Хавиер Моро
Червеното сари (22)

21.

По време на извънредното положение Раджив се прехвърли като втори пилот от „Авро“ на „Боинг 737“ — самолет, който отсега нататък съставяше по-голямата част от въздушната флота на Индиън Еърс. След един полет до Бомбай, докато пътуваше с микробуса на компанията към хотела, където щеше да прекара нощта, дълга колона от мотоциклети и полицейски коли с пуснати сирени ги принуди да спрат. Шествието беше впечатляващо. „ВИП!“ — каза му шофьорът, имайки предвид, че минава важна особа. Когато поиска да продължи пътя си, един полицай го отклони към съседна улица.

— Кой минава? — попита шофьорът.

— ВВИП! — отвърна му той. — Шри Санджай Ганди!^[1]

Седналият на задната седалка Раджив вдигна очи към небето.

Така се движеше брат му, сякаш беше най-могъщият човек в Индия, въпреки че нямаше официална власт нито в партията, нито в правителството. Шофьорът не пропусна възможността да подкачи пътника си:

— Малък брат минава, а голям брат отклонен към уличките… Как ви се струва?

— Така е в политиката! — отвърна Раджив с ирония, дълбоко в себе си доволен, че не е част от този цирк.

* * *

Санджай и Манека, недосегаеми за унинието, предизвикано от критиките на опозицията, обикаляха страната, сякаш бяха кралска двойка. Инспектираха всичко, раздаваха заповеди и инструкции и бяха обсипвани с ласкателства от раболепни чиновници, министри и местни управници. Печатът отразяваше подробно посещенията им. „Образът му грее със собствена светлина“ — заявяваше един седмичник. „Санджай е завладял сърцата на хората“ — гласеше друго заглавие. Действителността беше доста различна: по онова време Санджай може би беше най-мразеният човек в Индия.

Свидетелство за огромната му власт беше например фактът, че Банси Лал — глава на правителството на Харяна и негов приятел, който беше назначен за министър на отбраната, преди да избере кого да издигне за адмирал, заведе двамата си кандидати при Санджай, за да ги прецени. Или посещението на Санджай в Раджастан, където разгледа петстотин и една арки, издигнати в негова чест. Подобно посрещане го очакваше в Лакнау и именно там една случка потвърди силната аура, която излъчваше властта му. Единият му сандал се изхлузи на пистата на летището и самият глава на правителството на Утар Прадеш се наведе, взе го и му го връчи с поклон.^[2]

Семейството на Манека, особено майка й, беше изстреляно на върха. „От никоя се превърна в първа придворна дама на императрицата на Индия, Индира Ганди — спомня си писателят Кушвант Сингх. — Стана невъобразимо арогантна.“ Запозна се с нея една неделя, когато тя и дъщеря й го посетиха. Двете искаха да основат седмично информационно-развлекателно списание и Санджай им беше предложил да се посъветват с писателя и да го привлекат да участва в проекта. Кушвант Сингх прие предложението, поласкан от мисълта, че ще бъде толкова близо до Индира и сина й. „Добих впечатлението, че Манека изисква твърде много от Санджай и че той иска да й намери някакво занимание, за да намали натиска, който тя упражнява върху него“ — щеше да каже писателят.^[3] Списанието, практически списвано, коригирано и издавано от Сингх, бе посрещнато с въодушевление и донесе на Манека власт, за каквато не бе сънувала, както и социален престиж. Тя се чувстваше щастлива. Успехът на Сурия, както се казваше списанието й, не потвърждават ли факта, че е достойна съпруга на най-влиятелния човек в страната? Вкъщи този успех се изрази в още по-надменно държане. В сравнение с нея коя беше тази италианка, която обичаше да готви и да си стои у дома? Пренебрежителното й отношение към Раджив и Соня стана още по-очебиещо. Дори децата не бяха пощадени. Едни млад член на Партията на конгреса стана свидетел на сцена, която разкриваше характера на „първата дама“, както някои я наричаха. Телефонът иззвъня и той го вдигна, но Манека веднага изтръгна слушалката от ръцете му. Търсеха племенника й Рахул. „Тук не живее никакъв Рахул!“ — извика тя просто защото в момента не желаеше да я прекъсват.

