Джак Хигинс
Нощта на лисицата (14)

13.

Мюлер се опитваше да привърши с натрупаната канцеларска работа в кабинета си в „Силвъртайд“. На вратата се почука и надникна Грайзер.

— Тази вечер се задържахте, а, хер капитан?

— Ами фелдмаршалът ми отне по-голямата част от деня, а както изглежда, утре ще ми отнеме и повече. Тук има поне дванайсетина следствени дела, които трябва да обработя, за да ги представя другата седмица пред съда. Смятам тази вечер да се отърва от тях. — Мюлер се протегна и се прозя. — А ти защо си още тук?

— Заради телефонния разговор, който бях поръчал. Току-що говорих с брат си в Щутгарт.

Мюлер се заинтригува:

— И какво ти каза за Фогел?

— Че никога не го е срещал в щабквартирата на Гестапо в Берлин. Но подчерта, че управлението на SD се намира на другия край на „Принц Албертщрасе“. Просто не знае кой какъв е там, освен, разбира се, най-известните личности като Хайдрих например, преди да го убият, или пък Валтер Шеленберг. Но когато той бил в Берлин, се знаело, че райхсфюрерът се обкръжава със загадъчни личности като Фогел и им предоставя специални пълномощия. Твърдеше, че никой не би могъл със сигурност да ги изброи.

— Което всъщност е целта на задачата — отбеляза Мюлер.

— Както и да е. Брат ми каза, че такива хора са зачислени към един SD отряд при кабинета на райхсфюрера и че имал връзка там.

— Каква връзка?

— Една от секретарките в SS на име Лоте Науман. Била му е любовница, докато работеше в Берлин. Шефът й е един от адютантите на райхсфюрера.

— Така че ще говори с нея?

— Поръчал е разговор с Берлин за утре сутринта. След това ще се опита да се свърже с мен. Поне ще ни каже доколко този Фогел е важна клечка. Тя не може да не знае нещо за него.

— Отлично — кимна Мюлер. — Виждал ли си Вили тази вечер?

— Да — неохотно си призна Грайзер. — Беше в клуба. После много настояваше да ходим на бар някъде из Сент Елие.

— Пиян ли е? — Грайзер се поколеба и Мюлер добави: — Хайде де, изплюй камъчето.

— Ами да, хер капитан. И то много. Не можах да му издържа на темпото. Както знаете, не пия много. Правих му компания известно време, но после стана мрачен, както често му се случва. Каза ми да се пръждосвам. Започна да става доста агресивен.

— По дяволите! — въздъхна Мюлер. — Вече е късно да направим каквото и да било. Навярно ще завърши при някоя мръсница. А сега по-добре си лягай. Ще си ми необходим чак утре сутрин. В десет трябва да сме в „Септембъртайд“.

— Тъй вярно, хер капитан.

Той си тръгна, а Мюлер отвори нова папка и хвана писалката.

 

 

В същия момент Клайст паркира на един коларски път в покрайнините на имението Де Вил, близо до вилата на Галахър. Беше лошо, опасно пиян. Носеше си и половин бутилка шнапс. Отпи от нея, прибра я в джоба си и тръгна със залитане към вилата.

През спуснатите завеси на дневната се процеждаше светлина. Той грубо изрита вратата. Никой не отговори. Нанесе още един ритник, натисна дръжката и вратата се отвори. Надзърна в дневната. На масата светеше газена лампа, в камината догаряше огън, но други признаци на живот нямаше. В кухнята също нямаше никого.

Той стигна до стълбището и викна:

— Ей, Галахър, къде си?

Никакъв отговор. Грабна газената лампа и се качи нагоре, за да огледа, но и двете спални бяха празни. Тръгна пак надолу, подпирайки се на стената, и остави лампата на масата.

Намали пламъка и остави стаята осветена единствено от жаравата в камината. Дръпна завесата, седна до прозореца и загледа в осветения от луната двор.

— Все ще си дойдеш, копеле такова.

Бръкна в десния си джоб, извади един маузер, отпусна го в скута си и зачака.

