Джак Хигинс
Нощта на лисицата (5)

4.

Хелън де Вил се изкачи по коларския път, който стигаше до плажа, и пое пряката пътека по стръмния бряг през боровете. Беше силна и жилава жена и в това нямаше нищо чудно — след четирите години вражеска окупация и оскъдните хранителни дажби бе отслабнала с почти четиринайсет килограма. Често се шегуваше, че така си е възвърнала моминската фигура — една неочаквана награда за четирийсет и две годишната й възраст. И както повечето хора на острова, поради липсата на кола и на системен обществен транспорт беше свикнала всяка седмица да изминава пеш големи разстояния.

Застана в края на гората и се огледа. Къщата на Де Вил не беше от най-големите на острова. Била е някога, в славните дни на фамилията, но в края на миналия век едно от крилата изгоряло. Беше много стара, изградена от потъмнял с годините местен гранит. От двете страни на входа започваха две редици френски прозорци, с гранитен парапет пред тях.

Хелън забави крачка, понеже зърна в двора един седан морис — от ония, които враговете бяха реквизирали. Вече две години при нея квартируваха немски морски офицери. Идваха и си отиваха, понякога оставаха само за една-две нощи, когато миноносците на Пета ескадра пускаха котва в Гърнси.

Но повечето бяха постоянни. Бяха все млади офицери, от различни флотски части на пристан в Джърси. Войната взимаше своите жертви. В зоната на Ламаншските острови те често се сражаваха с британските торпедоносци, а и Кралските военновъздушни сили редовно, дори и нощем, нападаха конвоите за Гранвил, Сен Мало и Шербург. Хора загиваха, други оцеляваха. И в момента, когато тя тръгна да прекосява моравата, вратата се отвори и един от мъжете излезе.

Носеше бял пуловер, стара полушубка, моряшки ботуши и стискаше в ръка вълнена торба. Под зацапаната с петна от морска сол моряшка барета предизвикателно красивото му лице сияеше в усмивка. Сякаш рицар, дошъл направо от шестнайсети век. На баретата си носеше бяла лента, по обичайния маниер на германските командири на подводници. Но лейтенант Гуидо Орсини не спазваше никакви установени норми. Той беше италианец, прехвърлен в германския военноморски флот просто защото когато италианското правителство капитулира, той попадна на неподходящо място в неподходящ момент. И Хелън де Вил отдавна се бе примирила, че изпитва към него истинска привързаност.

— Здравей, Гуидо.

— Хелън, кара миа! — изпрати й той въздушна целувка. — Аз както винаги тръгвам последен.

— Накъде си днес?

— Към Гранвил. Много ще е весело в тая мъгла. Но пък от друга страна, тя ще държи и томитата^[1] у дома. Връщаме се утре. Ще слизаш ли към Сент Елие? Мога да те закарам.

— Не, благодаря. Търся Шон.

— Добрия стар генерал ли? Преди по-малко от десет минути го видях да излиза от южния хамбар с брадва в ръка. Тръгна към вилата си. До утре. Трябва да изхвърчам. Чао, кара!

Мина през портичката в парапета и миг по-късно моторът на мориса избръмча. Хелън прекоси двора, излезе през една порта в полето и забърза по пътя към дърветата. Вилата на Шон Галахър се намираше в падината до едно поточе. Хелън вече го виждаше — той цепеше дърва по стари кадифени панталони и ботуши за езда, с навити ръкави, които откриваха мускулестите му ръце.

— Шон! — викна тя, препъна се и едва не падна.

Той отпусна брадвата, изви глава, отметна от очите си кичур червеникавокестенява коса и погледна към нея, после захвърли брадвата и се пресегна да я подхване, тъй като тя отново залитна.

 

 

Шон Мартин Галахър беше петдесет и две годишен, поданик на Ирландската република, която в тази война официално пазеше неутралитет. Роден бе в Дъблин през 1892 година. Баща му, професор по хирургия в Тринити Колидж, години наред не проявявал никакъв интерес към жените, докато при една професионална визита в Джърси, вече петдесетгодишен, не срещнал младата медицинска сестра Рут Льоброк. Само за месец се оженили и я отвел в Дъблин.

