Хавиер Моро
Червеното сари (44)

43.

Пет месеца след атентата Избирателната комисия обяви провеждането на местни избори в Амети и отново прозвуча хорът от гласове. Хорът, който призоваваше Индира след смъртта на Неру и Раджив след смъртта на брат му, сега призоваваше Соня. Бивши съпартийци на мъжа й се обадиха на министър-председателя с настояване да я убеди да cе кандидатира в Амети на мястото на Раджив. Знаеха, че между Соня и хората от този избирателен район съществува особено силна връзка. Ласкателството достигна невероятни граници — един член на партията заяви най-безсрамно: „Ако Соня иска да носи обувки, направени от моята кожа, бих й я предоставил без колебание“. Семейството изгуби търпение. „Какво си мислят тези партийци? — възкликна Приянка извън себе си от гняв. — Че трябва отново да жертваме живота си? Стига вече с тази политика!“^[1] Струваше им се нелепо, че равновесието на страна е почти един милиард жители може да зависи от една италианска вдовица, но така мислеше правителството и ръководството на партията.

Изпробваха нови методи, за да я склонят. Правителството на Рао реши да отпусне дарение от десет милиона рупии, платими в срок от пет години, на фондацията „Раджив Ганди“, сякаш по този начин искаше да компенсира загубата на съпруга. Соня се ядоса още повече и изпрати писмо на Рао: „Благодаря лично на Вас и на колегите Ви за това щедро предложение, но би било по-добре правителството да изработи собствени хуманитарни проекти и програми и да ги финансира директно, почитайки по този начин паметта на съпруга ми“.^[2] Само че поводът за скандал вече беше поднесен. Веднага щом новината за предполагаемото дарение стана публично достояние, опозицията се нахвърли срещу това, което наричаше Rome Raj — „римско кралство“: „Правителство, което може да открадне от бедните десет милиона руини, за да ги даде на семейството на Раджив Ганди, е способно на всичко“.

Уморена от толкова машинации и манипулации, от този нов и ненужен скандал, който опозицията използваше с наслада, от натиска, който упражняваха върху нея, без да зачитат дори скръбта й, от пресата, която непрекъснато правеше догадки за предполагаемата й роля, Соня реши да се вслуша в съвета на децата си и да прекара известно време в Европа и Съединените щати. Пътуването й помогна да се откъсне от шумната Индия, да си почине психически и да подреди мислите си. Беше твърдо решена да съхрани наследството на Раджив, без да влиза в тресавището на политиката. Но дали това беше възможно?

* * *

Когато се върна, полицията й съобщи, че е идентифицирала авторите на убийството на Раджив. Разследването бе станало възможно благодарение на героичната работа на един местен фотограф от Срипирумбудур — млад човек на име Харибабу. В онази зловеща нощ репортерът беше чакал с нетърпение пристигането на лидера. Веднага щом Раджив слезе от белия „Амбасадор“, Харибабу го беше бомбардирал със светкавиците си толкова настойчиво, че телохранителя Пралип Гупта му направи жест да престане да досажда. Фотографът обаче не смяташе да пести лента и продължи работата си. Кой знае кога пак лидер от ранга на Раджив щеше отново да дойде на това затънтено място? Тази негова упоритост му костваше живота. Тялото на Харибабу беше разкъсано от взривната вълна и се намираше на двайсет метра от мястото, където бе стоял. Сред димящите останки от взрива откриха фотоапарата му, като по чудо останал невредим. Когато проявиха лентата, която намериха в него, на нея се появиха последните лица, които Раджив бе видял, и сред тях беше това на Дхану, терористката камикадзе.

— Разгледайте внимателно снимката — каза й началникът на полицията. — Това е убийцата на мъжа ви.

Ръцете на Соня се изпотиха, когато взе снимката. Беше толкова разстройващо да види лицето на човека, който й бе сторил толкова зло. Ако се абстрахираше от случилото се, лицето на убийцата изглеждаше съвсем нормално. „Как е могла да извърши подобна жестокост?“ — питаше се Соня, докато я гледаше втренчено, сякаш търсеше някакъв външен белег за злостта й, сякаш можеше да проникне в ума й, да изследва душата й, да отгатне защо е решила да го убие. Полицаят й посочи с пръст лицето на мъж с тъмна кожа, очевидно южняк, който се виждаше в един ъгъл на снимката.

