Хавиер Моро
Червеното сари (24)

23.

Когато се завърна пет дни по-късно, Соня почти не я позна. Индира беше с мръсно сари, прашна и потна. Имаше тъмни кръгове под очите и беше отслабнала. Приличаше на просякиня. Соня обаче видя в погледа й искрици светлина, блясък на надежда. Веднага разбра, че пътуването до Белчи е било успешно. Индира й разказа подробно за одисеята, която беше преживяла. Соня я слушаше с възхищение.

— Толкова валя, че пътищата за Белчи бяха станали непроходими. От петстотинте симпатизанти, които тръгнаха с мен с колите си, накрая видях, че са останали само двама. Другите се бяха отказали. Смятах да пристигнем в Белчи преди смрачаване, но пътищата бяха толкова наводнени, че трябваше да сменим джипа с трактор, който също затъна в калта след няколко километра. Спътниците ми настояваха да се върнем, но аз им казах, че продължавам пеша. Гледаха ме така, сякаш бях луда. Знаех, че няма да ме оставят сама, и излязох права: принудиха се да тръгнат с мен, макар и с неохота. Вървяхме дълго и накрая, изтощени и измокрени до кости, стигнахме до реката. Беше невъзможно обаче да я прекосим. В онзи проливен дъжд нямаше никакви лодки, нито лодкари, които да прекарват пътници до отсрещния бряг. Спътниците ми бяха готови да се върнат, но аз попитах неколцина селяни, които бяха наизлезли от къщурките си, дали има някаква възможност да прекосим реката и има ли коне. „Не, госпожо“ — каза ми един. „Муле? Магаре?“ „Не, госпожо. Има само един слон.“ „Къде?“ — попитах аз. „В селото. Това с слонът на храма.“ „Може ли да го доведете?“ „Да, госпожо, но…“ — човекът изглеждаше смутен, едвам говореше. „Но… какво?“ попитах аз. „Ами нямаме ховдах…“ — призна той накрая засрамено… „Знаеш ли какво е ховдах? — попита Индира снаха си.

— Не е ли куличката, която поставят върху слона, за да разхождат важни личности? — отвърна Соня.

— Да… В Индия загрижеността за статуса стои над всякакви практически съображения. Сякаш само това направлява отношенията между хората. Аз обаче им казах, че е без значение, че нямат ховдах, тогава един от тях обяви тържествено, че ще сложи одеяло.

Индира приличаше на въодушевено момиченце, докато разказваше на Соня за преживяванията си. Изглеждаше толкова оживена и въодушевена, толкова пряма и естествена, че сякаш бе станало чудо, което я бе преобразило.

— Знаеш ли, не се чувствах уморена, въпреки че чакахме цял час под дъжда.

— Какво стана със слона?

— Най-после го доведоха, казваше се Моти. Селяните ми помогнаха да се кача, после вдигнаха единия от спътниците ми, който седна зад мен. Когато се обърнах, видях, че очите му ще изскочат от страх.

Соня се засмя. Индира продължи разказа си:

— Другият реши да остане и да организира връщането ни. Беше ужасно, защото животното се клатеше много, а водата стигаше до корема му. Спътникът ми се беше хванал за сарито ми като дете за полата на майка си. Помислих, че ще се разплаче.

Двете избухнаха в смях. Беше забавно да слушат истории, в които жените владеят ситуацията. После лицето на Индира придоби сериозно изражение.

— Пристигнахме късно в Белчи — продължи да разказва Индира. — Оцелелите от клането се бяха скрили в една полуизоставена двуетажна сграда. Внезапно отвътре се появиха факли, които осветяваха лицата на носещите ги хора. Имаше старци с набръчкани лица, млади вдовици, дечица с големи блестящи очи, мъже с тъмна кожа. Всички бяха уплашени и изненадани. Когато ме разпознаха, се хвърлиха в краката ми. Мисля, че ме взеха за божествено привидение. Нямах нищо, което да им дам, освен времето си, но онези толкова уплашени хора не преставаха да ми благодарят, че съм се заинтересувала за тях, че съм се изложила на толкова опасности, за да отида и да ги изслушам. Казваха, че присъствието ми там е чудо, разбираш ли? Останахме няколко часа и чух ужасни истории за клането. Излязох разплакана оттам… толкова бяха бедни и толкова голяма беше мъката им, когато ми показаха пепелта от кладата, в която бяха хвърлили живи близките им, че сърцето ми се късаше. Напуснахме Белчи късно през нощта. Гърмеше, но не валеше, така че един лодкар предложи да ни закара на отсрещния бряг. Знаеш ли какво се случи тогава?

