отляво носеше и Железен кръст, първа степен.

Галахър каза на английски:

— Още ли си читав? Чух, че сте имали неприятности.

— И по-лошо можеше да бъде — отговори му Гуидо. — Ония всичките там изпълняват забележителния си траурен ритуал. — Той остави чантата си на масата. — Донесох от Гранвил десетина бутилки сансер.

— Добро момче си ти — похвали го Хелън.

— И аз си мислех така. А не намираш ли, че тази вечер съм истински красавец?

— Може и така да се каже. А сега се дръпни, за да разсипя храната по чиниите.

Гуидо леко дръпна завесата и прошепна в ухото на Галахър:

— Шон, ела да ги видиш!

Залата беше с разкошна ламперия от тъмен дъб. По средата имаше дълга дъбова маса за двайсет и пет човека. На нея, отдалечени един от друг, седяха осем души, всичките морски офицери. До чинията на всяко празно място имаше по една запалена свещ — общо шест на брой. Атмосферата беше погребална.

— Защо им трябва да превръщат всичко в шекспировска трагедия? — възмущаваше се Орсини. — Наистина е много отегчително. Ако не беше кухнята на Хелън, щях да се преместя. Оная нощ открих забележителен черноборсаджийски ресторант при залива Сент Обен. Сервират невероятни неща, при това без купони.

— Е, това вече наистина е интересно — каза Галахър. — Разкажи ми.

 

 

Докато госпожа Муун и двете й помощнички се трудеха над Сара, пълната жена не преставаше да бърбори:

— Била съм във всички студии. И в Денъм, и в Елстрийт, и в Пайнууд. Отговарям за грима на мис Маргарет Локууд, а и на мистър Джеймс Мейсън. О, да, работех и с мистър Кауърд. Това се казва джентълмен.

Сара излезе изпод сешоара и слисано зяпна пред образа, който видя. Тъмните й коси вече бяха златисторуси, къдриците плътно се виеха около лицето й. Госпожа Муун се захвана с грима. Оскуба болезнено веждите й, после ги очерта с две тънки линии.

Сара седеше и гледаше в огледалото това почти непознато лице. „Коя съм аз?“ — запита се тя. Съществува ли изобщо Сара Дрейтън?

— Ще пробваме една от роклите. Разбира се бельото и всички други лични дреболии ще бъдат френски, но в момента ти трябва само роклята, просто заради ефекта.

Беше от черен сатен, много тясна и доста къса. Госпожа Муун помогна на Сара да я облече и закопча ципа на гърба.

— Така гърдите ти изпъкват, скъпа. Чудесни са.

— Не знам дали е така, но просто не мога да дишам. — Сара обу чифт обувки на висок ток, завъртя се пред огледалото и се изкикоти: — Изглеждам като най-долна уличница!

— Ами нали това беше целта. Върви сега да се покажеш на генерала.

Когато влезе, Мънро и Картър все още седяха до камината и разговаряха тихо.

— Никой не ми е казал как се казвам — заяви тя.

— Ан-Мари Латур — механично отвърна Картър, после вдигна очи и възкликна: — Боже милостиви!

Мънро изрази далеч по-голямо одобрение:

— Харесва ми. Няма грешка! — Сара се завъртя. — Немските офицери ще си изпотрошат краката подир теб в клуба в Сент Елие.

— А също и в армейския или във военноморския в Лондон — сухо добави Картър.

Вратата се отвори и влезе Мартино. Тя се обърна към него с ръце на хълбоците и преднамерено предизвикателно попита:

— Е, и?

— Какво?

— Вървете по дяволите! — Обзе я такава ярост, че едва не тропна с крак. — Вие сте най-вбесяващият мъж, когото познавам. Има ли наоколо някакво село?

— Има.

— Ще ме заведете ли на кръчма?

— В този вид?

— Да не искате да кажете, че не изглеждам достатъчно добре?

— Вие сте шедьовър на госпожа Муун. Обаче не ставате за уличница, малката, колкото и да се стараете. Ще се видим във фоайето след петнайсет минути.

Обърна се и излезе.