— Екипът за специални разследвания на полицията успя да го идентифицира. Става дума за терорист, известен като Шиварасам, лидер на организацията „Тигри за освобождение на Тамил“. Госпожо, това потвърждава предположенията ни. Мъжът ви е станал жертва на тамилските екстремисти.

— Значи тамилите са го убили, за да отмъстят за военната интервенция на острова?

Полицаят кимна утвърдително.

— Екстремистите са се обърнали срещу него, госпожо, точно като тигър, който се нахвърля върху този, който му дава храна.

Когато се замисли. Соня откри ужасяваща закономерност в смъртните случаи в семейството, сякаш членовете му бяха архитекти на собствената си гибел. Индира бе умряла заради проблем, който Санджай бе породил, създавайки чудовището Пиндранвале, за да контролира сикхите, Раджив бе умрял заради проблем, създаден първоначално от Индира, която години наред беше оказвала подкрепа на Тигрите, та да спечеш гласовете на тамилите в Индия. Нима не беше чувала от Индира, че най-лошото в политиката е да не правиш онова, което смяташ за правилно, от страх да не изгубиш подкрепа? Двамата накрая бяха платили грешката, допусната в момент на слабост, на липса на вяра, грешката да поставяш краткосрочни политически съображения пред дългосрочния общ интерес на страната. А грешките в политиката се заплащаха скъпо. Соня, Приянка и Рахул изтръпнаха при тази мисъл. Това беше най-скъпо струващият урок в живота им.

* * *

За разлика от ИНК, индуистките фундаменталисти бяха много доволни от изборните резултати. Дадоха си сметка, че кампанията за разрушаването на джамията в Айодхя и за построяването на нейно място на индуистки храм, посветен на бог Рама, беше донесла значителни политически дивиденти. Размириците се бяха превърнали в избирателни гласове. Тогава защо да не продължат? През октомври 1991 г. екстремистките индуистки организации, влизащи в състава на БДП, успяха да купят парцелите около джамията. Веднага след това започнаха работите по подготовката на терена. Връх на провокацията беше съобщението, че на 6 декември ще започне строителството на храма. Когато мюсюлманите за протестираха, правителството изпрати в Айодхя комисия, за да прецени ситуацията. При пристигането си комисията завари голяма бетонна площадка, издигната от екстремистите до джамията. Беше грубо нарушение на закона, който след последните сблъсъци беше забранил да се въвеждат всякакви промени. Правителствената комисия беше неприятно учудена, че местното правителство си е затворило очите, но обяснението беше много просто — шефът им беше член на БДП.

Опасявайки се от евентуална ескалация на насилието, министърът на вътрешните работи в Ню Делхи изпрати двайсет хиляди войници, които бяха разпределени в различни казарми, намиращи се на по-малко от час от джамията. По същото време обаче пристигнаха сто хиляди индуистки активисти, предрешени като герои от митологията, с тризъбци, лъкове и стрели, и се разположиха в района. Някои лидери на БДП се позоваваха на мирния и символичен характер на митинга.

— Имаме си собствена охрана! — уверяваха те властите.

Самите власти решиха да не изпращат войниците на 6 декември — датата, обявена за полагането на първия камък на храма. „Не искахме да предизвикваме тълпата“ — щяха да кажат по-късно, когато стана ясно каква огромна грешка са допуснали.

Около джамията имаше само полицаи — недостатъчна, зле мотивирана и още по-зле въоръжена сила, неспособна да обуздае огромното множество. В единайсет и половина преди обед, докато полуголи аскети, покрити с пепел, подемаха песнопения и молитви на бетонната платформа, някои активисти се приближиха със заплашителен вид до джамията. Когато охраната и неколцина полицаи се опитаха да ги спрат, разгорещената тълпа започна да ги замеря с камъни.

— Ще издигнем храма си тук! — викаха активистите.