Соня поклати отрицателно глава. Индира продължи разказа си:

— Бяхме претоварили лодката и когато се приближихме до другия бряг, тя се преобърна.

Отново избухнаха в смях. Индира каза:

— Всички паднахме във водата. Успях криво-ляво да се добера до брега. Продължихме да вървим до главния път, където ни чакаха няколко джипа. Бяхме мокри до кости. Тогава се случи друго чудо, Соня. Селяните от околните села бяха научили за пристигането ми и заприиждаха при нас. Носеха плодове, цветя и фенери. Внезапно се чу биене на барабани и женски гласове. Знаеш ли какво пееха? «Гласувахме против теб. Предадохме те. Прости ни.» Носеха сладки и ми предложиха скромните си сарита, за да се подсуша и преоблека. Някои дори поискаха благословията ми!

Соня разбра, че Индира е видяла светлина в края на тунела. Беше се потопила в «човешката маса индийци» и не се бе почувствала отблъсната. Тъкмо обратното — отново бе намерила верния тон и бе получила отговор на въпросите, които я измъчваха.

Индира й каза, че на следващия ден отишла в Патна, столицата на щата Бихар, за да посети бившия си противник Джаяпракаш Нараян, чийто бойкот я бе накарал да обяви извънредното положение. Беше много стар, почти на смъртно легло. Сега, когато Индира бе победена и унижена, той й прости. По време на срещата им, продължила петдесет минути, си припомниха многобройните спомени, които имаха от времето, когато съпругата на Нараян беше най-добрата приятелка на майката на Индира. Говориха също за клането в Белчи и за съдбата на недосегаемите. После позираха пред фоторепортерите. Индира извади от платнената си чанта смачкан вестник и показа снимката на снаха си. Беше много важна за нея, защото свидетелстваше за помирението й с нейния политически опонент. Соня разбра, че свекърва й се връща в политиката.

— Но нали преди по-малко от две седмици казваше, че се оттегляш от политиката? — попита я Соня.

— Още не съм се върнала и бих искала да не го правя, но как мога да се оттегля? Докато искат кожата на Санджай или моята, трябва да се боря, за да защитя и него, и себе си.

Окуражена, Индира реши да замине на следващия ден за Рае Барели, бившия си избирателен район, където избирателите я бяха отхвърлили преди по-малко от четири месеца. Беше рисковано, можеше да се сблъска с враждебна тълпа, тъй като този щат се бе оказал предпочитана цел на кампанията за стерилизация. За нейна изненада обаче хиляди души се стекоха, за да я посрещнат под палещото слънце. И тук съумя да намери най-точните жестове и думи. Поиска прошка за изстъпленията по време на извънредното положение, а после отправи нападки срещу коалицията «Джаната», която беше на власт. Хората я приветстваха дори по-топло от жителите на Белчи. Реши да обиколи няколко селища в щата, повтаряйки същото послание. Навсякъде я посрещаха многобройни тълпи. Връщаше се вкъщи изморена, мръсна, на края на силите си, но доволна.

Разказът за посещението на Индира в Белчи се разнесе като ехо из цялата страна и стигна до селцата, вклинени в полите на Хималаите, до кирпичените къщички в пустинята, до колибите от палмови листа на най-нисшите касти, до бидонвилите от ламарина и пластмаса на недосегаемите на юг… Независимо от расовите, кастови и религиозни различия, гласът на бедните бе срещнал отново своя източник на вдъхновение и утеха. Индира чувстваше, че Индия вече започва да й прощава, но въпреки това се тревожеше за положението си и за заплахата, която представляваше комисията «Шах». Представители на правителството искаха нещо като «Нюрнбергски процес» заради престъпленията й по време на извънредното положение.

