Джак Хигинс
Нощта на лисицата (10)

9.

Пета ескадра, подобно на всички германски миноносни флотилии, почти винаги се намираше в движение. След нападението при Слептън Сендс корабите се завърнаха в Шербург и три от тях веднага бяха изпратени в Гърнси за охрана на конвоите. Единият от тях, S 92, в момента беше закотвен на кея в Гранвил.

Смрачаваше се и в пристанището цареше обичайната суета преди отплаването на конвоя. Главен старшина Ханс Рихтер, проверявайки 40-милиметровото оръдие на кърмата, се спря да погледа докерите, които товареха „Виктор Юго“ в съседство. Трюмовете му вече бяха претъпкани и те трупаха чувалите с въглища и балите сено по палубите, оставяйки само тесни пътеки между стифовете.

Противовъздушната отбрана на „Юго“ се състоеше от осем 7,92-милиметрови картечници и едно оръдие, но всичко това не вършеше много работа, когато томитата изникваха от мрака с проклетите включени прожектори. Така стояха нещата напоследък и от Луфтвафе явно не успяваха да направят кой знае колко по въпроса.

Рихтер видя Савари, капитана на „Юго“, който разговаряше на мостика с командира на артилерията — италианския лейтенант Орсини, наконтен както винаги, с бяла лента на фуражката и с шалче около врата. И все пак беше добър моряк. Разправяха, че преди да го прехвърлят тук, като капитан на миноносец потопил при Таранто един британски разрушител. Но напоследък му възлагаха само второстепенни задачи, тъй като на италианците вече никой нямаше вяра. Нали повечето от тях в момента воюваха на страната на съюзниците.

Докато Рихтер го наблюдаваше, Гуидо Орсини слезе по стълбичката, после по трапа и се запъти към бараката на дежурния офицер. Рихтер отново се обърна към оръдието и в този момент дочу някакъв глас:

— Старшина!

Рихтер надникна над парапета. На няколко метра от кораба се бе изправил офицер от SS с черно кожено манто върху униформата. Сребърният череп от кокардата му матово проблясваше сред настъпващия здрач. Погледът на Рихтер се спря на дъбовия лист върху яката — полковник! — и сърцето му замря.

Той побърза да удари токове:

— Щандартенфюрер, с какво мога да ви бъда полезен?

Младата жена, застанала до рамото на полковника, изглеждаше много красива в черната си баретка и пристегнатото в кръста палто. Косата й беше съвсем светла, точно като на дъщеря му в Хамбург. „Прекалено е млада за това есесовско копеле“ — помисли си Рихтер.

— Разбрах, че конвоят се командва от вашия командир, капитан-лейтенант Дитрих — започна Мартино. — На борда ли е той?

— В момента не.

— Къде е?

— В бараката на пристанищния офицер. Ей оная там, зелената, щандартенфюрер.

— Добре. Ще поговоря с него. — Мартино кимна към двата куфара. — Погрижете се да бъдат качени на борда. Ще пътуваме с вас до Джърси.

Случаят беше безпрецедентен. Рихтер ги проследи с поглед, докато се отдалечиха, после кимна на един юнга, който с интерес надаваше ухо.

— Чу какво каза човекът. Вземай куфарите.

— Той беше от SD, забелязахте ли? — рече юнгата.

— Да — отвърна Рихтер, — по една случайност го забелязах. Действай!

 

 

Ерих Дитрих беше трийсетгодишен. Преди войната беше млад хамбургски архитект, но изведнъж се оказа, че истинското му призвание е другаде. Никога не се беше чувствал толкова щастлив колкото като капитан, особено на миноносец. Искаше му се войната никога да не свършва, макар, разбира се, тя да му се отразяваше както на всички останали. В момента, подпрян на масата с морските карти, той разговаряше с пристанищния офицер лейтенант Шрьодер и с Гуидо Орсини и беше в прекрасно настроение.

— Вятърът е към три-четири бала. Е, и по-лошо можеше да бъде.

Шрьодер обяви:

— Според разузнаването довечера пак се очакват големи бомбардировки над Рур, тъй че ние тук можем да сме спокойни.