 

 

В селото имаше пролетен благотворителен панаир в помощ на сираците от войната. На селската поляна стърчаха сергии и палатки, както и две-три старомодни въртележки. С елегантно палто върху роклята, уловила Мартино под ръка, Сара очевидно добре се забавляваше, докато си пробиваха път из развеселената шумна тълпа.

Видяха една палатка с надпис: Гледачка — циганката Зара.

— О, почти съименничка! — зарадва се тя. — Да влезем, а?

— Добре — отстъпчиво се съгласи той.

За тяхно учудване жената вътре беше без обичайния цигански костюм, без шал и обеци. Наближаваше четирийсетте, имаше смугло лице и разкошна черна коса, носеше елегантен габардинов костюм. Тя улови ръцете на момичето.

— Само на теб ли, лейди, или и на твоя джентълмен?

— О, той съвсем не е мой джентълмен! — запротестира Сара.

— Но никога няма да принадлежи на никоя друга, никога не ще познае друга жена.

Тя пое дълбоко дъх, сякаш се опитваше да проясни ума си, и Мартино се намеси:

— Е, да чуем какво хубаво ще й кажеш.

Тя подаде на Сара колода карти за таро, подържа ръцете й, после разбърка колодата няколко пъти и извади три карти.

Първата беше Непоколебимостта — млада жена, разчекнала челюстите на един лъв.

— Рискуваш ли, ще осъществиш някакъв много важен план — подхвана циганката Зара.

Следващата карта беше Звездата — голо момиче, коленичило до едно езеро.

— Виждам среща на огън и вода. Някакво премеждие, но и двамата ще минете през него невредими.

Сара се обърна към Мартино:

— Това ми се случи миналия месец в „Кромуел“: запалителни бомби върху помещенията на сестрите и навсякъде вода от маркучите на пожарните.

Третата карта беше Обесеният. Жената каза:

— Той няма да се промени, колкото и дълго да виси на дървото. Не може да измени огледалния си образ, колкото и да се страхува от него. Ще трябва да продължиш пътя си сама. Ще черпиш сила от самата беда. Ще откриеш любовта само там, където не я търсиш — запомни това.

— А сега вие — обърна се Сара към Мартино.

Циганката събра картите.

— Не мога да кажа на джентълмена нищо, с което той вече да не е наясно.

— Това беше най-хубавото нещо, което съм чувал, откак прочетох Братя Грим. — Мартино плъзна по масата една лира и се изправи. — Да тръгваме.

— Ядосахте ли сте? — попита го Сара, докато се промъкваха през тълпата към селската кръчма.

— Защо трябва да съм се ядосал?

— Беше просто много забавно. Но нищо не бива да се приема на сериозно.

— Да, но аз винаги приемам нещата на сериозно — увери я той.

Кръчмата беше претъпкана, но все пак успяха да си намерят две места в ъгъла до камината. Той поръча шенди^[1] за нея, скоч за себе си и я попита:

— Е, какво мислите за всичко дотук?

— Доста по-интересно е от болничните отделения в „Кромуел“.

— При други обстоятелства обучението продължава шест седмици — обясни й той. — При това в шотландските планини, за закаляване. Курс по невъоръжен ръкопашен бой и така нататък. Дванайсет начина да убиеш с голи ръце.

— Звучи много страховито.

— Но върши работа. Помня, че един от нашите агенти, журналист в цивилния си живот, престана да ходи по кръчми, когато се завърна. Страхуваше се, че може да се скара с някого и да приложи неволно уменията си.

— А вие можете ли да правите такива неща?

— Всеки може да се научи да го прави. Но в този занаят важен е умът.

На бара седяха трима военни в бойни униформи. Единият беше по-възрастен, сержант, двамата редници — яки млади мъже, които гледаха към тях и непрекъснато се смееха, доближили глави. Мартино отиде да повтори поръчката и когато си тръгваше от бара, единият от тях умишлено блъсна ръката му и малко от скоча се разля.

— Много си пипкав, приятелче — подхвърли младежът.

— Щом казваш. — Мартино се усмихна дружелюбно, а сержантът дръпна войника за ръкава и го смъмри.

