Хавиер Моро
Червеното сари (40)

39.

Както винаги, краткият промеждутък на щастие не продължи дълго. Политическите събития се развиваха по-бързо, отколкото Раджив очакваше. Индия се плъзгаше по едно опасно нанадолнище, по което я тласкаше една от партиите в управляващата коалиция — БДП (Бхаратия Джаната парти), бившата индуистка фундаменталистка десница, която толкова яростно беше преследвала Индира. Партията се беше разраснала и се беше превърнала в най-опасния противник на ИНК и в потенциална заплаха за единството на страната. Подкрепяна от една войнстваща екстремистка организация — РСС (Раштрия сваямссвак сангх), БДП издигаше идеята за „индуистка Индия“, в която малцинствата щяха да са подчинени на мнозинството. Философията й беше напълно противоположна на тази на Неру и ИНК, защото отричаше основополагащия принцип на съвременна Индия — нейната секуларност, която провъзгласяваше отделеността на държавата от религията и равенството на всички религии пред закона. Възходът на БДП съвпадна с изострянето на религиозните конфликти в северната част на страната. Размириците не стихваха от само себе си, а продължаваха, докато полицията не се намесеше. Причината беше винаги една и съща и обикновено беше достатъчен най-дребният повод, за да избухнат — свада заради границите на някой парцел земя, заради място на тротоара, заради прасето, изпикало се върху стената на някоя джамия, или заради мъртва крава, намерена близо до индуистки храм. Изскочеше ли искрата, насилието се разпространяваше мигновено, подхранвано от лъжливи слухове, които преувеличаваха първоначалния инцидент, превръщайки едно обикновено спречкване между двама души в свещена война между религии. Комунитарните организации и политиците, които се отъждествяваха с една или друга от страните, подхранваха огъня на раздора, така че от думи се преминаваше към юмруци, после към ножове — и така до коктейлите „Молотов“ и куршумите.

В Индия кастовите и религиозните конфликти започнаха да се засилват от осемдесетте години, и по-конкретно след като цялото население на едно село на недосегаеми в Тамил Наду взе решение да приеме исляма, за да се освободи от строгата индуистка кастова система. Нещастните хора дори промениха името на селото от Менашкииурам на Рехматнагар. Индуистките фундаменталисти нададоха вой до небесата: „Индуизмът е в опасност!“, и обвиниха страните от Персийския залив, че финансират мюсюлманите в Индия. Истината обаче беше, че недосегаемите най-после се опълчиха срещу вековното потисничество на земевладелците, които в онзи район бяха индуси от висшите касти.

По-късно едно на пръв поглед безобидно събитие разбуни още повече духовете на индуистките фундаменталисти: излъчването през 1987 г. на един телевизионен сериал по Рамаяна — прочутия индуистки епос, който за индийците има почти същото значение, каквото има Светото писание за християните. Сериалът се състоеше от сто и четири епизода, които се излъчваха в неделя сутрин. Успехът беше толкова зашеметяващ, че държавната телевизия поръча на друг продуцент от Боливуд да филмира епоса Махабхарата. Двата сериала бяха най-гледаните в целия свят. Осемдесет и пет процента от индийските телевизионни зрители видяха всичките серии — уникална цифра в историята на телевизията.

Когато сериалът се излъчваше, дейността в цялата страна секваше. Таксита, велосипеди и рикши изчезваха от улиците. Телефоните преставаха да звънят. Молитвите и погребалните церемонии се отлагаха. Чиновници, домакини, продавачи, проститутки, престъпници, водоносци, метачи, деца, бедняци, ровещи се в боклука… всички изоставяха заниманията си, за да застанат пред телевизора в нечия къща, магазин, селски площад или да поглеждат скришом през прозорците на семействата, които притежаваха това невероятно изобретение. Много зрители вярваха дословно на това, което виждаха, сякаш боговете на екрана обитаваха света на хората. Когато бог Рама се появяваше, запалваха маслена лампа и започваха да се молят. В Индия за най-ощетените слоеве на обществото не съществуваше разлика между история и настояще, между истина и мит. За тях всичко беше истина. Най-опитните политици, като се почне от Индира, винаги съумяваха да извлекат полза от тази тънка граница между хора и богове.