* * *

— Как можете да живеете така? — обърна се към Раджив и Соня една тяхна близка приятелка. — Защо не се преместите в друга къща?

— Не мога да причиня това на майка си — отвърна Раджив.

Наистина, поне в този момент това беше невъзможно. Виждаха, че Индира се променя, и очакваха да реагира. До нея беше достигнала достатъчно информация, за да приеме най-после истината за злоупотребите, извършени в името на кампаниите на сина й. Започна да се съмнява в съветниците си и да изслушва мненията на външни хора. С тревога долавяше гнева, който се надигаше сред народа, и вече не намираше оправдание, за да удължи репресивните мерки. Освен това получаваше непрекъснато петиции от различни влиятелни личности във и извън Индия. Чичо й В. К. Неру, посланик в Англия, й разказа без заобикалки за лошия образ, който сега имаше Индия — страната вече не беше смятана за фар на демократичността сред мрака на диктатурите в Азия.

Индира вече беше отложила два пъти изборите по молба на Санджай, въпреки че втория път го бе направила с неохота. Смяташе, че с отлагането праща грешен сигнал към обществото, сякаш я беше страх да се изправи пред хората. Беше въвела извънредното положение като временна мярка, но не искаше да превърне Индия в страна с диктаторски режим. Образът на „мека диктатура“, който се бе наложил в чужбина, дълбоко я разстройваше. Какво би казал баща й! Понякога й се струваше, че дълбоко в себе си чува гласа на Неру, който я подтикваше да вземе решение според съвестта си. Освен това Индира усещаше, че е изгубила тясната връзка с „огромното мнозинство от индийския народ“, и искаше да си я възвърне. Липсваха й многолюдните тълпи, изпитваше потребност отново да усети гласа и любовта на народа си. Тъгуваше по предишните изборни успехи… Колко далече беше паметната победа от 1971 година!

Както се очакваше. Санджай се противопостави категорично на намеренията на майка си.

— Допускаш фатална грешка — заяви той. — Може да изгубиш изборите. Тогава какво ще правиш? В доклада, получен от Службата по разузнаване, се твърди, че Индийският национален конгрес ще изгуби…

— Не вярвам на тези доклади — отвърна Индира. — Службата по разузнаване е пълна с индуистки екстремисти. Казват това, което им изнася…

— Не можеш ли да изчакаш, преди да отмениш извънредното положение?

— Какво да изчакам?

— Да излязат някои политически затворници, духовете да се успокоят. Не че сме против изборите. — Санджай говореше също от името на покровителите и приятелите си Банси Лал и секретаря Дхаван, които се страхуваха да не станат жертва на евентуални репресии. — Би било по-благоразумно да освободиш опозиционните лидери и да изчакаш една година, докато нещата се уталожат и слуховете секнат.

Индира се загледа в него и потъна в едно от своите продължителни мълчания, което говореше по-красноречиво за решението й, отколкото ако го беше изразила с думи.

Този път Индира не послуша Санджай. На следващия ден, 18 януари 1977 г., тя изненада цялата страна, обявявайки провеждането на общи избори след два месеца. „Това ще бъде възможност да прочистим обществения живот от царящото объркване“ — заяви тя. Санджай беше съкрушен. За пръв път майка му го лишаваше от власт. Направи го отново, като заповяда незабавно да бъдат освободени всички политически лидери и да бъде отменена цензурата върху печата. Опозицията посрещна тези мерки с подозрение. Вече не вярваха на Индира, хранеха съмнения относно дълбоките й подбуди и бяха сигурни, че става дума за някаква уловка. Старият й враг Джаяпракаш Нараян обаче, който беше арестуван и хвърлен в затвора в началото на извънредното положение, а после беше освободен по здравословни причини, призна пред един приятел на семейство Неру: „Индира постъпи много смело. Направи много важна стъпка“.^[4] Също като него мнозина други не очакваха това от нея.

Решението да действа толкова бързо в действителност беше хитра маневра на опитен политик. Целта беше да изненада слабата и разединена опозиция и да не й даде възможност да се организира. Това беше най-силният й коз, за да спечели тези избори, защото не се чувстваше сигурна в успеха. Искаше й се да мисли, че магията, която беше действала в други случаи, щеше да подейства и в тази битка. Люшкаше се между съмнението и увереността, че народът продължава да я обича въпреки всичко.