 

 

В Септембъртайд на Баум и Хофер сервираха учудващо добра вечеря — студено печено пиле, пресни джърсейски картофи и салата, полети с бутилка отличен сансер, която им изпрати капитан Хайдер. Луната осветяваше чудесната панорама на залива Сент Обен и те излязоха на терасата да си допият виното.

След малко се появи ефрейторът, който беше приготвил вечерята.

— Всичко е наред, господин майор — обърна се той към Хофер. — Кухнята е почистена. Оставих ви кафе и мляко. Ще имате ли нужда от още нещо?

— Тази вечер не — отвърна му Хофер. — Ще закусим точно в девет. Яйца, шунка, каквото ви се намира. Вече можете да си вървите.

Ефрейторът чукна токове и се оттегли.

— Каква нощ, а? — каза Баум.

— Не, драги ми Бергер, какъв ден! — отговори Хофер. — Най-забележителният в живота ми.

— А ни предстои още един — прозя се Баум. — Май ми се иска да си легна — и се върна в къщата.

— Ти, разбира се, както подобава на по-високия ти чин, ще се настаниш точно над нас, в голямата спалня с отделна баня. Аз ще се настаня в малката спалня в края на коридора. Тя гледа към предната част на къщата и ще знам какво става.

Качиха се горе. Баум все още носеше чашата си с вино.

— В колко ставаме? — попита той.

— Ако не си се вдигнал до седем и половина, ще те събудя — каза му Хофер.

— Ако беше Ромел, щеше да стане още в пет, но нека не преиграваме — засмя се Баум.

Той затвори вратата на апартамента си и влезе в спалнята. Мебелировката беше проста. Имаше два гардероба, тоалетка и двойно легло, очевидно останали от собствениците. Ефрейторът беше дръпнал тежките завеси от червено кадифе. Баум ги вдигна, отвори вратата от армирано стъкло и излезе на горната тераса.

От тази височина гледката беше още по-прекрасна. Надясно погледът му стигаше чак до пристанището Сент Обен. Цареше пълно безмълвие, само някакво куче пролая в далечината. Затъмнението в Сент Елие не можеше в никакъв случай да се нарече пълно. Тук-там премигваха светлини. Морето беше спокойно, на плажа се виждаше бялата ивица на прибоя, небето сияеше в звезди и лунна светлина. Нощ, предразполагаща към благодарствена молитва.

Той вдигна чашата си и прошепна тихо:

— Л’хаим. — Обърна се, разтвори завесите и влезе, като остави вратата отворена.

 

 

За двайсет минути Мартино успя да прекоси горичката. На места храсталакът беше прекалено гъст, вървеше се трудно, но той беше предвидил и това. А и както забеляза през деня, градината не беше оградена с бодлива тел. Все още не бе наясно каква е целта му. Предпазливо се прехвърли през ниската бетонна ограда и дочу някакви гласове. Застина в сянката на една палма, вдигна поглед и видя на терасата Хофер и Ромел, огрени от луната.

— Каква нощ, а? — каза фелдмаршалът.

— Не, драги ми Бергер, какъв ден! — отвърна му Хофер.

— А ни предстои и още един.

В сянката на палмата Мартино остана поразен от този изумителен разговор. Нямаше никаква логика в него. После те се скриха, той предпазливо прекоси моравата и се спря до павираната алея. Миг по-късно фелдмаршалът се появи на горната тераса, застана до парапета и се загледа към залива.

После вдигна чашата си и каза тихо:

— Л’хаим — и пак се прибра.

Л’хаим, „за живота“ — най-древната еврейска наздравица. Това му стигаше. Мартино стъпи на ниската ограда, улови се за парапета на първата тераса и се прехвърли горе.

 

 

Хайни Баум свали от врата си Синия Макс и Рицарския кръст с дъбовите листа, мечовете и диамантите и ги остави на тоалетката. Измъкна от бузите си подплънките, огледа се и прокара пръсти през косата си.

— Не беше зле, Хайни. Хич не беше зле. Чудя се какво ли би казал великият човек, ако разбере, че ролята му е била изиграна от едно еврейче.