Сериалът отприщи истинска вълна от религиозен плам сред масите. В действителност този плам винаги беше съществувал и се беше засилил след независимостта като реакция на толкова години потисничество от страна на моголите, а после на англичаните. Неру и Ганди съзнаваха опасността от този вид фундаментализъм — подобен на този на сикхите и на мюсюлманите или на християните в други части на света — и проповядваха добродетелите на светската държава и единството между индуси и мюсюлмани. Махатма Ганди плати за това с живота си: беше убит от член на РСС — организация, която по-късно се присъедини към БДП. Индира, която съзнаваше много ясно проблема, в началото на мандата си се противопостави твърдо на стотиците голи аскети, които настояваха пред парламента да се забрани убийството на крави.

Раджив и други членове на ИНК бяха свидетели как БДП експлоатираше с политически цели религиозното чувство, което сериалът будеше. През 1987 г. БДП и две мощни паравоенни организации със сходна идеология подеха кампания, която нарекоха „историческо възмездие“. Целта беше събарянето на една стара джамия, построена в бившата индуска столица Айодхя от един генерал на моголския император Бабар през 1528 година. Твърдяха, че джамията е била построена на мястото, където се е родил бог Рама.

Според мюсюлманите кампанията на БДП и съюзниците й беше удар срещу правата и религията им. Съпротивата срещу разрушаването на джамията от индуистките тълпи се превърна в символ на оцеляването им. Всичките предпоставки за един ожесточен и кървав конфликт бяха налице.

През 1989 г. — след изборите, които свалиха Раджив от поста му — друга индуистка фундаменталистка организация, свързана с БДП, поде национална кампания, съгласно която всяко село с над две хиляди души жители да даде по една тухла за строителството на храм на Рама на по-малко от трийсет метра от джамията. Беше открита провокация срещу мюсюлманите. В парламента Раджив настоя правителството да се намеси. Новият министър-председател изпрати силите на реда, за да прекратят строителството на храма, но не успя да събере на една маса различните лидери, за да договорят мирно решение на конфликта. От своя страна, Раджив посети един много почитан индустки аскет, който живееше на брега на Ганг и твърдо вярваше, че Индия е общият дом на много религии и че трябва да остане такъв.

Година по-късно БДП отново прибягна към провокация. Един от лидерите й, Л. К. Адвани — висок, сериозен и харизматичен мъж, отправи призив, с който приканваше хиляди доброволци от цялата страна да се съберат в Айодхя. По този начин искаше да разпали националистическите чувства на индуистите. Лично оглави шествието, което тръгна от един малък град в Гуджарат. Беше се качил на файтон с мотор, по който имаше огромни портрети на боговете, а от високоговорителите се разнасяха стихове от Рамаяна. Селяните не можеха да повярват на очите си, когато виждаха преминаването на този кортеж, следван от доброволци, облечени точно като героите от телевизионния сериал. Този поход повиши напрежението по места до такава степен, че правителството, което по принцип не желаеше да се намесва срещу една от партиите в коалицията, заповяда шествието да бъде спряно, преди да стигне до целта си.

В отговор хиляди доброволци на БДП нападнаха джамията в Айодхя, въоръжени с лъкове и стрели. Цялата страна бе обхваната от паника. Какво би станало, ако във всяко село, във всеки град на субконтинента започнеше религиозна война? Не беше ли достатъчно насилието, вилняло по време на Разделянето, за да откаже завинаги Индия от стълкновения на религиозна основа? Последиците можеха да бъдат толкова ужасни, че беше страшно човек дори да си ги представи: изстъпления срещу невинни хора, разчленяване на страната, може би гражданска война. Изглеждаше обаче, че лидерът на индуистката партия беше чужд на здравия разум. Всичко беше позволено, стига да носеше гласове, включително да постави страна с осемстотин и петдесет милиона население на ръба на пропастта.

Полицията бе принудена да действа със сила, за да защити джамията от разрушаване. Загинаха около дванайсет души активисти и полицаи. Индуистката партия обвини полицията за жертвите и лидерът й Адвани обяви, че оттегля подкрепата си за правителството. Първото правителство, дошло след Раджив, падна много по-рано, отколкото той самият бе предвидил.

— Ще поискаш ли да се насрочат избори? — попита го дъщеря му.

— Не, партията още не е готова. Едва ли ще получим повече гласове от последните избори. Предпочитам да изчакаме.