— Сигурна съм, че ще намерят някакъв претекст, за да ме арестуват.

— Няма да посмеят — каза Соня по-скоро за да я успокои, отколкото от убеденост.

— Научих, че правителството на «Джаната» е обещало да не преследва по съдебен път бившите ми министри, ако се съгласят да хвърлят вината върху Санджай за всичките грешки, допуснати по време на извънредното положение. Знам, че ще ме предадат. Искат да арестуват и Санджай.

Тези предателства я нараняваха жестоко и я потапяха в бездна от самота, от която й се виеше свят. Соня виждаше колко е силна и въпреки това толкова уязвима. За разлика от свекърва й повечето политици бяха в политиката, водени от личния си интерес, а не от чувството за дълг. Низостта на този свят я отвращаваше. Съзнаваше обаче, че публичният живот, политиката, разбирана като служене на другите, е смисълът на съществуването на Индира и че тя никога няма да се промени. Повтаряше, че мечтае да се оттегли от политиката, но Соня вече не й вярваше. Оттеглянето беше лукс, който Индира не можеше да си позволи.

Индира виждаше нарастващата заплаха, която идваше от правителството и комисията «Шах», и реши да действа без колебание. Вярна на сентенцията, че най-добрата защита е нападението, тя предприе редица пътувания из страната, за да заяви присъствието си, да влезе в досег е възможно най-голям брой хора, да затвърди това, което бе постигнала в Белчи — прошката на народа. На гарата в Агра посрещането беше толкова триумфално, че в суматохата няколко души бяха ранени. Навсякъде започваше речта си с извинения, че е причинила страдания на толкова хора, но също така припомняше успехите, постигнати по време на извънредното положение, особено в икономиката и в сигурността, като наблягаше на факта, че самата тя е насрочила избори и че е уважила решението на народа. После се впускаше да разобличава грешките на противника. Наистина новото правителство не съумяваше да овладее инфлацията и да контролира черния пазар. Беше разнородна коалиция, в която вече се забелязваха пукнатини.

Победоносните й посещения в Белчи и Рас Барели раздразниха слабото правителство, което все повече изпадаше в паника пред гледката на тълпите, приветстващи най-големия им враг. Трябваше да предприемат някакви действия. На 15 август 1977 г. — Деня на независимостта — полицията арестува секретаря й, напомадения Р. К. Дхаван, както и бившия й министър на отбраната, възпълния Банси Лал — и двамата приятели на Санджай. Обръчът се затягаше.