— Ако им вярвате, значи сте просто наивник — отвърна Орсини.

— Песимист си, Гуидо — каза му Ерих Дитрих. — Очаквай хубавите неща и те няма начин да не ти се случат, както обичаше да казва милата ми майчица.

Вратата зад гърба му се отвори, лицето на Шрьодер се изопна, а усмивката на Гуидо изчезна. Дитрих се извърна и видя Мартино и Сара.

— Капитан-лейтенант Дитрих? Казвам се Фогел. — Мартино извади картата си от SD и му я подаде, а после измъкна писмото на Химлер от плика. — Бъдете така любезен да прочетете и това.

Сара не разбираше нито дума. Той изглеждаше друг човек, държеше се като друг човек, гласът му беше рязък и студен. Дитрих прочете писмото, Гуидо и Шрьодер надничаха над рамото му. Италианецът направи гримаса, а Дитрих върна документа.

— Забелязахте, разбира се, че самият фюрер беше така любезен да парафира заповедта ми, нали?

— Пълномощията ви несъмнено са най-забележителните, които някога съм виждал с очите си, щандартенфюрер — отвърна Дитрих. — С какво мога да ви услужа?

— С мадмоазел Латур трябва да стигнем до Джърси. И тъй като вие сте командир на конвоя, аз естествено, ще пътувам с вас. Вече наредих на старшината ви да качи багажа ни на борда.

Това само по себе си беше достатъчно да докара Ерих Дитрих до тих бяс, но в случая имаше и още нещо. Военноморският флот винаги е бил известен с това, че е най-малко пронацистки настроен от всички видове войска. Лично него, Дитрих, Партията никога ни най-малко не го беше интересувала, така че едва ли имаше нещо, което да го накара да се постави в услуга на щандартенфюрер Макс Фогел. Разбира се, съществуваха граници, които не можеше да пристъпи, но все пак можеше да намери какво да му възрази.

— С радост ще ви услужа, щандартенфюрер — с безразличие каза той. — Но има един проблем. Военноморският устав забранява превозването на граждански лица на боен кораб по море. Мога да взема на борда вас, но, уви, не и очарователната млада дама.

Мартино трудно можеше да възрази, защото Дитрих беше прав. Опита да се справи с положението така, както би направил човек като Фогел — надменен и решен да не позволи да го унизят.

— И какво бихте предложили?

— Може би някой от корабите в конвоя. Ето, лейтенант Орсини е командир на артилеристите на есесовския „Виктор Юго“, чийто товар е предназначен за пристанището Сент Елие в Джърси. Бихте могли да тръгнете с него.

Но Фогел не би си позволил напълно да изгуби престиж.

— Не, капитан-лейтенант — спокойно каза той. — Ще се радвам да видя как си вършите работата. Така че аз ще пътувам с вас. А мадмоазел Латур може да тръгне с „Виктор Юго“, стига лейтенант Орсини да няма възражения.

— Разбира се, че не — отвърна Гуидо, който не можеше да откъсне очи от нея. — С най-голямо удоволствие.

— За съжаление мадмоазел Латур не знае немски. — Мартино се обърна към нея и продължи на френски: — Ще трябва да се разделим, докато преминем оттатък, скъпа моя. Такъв е уставът. Ще задържа багажа ти при мен, не се притеснявай. Ето този млад офицер ще се погрижи за теб.

— Гуидо Орсини, на вашите услуги, сеньорина — галантно й каза той и отдаде чест. — Ако тръгнете с мен, ще се погрижа да ви настанят на борда. Вдигаме котва след около половин час.

Тя се обърна към Мартино:

— Значи доскоро, Макс.

— Ще се видим в Джърси — спокойно кимна той.

Орсини отвори вратата и я задържа, докато тя излезе.

— Очарователно момиче — рече Дитрих.

— Така е. — Мартино се облегна на масата с морските карти. — Ще ни зарадват ли с някое неочаквано нападение тази вечер? Доколкото разбирам, вашите конвои често са нападани нощем от английски изтребители.

— Да, честичко, щандартенфюрер — отвърна му Шрьодер. — Но тази вечер те ще са заети другаде.