Той се върна, седна и Сара попита:

— Джак Картър ми каза, че сте познавали Фройд, вярно ли?

— Да. Последния път се видяхме в Лондон през трийсет и девета, непосредствено преди смъртта му.

— Приемате ли психоанализата?

— Да свеждаме всичко до секса ли? Един господ знае. Бог ми е свидетел, самият Зигмунд си имаше достатъчно проблеми в това отношение. Веднъж, когато двамата с Юнг били на обиколка из Щатите да четат лекции, той споделил, че продължава да сънува проститутки. Юнг го попитал защо просто не направи нещо по въпроса, но Фройд ужасно се възмутил: „Как! Аз съм женен човек!“.

Тя неволно се разсмя:

— Чудесно!

— Като говорим за големите умове, ще ви кажа, че навремето имах възможност да общувам с Бертранд Ръсел. Той обичаше жените повече от всичко на света и упорито твърдеше, че не си опознал истински една жена, ако не си спал с нея.

— Но това съвсем не ми звучи философски — засмя се Сара.

— Напротив.

Тя стана и се извини:

— Ще се върна след минутка.

Когато тръгна към гардероба, тримата войници я загледаха, после обърнаха погледи към Мартино и избухнаха в смях. На връщане младият войник, който блъсна Мартино на бара, я сграбчи за ръката. Тя се задърпа, Мартино скочи и си запробива път през тълпата.

— Достатъчно!

— Кой, по дяволите, си ти? Татенцето ли? — озъби му се момчето.

Мартино го стисна за китката и приложи една от хватките, които някога бе научил от инструктора в Арисайг, Шотландия. Момчето сгърчи лице от болка.

— Стига де! — намеси се сержантът. — Нищо лошо нямаше да й направи. Той просто се пошегува.

— А, така ли?

Върнаха се на масата и тя го похвали:

— Много бързо се справяш.

— Когато усещам, действам. Аз съм една много екзистенциалистична личност.

— Екзистенциалистична ли? — вдигна вежди тя. — Не разбирам.

— О, това е едно ново схващане за нещата, развивано от един мой приятел, френски писател, казва се Жан-Пол Сартър. Когато преди три години се криех в Париж, две седмици бях в апартамента му. Той е от съпротивата.

— Но какво означава това?

— Много неща. Онова, което ми харесва, е твърдението, че човек може да създава ценности чрез действията си и като изживява пълноценно всеки един момент.

— Така ли сте оцелели през последните четири години?

— Горе-долу така. Сартър просто го изрази с думи вместо мен. — Той й помогна да облече палтото си. — Да тръгваме.

Навън беше тъмно, откъм панаира се носеше музика и весела гълчава, макар че повечето сергии вече бяха затворени заради затъмнението. Тръгнаха през опустелия паркинг, където Мартино беше оставил колата, и дочуха звук от бягащи стъпки. Той се обърна точно преди двамата млади войници да стигнат до него. Сержантът се появи на входа на кръчмата и остана да гледа.

— Ей ти! — каза младият войник, който предизвика сцената на бара. — Ние с теб още не сме свършили. Имаш нужда от един урок.

— Така ли? — попита Мартино, и щом младежът се приближи и замахна да го удари, улови китката му, изви я нагоре и встрани и блокира рамото му. Войникът изкрещя, когато мускулните влакна се скъсаха. Другият войник тревожно се развика и отскочи, когато Мартино пусна приятеля му на земята. Сержантът дотърча ядосан.

— Копеле такова? — извика той.

— Не аз, а ти, задето не ги спря. — Мартино измъкна картата си. — По-добре погледни това.

Долната челюст на сержанта увисна.

— Полковник, сър… — и застана мирно.

— Така е по-добре. Ще ви трябва лекар. Кажи на това приятелче, когато бъде в състояние да чува, че се надявам да е научил нещичко. Следващият път може да му струва живота.

Когато потеглиха, Сара каза:

— Никога не се колебаете, нали?

— Какво искате да кажете?

— Мисля, че разбирам какво имаше предвид Джак Картър. Изглежда имате склонност към убийство.