Както винаги, се впусна с устрем в предизборната кампания, като обикаляше цялата страна, спеше малко, пътуваше във всякакъв вид превозно средство. И както в други случаи, можеше да разчита на Соня, която беше винаги край нея, винаги готова да й помогне да се организира и да направи живота й по-лесен. Снаха й виждаше как преследва до изтощение една химера — обичта и уважението на народа. Този път обаче магията не проработи. Индира се връщаше унила от митингите. Разказваше на Соня, че е чула викове против себе си, които желаеха разгрома й, понякога и обиди. Беше видяла как хората си тръгват от срещите и я оставят сама пред една все по-оредяваща група от верни привърженици. Чу много истории за ексцесиите по време на изпълнението на програмата за стерилизацията, за мъченията, за произволните арести… Не знаеше дали да вярва на всичко, което й разказваха, но си даде сметка, че онзи привилегирован контакт с народа, на който се бе радвала, вече не съществува. „Не мога да го понеса — призна тя един ден. — Държаха ме затворена между тези четири стени.“ Соня не се осмеляваше да й каже, че не бе поискала да слуша никого.

Тази непосилна битка изтощи Индира и тя на няколко пъти се разболя, без да успее да се възстанови напълно от някакъв грип, от който вдигаше постоянно температура. Ударите, които започна да получава от собствените си съпартийци, я хвърляха в още по-голяма тревога. Неочаквано министърът на земеделието, известен лидер на общността на недосегаемите, дезертира от редиците на партията и премина към опозицията. Политическият живот в страната все повече се изостряше. Паника обхвана редиците на партията. Индира запазваше хладнокръвие, но Соня се досещаше колко е огорчена. Този лидер беше неин личен приятел, неин спътник, бастион на партията. Казваше се Джагдживан Рам и бе поискал незабавното отменяне на извънредното положение. По-късно Индира откри, че истинската причина, поради която Рам й бе обърнал гръб, е несъгласието му с възрастовата граница, която Санджай искаше да наложи за представяне на изборите. Със своите шейсет и осем години Рам, а и много други — така оставаха извън играта. Когато Индира поиска да реши проблема, вече беше много късно. След него цяла вълна от стари съпартийци поеха по същия път, последвани от дезертьорите. „Колко странно, че мълчахте през цялото това време…“ — каза им Индира, която си даваше сметка, че плъховете започваха да напускат кораба… Но нима тя не знаеше, че политиката е изтъкана от предателства? Не казваше ли Чърчил, че има три вида врагове: просто врагове, смъртни врагове и съпартийците? Най-много я натъжи фактът, че собствената й леля — Виджая Лакшми Пандит, излезе от уединението си и се присъедини към нападките, твърдейки, че Индира и извънредното положение са „унищожили“ демократичните институции. След като направи това пламенно явление, постъпи в редиците на една коалиция от опозиционни партии, която се бе сформирала под името „Джаната парти“. За Индира това беше не толкова предателство, колкото унижение. Именно тогава й излезе херпес на устата, което я принуди да произнася речите си с полузакрито от сарито й лице. „Най-много се притеснявам да не ми останат белези по лицето“ — казваше тя на Соня, докато снаха й нанасяше мехлем върху херпеса.

— Уморих се от политиката — призна й тя неочаквано, без съжаление, без огорчение, почти без вълнение.

Именно тогава Соня осъзна, че висшата политика и нисшите страсти са двете страни на един и същи свят. Той никога не я бе привличал, но сега, когато видя свекърва си предадена, страдаща и с наранено сърце, тя го намрази напълно. Индира призна на приятелката си Пупул: „Ще се боря на изборите и после ще подам оставка. Дотегна ми. Не мога да се доверя на никого“.

Санджай, който се опасяваше, че опозицията ще набере сили, помоли майка си да отмени или поне да отложи за по-късно изборите. Тя обаче държеше на своето. Тогава синът й реши да се кандидатира за депутат в парламента от избирателния район Амети, съседен на избирателния район на майка му, Рае Варели, в щата Утар Прадеш. Беше територия на Неру и на Ганди, където победата им беше сигурна. Ако Санджай спечелеше, парламентарният имунитет щеше да го предпази от отмъщението на многобройните му врагове. С Манека бяха толкова наивни, че в първата си реч възхвалиха резултатите от кампанията за стерилизация. Думите им бяха посрещнати от гневния ропот на група жени.