Следващата година тя починала при раждането и синът им Шон израсна, прекарвайки дългите лета в Джърси с дядо си и баба си, а останалото време — в Дъблин с баща си. Амбицията на Шон бе да стане писател, така че завърши литература в университета на баща си — Тринити Колидж. Но животът му отреди да бъде воин, тъй като веднага щом завърши колежа, започна Първата световна война.

Постъпи в полка на Ирландските стрелци, където по традиция служеха много хора от Джърси, и през 1918 година се оказа двайсет и шест годишен майор ветеран — два пъти раняван, с медал за храброст, получен след битката при Сома. Но както обичаше да казва, в действителност военният му опит започна едва след това, в ИРА, когато воюваше под командата на Майкъл Колинс в графство Майо.

Договорът с британското правителство, който сложи край на конфликта през 1922 година, всъщност бе само прелюдия към една жестока и кръвопролитна гражданска война, която противопостави крилото на ИРА, непризнаващо договора, на другите, които избраха страната на правителството на свободна Ирландия под ръководството на Колинс. Шон Галахър застана на страната на новото правителство и на трийсет години се видя с генералски пагони. Подвизаваше се из Западна Ирландия и безпощадно преследваше някогашните си другари.

После, когато му омръзна да убива, обиколи целия свят. Харчеше парите, останали от баща му, и когато го прихванеше, написваше по някой странен роман. Най-сетне, през 1930 година, се установи в Джърси. Ралф де Вил му беше приятел от детинство, а в Хелън де Вил отчаяно и безнадеждно се влюби още в мига, когато я видя за пръв път. През 1940 година домът му в Сен Лоран, в сърцето на острова, бе реквизиран от германците. Ралф беше далеч — служеше в британската армия, и Хелън определено имаше нужда от помощник, затова той се пресели във вдовишката къща^[2] на имението. И разбира се, продължаваше да я обича, при това все така отчаяно.

 

 

Движеха се надолу по пътя към брега. Старата каруца навярно бе виждала и по-добри дни, а и грохналият кон едва креташе. Шон Галахър държеше поводите, Хелън седеше до него.

— Ако стане някакъв провал — мрачно се обади, — ако разберат, че помагаш на този човек, няма просто да те затворят. Могат да те разстрелят или да те пратят в някой от ония концентрационни лагери, за които се говори.

— Ами ти?

— Господи, жено! Колко пъти трябва да ти повтарям, че съм неутрален? — Той се засмя дяволито, сивите му очи весело светнаха. — И ако искат дъртият му кучи син Де Валера да си седи кротко в Дъблин, мен ще трябва да ме пипат с кадифени ръкавици. Не забравяй, че след като през Гражданската война гоних ония задници из цяла Ирландия, той със сигурност безкрайно ще се зарадва на новината, че тия тук са решили да ме разстрелят.

Тя избухна в смях:

— Обичам те, Шон Галахър! Колкото и да ми е тежко, с теб винаги ми олеква. — Тя прегърна през раменете дребничкия жилав мъж и го целуна по бузата.

— Да, но само като брат — отвърна той. — Обичаш ме като брат, както често ми повтаряш, тъй че, жено, прибери смахнатите си изблици в джоба и дай да помислим. Значи казал, че е полковник Хю Келсоу, офицер от американската армия, и че се спасил от някакъв кораб, потопен при Девон, така ли?

— Точно така.

— И защо не бивало да попада в ръцете на немците?

— Не знам. Беше почти в безсъзнание, кракът му е ужасно зле, но само като споменах за болница, направо полудя и каза, че е по-добре да го застрелям.

— Мирише на някаква чудесна каша — каза Галахър и насочи коня надолу към потъналия в мъгла плаж.

Цареше тишина. Морето се бе стаило, чуваше се свирката на германския военен влак по линията от Сент Елие за Милбрук, отвъд залива.

Хю Келсоу, все още в безсъзнание, лежеше по корем на пясъка. Шон Галахър го преобърна внимателно, огледа крака му и подсвирна продължително.

— Тоя момък се нуждае от хирург. Ще го пренеса в каруцата, докато е още в безсъзнание. А ти събери колкото можеш повече съчки. И по-бързо.

Тя изтича по брега, а той повдигна Келсоу с лекота — беше смайващо силен за ръста си. Келсоу изстена, но не дойде на себе си. Ирландецът го намести върху чувалите в каруцата.