Един младеж успя да премине през полицаите, изкачи се по стената на джамията и стигна до един от трите й купола. Тълпата прие постъпката му като сигнал за атака. Въоръжени с брадви, кирки и лопати, лавина от активисти се нахвърли върху джамията. Уплашени, полицаите се разбягаха.

Половин час по-късно активистите вървяха по покрива, развяваха оранжеви знамена и крещяха победоносно. Едни хвърляха куки, завързани за въжета, за да ги забият във върха на минаретата, други атакуваха основите с бухалки, чукове и кирки. В два следобед първото минаре падна, а с него и дузина мъже, които рушаха покрива с брадви. Но изглежда, че човешкият живот нямаше значение, важното беше да се заличат символите на съседа мюсюлманин. Час по-късно падна второто минаре, после последното и накрая — централният купол. Само за един следобед паметник, който е бил свидетел на безброй превратности в историята, който в продължение на повече от четиристотин години бе устоял на набезите на мусоните, беше превърнат в строителни отпадъци от едни обезумели фанатици.^[3]

Мнозинството индуисти в страната не бяха съгласни едно малцинство от екстремисти да налага волята си на държавата. Щом силите, които биха могли да попречат на това светотатство, бяха на разположение, защо никой не им заповяда да се намесят? В тези дни на терор мнозина индийци си спомняха за Индира. Мислеха си, че ако тя беше на власт, вероятно това никога нямаше да се случи. Смятаха, че правителството на Нарасимха Рао е проявило нерешителност, за да не бъде възприето като противник на индуистите в страна, където бяха мнозинство.

По време на разрушаването на джамията загинаха шестима активисти, а петдесет бяха ранени. Лидерите на БДП бяха арестувани от полицията и поставени под защитена охрана. Един местен свещеник пожела на Айодхя да се превърне във „Ватикана на Индуистите“ и призова към насилие. „Първата стъпка — добави той — е да изчистим града от малцинствата“. Активистите откликнаха с жар на този боен вик и се впуснаха в истинска оргия на насилие, опожарявайки къщите на мюсюлманите, а после и цели квартали. Скоро насилието се разпространи в цяла Индия. Мюсюлманите излизаха на улиците, нападаха полицейски участъци и подпалваха правителствени сгради. Възбудените тълпи използваха всякакъв вид оръжие — от киселина до пушки, прашки и ножове. Пресата съобщаваше за деца, изгорени живи, за жени, застреляни от упор от полицаи. Призракът на Разделянето отново се беше появил.

Имаше хиляди убити из цяла Индия. Армията въведе вечерен час. Страхът беше парализирал живота в страната. Самолетите не излитаха, влаковете не се движеха. Кошмарът на Неру и на Ганди, този за омразата между етническите общности, се сбъдваше пред смаяните очи на народа, който виждаше как враждебността и подозрителността заместват мирното съжителство между съседи. Мюсюлманските и индуските деца вече не играеха заедно, както го бяха правили в продължение на повече от хиляда години. Родителите им престанаха да общуват помежду си, да се събират. Започнаха да изискват от мюсюлманите да доказват лоялността си към Индия. По време на състезанията по крикет с Пакистан бяха длъжни да поставят националното знаме на фасадите на къщите си и да насърчават индийския отбор. Бяха принудени да се защитават, но в Кашмир, където бяха мнозинство, ролите се смениха. Там мюсюлманските екстремисти подеха джихад срещу общността на индуските пандити, от които произхождаше семейство Неру. Над сто хиляди бяха принудени да се изселят. Двата процеса се подхранваха взаимно, а през това време хората, които не бяха свикнали да се занимават с политика в името на религията и вярата, се питаха: Може ли да се има доверие в правителство, което не е в състояние да защити една древна култова сграда? Може ли да се има доверие в общност, която прогонва по толкова драстичен начин онези, които изповядват друга вяра? „Подобно на трите минарета, които увенчават тази стара джамия, трите стълба на индийската държава — демокрация, светска и правова държава — са изложени на опасността да бъдат съборени от безумието на религиозния национализъм“ — написа Тайм Мегъзин.

