Хавиер Моро
Червеното сари (43)

42.

Свърши се. Всичко беше приключило. Въпреки че не заемаше никакъв официален пост, шейсет и четири страни бяха изпратили свой представител на погребението. Раджив притежаваше особено обаяние, което будеше симпатия във всички, които го познаваха.

Пепелта му, разпръсната в Ганг и смесена с пепелта на прадядо му Мотилал, на дядо му Неру и на брат му, вече пътуваше към океана. Личната болка беше само част от огромната празнина, която бе оставил. Обслужващият персонал и служителите от охраната бяха тъжни и объркани. Дори кучетата изглеждаха омърлушени. Нямаше го вече стълба, на който всички можеха да се опрат в изпълнения с превратности, хаотичен и несигурен свят. Как да повярват, че вече си е отишъл? Соня и децата й усещаха във всеки момент присъствието му, особено нощем, в сънищата си. Подсъзнанието реагираше бавно на реалността, беше му трудно да я настигне, затова събужданията бяха особено мъчителни. Понякога нощем се будеха стреснати от кошмар, но когато се изправяха пред реалността, си даваха сметка, че няма по-лош кошмар от нея.

Важното беше, че всичко протече мирно. Беше избегната кървавата баня, каквато имаше след убийството на Индира. Правителството изведе навреме армията на улицата и обяви седем дни на национален траур. За съжаление не можаха да бъдат предотвратени случаите на самоубийство и жертвоприношения във вътрешността на страната. Вечната Индия продължаваше да живее в сърцата на хората.

Сега дори политическите противници бяха съгласни, че Раджив е бил достоен човек. Посмъртно възхваляваха лидера, когото бяха клеймели приживе. Медиите, които първоначално го бяха величали, а после го бяха хулили, също преосмисляха отношението си. Една сутрин Приянка показа на майка си статия в Хиндустан Таймс.

— Прочети я, мамо, за татко е, искат да се извинят за отношението на медиите към него.

Соня се гордееше с децата си. Бяха се оказали на висота. Слава богу, че Приянка беше до нея, за да организира всичко, да приведе къщата в ред, да посрещне Рахул и да избере мястото на кремацията. Тя не би могла да се справи. Беше невъзможно човек да взема решения, когато се чувства мъртъв приживе. Помисли си, че Индира също щеше да се гордее с тях.

Соня си сложи очилата и започна да чете: „Присмивахме му се заради обувките «Гучи», очилата «Картие», марковите дънки, пътуванията с жена му с «Джъмбо»-вете… Подигравахме му се на начина, по който говореше хинди, макар че ние го говорехме по-зле… В действителност бяхме изпълнени с неприязън и завист… Дълбоко в себе си знаехме, че е пътувал повече от всички нас, взети заедно, и че познава проблемите на Индия по-добре от нас. Естествената му изисканост, приятната му външност и обноски му даваха допълнително предимство пред всички останали. Имаше толкова неща, за които да живее, толкова неща, които да направи, въпреки хулите и критиките ни“.^[1] Соня плачеше, когато върна вестника на дъщеря си. „Защо един достоен човек, който освен това беше вършил добре работата си, трябваше да плати толкова висока цена?“ питаше се тя. Въпросите бяха толкова много, а отговорите толкова малко, че Соня изпадаше в отчаяние. Беше сигурна обаче в едно — мъжът й беше станал жертва на една система, която изискваше от него невъзможното. Ако не беше влязъл в политиката, ако беше оставил на Манека ролята на наследница… Манека, която се появи на погребението с Фероз Варун и с насълзени очи прошепна няколко съболезнователни думи.

Сега Соня и децата й искаха да знаят кой го беше убил. Полицията твърдеше, че са били терористите от Тамилските тигри… Но беше ли сигурно? Кога щяха да го потвърдят? И най-вече… кога виновните щяха да бъдат наказани? Въздаването на правосъдие беше слаба утеха, но беше единственото, което оставаше.

