Джак Хигинс
Нощта на лисицата (2)

1.

Древните римляни смятали, че душите на умрелите остават в близост до гробниците си. В онова студено мартенско утро не ми беше трудно да повярвам в това. Небето бе свъсено, нощта сякаш щеше да ни прихлупи всеки миг.

Застанах под гранитната арка и погледнах навътре към гробището. На табелката пишеше: „Енорийска църква «Сент Брелад»“. Мястото беше гъсто осеяно с плочи и гробници. Тук-там се извисяваше някой гранитен кръст, в далечината зърнах ангел с разперени криле. В този момент мълния разцепи хоризонта и над залива плисна дъжд.

Портиерът на хотела ми беше дал чадър. Измъкнах го и го разтворих. До миналата неделя в Бостън не бях и чувал за британските острови в Ламанша, близо до френския бряг, и по-специално за Джърси. Но днес беше четвъртък и ето ме тук, пропътувал половината свят, за да търся окончателния отговор на нещо, което бе отнело цели три години от живота ми.

Църквата беше много стара, гранитна. Тръгнах през гробовете към нея, като от време на време се спирах да погледам залива от високото. Долу под вълнолома жълтееше златист пясък, оголен от отлива, в далечината можех да съзра хотела си.

Чух гласове. Обърнах се и видях двама мъже с каскети и с раници на гърба, подслонени под един кипарис до стената в другия край на гробището. Те станаха, отдалечиха се и се засмяха в един глас, изглежда на някаква шега. Забелязах, че носят лопати. Скриха се зад църквата, а аз прекосих гробището и отидох до стената.

Там имаше прясно изкопан гроб, покрит с брезент, макар че и дървото донякъде го предпазваше от дъжда. Мисля си, че никога дотогава не съм бил толкова развълнуван. Стори ми се, че този гроб чака именно мен. Обърнах се, промъкнах се между гробовете до входа на църквата, отворих вратата и влязох.

Очаквах вътре да е мрачно и потискащо, но лампите светеха и беше много красиво. Сводестият таван бе изграден изцяло от гранит, не се виждаха никакви греди. Запътих се към олтара, но спрях за момент да се огледам и да се вслушам в тишината. След миг дочух как се отвори и затвори врата и някакъв мъж се приближи.

Косите му бяха побелели, очите — съвсем бледосини. Носеше черно расо и чадър под мишницата. Гласът му зазвуча сухо и старчески, с лек ирландски акцент.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Вие ли сте енорийският свещеник?

— О, не — весело се засмя той. — Някога бях пастор, но много отдавна ме върнаха в паството. Казвам се Кълън. Отец Доналд Кълън. Американец ли сте?

— Познахте — стиснах ръката му. Беше учудващо силна. — Алън Стейси.

— И сте в Джърси за пръв път, нали?

— Да — отвърнах. — Допреди няколко дни изобщо не знаех, че това място съществува. Като повечето американци, бях чувал само за Ню Джърси.

Отец Кълън се засмя. Отправихме се към вратата и той продължи:

— Лошо време сте избрали за първото си посещение. Джърси може да бъде едно от най-привлекателните кътчета на земята, но не и през март.

— Нямах избор — отвърнах. — Днес тук ще погребвате един човек, Хари Мартино.

Той беше започнал да съблича шлифера си, но изведнъж застина.

— Да, точно така. Всъщност церемонията ще извърша аз. В два часа следобед. Вие негов роднина ли сте?

— Не точно, макар понякога да имам чувството, че е така. Доцент съм по философия в Харвард. През последните три години работих над една биография на Мартино.

— Да, разбирам. — Той отвори вратата и двамата излязохме в галерията.

— Какво знаете за него? — попитах.

— Почти нищо, като изключим необичайната му смърт.

— И още по-необичайните обстоятелства около погребението му — допълних аз. — В края на краищата, отче, едва ли ви се случва често да погребвате човек четирийсет години след смъртта му.