— Както обикновено ще тероризират с бомбардировки гражданското население на големите ни градове — мрачно каза Мартино, тъй като от партиен фанатик като него се очакваше да каже нещо такова. — А корабите на англичаните безпокоят ли ви?

— Да, често се появяват насам — потвърди Дитрих и потупа по картата. — Идват от базите във Фолмут и Девънпорт.

— Това не ви ли безпокои?

— Щандартенфюрер, напоследък те стават все повече, но и нашите миноносци все още са най-бързите, както навярно ще имам възможност да ви докажа тази вечер. — Той сгъна картите си. — Да тръгваме.

 

 

Конвоят отплава малко след десет часа. Бяха всичко единайсет кораба, включително и шлеповете. S 92 ги изведе от пристанището, а после завиха рязко наляво. Ръмеше. Застанал на мостика, Дитрих се взираше в мрака с нощния си бинокъл. Мартино стоеше до него. Под тях в кабината на щурвала беше още по-тясно — там бяха и кормчията, и свръзката с машинното отделение, а на масичката зад тях — и навигаторът. В съседство се намираше радиоапаратната.

— Не е особено широко при вас — отбеляза Мартино.

— Да, както ние казваме, място има само за машините — съгласи се Дитрих.

— А как сте с въоръжението?

— Ами торпедата, едно оръдие на кърмата, едно двайсетмилиметрово на предната палуба и осем картечници. Справяме се някак.

— Естествено и радар, нали?

— Да, но в тия води изобщо не ни върши работа. Пълно е с рифове, скали и островчета. На екрана става пълна бъркотия. А когато томитата се появят, и те правят същото, което и аз, когато излизам от Шербург, за да нападам техните конвои.

— Какво?

— Изключвам радара, за да не могат да ме засекат с тяхната апаратура.

Мартино кимна и погледна назад към останалите кораби, които се мяркаха в мрака.

— С каква скорост ще се движи конвоят?

— Шест възела.

— Сигурно често се чувствате като състезателен кон, впрегнат в каруца, а?

Дитрих се засмя.

— Да, но под себе си имам две хиляди коня. — Той потупа с длан по парапета. — Хубаво е да знаеш, че само да ги плеснеш и те в миг ще скочат и ще препуснат.

 

 

Мостикът на „Виктор Юго“ сякаш беше някакъв отделен, защитен свят. Дъждът и пръските от вълните плискаха по стъклото. Савари стоеше зад кормчията, а Сара и Гуидо Орсини се бяха облегнали на масата с картите.

— Това е пътят на конвоите. От Гранвил на изток от островите Шозе.

Харесваше й много. Още от първия момент, в който се обърна да я погледне в бараката на кея. Определено беше красавец. Дори някак прекалено красив, каквито са понякога латинците. Но беше и силен, а когато се засмееше…

Раменете им се докоснаха.

— Да идем в салона — покани я той. — Ще ви донеса едно кафе, а после, ако искате да си полегнете, ще можете да използвате каютата ми.

Савари се обърна:

— Изчакай мъничко, графе. Искам да погледна какво става в машинното, така че ще трябва да поемеш мостика.

Той излезе, а Сара попита:

— Граф ли?

— О, изобщо не се притеснявайте! Графове в Италия с лопата да ги ринеш.

Предложи й цигара и двамата запушиха мълчаливо под приглушеното боботене на машините, загледани в мрака отвън.

— Италия не капитулира ли миналата година? — попита тя.

— Точно така. С изключение на ония фанатици, които решиха да продължат под командването на германците. Особено след като Ото Скорцени измъкна Мусолини от оня планински връх и го закара в Берлин, за да продължат свещената борба.

— А вие фашист ли сте?

Той сведе очи към това привлекателно младо лице, осъзнавайки, че го обзема някаква нежност, каквато не бе изпитвал никога досега към никоя друга жена в живота си. Може би затова изведнъж осъзна, че разговаря съвсем открито.

— Честно казано, никакъв не съм. Ненавиждам политиката. Напомня ми за оня сенатор от Рим, който казал: „Не казвайте на майка ми, че съм политик. По-добре да си мисли, че свиря на пиано в някой бардак“.

Тя се засмя.