— Госпожо, търсят ви по телефона — прекъсна я един прислужник. — От чужбина.

Откакто сестрите й се бяха върнали в Италия, след като бяха прекарали няколко дни в Ню Делхи, Соня говореше ежедневно с тях. И двете настояваха да се прибере в Италия. Според тях с времето Соня щеше да осъзнае, че е не само опасно, но и безсмислено да остава в Ню Делхи. Соня обаче отдавна беше наясно по въпроса. Индия продължаваше да е смисълът на живота й, въпреки че й беше разбила сърцето. Тук бяха погребани мечтите й.

— Това е моят живот — повтаряше тя на сестра си Надя по телефона. — Вече не мога да напусна тази страна и да живея другаде. Където винаги ще бъда чужденка. Осъзнах това, когато баща ни умря.

— Поне се премести в друга къща…

— Защо? И ти ли мислиш, че е урочасана? Поне така твърди тукашната преса…

— Не, не вярвам на такива глупости, казвам го, защото тази къща ще ти напомня за Раджив…

— Именно затова не искам да се местя. Знаеш ли? Едно е да си разведена, друго — да си вдовица. Освен това къщата предлага по-голяма сигурност.

Сигурност! Колко изпразнена от съдържание звучеше тази дума от хиляди километри разстояние. Две убийства, и въпреки това Соня продължаваше да вярва в нея. Колко твърдоглава беше сестра й… Но човек можеше да разбере страха единствено ако го преживява отвътре. Заплахата, която сикхите бяха отправили към Индира — че ще изтребят потомството й до стотното коляно, — се беше запечатала завинаги и в съзнанието на Соня. Как да забрави подобна заплаха, която освен всичко беше потвърдена с кръвта на свекърва й? Сега, след убийството на Раджив, знаеше, че жаждата за мъст е безгранична. Никога Соня и децата й нямаше да живеят напълно спокойни поради своя произход. Никога — нито тук, нито в Италия, нито на което и да е друго място. Най-добре беше да се примири с това. Поне в Индия отново разполагаха с цялата мощ на държавата, за да ги закриля. „Безопасността на семейство Ганди е от национален интерес“ — беше заявил тържествено президентът седмица след атентата. „Много късно“ — мислеше си Соня… Освен това министър-председателят на служебното правителство по указание на президента им назначи най-висока степен на охрана. Отново разполагаха с услугите на Специалния отряд, който вече беше доказал ефикасността си, когато Раджив беше министър-председател. Соня не можа да скрие огорчението си:

— Полицията ми каза, че ако не бяхте оттеглили Специалния отряд, на който Раджив имаше право, сега щеше да е жив.

— Соняджи — отвърна й невъзмутимо министър-председателят, — много добре знаеш, че ако Раджив беше настоял, правителството щеше да му осигури тази охрана.

— Не съм толкова сигурна.

А и как да бъде? Как да вярва на думите на един политик? Вярно, Раджив не беше настоял, но тя — да. Беше настояла няколко пъти, но напразно. Приянка и Рахул също. Истината беше, че нито един политик нямаше интерес да осигури на Раджив по-голяма защита — хората от неговата партия смятаха, че тя го откъсва от масите и следователно намалява шансовете му за успех, а тези от опозицията знаеха, че ако нещо се случеше с Раджив, това щеше да сложи край на политическото превъзходство на ИНК. Всички печелеха от това положение.