— Превърнахте ни във вдовици! — викаха те. — Съпрузите ни вече не са мъже!

Индира се сблъска със сходни реакции в цялата страна. Веднъж, докато произнасяше речта си, една селянка я прекъсна с думите: „Хубаво е, че сте загрижена за благополучието на жените, но какво става с вазектомиите? Мъжете ни станаха слаби, а заедно с тях и ние, техните жени“. В едно селище близо до Делхи друга селянка също повдигна темата за стерилизацията, и то по един много образен начин: „Госпожо, за какво ни е река без риби?“^[5]. Най-после Индира си даваше сметка, че в страна, в която преобладава индуистко население, дълбоко почитащо лингама (фалическия камък) като изначално божество и източник на целия живот, кампанията за масова стерилизация се бе оказала огромна грешка. И знаеше, че в политиката грешките се плащат скъпо.

След тези изтощителни пътувания Индира се връщаше вкъщи с насълзени очи.

* * *

На 20 март 1977 г. — деня на изборите — Пупул отиде в дома на Индира. Беше осем часът вечерта и улиците на Ню Делхи преливаха от веселие, каквото не бе имало от празнуването на независимостта на страната преди трийсет години. Разнасяха се звуци от барабани, клоуни с кокили раздаваха бонбони на децата, хората танцуваха по улиците, усещаше се мирис на барут от бомбичките и фойерверките… Суверенният народ беше гласувал и празнуваше падането на „императрицата на Индия“.

Къщата обаче беше потънала в тревожна тишина. Нямаше никакво движение, нито светлини, нито паркирани отпред коли както при предишни избори. Не се виждаха деца, нито кучета. Един секретар с погребална физиономия заведе Пупул в декорирания в бежово и светлозелено салон. Индира беше сама и стана, за да я посрещне. Изглеждаше с десет години по-стара. „Пупул, загубих“ — каза тя. Двете седнаха и потънаха в мълчание — едно от многозначителните мълчания на Индира, при което думите бяха излишни.

Санджай и Манека бяха в Амети, техния избирателен район. Раджив и Соня стояха в стаята си. Бяха разтревожени, защото познаваха най-добре от всички останали в къщата враждебните настроения, които извънредното положение бе породило в обществото, и се опасяваха от репресии срещу Индира, срещу Санджай и срещу самите тях. Страхуваха се за сигурността си сега, когато Индира нямаше да е на власт. Към това се добавяха безброй въпроси, произтичащи от новото положение, като например къде ще живеят, защото трябваше да върнат къщата на правителството. Най-много обаче се страхуваха за децата. Соня беше дълбоко разстроена. Сега изпитваше на собствен гръб ударите, на които са изложени политиците. Беше го предугадила, но какво би могла да направи, за да предотврати подобна развръзка? Един прислужник почука на вратата:

— Вечерята е сервирана.

Масата в трапезарията беше сложена както във всеки обикновен ден. Соня не можеше да възпре сълзите си. Раджив беше сериозен, мрачен, мълчалив. Хапнаха само плодове, докато Индира вечеряше обилно вегетариански пържоли със зеленчуци и салата, сякаш поражението не я засягаше особено. По-скоро имаше вид на човек, който се е отървал от тежко бреме. Никой не продума. Чуваха се подрънкването на приборите върху масата и тихите хлипания на Соня. Бяха прекъснати единствено от секретаря Дхаван, приятелчето на Санджай, който дойде да съобщи последните катастрофални резултати. Санджай беше загубил в Амети, а Индира — в своя избирателен район. Поражението беше пълно. Индира остана невъзмутима и си сервира плод за десерт.

Минаха в салона и продължиха да мълчат, с изключение на няколко разменени баналности с един семеен приятел, който дойде да ги види. Постояха така известно време, докато накрая Пупул обяви, че си тръгва. Раджив я изпрати до вратата.

— Никога няма да простя на Санджай, че постави майка ми в това положение — призна й той. — Брат ми е виновен за всичко.