Започна да разкопчава китела си и в този миг Мартино, който стоеше от другата страна на завесата и завинтваше заглушителя на дулото на валтера, пристъпи в стаята. Баум го зърна в огледалото и като ветеран веднага посегна към кобура на колана, оставен на тоалетката.

— Не прави опит — каза му Мартино. — Този нов заглушител е истинско чудо. Ако те застрелям в гръб, дори и ти няма да чуеш. А сега ръцете на тила и сядай на табуретката.

— Това да не е някакъв есесовски заговор, за да се отървете от мен? — попита Баум, изигравайки ролята си докрай. — Известно ми е, че райхсфюрер Химлер никога не ме е обичал, но не съм подозирал, че ще стигне дотам.

Мартино приседна на ръба на леглото, извади с една ръка пакет „Житан“ и измъкна цигара. Запали я и рече:

— Чух разговора ви с Хофер на терасата. Той те нарече Бергер.

— Я какъв копой си бил.

— А преди няколко минути, докато стоях отвън пред вратата, те чух да си говориш сам на себе си, така че нека да се разберем. Ти изобщо не си Ромел.

— Е, щом казваш.

— Добре тогава — продължи Мартино. — Да започнем отначало. Ако съществуваше есесовски заговор начело с Химлер, едва ли има смисъл да те убивам, щом не си истинският Ромел. Е, разбира се, ако си…

Той вдигна валтера и Баум пое дълбоко дъх.

— Много хитро.

— Значи не си Ромел, така ли?

— Това като че ли вече е пределно ясно.

— Какъв си, актьор ли?

— Е, бях войник, пак станах актьор…

— Чудесен беше — каза Мартино. — Видях го миналата година в Париж, но ти дори и мен успя да ме измамиш. Той знае ли, че си евреин?

— Не — намръщи се Баум. — Слушай, а ти що за есесовец си всъщност?

— Не съм есесовец. — Мартино положи валтера на леглото до себе си. — Полковник съм от британската армия.

— Не ти вярвам — удиви се Баум.

— Жалко, че не говориш английски, иначе щях да ти го докажа.

— Защо, говоря — отвърна Баум на наистина чудесен английски. — През трийсет и пета и трийсет и шеста играх в Лондон, Лийдс и Манчестър.

— И си се върнал в Германия? — изуми се Мартино. — Трябва да си полудял.

— Заради родителите си — сви рамене Баум. — Като повечето стари хора, те не вярваха, че всичко това ще се случи. После се укрих в армията, като използвах документите на един човек, който загина при бомбардировка в Кил. Истинското ми име е Хайни Баум. А за Ромел съм ефрейтор Ерих Бергер от 21-ви парашутен корпус.

— Приятно ми е — Хари Мартино.

Баум се поколеба, после стисна ръката му.

— Отлично говориш немски.

— Майка ми беше германка — обясни му Мартино. — А къде е Ромел всъщност?

— В Нормандия.

— И с каква цел направихте целия този маскарад или не ти е известно?

— Не би следвало да знам това, но и аз като всички понякога подслушвам на вратите. — Баум измъкна една цигара от посребрената табакера на фелдмаршала, постави я в цигарето от слонова кост, което Ромел му беше дал, и я запали. — Има тайна среща с Фон Щулпнагел и Фалкенхаузен. Държи на изключителна секретност, доколкото разбрах. Явно те, както и някои от останалите генерали, които осъзнават, че войната е загубена, искат да се отърват от Хитлер и да спасят каквото могат.

— Възможно е — каза Мартино. — И друг път са правили опит да отстранят Хитлер.

— Всички са глупаци — отвърна Баум.

— Не одобряваш ли това? Учудваш ме.

— Така или иначе войната за тях е загубена. Въпрос единствено на време, така че плановете им са безпредметни. Не че особено ме притеснява, но ако това смахнато копеле Химлер се захване с тях, ще ги реже на парчета. Повечето от тях в началото помогнаха на Хитлер да дойде на власт.

— Така е.

— От друга страна, освен че съм евреин, аз съм и немец. За последните няколко дни успях да опозная Ромел доста добре. Добър човек е. Просто се е оказал от лошата страна. Е, вече знаеш всичко за мен. А ти? Защо си тук?