— Това ми харесва.

— Повечето от някогашните ми бойни другари сега воюват в британските и американските военноморски сили. А мен ме прехвърлиха на извънредна служба тук в Шербург. Когато Италия реши да капитулира, не ми оставаше голям избор. Просто не ми харесваше идеята за военнопленнически лагер. Е, разбира се, нямат ми достатъчно доверие, за да ми поверят миноносец. Навярно си мислят, че ще запраша насреща към Англия.

— А бихте ли го направили?

В този момент Савари се върна на мостика и италианецът каза:

— Добре, да слезем долу да изпием по едно кафе.

Тя тръгна пред него. Като я наблюдаваше как слиза от палубата, той осъзна, че изпитва странно вълнение. Много жени познаваше и доста от тях бяха много по-красиви от Ан-Мари Латур с ужасно изрусената й коса. А определено и много по-изискани. Но у нея имаше някаква загадка. Външният вид беше едно, а самото момиче, когато разговаряше с него, беше нещо съвсем друго.

— Майчице Божия! Гуидо! Какво става с теб? — тихо промърмори той и заслиза след нея.

 

 

Капитан Карл Мюлер, началникът на Тайната военна полиция в Джърси, седеше на бюрото си в хотел „Силвъртайд“ в Авр де Па и прелистваше една обемиста папка, цялата пълна с анонимни писма — тайните донесения, които единствени носеха успехи на него и на подчинените му. Престъпленията бяха най-различни. От нелегално притежание на радиоапарат и помощ за бягството на някой депортиран руски пленник до черноборсаджийство. Мюлер винаги настояваше хората му да издирват авторите на анонимните писма. Веднъж разкрити, те можеха да се използват многократно, тъй като се страхуваха приятелите и съседите им да не разберат.

Всичко това, разбира се, бяха дреболии. Съвсем друго беше в щаба на Гестапо на Рю де Сосе в Париж. Макар и Мюлер да не беше есесовец, членуваше в Партията и навремето бе главен инспектор в криминалния отдел на хамбургската полиция. За нещастие една млада французойка, която разпитваше, умря в ръцете му, без да издаде нищо. А тъй като беше близка до ръководните кръгове на съпротивата в Париж, това беше важно. Шефовете му решиха, че в прекомерното си старание е оплескал нещата и го заточиха тук, на тоя затънтен остров. Така че сега нетърпеливо очакваше случай, който да му позволи да се върне на по-централно място.

Мюлер се изправи. Беше висок почти метър и осемдесет, косата му все още беше тъмнокестенява, макар че скоро щеше да навърши петдесет. Протегна се, запъти се към прозореца да види какво е времето и в този момент телефонът иззвъня.

Вдигна слушалката.

— Ало?

Обаждаха се от някъде извън града — позна по пращенето.

— Капитан Мюлер? Обажда се Шрьодер, пристанищният офицер в Гранвил.

 

 

Десет минути по-късно той стоеше до прозореца, загледан в мрака. На вратата се почука. Обърна се, отиде до бюрото си и седна.

Двамата мъже, които влязоха, бяха цивилни, също като Мюлер. Полицаите избягваха да носят униформи, когато не се налагаше. Единият беше як набит мъж със славянски скули и тъмносиви очи — инспектор Вили Клайст, заместникът на Мюлер, също прехвърлен от Гестапо и също бивш следовател в хамбургската полиция. Познаваха се от години. Другият беше доста по-млад, русокос, синеок, с тънки устни. У него имаше нещо, перверзно жестоко, но пред Мюлер се държеше подчертано угоднически. Това беше сержант Ернст Грайзер, прехвърлен преди шест месеца тук от армейската военна полиция.

— Става нещо интересно — съобщи им Мюлер. — Обади ми се Шрьодер от Гранвил. Един щандартенфюрер от SD, някой си Фогел, се е появил на кея с някаква млада французойка и поискал да бъде прехвърлен в Джърси. Жената я качили на „Виктор Юго“, а той пристига с Дитрих на S 92.

— Но как така, господин капитан? — попита Клайст. — Не сме получавали никакво съобщение. С каква цел идва?