После се огледа. Хелън се задаваше с наръч съчки.

— Покрий го с тях, докато аз се оправя с лодката.

Спасителният сал все още се поклащаше в плитчините. Той нагази във водата и го извлече на пясъка. Погледна вътре, измъкна неприкосновения запас, после извади автоматичен нож и рязко го заби. Въздухът излезе със свистене, платът се набръчка, той го сгъна, отнесе го до каруцата и го напъха зад ритлата.

Хелън се приближи с нов сноп съчки, които разхвърля върху предишните.

— Стигат ли?

— Май стигат. Ще спра при пасбището и ще скрием лодката в изсъхналия дънер. Да тръгваме.

Потеглиха. Хелън седна на капрата, а Шон поведе коня. Внезапно някъде отпред се разнесе смях, излая куче. Ирландецът спря да запали една от ужасните си френски цигари.

— Не се страхувай — успокои я той.

Първо се появи кучето, великолепно животно вълча порода, което изръмжа заплашително, но разпозна стария си приятел Галахър и го близна по ръката. После се приближиха двама германски войници в сиво-зелени униформи, с каски и карабини през рамо.

— Гутен морген, хер генерал — угоднически се обадиха те.

— Добро утро и на вас, безмозъчни педерасти — отвърна Галахър с най-дружелюбна усмивка и отмина с поводите в ръка.

— Шон, ти съвсем си се побъркал — прошепна Хелън.

— Ами! Тия двамата не отбират думица английски. Но само да бяха надникнали в каруцата, щеше да настане голяма веселба.

— Къде отиваме? — попита тя. — В момента у дома няма никого.

Помежду си винаги го наричаха така, никога не казваха къщата.

— И госпожа Вибърт ли я няма?

— Дадох й почивен ден. Нали племенницата й роди миналата седмица.

— Лошо момиче — отбеляза Галахър. — А мъжът й воюва някъде там в британската армия. Какво ли ще си каже, горкият, като се върне у дома и завари едно едричко момченце със сини очички и руса косица на име Фриц?

— Не бъди жесток, Шон. Не е лошо момичето. Само малко слабохарактерно. Но понякога хората са толкова самотни.

— На мен ли ми го казваш? — засмя се Галахър. — Но ти и тази седмица май не започна да ме задяваш край плевнята…

— Не се занасяй — отвърна тя. — Все пак къде ще го закараме? Може би в килията?

По време на гражданската война в Англия Чарлс де Вил, тогавашният владетел на имението, бил на страната на роялистите. Той построил под покрива една стая, до която се стигало по тайна стълба от господарската спалня. Стаята останала известна във фамилията като „килията“ и му спасила живота при Кромуел, когато бил издирван за изменничество.

— Не, твърде сложно ще е. Той се нуждае от помощ, и то спешно. Ще го закараме в моята вила.

— А без лекар как ще се оправим?

— Ще повикам Джордж Хамилтън. Сещаш ли се за някой друг, в когото можем да сме сигурни? Подръж сега за малко, докато аз разкарам тая лодка.

Той издърпа сгънатия сал и изчезна между дърветата. Тя остана да чака в горската тишина, заслушана в неспокойното си дишане. Зад нея, под съчките, Хю Келсоу изстена и се обърна.

 

 

Малко преди пладне на Слептън Сендс изплуваха нови тела с отлива. Дъгал Мънро и Картър седяха на завет зад една дюна и закусваха със сандвичи, споделяйки бутилка бира. Войниците обхождаха бреговата линия и от време на време под командата на някой офицер нагазваха във водата, за да извлекат поредния труп. На брега бяха проснати вече трийсетина.

— Някой беше казал, че когато започне война, първата жертва е истината — каза Мънро.

— Прекрасно разбирам какво искате да кажете, сър — отвърна Картър.

Млад американски офицер се приближи и отдаде чест.

— Засега няма други, сър. Трийсет и трима от сутринта. Няма и следа от полковник Келсоу. — Той се поколеба. — Ще пожелае ли генералът да присъства на погребението? Няма да отнеме много време.

— Не, благодаря — отвърна Мънро. — Мисля, че ще мога да преживея и без това.

Офицерът отдаде пак чест и се отдалечи. Мънро стана и помогна на Картър да се изправи.