Соня се страхуваше. Раджив имаше неприятности в службата. Изглежда, новото ръководство не искаше да му поднови лиценза, за да продължи да пилотира самолетите «Боинг 737». Приличаше на наказателна акция. Категоричната му позиция против извънредното положение не бе взета под внимание от фирмата, въпреки че имаше безупречна репутация сред колегите си и никога не бе проявявал политическо пристрастие. Към проблемите в Индиън Еърлайнс се добави и едно разследване, което Министерството на финансите поде срещу Раджив. Разследването включваше и Соня, която, за да направи услуга на Санджай, през 1973 г. бе подписала документи, по силата на които бе станала собственик на акции от една фиктивна фирма «Марути Сървисис Лимитид». Тогава това бе довело до остра свада между братята и до напрежение в брака им, а сега беше използвано като оръжие от правителството, което искаше на всяка цена да докаже тъмни финансови сделки, каквито в действителност никога не бяха съществували. Като чужденка Соня нямаше право да притежава акции, нито да заема платена длъжност в индийска фирма без одобрението на Централната банка, само че такова одобрение никога не бе съществувало. Следователно не бе имало нарушение на закона. Сега обаче Раджив трябваше да докаже, че жена му не бе получила и една рупия от «Марути» и че не бе имала никаква връзка с фирмата. Можеха най-много да я осъдят да плати глоба. Когато Раджив не летеше, беше зает да дава показания, да издирва стари документи или да вади нови, което беше истинско мъчение, като се има предвид тромавата индийска бюрокрация. Той обаче нито за момент не изгуби присъствие на духа. Съвестта му беше чиста, проблемът на Соня беше незначителен, освен това редовно си беше плащал данъците. Соня обаче се боеше да не предприемат някаква непочтена машинация, например с фалшиви документи. Страхът я разяждаше и деформираше възприемането на действителността. «А каква беше действителността?» Индира беше категорична: «Това с война на нерви, психологическа война. Просто не трябва да се предаваме». Соня не искаше да налива масло в огъня, но я плашеше мисълта, че покрай виновните ще пострадат и невинните. Когато мъжът й отиваше да дава показания пред комисията «Шах», сърцето й се свиваше и тя се успокояваше едва когато той се връщаше жив и здрав вкъщи. Тези разглеждания бяха мъчително изпитание, защото се провеждаха в хаотична и враждебна обстановка, напомняща по-скоро народните съдилища в Китай, отколкото нормален съд. Раджив винаги се връщаше възбуден. Разказваше, че залата била препълнена с хора, които крещели, докато други ядели или спели на самия под. Адвокатите, облечени с черни тоги и бели нагръдници, седели зад масички, отрупани с документи, завързани с панделка. Над тях се въртели вентилатори, които разпилявали свободно оставените листове. На една от стените имало пожълтяла снимка на Ганди. Всеки път, когато той или брат му се опитвали да се защитят, оглушително свиркане заглушавало думите им. Публиката не им позволявала да се изкажат. Лицето на съдия Шах почти било скрито от томовете с индийския Наказателен кодекс и свитъците, натрупани върху масата му. Извън залата други любопитни следели разглежданията по високоговорителите. Разбира се, Санджай предизвиквал по-голяма неприязън. Всеки път, когато влизал в залата, бил посрещнат със силни освирквания и обиди. Често пъти напрежението предизвиквало истински сражения между неговите хулители и привърженици. Една от сесиите завършила с бой с метални столове и размяна на юмруци. Соня разбираше колко е трудно на Раджив да понася всичко това, защото винаги бе ненавиждал конфронтацията и се беше старал да води дискретен живот. Раджив и Соня обаче бяха най-много разтревожени да не би тази омраза да се излее върху децата им.

* * *

Макар че Санджай и Манека бяха в центъра на нападките, те приемаха положението много «по-спортно» както в преносния, така и в прекия смисъл на думата. На 3 октомври 1977 г. играеха бадминтон на моравата в градината на Уилингдън Кресънт номер 12, когато в пет часа следобед пристигна полицейска кола. Двама мъже позвъниха на вратата. Единият беше сикх с червен тюрбан и изискани обноски. Индира, която имаше среща с адвокатите си, им отвори вратата.

— Казвам се Н. К. Сингх, от дирекцията на Службата по разузнаване — каза сикхът, като стисна нервно ръцете си. — Идваме да ви съобщим, че сте арестувана — заяви той с поглед, забит в земята.

— Искате да кажете, че ще ме отведете в затвора?

— Да — промълви мъжът, видимо притеснен.

— Тъкмо ще имам възможност да си почина — каза Индира.

В действителност очакваше този момент, както го очакваше и цялата страна.

— Може ли да знам в какво ме обвиняват?

Мъжът прочете предявените към нея обвинения. Обвиняваха я, че е взела подкуп, като е принудила две фирми да дарят сто и четиринадесет джипа за предизборната кампания на Партията на конгреса, а после ги е продала на армията. Също в корупция, защото е одобрила договор с фирма, чиято оферта на проведения търг била по-скъпа от останалите. Индира вдигна очи към небето: всичко беше лъжа. «Това ли бяха ужасите на извънредното положение?» — помисли си тя.

— Утре трябва да се явите в съда. Ние ще ви заведем — каза мъжът.

— Искам да видя заповедта за арест.

Мъжът й връчи документите. Индира продължи:

— Ако не възразявате, ще се консултирам с адвокатите си. Почакайте за момент, ако обичате.

Влезе в къщата, като отнесе документите. Излезе след час. Сикхът чакаше отвън, седнал на едно стъпало на входа.

— Липсва първото полицейско донесение — каза Индира. — Не възнамерявам да мръдна оттук, докато всичките документи не са налице.

— Госпожо, безсмислено е да затруднявате още повече работата ми.