— Лошата новина е — продължи Мюлер, — че имал специално пълномощно от райхсфюрер Химлер. Според Шрьодер било парафирано и от фюрера.

— Боже мой! — промълви Грайзер.

— Така че, приятели, гответе се да го посрещаме. Ернст, нали щяхте да проверявате пътниците, веднага щом конвоят влезе в Сент Елие? — обърна се той към Грайзер.

— Да, господин капитан.

— Е, добре. Ние с инспектор Клайст ще дойдем с вас. По каквато и причина да идва тук, искам да бъда в течение на нещата. И така, до по-късно.

Те излязоха, а той запали цигара и се приближи до прозореца. Обзе го вълнение, каквото не беше изпитвал месеци наред.

 

 

Минаваше единайсет. Хелън де Вил отнесе подноса в стаята си по задното стълбище, което започваше от кухнята. Никой от офицерите не го използваше — придържаха се стриктно към своето крило на дома. Но все пак беше предпазлива. На подноса имаше само една чаша. И всичко беше за един човек. Така де, ако иска да вечеря в стаята си, това си е нейна работа.

Влезе в спалнята, заключи след себе си, отиде до библиотеката, отвори тайната врата и я затвори след себе си, преди да тръгне нагоре по тясната стълба.

Келсоу седеше на леглото, подпрян на възглавници, и четеше на светлината на една газена лампа. Дървените капаци на прозореца бяха затворени и тежката завеса беше спусната.

Той вдигна поглед и се усмихна.

— Какво ми носите?

— Не е кой знае какво. Чай, но поне е истински, и сандвич със сирене. Само да не ви хареса! Напоследък си правя сиренето сама. А вие какво четяхте?

— Една от книгите, които ми донесохте. Елиът. „Четирите квартета“.

— И вие, инженерът, четете поезия? — Тя приседна на ръба на леглото и запали една от цигарите, които й беше дал Галахър.

— Някога определено нямах интерес към такива неща, но тази война… — Той сви рамене. — Както повечето хора и аз търся отговори, лутам се. „В моя край е моето начало“, казва поетът. Но какво става между началото и края? И какъв е смисълът му?

— Е, ако някога разберете, не забравяйте да ми го кажете. — Тя забеляза на нощното шкафче снимката на жена му и дъщерите му и я взе в ръка. — Често ли мислите за тях?

— Непрестанно. Те са всичко за мен. Бракът ми беше наистина чудесен. Всичко беше толкова просто — никога не съм искал нищо повече. А после започна тази проклета война и обърка всичко.

— Да, тя има лошия навик да прави така.

— И все пак не мога да се оплача. Имам удобно легло, прилична храна, и дори газената лампа придава на нещата романтична атмосфера.

— В тази част на острова токът спира точно в девет часа — обясни му тя. — И познавам хора, които биха се радвали да имат тази газена лампа.

— Наистина ли нещата са толкова зле?

— Разбира се, че са зле. — В гласа й прозвуча гневна нотка. — Какво, по дяволите, очаквате? Имате късмет, дето изобщо пиете тази чаша чай. Другаде на острова щяхте да пиете някакъв долнокачествен заместител от листа на пащърнак или къпини. А ако опитате кафето от жълъди… Е, не е от най-прекрасните изживявания.

— А храната?

— Просто щеше да ви се наложи да привикнете на много по-малко. Същото е и с тютюна. — Тя посочи цигарата си. — Това си е чисто черноборсаджийство. Вярно, можеш да си доставиш всичко, но трябва да познаваш когото трябва или да плащаш добре. Тукашните богаташи все още си живеят чудесно. Само дето банките оперират с райхсмарки наместо с лири. — Тя се усмихна: — Искате ли да ви кажа как всъщност се чувстват хората в Джърси под окупация?

— Би ми било интересно.

— Отегчени. — Тя изтупа възглавниците му. — А сега ще сляза да си легна.

— Утре е великият ден — въздъхна той.

— Да, ако вярваме на съобщението, което донесе Савари. — Тя вдигна подноса. — Опитайте се да поспите.