Раджив, който оглавяваше партията с най-много депутати в парламента, отново се намираше на ключова позиция. Един лидер, съперник на подалия оставка министър-председател, потърси подкрепата му, за да сформира правителство. Раджив прие, но без да участва в новия кабинет. Тази ловка маневра му предоставяше възможност да упражнява контрол, без да поема отговорност за действията на членовете на новата управляваща коалиция. Истината беше, че Раджив нямаше особено доверие в този лидер, нито в министрите му, сред които се намираше Манека Ганди, и не желаеше да го свързват с управлението му, което според него щеше да бъде пълен провал. Беше убеден, че само след няколко месеца хората ще поискат завръщането на ИНК във властта. Тогава щеше да настъпи подходящият момент да се насрочат нови избори.

Предвижданията на Раджив се сбъднаха. Кабинетът, сформиран от новия министър-председател, беше сбирщина от мошеници, нетърпими дори за стандартите на Третия свят. Бяха „любопитна колекция от най-отявлени и неморални опортюнисти, каквито никога не е имало в индийската политика“^[1], според описанието на живеещия в Ню Делхи английски писател Уилям Далраймпъл.

* * *

Разривът не закъсня и се случи по едни доста странен начин. Въпросът за сигурността отново започна да тревожи Соня, защото след загубата на изборите новото правителство беше оттеглило обучените служители от Специалния отряд за охрана, сякаш обстоятелството, че Раджив не е в правителството, беше премахнало като с вълшебна пръчка заплахите. Промяната беше толкова драстична, че Соня и Приянка живееха в постоянен страх всеки път, когато Раджив заминаваше някъде. Докато преди беше охраняван от стотици агенти при всяко свое излизане, сега го съпровождаше един-единствен телохранител — преданият до смърт Пратип Гупта.

„Ако нещо се случи с Раджив, то ще бъде само през трупа ми“ — каза той веднъж на Соня, като я видя толкова разтревожена. Това обаче беше слаба утеха. Рахул също се безпокоеше и се обаждаше често от Съединените щати, за да се увери, че баща му е добре. Беше толкова притеснен от разказите на майка си за хлабавите мерки за сигурност, че настоя да си дойде за Великден вкъщи, през март 1991 година. Придружи баща си в едно пътуване из щата Бихар и беше силно изненадан от липсата на всякаква предвидливост и средства, което превръщаше баща му в лесна мишена. Понякога полицаите го оставяха сам в колата, за да разпръснат някоя тълпа, друг път не го правеха достатъчно бързо и пак го излагаха на опасност. Преди да замине отново за Съединените щати, Рахул каза на майка си думи, в които дълбоко в сърцето си не искаше да вярва, но които се оказаха пророчески: „Ако не направите нещо по въпроса, боя се, че следващия път ще се върна за погребението на баща ми“.

Причината не беше само в липсата на подкрепа от страна на правителството. Раджив беше обсебен от идеята да бъде близо до народа. Бяха му казали, че е загубил изборите, защото си е създал образ на недостъпен и почти надменен човек. Присъствието на телохранителите му пречеше да си изгради образ на народен политик, а той точно това желаеше. „Никога не съм се тревожел, че ме заплашва терористичен акт или смъртна опасност — беше заявил той. — Никога не съм допускал това да повлияе върху начина ми на мислене. Да, създавало ми е проблеми заради всичките усложнения, които сигурността причинява… но няма да се поколебая, ако трябва да умра за това, в което вярвам.“ По същото време Кристиан фон Щиглиц прекара няколко дни при тях заедно с жена си Пилар. „Пилар не познаваше Ню Делхи, затова Раджив ни отведе на разходка. Качихме се в един малък «Сузуки», той седна на шофьорското място и потегли с пълна скорост. Телохранителите му ни последваха е един бял «Амбасадор», но той успя да им се изплъзне. Сигурно не беше лесно да си телохранител на Раджив Ганди! Смятах, че се налага на прекалено голям риск. Спомням си, че един следобед отидохме до Кутуб Минар, най-високия паметник в града. Раджив вървеше между мен и жена ми и разговаряше с нас, докато се разхождахме сред руините. По едно време се обърнах и видях, че на известно разстояние зад нас вървят около хиляда души, без да се осмелят да се приближат твърде много. Бяха изненадани, че виждат Раджив да се разхожда като обикновен турист. Продължихме да вървим. Внезапно Раджив се наведе; и откъсна две бели цветенца. Приближи се до хората и ги подаде на едно момиченце, което го гледаше с широко отворени черни очи.“ Когато Кристиан отбеляза, че поема твърде много рискове, Раджив му отвърна: „Не мога да подозирам всекиго, когото срещна. Трябва да живея по някакъв начин“.