* * *

След толкова суетене, срещи с хора, изплакани сълзи Соня започваше да идва на себе си и да осъзнава новото положение, откъдето изникна един ужасяващ въпрос: Как да продължи живота си без Раджив? Откъде да намери сили, за да живее без него? Сега трябваше да се справи с най-трудното — да си измисли нов живот. Религията едва ли щеше да й донесе облекчение. Твърдеше, че вярва във всички религии, защото може би не вярваше в нито една. Оставаше й утехата, че Рахул ще прекара лятото при тях. Момчето беше съсипано. Към скръбта от загубата на баща си се добавяше силно чувство за вина. Самообвиняваше се, че не бе направил всичко възможно, че не се бе противопоставил на баща си и не го бе заставил да поиска по-висока степен на защита… Соня и Приянка също се чувстваха виновни, но какво можеха да направят срещу волята на Раджив и на държавния апарат? Във всеки случай семейната къща отново се превърна в крепост както преди — с огражденията на улицата, с арките с детектори на метал, с охранителните камери, куличките за наблюдение, караулките и стотината въоръжени полицаи, обикалящи района. Сигурността.

Атентатът не беше прекъснал изборите, само последните две дати бяха отложени за по-късно. ИНК спечели в южната част на страната поради фактора „съпричастност“, предизвикана от атентата, но беше победен в северните щати. Манека също претърпя поражение в избирателния си район и изгуби депутатското си място. Голямата изненада на тези избори беше забележителният възход на БДП — индуистката партия, която Раджив беше отъждествил като „главен противник“. Спечелените от нея места бяха стократно повече в сравнение с предишните избори. Един забележителен и ужасяващ възход. Как да не изпитваш страх, когато лидерът на една паравоенна индуистка организация, съюзник на тази партия, беше почел паметта на убиеца на Махатма Ганди? Това нямаше ли да е забранено в повечето демократични страни? — питаше Соня, скандализирана като мнозинството от посетителите, които приемаше. Може ли човек да напада толкова лесно и напълно безнаказано стълбовете на една нация? Под претекст, че отиват да поднесат съболезнованията си, много депутати и членове на партията я посещаваха, понякога доста късно вечерта, за да опипат почвата. Отиваха, за да обсъдят кой би трябвало да е приемникът на Раджив начело на партията. Още не се осмеляваха да й кажат, че тя трябва да поеме този пост, защото само тогава ще имат възможност да спрат възхода на религиозното сектантство. Знаеха, че тя не иска и да чуе за това. Нима не беше отказала категорично да стане председател на партията, когато й предложиха поста веднага след кремацията на Раджив?

Соня ги слушаше внимателно — този бил твърде изявен представител на богатите и се ползвал с лошо име сред бедните, онзи бил нелоялен и не можели да му се доверят…

— Ти какво мислиш? — питаха я те.

— Аз бих се спряла на Нарасимха Рао, мисля, че Раджив би го избрал… Но защо вие не решите кой ще бъде следващият лидер?

— Защото с толкова изявени личности като Неру, Индира и мъжа ти партията никога не е изпитвала нужда да развие механизъм за приемственост и хората искат някой да ги води… Ти например — осмели се да изплюе камъчето един от тях, гледайки я втренчено.

Соня се опита да запази самообладание. Не разбираха ли, че това не я интересуваше? Колко пъти им беше казвала, че не желае да се занимава с политика, че няма да участва в нито едно събитие, свързано с политика. Продължаваше да поддържа връзка с тях заради паметта на мъжа си, защото смяташе, че той би искал това. А и така имаше чувството, че една частта от него е жива. Не искаше да скъса пъпната връв, която я свързваше със света на Раджив, на Индира, с наследството на семейството. Правеше го заради себе си и заради децата си. Една нейна приятелка сметна за свой дълг да предупреди онези, които идваха: „Не говорете на госпожата за влизането й в политиката, защото ще я наскърбите много. Не забравяйте, че е в траур за мъжа си, който изобщо не искаше да става политик“.^[2]

Мнозина щяха да си я спомнят от онова време: облечена в бяло сари и черна блуза, без други бижута освен брачната халка, както повелява традицията по време на траур, седнала на дивана в кабинета на Раджив, от чийто стени я гледаха портретите на семейството. Писалището беше в същия вид, в който го беше оставил Раджив. Не бе преместила нито един предмет и никой не сядаше на креслото му, сега покрито със знамето, в което беше увит ковчегът му. Никой никога нямаше да промени нищо, нито дори тя самата. Въпреки елегантната си осанка и усилието да се държи твърдо, от време на време в очите й бликваха сълзи, които тя скришом бършеше с кърпичка. От толкова плач вечно имаше сенки под очите и леко замъглен поглед. Беше отслабнала много, мраморната белота на лицето й бе посивяла, а в очите й се четеше безкрайна тъга.