— Хайде, Джак. Нямаме повече работа тук.

— Да, сър.

Картър се подпря на бастуна си, а Мънро застана с ръце в джобовете, огледа морето и внезапно потрепери.

— Какво има, сър? — попита Картър.

— Имах чувството, Джак, че току-що някой премина над гроба ми. Честно казано, мъчи ме някакво лошо предчувствие. Много лошо. Хайде да се връщаме в Лондон.

Той се обърна и тръгна по брега.

 

 

— И така, Бергер, разбрахте ли за какво става дума? — попита Конрад Хофер.

Застанал мирно пред бюрото в кабинета, който командващият в Кампо с удоволствие бе предоставил на фелдмаршала, Хайни Баум се опитваше да не мисли за това, че Ромел стои до прозореца, загледан навън към градината.

— Не съм съвсем сигурен, господин майор. Мисля, че разбирам.

Ромел се обърна.

— Не се правете на глупак, Бергер. Интелигентен мъж сте, а както виждам, и храбрец — и той повдигна с върха на нагайката си Железния кръст първа степен и лентата около левия ръкав с готическите букви. — Виждам на ръката ви маншета на Африканския корпус, значи сме стари бойни другари, така ли? Бяхте ли при Ел Аламейн?

— Не, фелдмаршал. Раниха ме още при Тобрук.

— Добре. Аз съм прям човек, слушайте внимателно. Снощи ме имитирахте чудесно — и външния ми вид, и гласа ми. Много професионално.

— Благодаря.

— Сега искам от вас още едно представление. В петък ще излетите за Джърси, придружен от майор Хофер, и ще прекарате там съботата и неделята. Ще можете ли за това време да изиграете мен пред хората в Джърси? Не искате ли да станете крал за един ден?

— Смятам, че ще мога, хер фелдмаршал — усмихна се Баум.

— Ето, видяхте ли — обърна се Ромел към Хофер. — Както ви казах, благоразумен и интелигентен. Е, Конрад, уточнете подробностите и да тръгваме.

 

 

Вилата беше построена от същия гранит, както и домът. Таванът в широката дневна бе дървен, пред прозореца стоеше маса с шест стола. От другата страна беше кухнята. На горния етаж имаше голяма спалня, килер и баня. Галахър положи Келсоу на мекия дълъг диван в дневната, за да не го качва по стълбите. Американецът все още не бе дошъл в съзнание, генералът измъкна портфейла му и го отвори. Намери лична карта, две-три снимки на някаква жена с две девойки, очевидно семейството му, и няколко писма, които бяха толкова лични, че Галахър ги пъхна обратно. Чуваше как от кухнята Хелън говори по телефона. Келсоу отвори очи, плъзна безизразен поглед наоколо, после видя портфейла си в ръката на Галахър и немощно се пресегна към него.

— Кой сте вие? Върнете ми го.

Хелън влезе, седна на дивана и постави ръка на челото му.

— Всичко е наред. Само не се вълнувайте. Целият горите. Помните ли ме? Аз съм Хелън де Вил, спомняте ли си?

Той кимна немощно.

— Жената от плажа.

— А това е приятел, генерал Шон Галахър.

— Тъкмо преглеждах документите му — обясни й Галахър. — Личната му карта се е поизмокрила, ще я извадя да изсъхне.

— Нали не сте забравили къде се намирате? — обърна се Хелън към Келсоу.

— В Джърси. — Той се усмихна едва-едва. — Бъдете спокойни, все още не съм си изгубил разсъдъка. С малко повече усилия мога и да мисля.

— Добре тогава, слушайте — рече Шон Галахър. — Кракът ви наистина е зле. Имате нужда от болнични грижи и от добър хирург.

Келсоу поклати глава.

— Невъзможно. Вече казах на дамата — никакви германци. По-добре да ме застреляте, отколкото да попадна в ръцете им.

— Защо? — рязко попита Шон Галахър.

— Тя ви нарече генерал. Такъв ли сте наистина?

— Някога бях, в ирландската армия. А миналата война се бих за Великобритания. Какво значение има това?

— За мен има.

— Добре тогава. От кои войски сте?

— От инженерните. По-точно от десантните инженерни части. Разчистваме терена за бреговите десанти.

В този момент на Шон Галахър разбра всичко.

— Има ли това някаква връзка с предстоящото настъпление?