* * *

Соня обаче живееше в постоянна тревога. Веднъж, когато отидоха в къщата в Мехраули за края на седмицата, именно тя забеляза двама души, които наблюдаваха къщата и които не бяха от обичайните телохранители. Каза на Раджив и той излезе да ги попита кой им е дал нареждане да ги следят. От тях научи, че заповедта идва от главата на местното правителство, който беше от партията на новия министър-председател. Ядосан и неприятно учуден от тази недопустима намеса в личния му живот, Раджив се обади на министър-председателя и поиска да снемат наблюдението, както и настоя за оставката на главата на местното правителства, който бе издал тази заповед. „Става дума за доверие — заяви Раджив. — Гласувал съм ви доверие и подкрепяме правителството ви. А сега откривам, че вие ни подозирате и поставяте двама полицаи да наблюдават къщата ни. Какво означава това?“ Новият министър-председател се опита да омаловажи въпроса и да успокои гнева на Раджив, защото се намираше в задънена улица. От една страна, не можеше да уволнява служители или глави на местни правителства по искане на лидера на ИНК. От друга страна, ако Раджив оттеглеше подкрепата си, той щеше да изгуби контрола в парламента. Раджив обаче настояваше виновните да бъдат наказани. Тъй като човекът не откликна на исканията му, Раджив заплаши, че ще бойкотира парламента. Така че четири месеца след като беше поел поста, министър-председателят бе принуден да подаде оставката си пред президента.

Сега вече беше моментът да се проведат парламентарни избори, които Избирателната комисия насрочи за 20, 23 и 26 май 1991 година. Индия се намираше в криза, което можеше да улесни връщането на опозиционна партия като ИНК във властта. Индуисткият фундаментализъм беше във възход, в Кашмир напрежението ескалираше. Политиката на последните правителства в областта на икономиката беше отчайваща. Инфлацията, предизвикана от увеличението на цената на суровия петрол поради войната в Залива, беше неуправляема и заплашваше да създаде сериозна социални проблеми. Раджив предложи програма за стабилизация, опираща се върху икономически реформи, които предвиждаха повече приватизация и по-малко контрол върху промишлеността и търговията. Главният съперник в изборите беше БДП — индуистката партия, която се очертаваше като организация във възход, с програма, която беше опасна за стабилността на страната. Останалите партии, включително онези, които бяха в изгряващата коалиция, можеха да се надяват на ограничен брой депутатски места.

Раджив отново тръгна на предизборен поход, уверен в победата си. Такава беше политиката — като отражение на самия живот, където нищо не е постоянно и всичко се променя непрекъснато, понякога с шеметна бързина. Започна кампанията заедно със Соня и сам пилотира самолета, който на 1 май 1991 г. кацна в Амети. Беше първата от шестстотинте срещи, които трябваше да проведе с избирателите за двайсет дни. Посрещна ги множество, сред което имаше много жени, дошли да поздравят Соня. Една от причините за огромната им популярност в Амети беше невероятната памет на Соня, която си спомняше имената и лицата на жени, които може би беше видяла за пет минути при предишни посещения. Италианката се отъждествяваше напълно с тези селянки, които я докосваха с почти детинско любопитство, за да се уверят, че е от плът и кръв като тях. Смяташе да прекара три седмици в избирателния район на мъжа си и да агитира от къща на къща, докато през това време той щеше да обикаля страната. В края на деня, преди да се качи в самолета, Раджив се обърна към хората и им каза една простичка фраза, която впоследствие се оказа истинско пророчество: „Едва ли ще мога да се върна отново тук, но Соня остава, за да се грижи за вас“. Сякаш нож прободе сърцето на Соня. Не поради това, че оставаше сама, защото сърдечността на хората и внимателното отношение на местните членове на ИНК я караха да се чувства като у дома си, а защото за пръв път от двайсет и три години брачен живот щяха да прекарат толкова време разделени — почти три седмици.