Мнението й обаче тежеше. При това толкова, че тя самата се учудваше. В крайна сметка депутатите я послушаха. След като се убедиха, че мадам предпочита Нарасимха Рао, проведоха вътрешни избори, на които депутатите гласуваха. Партията издигна този стар приятел на семейство Неру на поста министър-председател на коалиционно правителство на малцинството, защото не му достигаха 30 депутатски места, за да има мнозинство. На медиите не им убягна влиянието й, което нарекоха the Sonia factor^[3]. Със Соня се случваше същото, което се бе случило с Индира след смъртта на Неру — автоматично беше наследила нещо от могъществото на семейството. Според някои ставаше дума за „харизма“, според други — за „фамилно име“. Ако в онзи ден беше назовала друг човек, вероятно Рао нямаше да стане премиер. Не беше лесно да се откъсне от политиката. Властта я преследваше, властта я искаше. Властта се нуждаеше от нея.

Правителството на Рао изглеждаше слабо. При съществуващото положение и то, и партията нямаха големи шансове да оцелеят. Без един Ганди начело на ИНК тя беше организация, обречена да изчезне и да позволи на индуистката партия БДП да завземе изгубената територия. Беше опасно, защото тази партия защитаваше идеята за една „индуистка Индия“, която според мнозина беше пагубна. Никой не се осмеляваше да си представи последиците, които би имало за страната и за останалата част от света едно бедствие от мащаба на Индия… Именно затова засилваха натиска върху Соня. За лидерите на изпадналия в колапс ИНК и за голяма част от населението тя беше последният страж на една смъртно ранена династия.

— Да имаш нужда от нещо, от някоя услуга или помощ? — питаше с напевен глас министърът на социалната политика на влизане в дома на семейство Ганди.

Ръководството на партията се чудеше какво да измисли, за да я спечели, да я накара да размисли и да се съгласи с предложението им.

Толкова много бяха желаещите да я видят, че тя реши да въведе график на посещенията — от пет до седем часа следобед. Сутрин отговаряше на хилядите съболезнователни писма, които тя и децата й продължаваха да получават от целия свят. Четеше ги всичките и се опитваше да отговори лично на писмата, които бе получила от познати. На останалите пращаше напечатана благодарствена бележка на английски или на хинди, подписана лично от нея. Най-мъчителни бяха часовете след посещенията, когато чувството на безнадеждност и самота се засилваше. Понякога забравяше, че Раджив няма да се върне вечерта. Толкова години бе свикнала да чака завръщането му, че това се беше превърнало в рефлекс. За щастие беше обградена от близките си. Паола, майка й, сега живееше с тях и тайно се надяваше, че Соня ще реши да се върне в Италия. Избягваше обаче да настоява, защото последния път, когато го направи, Соня се разсърди. Приянка и Рахул се грижеха с нежност за майка си. Понякога някой приятел идваше на гости и атмосферата се оживяваше, докато приготвяха вечерята.

Близките им приятели се брояха на пръсти. Сред тях бяха братята Баччан (един от тях. Амитабх, се превърна в най-голямата звезда на индийското кино), една декораторка, с която се запозна още при пристигането си, и мъжа й, двойка журналисти и издатели, бивши колеги на Раджив от Индиън Еърлайнс, стари семейни приятели като Суман Дубей и съпругата му… Семейство Куатроки се бяха върнали в Италия, макар че дори да живееха в Индия, нямаше да може да ги вижда. Приятелите й не говореха с журналисти, не разказваха нищо, което Соня би могла да приеме като предателство. Знаеха, че брани ревностно личния си живот. Не искаше лъскавите списания да излагат на показ скръбта й. Дразнеше се много от чуждестранната преса, която описваше Приянка като наследница на „династията“. Магнетизмът и пронизващият поглед на момичето бяха направили впечатление на репортерите, които ги следваха по време на кампанията в Амети, и всички се изкушиха да я сравнят с баба й.