* * *

В продължение на три години Соня се затвори в дома си, заета да подреди архива на семейството. Написа трогателна книга за мъжа си, като за тази цел прегледа сто хиляди снимки, петстотин речи и безброй записки. Прекара траурния период сред книги, ръкописи, снимки и документи. Издаде втория том с писма между Неру и Индира.^[4] „Не можеш да се освободиш от семейната традиция — беше написал Неру на дъщеря си от затвора, защото ще те преследва и искаш или не искаш, ще те издигне на някоя обществена позиция, без да си направила нищо, за да я заслужиш. Не е приятно, но трябва да изтърпиш. Макар че в крайна сметка не е лошо да имаш добра семейна традиция. Помага ни да се справим с бъдещето, напомня ни, че трябва да поддържаме жив пламъка и че не можем да се принизяваме и да губим чувството си за достойнство.“ Това писмо не излизаше от ума на Соня. Въпреки че беше написано през друга епоха и при други обстоятелства, ехото му отекваше в нея, защото съдържаше една неоспорима истина.

Случващото се в страната я ужасяваше. Не можеше да се примири, че правителството, чийто министър-председател беше от ИНК, не бе успяло да предотврати трагедията в Айодхя. Беше в пълен разрез с идеите, със самата същност на партията. „Възможно ли е жертвата на Ганди, Индира и Раджив да не е послужила за нищо? — питаше се тя недоумяващо. — Нима цялото това страдание е било напразно?“

На една среща на съвета на фондацията, която носеше името на мъжа й, тя предложи да публикуват декларация, с която да осъдят бездействието на правителството.

— Фондацията е аполитична институция — каза един от членовете на съвета, бивш член на ИНК и стар приятел на Раджив. — Не е необходимо да се произнасяме по политически теми.

Соня поклати глава и отвърна:

— Всички свързват Раджив и останалите членове на семейството със светската държава, с волята да не се смесва политиката с религията. Смятам, че ако не изразим неодобрението си, ще изневерим на традицията на семейството.

— Но ако го направиш, ще се замесиш в политиката. Освен това, ако започнеш да критикуваш действията на партията, ще насърчиш противниците, индуистките екстремисти…

— Тук не става дума за политика. Това е принципен въпрос. Не мога да стоя безучастно пред това, което се случва.

Не възнамеряваше да мълчи, независимо кой беше на власт. Пак повтори, че изхожда от морална, а не от политическа гледна точка. Нима министър-председателят Рао не беше допуснал същата грешка при овладяването на кризата в Айодхя, каквато бяха допуснали Санджай със сикхите и Индира с тамилите? Нима уроците от миналото не служеха за нищо? Беше ясно, че Рао не бе изпратил армията навреме, за да предотврати разрушаването на джамията, с цел да не изгуби електората си. Беше жертвал мира в страната заради краткосрочна изборна облага. Соня не беше съгласна да подкрепя подобна политика, дори тя да е на ИНК.

Не се отказа от идеята си и написа остра декларация, в която посочваше, че голяма част от отговорността носи правителството на Нарасимха Рао. Разрази се истинска политическа буря. „Намесва се в политиката, при това срещу нас?“ — питаха се в правителството. Както можеше да се очаква, опозицията със злорадство наблюдаваше тази вътрешна борба в ИНК, която при това не беше единствената. В партията се разкъсваха едни други, беше истинско гнездо на пепелянки. Индуистките екстремисти им аплодираха.

Соня обаче беше наясно какво прави. Спазването на обещанието да съхрани паметта на мъжа си и на семейството нямаше нищо общо с политическата съдба на съпартийците на Раджив, особено когато нямаше причини да ги подкрепя. Смяташе, че ще е нечестно да стои със скръстени ръце. Споменът за Раджив беше все така жив в паметта й. Всичко, което бе направила в живота, беше заради него. Сега правеше същото и след смъртта му. Той живееше в нея. Беше смисълът на живота й.