Мартино накратко му разказа за Келсоу, без да споменава връзката с операция „Овърлорд“. Когато приключи, Баум рече:

— Желая ти успех. Струва ми се, че ако успеете да го измъкнете по море, ще бъде цяло чудо. Аз поне отлитам утре вечер. За мен изходът не е проблем.

В този момент Мартино съзря идеалната развръзка. Беше наистина гениално.

— Я ми кажи — започна той, — когато се върнеш, ще те изпратят ли обратно в полка ти?

— Надявам се.

— Което значи, че има огромна вероятност в някой от следващите месеци да се възнесеш при твоя Йехова, защото настъплението ще започне и вие, парашутистите, ще бъдете пометени.

— Много е възможно.

— А какво би казал, ако вместо това отидеш в Англия?

— Ти се шегуваш — удивено каза Баум. — Как би могло да стане това?

— Помисли си. — Мартино стана и закрачи из стаята. — Кое е най-полезното в това да бъдеш фелдмаршал Ервин Ромел?

— Казвай де.

— Това, че всеки прави каквото му наредиш. Утре вечер например ти ще отидеш на летището, за да се завърнеш във Франция с малкия сторч, с който си дошъл.

— Е, и?

— А там има един JU 52, пощенският самолет, който трябва да отлети за Франция почти по същото време. Какво, смяташ, че ще стане, ако преди самия полет фелдмаршал Ромел се появи заедно с един щандартенфюрер от SS, един ранен на носилка и една млада французойка и се качи в този самолет? Как би се възприело това според теб?

— Едва ли някой ще реагира — засмя се Баум.

— А веднъж да излетим — продължи Мартино, — с този пощенски самолет ще стигнем до най-близката точка на английския бряг за не повече от половин час.

— Боже мой! — с уважение каза Баум. — Ама това наистина е страхотно!

— Е, искаш ли да отидеш в Англия, или не искаш? — попита Мартино. — Решавай. Разбира се, ако не бяхме се срещнали, ти щеше да се върнеш във Франция при фелдмаршала при пълна неизвестност след това. Навярно и следващият опит за покушение върху Хитлер ще пропадне и Ервин Ромел ще свърши зле. А подозирам, че това ще се разпростре и върху всички, които са били свързани с него. Да си говорим честно — Гестапо и Химлер няма начин да не решат, че ти си прекалено подозрителен.

— Има логика в думите ти — каза Баум.

Мартино запали цигара.

— Дори и да оцелееш, приятелю, много скоро Берлин ще заприлича на тухларна. Руснаците искат кръв и предполагам, скоро ще откриеш, че съюзниците ще останат настрани и ще ги оставят да правят каквото си искат. — Той надзърна зад завесите. — Тъй че алтернативата, която ти предлагам, наистина е единствената разумна за един интелигентен човек.

— Би могъл да направиш чудесна кариера като застрахователен агент — похвали го Баум. — Всъщност имам един братовчед в Лийдс, а това значи в Северна Англия, по-точно в Йоркшир. Единственият останал роднина, стига все още да е жив. Друго си е да има кой да ти прочете последната молитва.

— Знам за какво говориш — търпеливо каза Мартино. — И така, договорихме ли се?

— Берлин — тухларна, а? — поклати глава Баум и се засмя: — Това ми хареса.

— Значи договорихме се. — Мартино отвинти заглушителя и прибра валтера в кобура.

— Ами Хофер?

— Какво Хофер?

— И той е човек като всички нас. Не бих искал да му се случи нещо лошо.

— Все нещо ще измисля. Ще обсъдя нещата с моите приятели. Утре сутрин ще се включа в обиколката ти из източната половина на острова. Бъди малко по-приветлив с мен. В някой удобен момент, в присъствието на Некер, попитай къде съм отседнал. Ще ти отговоря, че съм в имението Де Вил. Едно чудесно, прекрасно местенце, и т.н. Ще кажеш на Некер, че това те е заинтересувало и нямаш нищо против да обядваш там. Бъди настойчив. След това ще доуточним нещата.