— Не се тревожете, ще бъда тук, когато се върнете.

— Добре, ще изпратя някой да донесе липсващия документ.

— Ако желаете, може да чакате вътре.

Мъжът влезе. Изпитваше едновременно благодарност и неудобство. Около къщата, обградена от полицаи, вече започваха да се събират любопитни. Санджай и Манека бяха изоставили партията си бадминтон и се бяха затворили в стаята си. Уша, която веднага научи за случващото се, дотича като стрела на Уилингдън Кресънт. «Когато пристигнах, видях сцена, която ме натъжи. Преди полицейският кордон охраняваше министър-председателката от евентуални стълкновения и демонстрации. Сега беше там, за да я арестува и да попречи на хората да се доближат.» Уша успя да се промъкне вътре. Индира влизаше и излизаше от стаята си. Много се зарадва, като я видя.

— Уша, чудесно е, че си тук! Моля те, ще помогнеш ли на Соня да приготви пътната ми чанта?

Соня беше в стаята на Индира, а дрехите на свекърва й бяха разпръснати върху леглото. Този път не беше съвсем сигурна какво да сложи в чантата. Пътуването не беше като останалите.

— Къде ще я заведат? — попита Уша.

— Не знам, не са казали — отвърна Соня.

— Да сложим шал, може да я заведат някъде в планината.

— Разчитам на вас да ми направите хубава прическа — обади се Индира от коридора. — Искам да изглеждам добре.

— Не се тревожи за това — каза Соня, която вече знаеше, че свекърва й държи винаги да е елегантна, дори когато си е вкъщи. Желанието й обаче да се издокара, сякаш отиваше на сватба, беше непонятно. «Господи — помисли си Соня. — При това в индийски затвор! Защо й е да ходи толкова наконтена?»

— Госпожа Ганди си е такава — каза й Уша.

Докато й избираха сари, Индира носеше в кухнята документи, които смяташе за опасни, ако попаднеха в ръцете на полицията или на Службата за разузнаване. Готвачът ги унищожаваше по много любопитен начин, като използваше машинката за приготвяне на паста на Соня.^[1]

Въпреки че телефоните бяха прекъснати, Санджай и адвокатите успяха да се свържат с членове на партията, а те от своя страна съобщиха новината на медиите. Журналисти с телевизионни камери, привърженици на младежката организация на Санджай и все по-многобройна тълпа от любопитни се струпаха около полицейския кордон.

Изнервеният сикхски полицай продължаваше да чака Индира във вестибюла. Никак не му се нравеше развитието на обстановката около къщата. От всичките задачи, които му бяха възлагали по време на кариерата му, тази може би беше най-неприятната. Никой не иска да арестува една богиня. Беше неспокоен и нерешителен. Опитваше се да се сприятели с Приянка и Рахул, но децата му отвръщаха с враждебни погледи.

Най-после в осем часа Индира се появи — грижливо гримирана и вчесана, облечена с прекрасно бяло сари със зелен бордюр, което Уша и Соня бяха избрали. Беше олицетворение на изискаността. Сикхският полицай беше поразен — все едно арестуваше елегантна стара дама… Отгоре на всичко, когато Индира излезе от къщата, бе посрещната в градината с възторжени възгласи и листенца от цветя. В този момент тя се обърна към сикха и каза:

— Искам да ми сложите белезниците.

Н. К. Сингх зяпна от изненада. «Сега пък иска белезници!» — помисли си той ужасен.

— Госпожо, моля ви…

— Искам да изляза с белезници от дома си. Нали съм арестувана? Тогава ми сложете белезници.

Соня, която вървеше на няколко крачки зад нея с мъжа си и с девера си, беше не по-малко изненадана от сикха. Полицаят, който беше на ръба на нервна криза, отиде да се посъветва с колегите си. Върна се след малко.

— Госпожо, няма да ви слагаме белезници.

— Ако не ми ги сложите, няма да мръдна. Оставам тук.

— Госпожо, моля ви, не ме поставяйте в неудобно положение — каза той смутено. — Не съм упълномощен да ви слагам белезници. Моля ви да ме последвате, в противен случай ще се принудим да ви отведем насила.