Същата нощ, докато се опитваше да заспи, легнала върху нара от плетено въже в една палатка и измъчвана от горещината и комарите, Соня си спомни за последното си посещение в Амети. Беше през февруари, месеца, в който се навършваше годишнина от сватбата им. Беше дошла да открие кампания за имунизация срещу полиомиелит. Мислеше, че няма да могат да отпразнуват заедно годишнината, защото по същото време Раджив трябваше да замине за Техеран. Смяташе да предприеме дипломатическа инициатива за прекратяване на войната в Залива. Но в една такава нощ, макар и не толкова гореща, получи бележка от Раджив, в която той я молеше да отмени ангажиментите си в Амети и да се върне бързо в Ню Делхи, за да го придружи в това пътуване. „Изпитвам желание… да бъда с теб, да бъдем единствено ти и аз, без стотиците хора, които винаги кръжат наоколо“ — гласеше бележката. Когато Соня пристигна в Ню Делхи посред нощ, завари Раджив да крачи изнервено, защото се страхуваше, че ще изпуснат самолета. Вече беше стегнал багажа. Всичко беше готово за пътуването. В Техеран, след като официалните ангажименти приключиха, отидоха да вечерят сами в един ресторант. От колко време не си позволяваха подобно романтично прекарване? Дори не си спомняха вече… Раджив й поднесе подарък, който беше донесъл от Делхи — прекрасни, но семпли обици, каквито тя харесваше. Когато се върнаха в хотела, той извади фотоапарата си, с който винаги пътуваше, и се снимаха с автоснимачката — нещо, което никога дотогава не бяха правили.^[2]

Някакъв шепот отвън я откъсна от спомените й:

— Мадам, мадам!

Соня стана, загърна се с халата и излезе. Един млад мъж, симпатизант на партията, й връчи писмо. Беше от Ню Делхи, от Раджив. Соня го отвори и намери вътре една роза и написана на ръка бележка. Прочете я, усмихна се и се върна на нара. „Беше любовно послание“ — щеше да признае тя след време.

* * *

Приянка пристигна няколко дни по-късно в Амети, за да й прави компания. Посещаваха по петнайсет села на ден. Изслушваха оплакванията и болките на хората: пенсия, която не пристигала, сляпо дете, което се нуждаело от пари за операция, или старица, която се жалваше, че след предните избори хората от ИНК ги забравили. Соня си записваше и даваше указания на помощниците си. „Имайте вяра — казваше тя на хората, — ще се погрижа да реша въпроса ви.“

В едно село Приянка стана свидетел на събитие, което я учуди, защото знаеше колко много майка й мрази да говори публично. Без Раджив да я беше помолил, Соня се осмели да произнесе първата си реч пред множество от няколко хиляди души. „Мъжът ми работи за вашето благоденствие, а аз работя за мъжа ми… Само Индийкият национален конгрес може да ви представи достойно, затова стиснете ръката на мъжа ми…“ Приянка се забавляваше, като я слушаше как увещава хората да гласуват за ИНК, при това успешно. Произнасяше фразите на хинди с лекота, със слаб акцент, усмихваше се и сякаш изпитваше удоволствие — може би защото нямаше журналисти и всички бяха обикновени хора, които не я притесняваха. Най-забележителното беше, че го бе направила по собствена инициатива, като акт на отдаване на съпруга си.

Двете се прибраха в Ню Делхи на 17 май — изтощени, потни и прашни, но изпълнени с оптимизъм за крайния резултат от изборите. Когато на следващата вечер Раджив се върна от обиколката си и влезе през вратата, те се втрещиха. „Беше на края на силите си. Почти не можеше да говори и да се движи. Не беше спал, нито ял нормално в продължение на седмици. Беше имал предизборни срещи по двайсет часа на ден. Ръцете му бяха покрити с драскотини и белези. Цялото тяло го болеше. Хиляди привърженици го бяха докосвали, бяха му стискали ръката, бяха го прегръщали и потупвали по гърба. Сърцето ме заболя, като го видях в това състояние.“

Пръстите му така се бяха подули от безбройните ръкостискания, че си беше свалил брачната халка. Чувстваше се обаче доволен и безкрайно щастлив от обичта и възторга, с който го бяха посрещнали. Благодарение на недостатъчната охрана бе успял да опознае това, което дядо му и майка му наричаха „любовта на народа“, и се връщаше въодушевен, защото хората бяха откликнали. „В Керала и в Тамил Наду имат обичай да те щипят по бузата, затова ми е толкова червена и подута — разказваше той на Соня, докато тя поставяше под краката му една табуретка, за да си ги опъне. — Понякога в районите с мюсюлмани те целуват един, два, три пъти, а после те прегръщат силно и имаш чувството, че ще ти прекършат гърба. Цялото тяло ме боли, но няма значение.“ Разговаряха дълго и спокойно, споделяйки взаимните си впечатления от преживяното. Раджив беше доволен, защото бе успял да покаже, че го е грижа за хората. Не беше обаче сигурен, че ще спечели. „Битката ще бъде тежка“ — призна й той. Тази нощ спа цели пет часа, преди да замине за Бопал, където на 19 май говори на митинг пред сто хиляди души. Градът все още не беше успял да се съвземе след трагедията през 1984 година. Мултинационалната компания, отговорна за инцидента, се бе съгласила да изплати обезщетение на пострадалите, но парите не стигаха до нуждаещите се. Бяха отклонявани от корумпирани чиновници и от посредници. Системата отново не работеше.