Освен това обвиняваше правителството на Рао и в друго. Процесът срещу арестуваните конспиратори нямаше никакви изгледи да започне. В резултат на проведените разпити полицията разкри един грижливо подготвен план за убийството на Раджив. Беше съставен дълбоко в джунглата на Шри Ланка от ръководството на терористичната организация, която беше използвала местни активисти в южната част на Индия, защото тамилите от острова можеха да бъдат разпознати по акцента. Полицията разкри цяла мрежа от поддръжници на терористичната организация, със структура, в която тези, които предоставяха тайните квартири, знаеха само, че се борят за каузата; онези, които бяха по-близо до ръководството, знаеха само, че задачата е да се убие „враждебен на борбата на Тигрите“ политик, и единствено ръководителите знаеха кой е мишената. Тези ръководители се бояха, че ако Раджив се върне във властта, ще изпрати отново индийската армия на острова — нещо, което щеше да им навреди.

Соня и децата й бяха разочаровани и притеснени, че добрата работа, свършена от полицията, може като нищо да отиде на вятъра заради бездействието на съда.

— Изчакай малко, имай търпение — повтаряха й бившите съпартийци на Раджив.

— Бавното правосъдие не е правосъдие… Не го ли знаем всички? — каза Соня, повтаряйки още една фраза, която беше чувала многократно вкъщи от Индира.

— Сега не е моментът да нападаш партията. Толкова е разклатена, че ще бъде фатално. Особено ако ударът идва от теб.

— Нито аз, нито децата ми ще чакаме още дълго.

* * *

Заради ангажиментите си във фондацията Соня пътуваше за пръв път толкова много из страната. Преоткриваше провинциална Индия този път сама и с други очи. Пътуваше по най-различни поводи: било за откриването на Лайфлайн Експрес — влак, превърнат в подвижна болница, в която се извършваха операции на очите — или за да занесе материали за първа помощ на най-пострадалите от размириците райони, да лансира програми за ограмотяване или да открие онкологична болница в някой далечен селски район. И винаги присъствието й привличаше все повече хора, които я посрещаха с въодушевление. Чувстваше се обичана и това й помогна да стане по-общителна, но не с медиите, към които все така изпитваше недоверие, а с жените, с които пиеше чай и разговаряше, както и с децата, които прегръщаше и им раздаваше подаръци. Работата й доставяше дълбоко удовлетворение. Изпълняваше ревностно и успешно стария семеен обет, даден от семейството към бедните в Индия, и го правеше по свой начин.

Но щом беше обвързана с този обет към хората, щом имаше принципи и власт, произтичаща от принадлежността й към семейството на Неру, трябваше ли да мълчи пред некомпетентността и нехайството на властите, независимо от коя партия бяха? Мълчанието не беше ли знак, че одобрява действията на правителството, което бе довело страната до ръба на пропастта?

На 20 август 1995 г., рождената дата на Раджив, Соня, уморена да чака, разтревожена от разрастването на сблъсъците между етническите общности, реши да каже публично какво мисли и го направи в Амети. Десет хиляди души викаха екзалтирано в хор: „Соня, спаси страната!“, докато тя се изкачваше бавно по стълбата към подиума с глава, покрита с края на сарито. Ръцете й трепереха от притеснение и изглеждаше неуверена, за разлика от Приянка, която поздравяваше усмихната хората.

— Мамо, виж колко хора има! Не мислиш ли, че трябва да ги поздравиш?

Соня я послуша и вдигна ръка. Оглушителните възгласи на хората й вдъхнаха смелост. Застанала заедно с Приянка на подиума, тя даде воля на гнева си. „От четири дълги години правителството не успява да арестува и да изправи пред съда убийците на мъжа ми — заяви тя на почти перфектен хинди. — Щом предварителното следствие за убийството на един министър-председател се бави толкова много, какво би се случило с един обикновен гражданин, който чака решение на съда? Навярно разбирате какво изпитвам.“ След буря от овации тя продължи: „Днес идеалите на Неру, на Индира и на Раджив са застрашени. Навсякъде има разделение. Настъпил е часът да възкресим техните принципи и аз ще бъда с вас в това дело“. „Соня, спаси страната!“ — отговориха й хората, които изпитваха симпатия към тази смела и достойна вдовица. Възхищаваха й се за отдадеността, за верността и всеотдайността й към семейството. Преди да се качи в колата, една журналистка се приближи до нея и я попита:

— Речта ви означава ли завръщането на династията Ганди на индийската политическа сцена?