— Да, третото действие, преработено в последния момент, без никаква възможност за репетиция — кисело каза Баум.

— Нали знаеш как се казва? — припомни Мартино. — Такъв е шоубизнесът — и той се провря между завесите.

 

 

Когато Шон Галахър и Гуидо свалиха Хю Келсоу по тясната стълба в спалнята на Хелън, минаваше полунощ. Сара чакаше пред открехнатата врата Хелън да даде знак откъм другия край на коридора. Чу го и бързо отвори вратата.

— Давайте — каза тя.

Галахър и Гуидо отново преплетоха ръце, поеха Хю Келсоу и бързо излязоха. По широката задна стълба им беше по-лесно и само за няколко минути стигнаха до кухнята. Оставиха Келсоу на един стол, Хелън затвори вратата и превъртя ключа.

— Дотук добре — рече Галахър. — Как сте, полковник?

Американецът изглеждаше изтощен, но кимна бодро:

— Чудесно е, че отново се движа.

— Добре. Ще тръгнем по пътеката през гората към моята вила. Само още десет минути.

Хелън му направи знак да замълчи:

— Мисля, че идва някаква кола.

Зачакаха. Сара побърза да намали пламъка на лампата, отиде до прозореца и дръпна завесите. В двора влезе автомобил.

— Това е Хари — успокои ги тя.

Хелън отново усили пламъка, а Сара отиде да отключи задния вход. Мартино се вмъкна и затвори. След всичко, което се случи на Мон де ла Рок, той беше в приповдигнато настроение, изпълнен с енергия, и възбудата му ясно личеше върху бледото лице, засенчено от есесовската фуражка.

— Какво има, Хари? — запита го Сара. — Случило ли се е нещо?

— Да, определено, но за това след малко. Готови ли сме да тръгваме?

— Както винаги — отвърна Келсоу.

— Да действаме тогава.

— Ние със Сара ще тръгнем пред вас, за да се уверим, че всичко е подготвено — каза Хелън, откачи два изтъркани дъждобрана, подаде единия на девойката и облече другия.

Тя отново сви пламъка на лампата, отвори вратата и двете със Сара бързо прекосиха двора. Галахър и Гуидо преплетоха ръце, Келсоу седна и прехвърли ръце през вратовете им.

— Добре — каза Мартино. — Тръгваме. Ще водя аз. Ако някой иска да си почине, ми кажете.

Той отстъпи встрани, пусна ги пред себе си, затвори вратата и всички тръгнаха през двора.

 

 

Коларският път се виждаше ясно на бледата лунна светлина, процедена през дърветата. Нощта отново ухаеше на цветя. Сара улови Хелън под ръка. За миг между тях се върна старата близост и тя си припомни топлото чувство на сигурност, което усещаше след смъртта на майка си, когато Хелън беше единствената й опора и й вдъхваше желание за живот.

— Е, а какво ще правите после, когато се приберете? — попита Хелън.

— Ако изобщо се приберем.

— Не говори глупости. Няма начин да не успеете. Ако някога съм познавала човек, който знае какво прави, това е точно Хари Мартино. Така че какво ще стане, когато се приберете? Пак ли ще бъдеш медицинска сестра?

— Един господ знае — отвърна Сара. — Винаги съм го възприемала като временна спирка. Всъщност открай време искам да стана лекар.

— Да, помня.

— Но след всичко, което се случи, кой знае? Всичко изглежда като някаква лудост. През живота си не съм срещала мъж като Хари, не съм имала такива преживявания.

— Тази лудост е временна, Сара, също както и войната. Това не е истинският живот. Нито пък Хари Мартино е мъжът, който ти трябва. Бог да му е на помощ, но той не е подходящ дори за самия себе си.

Двете спряха в края на горичката, на няколко метра от вилата, окъпана от лунната светлина.

— Нищо не мога да направя — рече Сара. — Не зависеше от мен. Просто така се случи. Беше едно безумие.

От прозореца на вилата Клайст ги видя още в момента, в който се появиха иззад дърветата, и близостта помежду им веднага го порази. Тук нещо не беше в ред. Той стана, отиде до вратата и я открехна. И в момента, в който се приближиха, той осъзна, че и двете говорят на английски.