Индира отстъпи пред категоричността на сикха и последва полицаите, докато множеството хвърляше цветя и я приветстваше. Преди да напусне къщата със Соня, Раджив помоли Уша да остане при децата. Не знаеше колко време ще се забавят.

Преди да се качи в колата, Индира се обърна към група журналисти: «Трябваше да отида в Гуджарат, за да посетя едни племенни общности. Моля ви да предадете на хората в Гуджарат извиненията ми». Попитана за задържането й, тя заяви: «Опитах се да служа на родината ни по най-добрия начин. Обвиненията срещу мен са неоснователни. Това е политически арест».

Колата потегли, предшествана от военен джип и следвана от колона от коли, в които пътуваха синовете и снахите й, симпатизанти и репортери. Децата, поверени на грижите на Уша, се разплакаха. Историята се повтаряше отново, само че преди полицията идваше да арестува Джавахарлал, а дъщеря му се опиташе да й препречи пътя.

Не я отведоха в страховития затвор «Тихар», където тя беше пратила махараните на Гвалиор и Джайпур, както и много други. «Затворът» й беше всъщност спартанската и относително чиста спалня на един полицейски участък. На входа Индира се сбогува с достойнство със синовете и снахите си. Излъчваше спокойствие, защото предчувстваше, че в този час новината за арестуването й — сякаш ставаше дума за углавен престъпник — се разнася от уста на уста и стига до най-отдалечените кътчета на огромната й страна. Знаеше, че ако успее да си изгради образ на мъченица — затова беше поискала да й поставят белезници, — ще спечели играта. Соня, която нямаше представа за тази маневра, беше съкрушена и с мъка сдържаше сълзите си. Семейство Неру не бяха емоционални, още по-малко в подобни ситуации. Тя също трябваше да се покаже твърда. Полицаите на входа застанаха мирно пред Индира, когато тя влезе в «затвора» си. Не можеха да възприемат факта, че ще прекара нощта при тях. Светът се беше объркал. Вътре й предложиха вечеря, но тя отказа. Боеше се да не я отровят. Излетна се на нара в «килията» си и чете до късно романа, който Уша и Соня бяха сложили в чантата й. Спа дълбоко, а призори вече беше изкъпана, облечена и готова да се изправи пред съда.

В девет сутринта Раджив я чакаше заедно с един адвокат пред входа на Съдебната палата на улица «Парлъмънт» в центъра на Ню Делхи. Тази сутрин пред сградата не се виждаха обичайните продавачи на пирожки и сок от захарна тръстика, нито писарите, които срещу няколко рупии изготвяха писма или заявления на неграмотните нещастници, имащи вземане-даване с правосъдието. Новината за арестуването на Индира беше предизвикала такова вълнение, че в този час сградата беше плътно обградена от хора. Този път коалицията «Джаната» беше изпратила свои демонстранти. Санджай дойде начело на своите хора, така че, когато Индира влезе в сградата, чу викове: «Дълъг живот на Индира Ганди!», от една страна, и «Обесете я!», от друга. Тя обаче се държеше стоически и нито за миг не сведе глава, дори и когато запратиха по нея списание, което мина на няколко сантиметра от главата й.

Когато влезе в залата, Индира отказа да седне на стола, който й предложиха, и стоя права в продължение на почти два часа, слушайки обвиненията срещу нея. Когато жегата се засили, един разсилен, облечен с мръсно бяло дхоти, плесна с ръце, за да даде знак да включат вентилаторите, окачени на тавана. Скърцайки, перките започнаха бавно да се въртят. Лек полъх раздвижи полите на сарито на Индира и тя почувства облекчение. Имаше чувството, че ще припадне, толкова мъчително беше усилието да стои права в тази горещина. Знаеше обаче, че отказът й да седне вече се шепне от уста на уста от стотици, хиляди и може би по-късно от милиони нейни сънародници… «Стоеше права!», «Отказа да седне!»… прости фрази, които ваеха легендарната й фигура в народното въображение.

Отвън симпатизанти и противници стигнаха до бой. Полицията се намеси, използвайки своите латхи — дълги бамбукови пръчки, а по-късно и сълзотворен газ.