Келсоу кимна.

— Да, то ще бъде скоро.

— Сигурно, това не е тайна за никого — каза Галахър.

— Да, но аз знам кога и къде. И ако германците успеят да изтръгнат това от мен, можете ли да си представите какво ще стане? Ще съсредоточат всичките си сили. И никога няма да стъпим на брега.

Беше крайно възбуден, по челото му изби пот. Хелън с успокояващ жест го застави да се отпусне на дивана.

— Всичко ще бъде наред, обещавам ви.

— Ще дойде ли Джордж Хамилтън? — попита Галахър.

— Нямаше го. Казах на икономката му, че искаш спешно да го видиш. Обясних й, че си си наранил крака и може би ще имаш нужда от един-два шева.

— Кой е тоя Хамилтън? — запита Келсоу.

— Лекар — отвърна Хелън. — Добър приятел. Скоро ще дойде да прегледа вашия крак.

Келсоу отново го втресе.

— Сега имаме да решаваме по-важни неща. Трябва да се свържете с хората от местната съпротива. Кажете им спешно да установят връзка с Лондон и да уведомят разузнаването, че съм тук, за да се опитат да ме измъкнат.

— Но в Джърси няма съпротивително движение — рече Хелън. — Тоест има много хора, които не желаят окупацията и правят всичко възможно, за да усложняват живота на немците, но ако имате предвид, да речем, френската съпротива, нямаме нищо такова.

Келсоу я изгледа озадачено и Галахър поясни:

— Този остров е приблизително пет на десет мили. Има около четирийсет и пет хиляди жители, един сравнително голям пазарен център и това е всичко. Смятате ли, че тук може да съществува истинско съпротивително движение? Нямаме планини, в които да се крием, нямаме къде да бягаме. Просто няма.

С известно затруднение Келсоу проумяваше всичко това.

— Значи няма съпротива. А някакво радио?

— Абсолютно никаква връзка с Лондон — отвърна му Галахър.

— А с Франция? — вече с отчаяние попита Келсоу. — С Гранвил? Със Сен Мало? Нали са само на няколко часа оттук по море? По тия места все трябва да има някаква част на френската съпротива.

Настъпи многозначителна пауза, после Хелън се обърна към Галахър:

— Савари може би ще успее да се свърже в Гранвил. Той сигурно знае с кого.

— Така е.

— Когато се връщах от плажа, Гуидо тъкмо излизаше — продължи тя. — Каза ми, че следобед плават за Гранвил. Ще се възползват от мъглата. — Тя погледна часовника си. — Отливът ще е чак по пладне. Можеш да вземеш пикапа. Ония чували с картофи трябва да се закарат в Сент Елие, във военния склад и на пазара.

— Добре де, убеди ме — каза Галахър. — Но доколкото познавам Савари, той едва ли ще се съгласи да има нещо общо с всичко това. Което значи, че ще трябва да им пиша, а това е дяволски рисковано.

— Нямаме друг избор, Шон — каза простичко тя.

— Мисля, че си права — засмя се Галахър. — Божичко, какви неща върша за Англия! Ти се грижи за нашия приятел. Ще се върна веднага, щом мога.

Той вече беше на вратата, когато тя го спря:

— И още нещо, Шон!

— Какво? — обърна се той.

— Не забравяй да караш от дясната страна на пътя.

 

 

Това беше стара шега, но не съвсем неуместна. Едно от първите неща, които направиха германците, веднага щом окупираха Джърси, беше да променят движението от ляво на дясно. За четири години Галахър все още не бе успял да свикне, макар и да не караше особено често. Позволиха им да запазят стария форд, тъй като имението Де Вил доставяше на германската армия картофи и други зеленчуци. Въпреки това бензиновите дажби ги принуждаваха да използват колата само два-три пъти седмично. Галахър правеше доколкото може икономии, изключваше мотора по нанадолнищата, а и винаги можеше да се намери малко бензин на черно, стига да познаваш когото трябва.

Той прекоси живописното градче Сент Обен и продължи покрай залива към Бел Роял и Сент Елие. Премина край няколко бункера, около които се мотаеха войници, но в града централният булевард пустееше. Един от френски влакове, прехвърлени от германците, го задмина преди Милбрук и това беше единственият признак на живот, докато не стигна до хотела. Погледна часовника си. Почти единайсет. Имаше достатъчно време да се види със Савари, преди „Виктор Юго“ да отплава за Гранвил, и той зави наляво по улица „Глосистър“ към пазара.