— Не — отвърна Соня, — нямам никакви политически амбиции. Винаги говоря в качеството си на президент на фондацията „Раджив Ганди“.

Цяла Индия обаче бе чула посланието й. На следващия ден снимката й с вдигната ръка беше на корицата на всички национални вестници. В очите на милиони индийци Соня вече не беше домакинята, която живее в сянката на мъжа си, а една публична фигура, поела щафетата на семейството.

* * *

Със Соня се случваше същото, което се бе случило с Раджив и Индира. Контактът с хората я въодушевяваше, успокояваше я, разпръскваше тревогата й, караше я да забрави противоречието, което предполагаше да продължи делото на едно семейство от политици, когато тя толкова мразеше политиката. Резултатите от следващите избори, проведени през 1996 г., изобщо не я учудиха. Беше много добре информирана и вече знаеше, че партията няма да има двеста депутати. Но те не бяха дори сто и четирийсет. Поражението беше пълно.

След няколко дни я посети група дисиденти от ИНК, които отново идваха да се посъветват с нея относно избора на следващия председател на организацията. Соня обаче отказа да даде мнението си. Съзнаваше властта си, съзнаваше „фактора Соня“ и този път дори не каза на кого тя би се спряла. Не искаше да я манипулират.

Тези избори бяха успешни за Манека, която отново спечели депутатско място. Етърва й си беше изградила образ на защитничка на животните. Беше назначена отново за министър на околната среда, но радостта й беше кратка. Под натиска на противниците на коалицията новият министър-председател бе принуден да я уволни няколко дни по-късно. Каква ирония само — индийската снаха на Индира, амбициозна и словоохотлива, трябваше да се бори здраво за късче от властта, докато стеснителната и аполитична италианска снаха трябваше отново да отхвърля предложения за лидерство, защото висшите партийни функционери на ИНК отново подеха атаката, съзнавайки, че отсъстващата вдовица е най-важното присъствие за партията. Казаха й, че положението е отчайващо, партията се разпада, страната върви към пропастта на религиозните войни. Нямаше ден, в който да не дойде някой и да повтори същото. Вътрешните борби в най-многочислената политическа организация в света прогонваха най-добрите нейни членове, които масово я напускаха. Новият лидер, когото избраха след остри спорове, изобщо не вдъхваше доверие. Прекарваше следобедите в дома си, излегнат на пода с възглавница под главата, пиеше уиски, непрекъснато пушеше и говореше за политика, за клюки и секс. Соня знаеше, че този човек не само не е решението, но е тъкмо обратното. Въпреки непрекъснатия натиск тя не се предаваше. „А Приянка?“ — питаха я те, сякаш нямаше значение дали ще бъде майката или дъщерята. Каквото и да е, но да е някой Ганди — само това щеше да спаси организацията. Само един Ганди можеше да обедини различните тенденции, различните его. Само един Ганди можеше да повдигне унилия дух на симпатизантите. В някога всемогъщия ИНК, партия със сто и дванайсет годишна история, цари отчаяние. „Милиони членове на партията са готови да дадат живота си за теб. Как можеш да позволиш ИНК да се разпадне пред очите ти?“ — питаха всички. Толкова го повтаряха, че Соня започна да изпитва смътно чувство на вина и известни угризения. Може ли да гледа като няма зрителка разпадането на партията, заради която Раджив умря? Въпросът я смути. Внезапно сякаш изгуби опора под краката си. Беше уморена от този натиск, на който бе подлагана непрекъснато след смъртта на Раджив. И от прекомерното ласкателство. Изпитваше обаче огромна тревога. Ако партията се разпаднеше, това означаваше краят на семейния завет. Мисълта, че жертвата на Раджив е била напразна, не й даваше покой. Дъщеря й споделяше безпокойството й.

— Трябва да се направи нещо — казваше й Приянка, — в противен случай БДП ще разруши всичко, което сме постигнали от дядо до татко.