 

 

Орсини бе предоставил каютата си на Сара. Беше наистина много тясна. Имаше шкаф, умивалник и тясна койка. Беше горещо и задушно, люкът беше затъмнен и от шума на боботещите машини я заболя глава. Тя легна на койката, затвори очи и се опита да се отпусне. Корабът сякаш се люшна. Струваше й се, разбира се. Тя седна на койката и в този момент избухна експлозия.

Оттук нататък нещата ставаха като насън. Корабът застина, всичко сякаш потъна в очакване, сетне се разнесе нов страшен удар. Този път потрепериха и стените. Сара изкрещя, опита се да стане, но подът се наклони, тя се строполи и се блъсна във вратата. Чантичката й падна от нощното шкафче на пода до нея. Механично я вдигна и натисна дръжката на вратата, но тя не се отваряше. Заблъска отчаяно и вратата се отвори толкова рязко, че тя политна към отсрещната стена.

На прага с обезумяло лице стоеше Орсини.

— Побързайте! — нареди той. — Нямаме време за губене!

— Какво става? — попита тя, но той я сграбчи за ръката и я повлече след себе си.

— Нападнаха ни. Улучиха ни две торпеда. Имаме броени минути. Това старо корито ще потъне като камък.

Качиха се в салона. Нямаше жива душа. Той съблече шубата си и й я подаде:

— Облечете това.

Тя се поколеба, внезапно осъзнала, че все още стиска в ръка чантата си, после облече шубата и пъхна чантата в един от широките й джобове. Той грубо навлече през главата й една спасителна жилетка и я завърза. После сам си сложи една и я поведе към палубата с лодките.

Тук цареше неописуемо объркване. Моряците се опитваха да спуснат лодките, а над тях артилеристите стреляха в мрака. В отговор към тях като дъга полетяха снаряди и пометоха мостика, от който Савари крещеше заповедите си. Той извика уплашено и скочи през парапета върху балите сено долу. На няколко ярда в една от спасителните лодки избухна снаряд.

Орсини накара Сара да залегне зад един чувал с въглища. В същия миг се разнесе нова експлозия, този път вътре в кораба. Част от палубата на кърмата се вдигна нагоре и в нощта изригнаха пламъци. Целият кораб се наклони към пробойната, товарът взе да се свлича по палубата, чувалите с въглища и балите сено започнаха да се плъзгат към перилата.

Невъзможно беше да се спусне дори и една-единствена лодка — толкова бързо стана всичко. Хората начело със Савари вече скачаха зад борда. Орсини изгуби равновесие. Сара падна по гръб, усети как се смъква по хлъзгавата палуба, а после перилото сякаш потъна надолу и тя падна във водата.

 

 

Броени секунди след първата експлозия миноносецът рязко увеличи скоростта си. Дитрих се взираше в мрака през нощния бинокъл. Мартино едва не изгуби равновесие от внезапното увеличаване на скоростта и мрачно се вкопчи в парапета.

— Какво става?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Дитрих. После на около петстотин ярда от тях лумнаха пламъци и той насочи бинокъла към „Виктор Юго“. Зад светлината се мерна тъмна сянка, а после още една.

— Британски торпедоносци. Улучили са „Виктор Юго“.

Той даде бойна тревога и грозният звук на сирената се извиси над ръмженето на моторите „Мерцедес Бенц“, които увеличиха оборотите до пълна мощност. Екипажът вече тичаше по местата си. Двете оръдия откриха огън, траекториите на трасиращите снаряди разкъсаха мрака.

Но Мартино можеше да мисли единствено за Сара. Той сграбчи Дитрих за ръкава:

— А хората от кораба? Трябва да им помогнем!

— По-късно! — отблъсна го Дитрих. — Знам си работата, не ми се бъркайте.

 

 

Сара отчаяно махаше с ръце и се опитваше да се отдалечи колкото може повече от „Виктор Юго“, който бързо потъваше. При кърмата над водата се появи петно горяща нафта и хората с всички сили се стремяха да изплуват от него, но то неумолимо се разпростираше. Пламъците застигнаха един от мъжете, който изкрещя и се изгуби.