След Бопал оставаше само югът — „приятелска територия“, както я наричаха членовете на ИНК. Преди това се върна вкъщи и беше толкова уморен, че заспа в салона. Изпитваше облекчение при мисълта, че краят на кампанията наближава. Още три дни — и всички щяха да се съберат отново тук, защото Рахул щеше да прекара лятната ваканция вкъщи. Очакваха го на 23 май. Соня и Приянка също бяха доволни. За разлика от Раджив бяха уверени, че ще спечели изборите с убедителна победа. Цялото семейство беше впрегнало сили, за да постави един Ганди и ИНК отново начело на страната. Индира щеше да се гордее с тях — ето това означаваше „задружно семейство“.

На 20 май Раджив и Соня излязоха в седем и половина сутринта, за да гласуват. В този час температурата все още беше поносима. Враните сякаш ги поздравяваха от клоните на дърветата с дрезгавото си грачене. Раджив, облечен с бяла курта и с трицветно шалче около врата, подкара колата по широките булеварди, които по това време бяха почти пусти, но на входа на избирателния пункт ги чакаше група хора и един телевизионен екип. Соня изглеждаше великолепно в червения си шалвар камиз. Двамата поздравиха хората, допирайки длани една до друга на височината на гърдите, и Раджив даде няколко автографа, докато чакаха пункта да отвори. Зад тях опашката нарастваше. Един млад доброволец от партията се доближи до Раджив с поднос, на който имаше благовония, захар и цветни листенца, с намерението да извърши пуджа^[3] в негова чест, за да даде щастливо начало на деня. Винаги когато беше с мъжа си на публично място, Соня наблюдаваше внимателно всеки, който се доближаваше до него, опитвайки се да открие някакво скрито намерение, подозрителна издутина, необичаен жест. Беше постоянно нащрек. Може би затова се уплаши толкова, когато мъжът, навярно смутен от срещата с Раджив, изпусна подноса и той падна с трясък, който накара всички да подскочат. Соня се вцепени, после започна да се поти обилно. Раджив забеляза неразположението на жена си и помоли да й донесат чаша вода. Когато влезе в тъмната стаичка, беше толкова разстроена, че не намираше бюлетината с емблемата на ИНК. За момент помисли, че ще си тръгне, без да гласува. Когато излезе и се отправи към колата, разказа за това на Раджив, който се засмя. „Хвана ме за ръка — щеше да си спомни Соня — и усетих топлото му и успокояващо докосване, което винаги успяваше да разпръсне тревогата ми.“ Може би това беше последният път, когато Раджив беше до нея, за да я успокои, защото, след като я остави вкъщи, замина за следващата си обиколка. Следобеда щеше да се върне в Ню Делхи, за да се прехвърли от хеликоптера на самолет и да замине на юг, където изборите щяха да се проведат след два дни.

Същия следобед Раджив ги изненада, като отскочи до вкъщи. Соня и Приянка се зарадваха, че го виждат, макар и за кратко. Раджив се изкъпа набързо, хапна и се обади на сина си в Съединените щати. „Обаждам ти се, за да ти пожелая успех на изпитите и да ти кажа колко съм щастлив, че се връщаш скоро. Ще прекараме чудесно лято… Обичам те… Дочуване.“ После целуна Приянка. Отново трябваше да замине, но слава богу, това щеше да е последната спирка от предизборния маратон. Беше спокоен, пътуваше на юг, към сигурна територия, а не като размирния и опасен север.

— Не може ли да не ходиш? — попита го Соня. — Това пътуване няма да промени резултатите…

— Знам, но всичко вече е организирано. Горе главата, последно усилие и ще победим… Само още два дни и отново ще сме заедно — каза той на Соня с пленителната си усмивка.

„Разделихме се нежно… — щеше да си спомня Соня, — и той тръгна. През пролуките на щорите гледах как се отдалечава, докато се изгуби от погледа ми… Този път завинаги.“^[4]