— Празни приказки! — отвърна той. — Игрички на ума. Години наред имах само това. Само разговори, само идеи. Трябва да гледаме истината в очите. Стига с тази комедия в черна сатенена рокля и руси къдрици. Знаете ли каква е първата техника, която Гестапо прилага, за да прекърши всяка жена агент, която попадне в ръцете им?

— Очевидно се каните да ми го кажете.

— Многократно изнасилване. Ако това не свърши работа, следват електрошокове. Някога имах приятелка от Берлин. Беше еврейка.

— Зная. Картър ми разказа и за нея.

— И за това как са я изтезавали, а после са убили в килиите на Гестапо на „Принц Албертщрасе“ ли? — Мартино поклати глава. — Той не знае всичко. Не знае, че Кауфман, шефът на Гестапо в Лион, когото убих миналия ноември, е човекът, виновен за смъртта на Роза в Берлин през трийсет и осма.

— Да, вече разбирам — меко каза тя. — Сержант Кели ми каза, че вече сте друг човек и беше прав. Вие години наред сте мразили Кауфман, но когато най-сетне сте си отмъстили, сте открили, че това не значи нищо.

— Колко сте мъдра! — студено се засмя той. — Да отидеш оттатък и да успееш с Гестапо не е като в някое от ония филмчета, дето ги правят в студиите на Елстрийт. Във Франция живеят петдесет милиона души. А знаете ли колко по наши изчисления са активните членове на съпротивата?

— Не, не знам.

— Две хиляди, Сара. Всичко на всичко две хиляди — каза той с погнуса. — Понякога се питам за какво всъщност е всичкото това блъскане.

— Вие лично защо се блъскате? Едва ли е само заради Роза или заради дядо ви. — Той извърна рязко глава и тя побърза да добави: — Да, да, и това знам.

Настана тишина. Той отвори с една ръка табакерата си.

— Искате ли цигара? Лош навик е, но е много удобен в определени моменти.

— Добре — съгласи се тя и взе една.

Той й запали.

— Има нещо, за което никога не съм говорил. През 1917 година трябваше да отида в Харвард. Тогава Америка влезе във войната. Бях седемнайсетгодишен и официално не бях достигнал възраст за войската. Записах се просто по някакъв порив и стигнах до окопите на Фландрия. — Той поклати глава. — Не можете да си представите по-нагледно ада на земята. Толкова хора падаха убити, че започнах да губя сметката.

— Сигурно е било ужасно — каза тя.

— А аз обичах всяка минута, преживяна там. Можете ли да го разберете? За един ден изживявах повече, чувствах повече, отколкото през цяла година обикновен живот. Животът стана истински, кървав, вълнуващ. Не можех да се наживея.

— Нещо като наркотик?

— Точно така. Бях като онзи мъж от поемата, който постоянно търсел смъртта на бойното поле. Ето от какво избягах обратно в харвардските и оксфордските обители, в сигурния свят на аудиториите и книгите, където всичко остава в главата.

— А после войната избухна наново.

— И Дъгал Мънро ме изтегли в реалния свят… Останалото го знаете.

 

 

Малко по-късно, докато лежеше, пушеше и слушаше как дъждът трополи по прозореца, той чу, че вратата се отваря.

— Аз съм — тихо каза тя в мрака.

— Така ли? — отвърна Мартино.

Тя смъкна халата си и се вмъкна под завивката до него. Беше по памучна нощница. Ръката му автоматично я прегърна.

— Хари — прошепна тя, — мога ли да направя едно признание?

— Очевидно имаш това намерение.

— Навярно си представяш освен всичко друго, че съм крехка буржоазна девственица, но всъщност не съм.

— Наистина ли?

— Да. Миналата година в болницата се запознах с един пилот на изтребител. Беше със счупен глезен.

— И разцъфтя чистата любов?

— Не беше точно така. Приличаше повече на взаимна страст. Но той беше свястно момче и не съжалявам. Свалиха го над Ламанша преди три месеца.

Тя заплака без каквато и да било разумна причина, а Мартино я прегърна безмълвно в мрака.