* * *

Веднъж я посети старият семеен приятел Амитабх Баччан, в чиято къща живя, когато пристигна в Ню Делхи, и тя сподели с него тревогата си.

— Питам се дали като отказвам предложението на партията, не предавам Неру, Индира и Раджив.

— Не ги сравняван със сегашните лидери — отвърна й Амитабх. — Тези са шапка лешояди, които искат да се възползват от привлекателната сила на семейството ви за политическите си цели. Не се подлъгвай, не отстъпвай.

— Разбира се, напълно си прав — съгласи се тя.

Приянка обаче не беше съгласна с Амитабх. Когато останаха отново сами, тя попита майка си:

— Значи ще оставим страната да се срине, без да направим нищо?

Соня й отвърна на свой ред с въпрос:

— Не мислиш ли, че семейството вече е направило достатъчно за страната?

Съмнението обаче я гнетеше, сякаш предусещаше, че съпротивата й е на път да се сломи пред неизбежното.

* * *

Месеци по-късно посещението на друг приятел на Раджив пося окончателно съмнението в душата на Соня. Беше един от най-ценените лидери на ИНК и почтен човек. Казваше се Дигвиджай Сингх. Но времето на Раджив мнението му тежеше много.

— Вървим стремглаво към провал — каза внезапно той. — С този нов председател няма да спечелим дори сто места на следващите избори. Знаеш ли какво означава това?

Соня се намръщи недоволно. Той продължи:

— Означава разпадането на партията, краят на Индийския национален конгрес. И може би краят на Индия като нация.

Настъпи дълго, напрегнато мълчание.

— Знам какво мислите и ти, и децата ти за лидерството на партията, но предвид изключително тежката ситуация идвам тук от името на съпартийците на Раджив, за да те помоля да приемеш. Знам, а и всички знаят какво е мнението ти за политиката. Знам, че ще ми откажеш, но мой дълг беше да настоя. Не бих го направил, ако смятах, че има по-добро решение.

— Винаги съм мислела, че имаш талант, че ще бъдеш добър председател на партията — каза му Соня.

— Нямам достатъчно подкрепа. Може би ще имам в бъдеще, но сега нямам. В тази изключително тежка ситуация решението минава през теб или през някое от децата ти.

— Искаш да кажеш, че ако не вляза в политиката, няма да изпълня дълга си?

Мъжът замълча. След малко продължи:

— Искам да видиш друг аспект на проблема. Да предположим, че партията изчезне. Какво ще стане с безопасността ви? Независимо дали сте в политиката или не, много хора ви смятат за заплаха поради това, което олицетворявате. Онези, които са против основополагащите принципи на партията, също са против вас. За съжаление те са много и с всеки ден се увеличават. Въпреки че не желаеш да се занимаваш с политика, фактът, че си останала да живееш в тази къща, е сам по себе си политически акт.

Соня не отговори. Беше като зашеметена. Дигвиджан Сингх продължи:

— Щом оттеглиха охраната на Раджив, ще оттеглят и вашата, бъди сигурна. Ако ИНК изчезне като политическа сила, кой ще поеме разходите за многобройната охрана, от която ти и децата ти се нуждаете?

Соня потрепери, защото знаеше, че събеседникът й е прав. Щяха ли да посмеят да ги оставят без охрана? Всичко беше възможно в мръсния свят на политиката. Имаше външни врагове, имаше врагове и в самата партия — бяха същите, които оттеглиха охраната на Раджив. И едните, и другите си имаха свои причини. Беше ясно, че ако партията се провали, те оставаха без никаква защита. Но ако приемеше и влезеше в политиката, за да спаси организацията, не изкушаваше ли дявола? Не означаваше ли, че всеки луд можеше да те застреля? Нямаше изход от лабиринта на живота й. Всичко се обърка в главата й — чувството за отговорност и страхът, ненавистта към политиката и необходимостта от закрила. За пръв път Соня осъзна, че не само властта се нуждаеше от нея; семейството също се нуждаеше от закрилата на властта. В противен случай беше ясно едно: заветът ще престане да съществува, жертвата на Индира и Раджив ще потъне в забрава и може би те — Соня, Приянка и Рахул — също ще престанат да съществуват.