— Да обичаш един човек не означава да си влюбена в него, скъпа — каза Хелън. — Влюбването е страст, но тя преминава, повярвай ми. Но хайде да влизаме вътре. Останалите ще дойдат всеки момент. — Тя бутна вратата и я отвори. — Като че ли е отключено.

В същия миг вратата зейна рязко, някаква ръка я сграбчи за палтото и Клайст опря дулото на маузера в бузата й.

— Влизайте, фрау Де Вил — грубо каза той. — И се опитайте да обясните любопитния факт, че тая малка френска курвичка не само отлично знае английски, но и, както изглежда, ви е приятелка.

В първия момент Хелън замръзна, ужасена от маузера, опрян до лицето й. Клайст посегна и улови Сара за косите.

— А доколкото разбрах, очаквате и други хора. Чудя се кого ли?

Той тръгна назад, влачейки Сара за косите, все още с пистолет, насочен в упор към Хелън.

— И без глупости, нямам никакво намерение да се шегувам — после пусна Сара. — Добре. Запали лампата. Нека всичко да бъде както трябва.

Тя забеляза капчиците пот по челото му и изражението на ужас и болка върху лицето на Хелън.

— Хайде, връщай се.

Пръстите му пак се увиха около косите й. Заболя я страшно. Искаше да изпищи, за да предупреди останалите, но съзнаваше, че под брадичката на Хелън е опрян пистолет. Клайст вонеше на алкохол и целият се затресе от възбуда, когато в градината зазвучаха гласове. Едва в последния момент, след като вратата се отвори и Галахър и Гуидо влязоха гърбом, внасяйки Келсоу, той бутна настрани двете жени.

— Хари! Пази се! — изкрещя Сара, когато Мартино се вмъкна подир тях, но измъченият й вик прекадено закъсня, за да може да предупреди когото и да било.

 

 

Келсоу лежеше на пода, а Хелън, Сара и тримата мъже стояха в редица до стената с вдигнати ръце. Клайст отне валтера на Мартино и го пъхна в джоба си.

— Напоследък SS имат странни критерии при подбора на кадрите си — отбеляза той.

Мартино не отговори. Хладнокръвно изчакваше подходящ момент. Клайст се доближи до Гуидо Орсини и изкусно го пребърка.

— Никога не си ми харесвал, красавецо — надменно каза той. — Вие, шибани макаронаджии, винаги сте ни вкарвали в беда. Фюрерът отдавна трябваше да се справи с вас.

— Я, колко забавно — добродушно се обърна Гуидо към Галахър. — Това нещо можело и да говори.

Клайст му подкоси краката и го ритна в ребрата с ботуш. Сетне се обърна към Галахър, бързо го претърси, не намери нищо и отстъпи.

— Откога чакам този момент, копеле такова! — И заби десния си юмрук в кръста му.

Галахър изрева и се строполи. Клайст ритна и него в ребрата и Хелън изпищя:

— Спрете!

Клайст се засмя.

— Че аз не съм започнал. — И стовари ботуша си върху Галахър. — Стани! Ръцете на тила!

За миг Галахър остана на четири крака и Клайст го подритна с върха на ботуша си.

— Хайде, мърдай, тлъсто ирландско лайно такова!

Галахър се изправи, застана с отпуснати ръце и леко се усмихна.

— Само полуирландско. Наполовина джърсейско. Както вече ти казах, комбинацията е доста лоша.

Клайст го перна през лицето с опакото на ръката.

— Ръцете на тила, казах!

— Както заповядаш — рече Галахър.

Ловджийският нож вече от няколко минути се намираше в лявата му ръка, умело прикрит в дланта. Ръката му замахна едновременно с натискането на копчето, дочу се щракане, на светлината на лампата острието проблесна и се заби под брадичката на Клайст. Пистолетът на Клайст гръмна веднъж към стената и падна на пода, а немецът политна назад към масата, изтръгвайки ножа от дланта на Галахър. Опита се да се задържи, да измъкне острието изпод брадичката си, килна се на една страна, зарита конвулсивно и замря.