Беше й трудно да се движи — спасителната жилетка и шубата, и без това обемисти, бързо подгизнаха. Сега, когато студът започна да пронизва краката й, тя разбра защо Орсини я беше накарал да облече шубата. Но къде ли беше той? Тя се завъртя и се опита да различи омазаните с нафта лица. Единият от торпедоносците зави покрай кърмата на „Виктор Юго“ и мощната вълна издигна над водата някои от падналите в морето. Затрака картечница. Някаква ръка я сграбчи отзад за спасителната жилетка, тя се обърна и видя Орсини.

— Давай натам, кара. Слушай ме.

Навред се носеха останки от кораба, балите сено от палубата се поклащаха над водата. Той я повлече към една от тях и двамата се уловиха за въжетата.

— Какви бяха тия? — задъхано попита тя.

— Торпедоносци.

— Британски ли?

— Може и да са френски или холандски. Всички са на база във Фолмут.

Мракът отново бе разтърсен от мощно ръмжене. Един торпедоносец си запроправя път през хората и останките от кораба и водата се разпени от картечни откоси. Трасиращ снаряд очерта огромна блестяща арка, а после избухна осветителен снаряд и миг по-късно парашутна ракета освети всичко като сред пладне.

Двата торпедоносеца побързаха да се скрият в мрака, а миноносецът се спусна да ги преследва.

— Дръж ги тия копелета, Ерих! — закрещя Орсини.

Сара едва не извика заедно с него. „Боже мой, как можех да си загина! И то от ръцете на своите!“ Хвана се за въжето и задъхано попита:

— Защо им трябваше да правят това? Защо стреляха с картечници по хората във водата?

— Войната, кара, е мръсна работа. Тя подлудява всички. Държиш ли се?

Наблизо се носеше някакъв капак, той доплува до него и го избута към нея.

— Да се опитаме да те покачим върху това.

С много мъка тя най-сетне успя да се покатери.

— Ами ти?

— На мен ми е достатъчно да се държа — и той се засмя: — Не се притеснявай, и друг път съм падал в морето. Но съм късметлия, тъй че дръж се за мен.

В този миг тя си спомни за пролетния панаир, за циганката Зара и предсказаната среща между огъня и водата. Засмя се уморено.

— Добре ли си? — попита той.

— Чудесно. По това време на годината няма по-прекрасно място за ваканция от Ламаншските острови. Особено пък за морски бани — и за свой ужас осъзна, че е изрекла всичко това на английски.

Той озадачено вдигна поглед към нея, както се държеше над водата, и после каза на великолепен английски:

— Казах ли ти, че съм учил в Уинчестър? Баща ми смяташе, че само в английско училище ще мога да получа основата, която ми е нужна. — Той се разсмя. — О, толкова обичам да се оказвам прав! Още от първия момент си знаех, че у теб има нещо необичайно. — И отново се засмя, още по-възбудено. — Което ще рече, че има нещо необичайно и у прекрасния щандартенфюрер Фогел.

— Престани, моля те! — отчаяно промълви тя.

— Не се тревожи, Сара, влюбих се в теб още от мига, когато застана на вратата на оная барака, там на кея. Харесваш ми ти, а не те — които и да са. А ние италианците сме много искрен народ.

Той се закашля, заизтрива нафтата от лицето си и тогава тя се пресегна и го улови за ръката.

— Ти ми спаси живота, Гуидо.

Разнесе се звук на двигател, работещ на ниски обороти. Той погледна през рамо, видя, че към тях се приближава един траулер от охраната на конвоя и отговори:

— Да, щастлив съм, че може би наистина го спасих.

Миг по-късно от борда на траулера им хвърлиха въжена стълба и двама немски моряци слязоха, поеха Сара и я измъкнаха нагоре. Гуидо ги последва и се строполи на палубата до нея.

От мостика се спусна млад лейтенант и забърза към тях.

— Гуидо, ти ли си? — каза той на немски.

— Самият аз, Бруно — отвърна Гуидо, също на немски.

— А вие, фройлайн? Добре ли сте? Веднага трябва да ви отведем в каютата ми.

— Това е мадмоазел Латур, Бруно. Тя не знае немски — обясни му Гуидо на френски, усмихна се на Сара и й помогна да се изправи.

— А сега да слизаме надолу.