Накрая съдът обяви Индира за невинна и я оправда. Веднага след това нареди да я освободят с решението: «Няма доказателства, които да потвърждават основателността на обвиненията». Санджай излезе тичешком, като викаше: «Случаят няма да се разглежда! Свободна е!». Това предизвика радост у едни и ярост у други и те отново се хванаха за гушите. Индира излезе от съдебната зала със зачервени очи, но щастлива, че е спечелила. Раджив беше много възбуден: «Дори майка ми не би могла да мечтае за по-добра развръзка» — заяви той на един журналист.

И беше прав — новината за арестуването й бе публикувана на първите страници на всички национални и на много чужди вестници. В очите на обществото Индира изглеждаше като жертва на некомпетентна администрация. Правителството постигна обратния на търсения от него ефект — тласна Индира по пътя на пълната й политическа реабилитация.

* * *

Соня започваше да разбира защо свекърва й толкова държеше да бъде безукорно облечена. Беше успяла да придобие ореола на жертва на правосъдието. Соня се възхищаваше на борбеността й и същевременно на безразличието й към облагите на властта; сега беше сигурна, че Индира отново ще бъде на върха, дори само за да изчисти името си и да бъде пак гордостта на близките си, особено на внуците си, които обожаваше. Соня я разбираше, защото и двете имаха силно чувство за семейна общност. Не виждаше обаче другата страна на характера на свекърва си, защото никога не бе изпитвала влечение към властта. За Индира тя беше един вид наркотик. Не беше ли казал самият Кисинджър, че властта е най-силният афродизиак, който някога е съществувал? От грозновато и самотно момиче, после от крехка и болна млада жена властта бе превърнала Индира в удивителна личност, в твърда и борбена жена. Властта за нея беше като фикс-идея, загнездила се дълбоко в съзнанието й, която се задействаше всеки път, когато на хоризонта се появеше възможност да я достигне, колкото и далечна да беше тя.

Затова реагира мигновено, знаеше, че трябва да се възползва от момента. Соня отново й помогна да приготви пътната си чанта, но този път — за по-дълго, защото Индира възнамеряваше да обиколи цялата страна. В Гуджарат говореше на хората от малки подиуми, издигнати на няколко километра един от друг. През деня гирляндите от жасмин и маргарити се трупаха около врата й, като почти закриваха лицето й. Сваляше ги, преди да влезе в колибите на местните жители, с които споделяше храната им, поднесена върху палмови листа. Разговаряше с тях за нещата, които ги вълнуваха: реколтата, образованието на децата, липсата на медицински услуги… Една вечер, докато колата й минаваше през една гора, помоли шофьора да спре. Беше чула някакъв глас. Минути по-късно се появи местен жител. Беше полугол, с рошава коса и тъмна кожа. Носеше в ръка гирлянда от цветя. «Майко, от десет години се надявам да те видя» — каза й той на своя диалект, докато й поставяше гирляндата.

Посрещането не винаги беше триумфално или сърдечно. Писателят Брус Чатуин, който я придружаваше по време на част от обиколката й, веднъж пострада, когато хората объркаха колата му с тази на Индира.^[2] Един камък счупи предното стъкло и нарани шофьора. Друг пръсна стъклото на прозореца откъм неговата страна и парчетата се забиха в рамото на писателя. «Ето това се случва на хората край мен» — каза му Индира, която го заведе в стаята си, за да провери дали раната е добре превързана. Друг път — в щата Керала — Чатуин стана свидетел как повече от четвърт милион души се събраха вечерта под проливния дъжд, за да я чуят. Индира беше застанала на балкона на последния стаж на една сграда. Седна на стол, поставен върху маса, а върху коленете си сложи фенер, който осветяваше лицето и тялото й до кръста. Започна да говори и да движи ръцете си и хората имаха чувството, че им говори Лакшми, богинята с многобройните ръце. Сравнението не беше случайно — Лакшми беше богинята на богатството. По едно време тя се обърна към Чатуин, който седеше долу на масата.

— Господин Чатуин, дайте ми още кашу — каза тя, навеждайки глава към него. Писателят й подаде шепа ядки и остана изумен от думите, които Индира добави: — Нямате представа колко е изтощително да си богиня.