— Господи боже! — проплака Хелън, повлече крака към кухнята и моментално повърна.

— Върви да й помогнеш — обърна се към Сара Мартино.

Девойката излезе. Той приклекна и прибра валтера си от джоба на мъртвия. После вдигна поглед към Галахър.

— На този номер ни учеха в курса по ръкопашен бой. Ти откъде си го научил?

— Наследство от дядо ми — отвърна Галахър.

— Трябва да е бил забележителен човек.

Двамата с Гуидо вдигнаха Келсоу на канапето, а Галахър прибра ножа си. Трябваше да дръпне с все сила, за да го изтръгне. Изтри го в палтото на мъртвия и попита:

— Смятате ли, че посещението е било официално?

— Не бих казал — отвърна Мартино, вдигайки празната бутилка от шнапс. — Беше пиян и с кървясали очи. Търсел е отмъщение, дошъл е тук заради теб и понеже не те е заварил, решил да изчака. — Той поклати глава. — Нещастникът, за малко да му излезе късметът. Това щеше да бъде върхът на кариерата му.

— Какво ще правим сега? — настойчиво попита Келсоу. — Този инцидент може да провали всичко. Искам да кажа, че ако един гестаповец не се яви на работа, сигурно ще започнат да го търсят.

— Без паника — рече Мартино, придърпа килима и покри Клайст. — Изход винаги се намира. Първо трябва да открием колата му. Сигурно е някъде наблизо. — Кимна на Гуидо и Галахър и тримата излязоха.

 

 

След десетина минути Гуидо откри реното. Той свирна и Мартино и Галахър дойдоха при него.

— Е, и сега какво?

— Келсоу е прав — заразсъждава Галахър. — Ако утре сутрин Клайст не се яви на работа, Мюлер ще преобърне острова. Така че дайте да решим какво да правим.

— Ще ги оставим да си го намерят — изръмжа Мартино. — Бил е пиян и просто е изхвърчал с колата от шосето.

— За предпочитане от някоя скала — добави Гуидо.

— Точно така — кимна Мартино, после се обърна към Галахър: — Кажи някое подходящо място. Не много далеч, но не и прекалено близко, тъй че да не направят връзка с имението.

— Сещам се — каза Галахър.

— Хубаво. Ти ще караш напред с реното, аз ще те следвам с кубелвагена.

— Аз да идвам ли? — попита Гуидо.

— Няма нужда — отвърна Мартино. — Ти подсигурявай тила тук. Аз ще отида да докарам кубелвагена, а вие двамата напъхайте Клайст в багажника на реното.

И Мартино забърза през горичката.

 

 

Когато се върна при вилата, тялото на Клайст вече беше в багажника и Галахър седеше на волана.

— За колко време ще стигнем? — попита Мартино.

— Намира се в края на нос Ла Мойе. — Галахър разгърна една стара туристическа карта на острова. — По това време на денонощието ще ни трябват петнайсетина-двайсет минути.

— Да не налетим на някого?

— Местните полицаи са на общинско подчинение и никога няма да тръгнат да работят за враговете, освен ако не ги заставят.

— А немците?

— Най-много да налетим на случаен патрул. Имаме пълната възможност да стигнем до нос Ла Мойе, без да срещнем жива душа.

— Да тръгваме тогава — каза Мартино, после се обърна към Гуидо и двете жени, застанали на прага: — Чакайте тук. Трябва да обсъдим някои неща.

И потеглиха.

Галахър се оказа прав. От Ноармон до Уудбайн Корнър, а после и по главното шосе до Ред Хаус, стигнаха без всякакви произшествия. После поеха по Ла Рут Оранж и се запътиха към нос Корбие, където също не срещнаха нито една кола. Най-сетне Галахър сви по тесен път, спря реното и слезе.

— Долу, от дясната страна на Корбие, има дзот, а наляво, към нос Ла Мойе, батарея. Но отпред всичко е чисто, двеста ярда по-нататък пътят прави завой точно до ръба на скалите. Там винаги е било опасно, понеже няма парапет.

— Чудесно — каза Мартино. — Кубелвагена ще оставим тук.