 

 

Къщичката беше в другия край на залива Сент Брелад, близо до хотел „Хоризонт“, където бях отседнал. Малка и непретенциозна отвън, тя се оказа с учудващо обширна дневна — удобна и отрупана с вещи. Две от стените не се виждаха от книги, френските прозорци извеждаха на терасата и малката градина с изглед към залива. Настъпваше приливът, вятърът гонеше зайчета по вълните и дъждът барабанеше по прозореца.

Моят домакин влезе откъм кухнята и остави подноса за чай на масичката пред камината.

— Надявам се, че няма да откажете чаша чай.

— Благодаря, ще ми дойде добре.

— В нашето семейство любителят на кафето беше жена ми, но тя почина преди три години. Самият аз никога не съм го понасял.

Седнах от другата страна на масичката, той ми наля една чаша и я побутна към мен. Умълчахме се. Той взе чашата си и изискано отпи. Изчакваше.

— Уютно е при вас — рекох.

— Да — съгласи се той. — Добре ми е тук. Е, разбира се, малко е самотно. Да, професор Стейси. Най-голямата слабост на човешките същества е, че всеки има нужда от някого. — Наля си втора чаша и продължи: — Като момче живях три години на Джърси и много го обикнах.

— Е, това едва ли е чак много трудно — кимнах навън към залива. — Тук е толкова красиво.

— По-късно често идвах през отпуските. Пенсионирах се като каноник на Уинчестърската катедрала. И тъй като единственият ни син се пресели в Австралия преди много години… — Той сви рамене. — Изборът някак от само себе си падна на Джърси, още повече че жена ми от дълги години притежаваше тази къщичка. Наследи я от един свой чичо.

— Навярно добре ви е дошло…

— Да, особено при тукашните закони за недвижимата собственост. — Той остави чашата си, извади една лула и започна да я тъпче от овехтяла кожена кесия. После оживено продължи: — Е, вече ви казах всичко за мен. Какво ще кажете сега за себе си и за тоя приятел Мартино?

— Знаете ли нещо за него?

— Не бях и чувал за този човек допреди няколко дни, когато дойде да ме навести доктор Дрейтън — ние сме добри приятели — и ми обясни обстоятелствата, при които е било намерено тялото, както и това, че ще бъде пренесено от Лондон и погребано тук.

— Значи знаете как е загинал?

— При самолетна катастрофа през четирийсет и пета.

— През януари четирийсет и пета — уточних. — По време на Втората световна война към Кралските военновъздушни сили съществувала една част, наречена Вражеска летателна команда. Там изпитвали пленени немски самолети — оценявали характеристиките им и така нататък.

— Разбирам.

— Хари Мартино е работил към Министерството на военната промишленост. През януари 1945 г. изчезва безследно при полет като наблюдател с един „Арадо 96“ — двуместен тренировъчен немски самолет на въпросната Вражеска летателна команда. Винаги се е смятало, че е паднал в морето.

— И какво?

— Преди две седмици намират самолета при изкопни работи в едно тресавище в Есекс. Спират работата на строителната площадка, докато една част от Кралските въздушни сили не измъкнала останките.

— И Мартино и пилотът били още вътре?

— Поне онова, което е останало от тях. Но по някаква причина властите не разгласили случая. Новината достигна до мен едва миналата събота и веднага хванах първия самолет за насам. В Лондон пристигнах в понеделник сутринта.

Той кимна.

— Казахте, че сте работили върху негова биография. Но с какво е известен? Както ви казах, аз никога досега не съм чувал за него.

— Нито пък широката общественост. Но през трийсетте години в академичните среди… — повдигнах рамене. — Бертранд Ръсел го е смятал за един от най-блестящите и новаторски умове в своята област.

— Която е?

— Философията на морала.

— Интересна наука — вметна отецът.