Не се виждаха почти никакви хора, може би поради лошото време. Аленочервеният нацистки флаг със свастиката висеше отпуснато във влажния въздух над покрива на общината. На немски общински съвет е ратхаус. И съвсем естествено местните жители кръстиха сградата „плъхов дом“^[3].

Паркира на Биърфорд Стрийт, пред самия пазар. Той беше почти пуст, виждаха се само неколцина купувачи и тук-таме по някой германски войник. Самият пазар официално беше затворен, работеше само по два часа в събота следобед. Тогава идваха доста хора с отчаяната надежда да намерят нещо за ядене.

Галахър измъкна от колата два чувала картофи. Повечето сергии на стария викториански пазар бяха празни, но все пак имаше един-двама души. Той тръгна направо към другия край, където един едър веселяк с дебел пуловер и каскет подреждаше в спретнати редици ряпа под табела с надпис: Д. Шевалие.

— Днес стоката шведска ли е? — запита Галахър, когато дойде до него.

— Ще ви хареса, генерале — отвърна Шевалие.

— На мен ли го казваш? Оня ден госпожа Вибърт ми поднесе на закуска шведски мармалад. — Галахър потръпна. — Още ми се гади. Нося ти два чувала компир.

Очите на Шевалие светнаха.

— Знаех си, че няма да ме забравите, генерале. Дайте ги отзад.

Галахър ги дотътри до задния вход, а Шевалие отвори един шкаф и измъкна стар платнен чувал.

— Четири франзели бял хляб.

— Боже господи! — каза Галахър. — Кого си претрепал?

— Четвърт фунт китайски чай и един свински бут. Добре ли е?

— Голяма работа си! — отговори Галахър. — До следващата седмица.

Поредната му спирка беше военният склад на Уесли Стрийт. По принцип това беше гараж и вътре бяха паркирани пет-шест камиона. Нямаше никого освен един дебел фелдфебел на име Клингер, който седеше в остъклената будка и ядеше сандвич. Той махна с ръка, отвори вратата и слезе по стъпалата, оживено поздравявайки:

— Хер генерал!

— Божичко, Ханс, май добре си хапваш — провикна се Галахър на безупречен немски и го смуши в издутия търбух.

Клингер се засмя:

— Животец. Ние, старите фронтоваци, трябва да се спогаждаме, хер генерал. Имате ли нещо за мен?

— Два чувала картофи за официалната доставка.

— Друго?

— И един за теб, ако те интересува.

— А в замяна?

— Бензин.

Германецът кимна:

— Една петгалонова туба.

— Две петгалонови туби.

— Генерале! — Клингер се обърна към една редица трофейни туби от английската армия, грабна две и ги занесе във фургона. — Ами какво ще стане, ако ви издам? Доста сте непредпазлив.

— Затвор за мен и веселие за теб — отвърна Галахър. — Разправят, че на Руския фронт било безкраен празник по това време на годината.

— Бива си ви, както винаги! — Клингер измъкна трите чувала от пикапа. — Ще ви спре някой патрул за проверка на горивото и ще открият, че бензинът ви не е с цвета, който трябва.

— О, приятелю, не ти ли казах, че аз съм вълшебник? — и Галахър подкара нататък.

Военният бензин беше оцветен в червено, дажбите за селскостопански нужди — в зелено, а лекарите се радваха на розов оттенък. Клингер обаче не знаеше, че е достатъчно бензинът да се прецеди през филтъра на един от противогазите, които раздадоха на цялото население в началото на войната, за да изчезне оцветяването. Малко зелена боя след това превръщаше военния бензин в селскостопански.

Въпросът беше да се оцелее. Островът беше с дълга история и Льоброковската половина на Галахър страстно се гордееше с това. През вековете хората тук бяха преживели какво ли не. На минаване пред хотел „Пом д’Ор“, където се бе настанил немският флотски щаб, той вдигна поглед към нацисткото знаме, което висеше над входа, и тихо промърмори:

— Скоро ще ви изметат оттук, мръсни копелета, и пак ще дишаме свободно!