Той извади туба бензин, стъпи на степенката на реното и Галахър подкара по неравния път между високите храсти. Излязоха на ръба на скалите, спуснаха се в една долинка и стигнаха то някакво стръмно дефиле, което стигаше до брега, в който се разбиваше прибоят.

— Тук е добре — избарабани Мартино по покрива на колата.

Галахър спря, слезе и отвори багажника. Двамата с Мартино пренесоха Клайст и го настаниха зад волана. Галахър беше оставил мотора запален. Щом затвориха вратата, мъртвецът се наклони напред.

— Да пускам ли? — тихо попита Галахър.

— Един момент.

Мартино отпуши тубата, поля с бензин предната седалка и дрехите на трупа и каза:

— Пускай.

Галахър отпусна ръчната спирачка, изключи скоростта, завъртя волана и забута реното по тревата отляво на пътя.

— Пази се! — викна му Мартино, драсна клечка кибрит и я хвърли през страничния прозорец.

За миг помисли, че пламъчето е загаснало, но после, точно когато реното излетя през ръба на скалите, колата избухна в ярки пламъци. Те хукнаха към пътя и чуха зад гърба си стържещия звук от падането, последван от глуха експлозия.

Когато стигнаха до кубелвагена, Мартино каза:

— Залегни на задната седалка. За всеки случай.

 

 

Разбира се, всичко вървеше прекалено гладко, за да продължи така задълго. След пет минути, когато завиха от Корбие по Рут дю Сюд, видяха два мотоциклета на военната полиция, паркирани до пътя. Единият полицай излезе по средата на шосето и вдигна ръка. Мартино веднага намали.

— Военна полиция — прошепна той на Галахър. — Залягай ниско.

Отвори вратата и слезе.

— Някакви проблеми?

При вида на униформата му двамата военни полицаи застанаха мирно. Единият все още държеше запалена цигара.

— Ахаа, както виждам, почивка за по цигарка, а? — рече Мартино.

— Виноват, хер щандартенфюрер — отговори мъжът.

— Лично аз винаги съм смятал, че признанието е по-добро от увъртането — заплашително произнесе той. — И така какво желаете?

— Нищо, хер щандартенфюрер. Просто в този участък рядко ни се случва да видим автомобил по това време.

— Всеки трябва да си изпълнява задълженията. — Мартино извади документите си. — Ето служебната ми карта от SD. По-бързо! — повиши той тон и гласът му прозвуча грубо и зло.

Полицаят едва погледна картата и му я върна с разтреперена ръка.

— Добре. А сега вървете да си гледате работата — каза Мартино и влезе обратно в колата. — И ви съветвам да сте по-предпазливи, когато пушите.

Той потегли и Галахър попита глухо:

— Как, по дяволите, успяваш да говориш така убедително, точно като нацист?

— Опит, Шон. Дълъг опит — отговори Мартино, сви по Ла Рут Оранж и пое към Ред Хаус.

 

 

Сара веднага им отвори.

— Наред ли е всичко?

— И още как! — отвърна Галахър, влизайки в стаята след Мартино. — Обърнахме колата над една скала до Ла Мойе и се постарахме да изгори.

— Нужно ли беше? — потръпна Хелън, свивайки ръце.

— Нали искаме да го намерят? — обясни Мартино. — Така че дори и да са били заспали, часовите по бреговите дзотове няма начин да не са забелязали пламъците. А не би било добре да открият запазения труп с раната от ножа.

— Значи нямахте никакви неприятности? — попита Келсоу.

— На връщане ни спря патрул на военната полиция — обясни Галахър. — Аз бях залегнал отзад, а Хари се направи на нацист. Мина без проблеми.

— Значи остава ни само утре сутрин Гуидо да се свърже със Савари — рече Сара.

— Не — прекъсна я Мартино. — Всъщност плановете малко се попромениха.

Всички извърнаха удивени погледи към него, а Галахър възкликна:

— Иисусе Боже! Сега пък какви си ги свършил?

Мартино запали цигара, обърна се с гръб към камината и спокойно отговори:

— Ако всички седнете, ще ви разкажа.