— Особено за човек като него. Роден е в Бостън. Баща му притежавал няколко кораба. Богат, но не чак дотолкова. Майка му, макар и родена в Ню Йорк, била от германски произход. Нейният баща преподавал няколко години в Колумбийския университет, а после, през 1925 година, се върнал в Германия и станал професор по хирургия в Дрезден. — Станах, отидох до прозореца и замислено се загледах навън. — На трийсет и осем години Мартино вече бил завършил Харвард, защитил докторат в Хайделберг, преподавал в Оксфорд, бил член на Тринити Колидж и професор по философия на морала в Кроксли.

— Забележително — каза Кълън.

Обърнах се към него.

— Но вие не разбирате. Той бил човек, който поставял под съмнение всичко, който изцяло преобърнал своята област. А после изведнъж избухва Втората световна война и останалото е мълчание. Поне досега.

— Мълчание ли?

— Е, знае се, че напуска Оксфорд, че работи към Министерството на отбраната, а после, както ви казах, към Министерството на военната промишленост. Така са направили много учени. Трагедията е, че поради този случай той, изглежда, престава да работи в своята област. Няма никакви други изследвания, а книгата, която е писал години наред, остава недовършена. Ръкописът е при нас, в Харвард. Но няма нито ред, писан след септември 1939 г.

— Много странно. Много.

Върнах се до масичката и седнах.

— В Харвардската библиотека имаме всичките му публикации. Онова, което действително ме подтикна да се заема с тях, беше нещо съвсем лично.

— И какво е то?

— Когато на осемнайсет години завърших училище, наместо да отида направо в Харвард, постъпих във флота. Изкарах цяла година във Виетнам, докато един куршум в капачката на лявото коляно не ме върна окончателно у дома. И Мартино е направил същото. През последните няколко месеца на Първата световна война, още ненавършил необходимата възраст, постъпил в Американския експедиционен корпус и служил като пехотинец в окопите във Фландрия. Заплени ме фактът, че и двамата по един и същи начин сме зарязали заниманията си и по един и същи начин сме тръгнали да търсим някакъв друг, по-различен отговор.

— … От ада на войната до спокойните глъбини на съзнанието. — Отец Кълън изтръска лулата си в камината. — Не мога да си спомня кой беше казал това. Май беше някакъв поет от времето на войната.

— Да ме пази господ занапред от подобни опити — рекох аз. — Виетнам ми струваше един осакатен за цял живот крак, три години в ръцете на психиатрите и един пропаднал брак!

Часовникът над камината удари дванайсет. Кълън стана, отиде до бюфета, извади една гравирана гарафа, наля уиски в две чаши и ми подаде едната.

— Самият аз по време на войната бях в Бирма и това ми стига. — Отпи глътка уиски и остави чашата си на камината. — И така, професоре, какво има още?

— Още ли?

— Нас, свещениците, ни смятат за наивни души, които не знаят нищо за суровата действителност — каза той със сухия си отмерен глас. — Това, разбира се, е глупост. Че нали работата ни е изповедта, човешката болка, страданието… Познавам хората, професоре. Имам зад гърба си петдесет и две години практика като свещеник. Човек се научава да разбира кога не му казват всичко. — Той доближи до лулата си клечка кибрит и смукна. — Това се отнася и за вас, приятелю, освен ако дълбоко не греша.

Поех дълбоко дъх.

— Когато са го намерили, е бил в униформа.

Той вдигна вежди.

— Но нали казахте, че е работел за Министерството на военната промишленост?

— В германска униформа на Луфтвафе — продължих аз. — И той, и пилотът.

— Сигурен ли сте?

— Имам един приятел, още от Виетнам, казва се Тони Бианко. Работи в ЦРУ. Сега е в нашето посолство в Лондон. А тия хора научават каквото им трябва. Онзи ден имах проблеми с Министерството на отбраната. Дадоха ми прекалено малко информация за Мартино и за въпросния самолет.

— И сте помолили приятеля си да провери, така ли?

— Да. Но той открил и нещо друго. В една вестникарска дописка се казвало, че този арадо бил от Вражеската летателна команда. Което също е подозрително.

— Защо?