Пупул го слушаше мълчаливо. Раджив продължи:

— Няколко пъти я предупредих за случващото се, но не ми повярва…

— Носеха се слухове, че ако Индийският национален конгрес спечели, Санджай ще бъде назначен за министър на вътрешните работи, и хората бяха ужасени — каза му Пупул.

— Не се учудвам. Сигурен съм, че щеше да опита.

* * *

В полунощ Индира излезе от къщи, за да проведе последното заседание с министрите си и да отмени официално извънредното положение, продължило осемнайсет месеца, въпреки че практически всички мерки вече бяха анулирани. Срещата беше кратка и почти никой не проговори. Всички бяха изгубили депутатските си места. Това беше най-голямото поражение, което партията беше преживявала. За пръв път след независимостта партията Индийски национален конгрес не беше на власт. Оттам Индира се отправи към президентството. Фойерверките осветяваха на интервали обгърнатия от мъглата бивш дворец на британския вицекрал. Влезе вътре и връчи оставката си на президента.

На връщане видя празнуващите поражението и хора — деца и възрастни продължаваха да изпълват улиците въпреки късния час — и внезапно изпита страх. Стори й се, че домът й не е достатъчно защитен. Когато пристигна, отиде в стаята на Раджив и Соня. Завари ги будни.

— Добре е тази вечер да отидете с децата при някой приятел — предложи им Индира.

— Няма да те оставим сама.

— Само за няколко дни, докато обстановката в града се успокои. Сега има голяма суматоха. Ще бъда по-спокойна, ако отидете другаде.

— Тогава да отидем всички, ти също.

— Не мога. Трябва да остана тук. Освен това Санджай се връща тази нощ, така че няма да бъда сама. Вървете, няма да си простя, ако нещо се случи с децата.

В два часа след полунощ Раджив и Соня заедно с полузаспалите и увити в одеяла Рахул и Приянка напуснаха къщата, сякаш бяха бегълци в страна във война. Индира се беше въздържала да им каже, че няколко дни по-рано бе отхвърлила предложението на началника на охраната да доведе войска в Ню Делхи, за да я охранява, в случай че изгуби изборите и опозицията реши да организира поход срещу дома й.

— Тълпата може да излезе извън контрол и да нападне дома ви… — беше й казал началникът на охраната.

— Не се безпокойте за мен — отвърна му Индира. — Само ви моля да се грижите за синовете ми.

Може би Индира не бе вярвала, че ще загуби, въпреки очевидните признаци. Може би се чувстваше закриляна от аурата на фамилните си имена почти по свръхестествен начин и не си даваше сметка за това, което я очакваше. Може би беше заслепена от представата, която имаше за себе си. На въпроса на журналиста и неин приятел Дом Мораеш: „Госпожо, ще се върнете ли в политиката?“, Индира отговори: „Не. Чувствам се така, сякаш съм свалила бреме от плещите си. Никога няма да се върна в политиката“. Може би изпитваше облекчение, защото животът отново я бе върнал в реалността. Само че тази реалност беше трудна за възприемане — на петдесет и девет години се оказваше без работа, без доходи и без покрив над главата си. За пръв път в живота си осъзнаваше, че не притежава нищо. Беше дарила семейната къща Ананд Бхаван на държавата и сега беше музей. А и дори да я беше задържала, нямаше да е в състояние да я поддържа.

Санджай и Манека пристигнаха в четири часа призори. Не изглеждаха особено потиснати и разстроени от загубата. Сякаш не осъзнаваха какво означаваше това. Манека й разказа, че пътували с частния самолет на един приятел и че самият Санджай приземил машината. „Съвършена маневра“, — добави тя. „Именно тогава си дадох сметка за силата и характера на човека, за когото се бях омъжила“ — щеше да напише тя след време. Двамата още не бяха научили новината, че жителите на Туркман Гейт в Стария Делхи се бяха върнати ликуващи в квартала си и се заканваха да стерилизират Санджай.

Индира ги дари с едно от многозначителните си мълчания и отиде да си легне. Беше много късно и тя се отпусна изтощена в леглото. Помисли за внуците си. Важното беше, че са в безопасност, поне за момента. В далечината продължаваха да се разнасят гърмежите на фойерверките.