Много видни личности, които идваха в Ню Делхи, желаеха да се срещнат с нея и тя ги приемаше с удоволствие, защото с тях споделяше спомени от многобройните пътувания, които бе извършила с Раджив. В Министерството на външните работи не проумяваха защо Ясер Арафат, Нелсън Мандела и крал Хюсеин искаха да се срещнат с лице, което не заемаше официален пост. „Какво става с протокола?“ — питаха те. Министър-председателят Рао обаче не обръщаше внимание на протестите им. Отговаряше им, че щом чуждестранните гости желаеха това, правителството не е длъжно да повдига въпрос за протокола. Властта се отнасяше към нея и децата й като към членове на кралско семейство. Ганди, живи или мъртви, продължаваха да бъдат почитани, сякаш Индия им признаваше божественото право да царуват над нея. Сега до големите портрети на Индира, които украсяваха обществените сгради, имаше също снимката на един Раджив, усмихващ се от отвъдното. Семейството продължаваше да присъства в съзнанието на милиони индийци.

* * *

Постепенно децата й и приятелите й помогнаха да намери смисъл на живота си без Раджив. Соня съзнаваше, че трябва да се възстанови възможно най-бързо, пък било само заради децата си, които щяха да се върнат в университета. „Случилото се не трябва да бъде пречка да водят нормален живот.“ Беше обсебена от тази мисъл. Цял живот бе искала само това, а още говореше така, сякаш можеше да го постигне. После се поправяше и казваше: „един възможно най-нормален живот“. Да, това беше единствената постижима цел.

И въпреки че вече не можеше да живее с Раджив, можеше да живее заради него. Заради паметта му. За да запази мечтата му. Приятелите й предложиха да основе фондация по подобие на американските президентски фондации, които пазеха завета на всеки президент. Щеше да е един вид отговор на терористите, които го бяха убили, начин да бъдат съхранени идеите и мечтите му. Соня избра датата 20 юни, за да подпише учредителния акт на фондация „Раджив Ганди“ — по този начин придаваше символичен смисъл на рождения ден на Рахул, който на тази дата навършваше двайсет и една години. Заобиколена от децата и приятелите, подписа документа, с който се създаваше институция, която щеше да подпомага достъпа на бедните до съвременните научни и технически постижения. Соня имаше чувството, че по този начин Раджив продължава да живее в смъртта.

На 20 август — деня, в който Раджив щеше да навърши четирийсет и седем години, отидоха да почетат паметта му пред самадхи — мавзолея във формата на лотос, издигнат на мястото, където бе извършена кремацията. Не беше далече от мавзолеите на Санджай, Индира и Неру — символи, напомнящи високата цена на властта. Соня носеше бяло сари с черен бордюр. Погледът й блуждаеше, а духът й сякаш беше далече, на място, известно само на нея, където отново беше с Раджив и успяваше да открадне няколко секунди, макар и измамни, на щастие. Наоколо се разнасяше мирисът на тамяна, който свещениците горяха в импровизирани съдове. Стоеше между Приянка и Рахул и тримата изглеждаха потънали в мислите си, докато религиозните песнопения се носеха като безкрайна литания, а от далечината долиташе градският шум. Внезапно се появи Манека. Беше последният човек, когото искаха да видят в този момент. Соня се напрегна цялата, когато етърва й се приближи до мавзолея и постави цветя върху полирания мрамор. После обиколи мавзолея, какъвто беше обичаят, и мина пред Соня и децата й, без да поздрави. Присъствието й наруши спокойствието на ритуала. Раздразнена, Соня реши да си тръгнат и те се отправиха към колата.