— Защото всичките им самолети са носели отличителните знаци на Кралските военновъздушни сили. А онзи, според информатора на Бианко, бил със знаците на Луфтвафе.

— И казвате, че официалните източници не са ви дали повече информация?

— Абсолютно никаква. Колкото и странно да звучи, и Мартино, и този полет са все още засекретени по силата на някакви заповеди от времето на войната.

Старецът повдигна вежди.

— След цели четирийсет години?

— И още нещо — продължих аз. — Със същия проблем се сблъсках и миналата година, когато правех проучванията си. Тогава пак ударих на камък. Открих, че през януари 1944 година Мартино е бил награден с Орден за особени заслуги. Един от ония наградени, чието име се е появило в списъка без никакви обяснения. И няма информация какво точно е извършил, за да я заслужи.

— Но тази награда е военна, при това много висока. А Мартино, както казвате, е бил цивилен.

— Очевидно в редки случаи са я давали и на цивилни. Но започнах да свързвам всичко това с друга една история, която чух преди три години, докогато правех проучванията си в Оксфорд. Макс Кубел, ядреният физик и дългогодишен професор в Оксфорд, бил приятел на Мартино.

— Е, за него съм чувал — каза Кълън. — Не беше ли той немски евреин, успял да се измъкне, преди нацистите да сварят да го изпратят в концентрационен лагер?

— Да. Почина през 1973 година. Но аз успях да разпитам стареца, който над трийсет години му е бил прислужник в Оксфорд. Та той ми каза, че по време на голямата германска офанзива през 1940 година, която довежда до френската капитулация, Кубел бил заловен от Гестапо във Фрайбург, точно на границата между Германия и Франция, и поставен под домашен арест. Тогава някакъв офицер от SS пристигнал с охрана, за да го отведе в Берлин.

— Е, и?

— Та старчето, Хоуърд се казваше, разправяше, че преди много години Кубел споменал пред него, че този офицер от SS бил Мартино.

— И вие му повярвахте?

— Тогава не. Той беше деветдесет и една годишен и вече доста изкуфял. Но ако си припомним произхода на Мартино, съвсем очевидно е, че е можел да мине за немец когато си поиска. Не само е знаел езика, но е имал и семейната закваска.

Кълън кимна.

— И като се има предвид по-сетнешното развитие на нещата, вие вече сте готов да повярвате на тази история?

— Не знам какво да мисля — свих рамене. — Нищо не се връзва. Мартино и Джърси например. Доколкото знам, той никога не е посещавал острова, при това е загинал цели пет месеца, преди той да бъде освободен от нацистите. — Изгълтах остатъка от чая си. — Мартино няма живи роднини, знам това, а и никога не се е женил, тъй че кой, по дяволите, е тоя ваш доктор Дрейтън? Знам само едно. Той трябва да има страхотни връзки в Министерството на отбраната, за да ги накара да му предадат тялото.

— Напълно сте прав. — Отец Кълън ми наля още един скоч. — Прав сте във всяко отношение, с изключение на едно.

— И кое е то?

— Доктор Дрейтън — отвърна той — не е той, а тя. Доктор Сара Дрейтън, ако трябва да сме точни — и вдигна чашата си за наздравица.

 

 

Кълън извиси глас под проливния дъжд и ирландският му акцент зазвуча по-ясно. Върху свещеническите одежди беше наметнал тъмен плащ, а един от хората от погребалната служба държеше чадър над главата му. На погребението присъстваше само един опечален — Сара Дрейтън. Тя стоеше от другата страна на зейналия гроб, а зад нея самият собственик на погребалното бюро държеше друг чадър.

Сара Дрейтън изглеждаше някъде към четирийсет и осем — петдесетгодишна, макар че, както по-късно разбрах, беше на шейсет. Дребната й спретната фигура бе пристегната в двуреден черен костюм и шапка. Косата й беше изкусно подстригана, къса, с металически отблясъци. В никакъв случай не бе красива в общоприетия смисъл на думата — устата й изглеждаше прекалено голяма, скулите — широки, очите — лешникови. Лицето й издаваше силен характер и създаваше впечатлението, че е човек, видял и най-доброто, и най-лошото от живота. А това й придаваше необикновена кротост. Беше от типа жени, след които се обръщаш на улицата, за да ги огледаш още веднъж.

Изобщо не вдигна очи към мен и аз останах под заслона на дърветата, но въпреки чадъра постепенно се измокрих до кости. Кълън приключи службата, отиде до нея и нещо й каза. Тя го целуна по бузата. Той се обърна и се запъти към църквата, следван от мъжете от погребалното бюро.

Тя постоя още малко до гроба и двамата гробари почтително я изчакаха. Все още не ме поглеждаше, така че се приближих, вдигнах бучка влажна пръст и я хвърлих върху ковчега.

— Доктор Дрейтън? — казах. — Съжалявам, че ви се натрапвам. Името ми е Алън Стейси. Не бихме ли могли да поговорим? Искам да ви успокоя, не съм журналист.

Гласът й беше много по-дълбок отколкото очаквах — спокоен и прекрасно модулиран. Отговори, без дори да ме погледне:

— Прекрасно знам кой сте, професор Стейси. През последните три години непрекъснато ви очаквах. — Обърна се, усмихна ми се и изведнъж заприлича на обаятелна двайсетгодишна девойка. — Наистина, трябва да се скрием от дъжда, преди да ни е докарал някоя пневмония. Това е лекарски съвет, безплатен при това. Колата ми е отвън на пътя. Мисля, че ще е най-добре да дойдете у дома да пийнем по нещо, съгласен ли сте?

 

 

Къщата беше на не повече от пет минути. До нея водеше тесен коларски път, по който тя подкара майсторски, със значителна скорост. Намираше се посред близо акър добре поддържана градина, заобиколена от букове, през които далеч долу прозираше морето. Строена беше във викториански стил, с дълги тесни прозорци със зелени капаци и с колонада пред входа. В момента, когато изкачихме стълбите, един висок меланхоличен човек в черно сако от алпака ни отвори вратата. Косите му сребрееха и носеше очила с метални рамки.

— А, Вито — каза тя, докато той поемаше палтото й. — Това е професор Стейси.

— Професоре… — леко се поклони той.

— Ще бъдем в библиотеката. Малко по-късно ще пием кафе. За напитките ще се погрижа сама.

— Добре, графиньо.

Той се обърна и тръгна да излиза. После спря и й каза нещо на италиански. Тя поклати глава, свободно му отговори на същия език и той излезе през някаква врата в дъното на салона.

— Графиня ли? — заинтригувах се аз.

— О, не слушайте Вито — твърдо, но любезно отклони въпроса ми тя. — Ужасен сноб е. Оттук, ако обичате.

Салонът беше прохладен и приятен. Подът беше покрит с черна и бяла теракота. Имаше вита стълба и две-три маслени картини по стените — морски пейзажи от осемнайсети век. Тя отвори една двойна махагонова врата и ме въведе в обширна библиотека. Стените бяха покрити с книги. Френските прозорци гледаха към градината. Зад решетката на камината гореше ярък огън, а роялът беше отрупан със снимки, повечето в посребрени рамки.

— За вас скоч, нали? — попита тя.

— Ами да.

Сара Дрейтън се приближи до един бюфет и се зае с напитките.

— Откъде разбрахте кой съм? — попитах. — От отец Кълън ли?

— Не. Знаех за вас още откакто започнахте да работите върху биографията на Хари. — Подаде ми чашата.

— И кой ви каза?

— О, приятели — отвърна тя. — Приятели от добрите стари времена. Хора, които всичко научават.

Това ме накара да си припомня за Тони Бианко, моята връзка от ЦРУ в посолството, което веднага ме развълнува.

— В Министерството на отбраната изглежда никой не желае да отговоря на въпросите ми.

— Да, мисля си, че едва ли биха отговорили.

— И все пак, на вас са ви предали тялото, значи трябва да сте много влиятелна личност, така ли е?

— Може да се каже. — Тя си взе цигара от една сребърна табакера, запали я, седна до огъня и кръстоса стройните си крака. — Чували ли сте някога за СОО, професоре?

— Разбира се — отвърнах. — Специалният оперативен отдел. Създаден е към британското разузнаване през 1940 година по указание на Чърчил, за да координира съпротивата и нелегалните движения в Европа.

— Както казал старецът тогава, „Хвърлете Европа в пламъци!“. — Сара Дрейтън изтръска пепелта си в огъня. — Е, някога аз работех там.

— Но как?! — учудих се аз. — Та вие сте била още дете!

— Бях на деветнайсет години — отвърна тя. — През четирийсет и четвърта.

— А Мартино?

— Вижте там на рояла — каза тя. — Крайната снимка, в сребърната рамка.

Приближих се до пианото, взех снимката и пред очите ми изскочи лицето й, някак странно непроменено. Само косата й изненадващо беше руса и — мисля, че така му казваха — фризирана. Носеше малка черна шапчица, едно от ония палта от времето на войната — широко в раменете и тясно в талията, копринени чорапи, обувки с високи токчета и черна лачена чанта.

Мъжът до нея беше среден на ръст, с кожен военен тренчкот над костюма от туид и ръце в джобовете. Лицето му бе засенчено от тъмна широкопола мека шапка. В ъгъла на устата му висеше цигара. Очите му тъмнееха, съвсем безизразни, а усмивката му излъчваше неустоимо очарование. Имаше вид на крайно опасен човек.

Сара Дрейтън стана и се приближи до мен.

— Тук май не прилича особено на професор по философия на морала от Кроксли, нали?

— Къде е правена снимката? — попитах аз.

— В Джърси, съвсем наблизо — през май четирийсет и четвърта. Мисля, че беше на десети май.

— Но аз съм в Джърси вече достатъчно дълго, за да знам, че тогава той е бил окупиран от немците — учудих се аз.

— Точно така.

— И по онова време Мартино е бил тук? Заедно с вас?

Тя се приближи до бюрото в стил Джордж IV, отвори едно чекмедже, измъкна някакъв албум и го отвори. В него имаше няколко стари снимки. Подаде ми една от тях.

— Ето тази по понятни причини не я държа на рояла.

Самата тя беше облечена почти както на предишната снимка, а Мартино — в същия кожен тренчкот. Единствената разлика беше, че отдолу носеше есесовска униформа, като върху фуражката се открояваше сребърният череп на кокардата.

— Щандартенфюрер Макс Фогел — каза тя. — По вашему — полковник. Доста елегантно изглежда, нали? — усмихна се и пое снимката от ръцете ми. — Хари имаше слабост към униформите.

— Господи боже, но какво значи всичко това? — изумих се аз.

Без да ми отговори, тя просто ми подаде нова снимка — малко поомачкана, но все още напълно ясна. На нея се виждаха група германски офицери, а пред тях, някак отделно, бяха застанали двама души. Единият беше Мартино в есесовската си униформа, но когато видях другия, дъхът ми секна. Беше една от най-известните личности на Втората световна война — фелдмаршал Ервин Ромел. Самата Пустинна лисица.

— И тази ли е правена тук? — попитах.

— Ами да. — Тя прибра снимките в бюрото и взе чашата ми. — Мисля си, че още едно питие няма да ви дойде зле.

— Напълно сте права.

Тя ми наля, подаде ми чашата и двамата застанахме пред камината. Сара Дрейтън извади табакерата и си взе цигара.

— Трябваше да ги откажа още някога, но вече е твърде късно. И това е един лош навик, придобит от Хари.

— Ще ми обясните ли всичко? — попитах.

— Защо не? — отвърна тя и се обърна към прозорците, по които барабанеше дъждът. — Трудно бих могла да си намеря по-добро занимание в следобед като този.