Хавиер Моро
Червеното сари (30)

29.

Раджив осъществи отдавнашната си мечта и взе изпита за командир на „Боинг 737“, но радостта да лети с реактивен самолет не продължи дълго. Срокът, в който трябваше да се кандидатира от избирателния район Амети, наближаваше неумолимо. Съгласно Закона за предотвратяване на конфликт на интереси Раджив не можеше да заема държавна длъжност (Индиън Еърлайнс беше държавна фирма) и същевременно да се кандидатира за депутат. Тъй като беше ясно, че отсега нататък ще му е невъзможно да съчетава професията с политиката, не му остана друг изход, освен да превърне политиката в своя професия. Така че в един горещ майски ден на 1981 г. той взе решение. Прибра се вкъщи, след като бе летял през деня, свали си вратовръзката, униформеното сако и панталони, облече бяла курта — „униформата на политиците“, и отиде в централния офис на авиокомпанията, за да предаде пилотската си акредитация и да се сбогува с колегите и шефовете си. Соня го видя да тръгва и сърцето й се сви. Това беше окончателното сбогуване с живота, който беше избрал там, в Англия, когато търсеше начин да си изкара прехраната, за да се ожени за нея, защото я обичаше до полуда.

От този ден животът им коренно се промени. Вече не можеха да ходят в събота вечер в „Каза Медичи“ — италианския ресторант в луксозния хотел „Тадж“, или в „Ориент Експрес“ в новия хотел „Тадж Палас“. Дори вече не се обличаха както преди. Раджив носеше курта, защото му бяха намекнали, че е добре да си изгради един „по-индийски“, не толкова европейски образ. Така че завинаги се прости с дънките, които носеше, когато не беше на работа, събу италианските обувки, които Соня му купуваше, и ги замени със сандали. Запази обаче слънчевите си очила „Рей Бай“ — овални, с метална рамка, които бяха на мода по онова време. В интерес на истината индийското облекло беше по-приятно за носене и по-подходящо в безмилостните горещини, отколкото европейските дрехи. Куртата от суров памук се обличаше върху панталони тип пижама или чуридари — широки в бедрата панталони, които се стесняват надолу и падат на дипли до глезените. Носеше също характерната шапка на членовете на ИНК и Индира смяташе, че е възрастта заприличва все повече на баща си Фероз.

Веднъж взел решение, Раджив повече не се обърна назад. Щом животът го поставяше пред това изпитание, той щеше да се опита да се справи по възможно най-добрия начин. Старите идеали, за които дядо му говореше, когато бяха юноши — борбата срещу бедността, стремежът към равенство, светският характер на държавата, принципите, които беше наследил от майка си, станаха и негови. Не влизаше в политиката, за да натрупа богатство или власт, защото те никога не го бяха привличали. Не хранеше лични амбиции, но имаше идеи за Индия. Ако можеше да допринесе с нещо за живота на страната, трябваше да го направи добре информиран.

Трудно му беше обаче да се откъсне от своя свят — света на технологията, на доказаните факти, на конкретните неща, които се управляват от познати и доказуеми закони. Самолетът лети, защото въздухът поддържа крилата му. Какво поддържа успеха на един политик? Възможните отговори бяха много, вариантите също, но нямаше никаква сигурност, с изключение на неговия случай — имаше фамилно име, което беше разпознаваема марка. Интелектуалците и противниците на Индира му го казаха в лицето: „Единствената квалификация, която има Раджив, това са неговите гени“. Привилегированите класи бяха обезпокоени от това, което смятаха за нова проява на непотизъм от страна на Индира. Огромната маса индийци обаче го приемаха по свой начин, през призмата на традицията, според която синовете следват призванието на родителите си. В продължение на векове в селата и градовете на Индия майстори занаятчии, музиканти, писари, готвачи, коняри, лечители, архитекти и политици предаваха на децата си тайните на своята професия. Привличайки Раджив към политиката, Индира и нейните единомишленици от партията просто последваха една утвърдена традиция.

* * *

По време на първата си предизборна кампания Раджив трябваше да се пребори със собствената си стеснителност. Той, който държеше ревностно на личния си живот, трудно понасяше да бъде център на вниманието и да отговаря на въпросите на журналистите. „Политиката никога не е била моята стихия — заяви веднъж на един репортер, който го питаше защо се кандидатира на изборите. — Кандидатирам се, защото трябваше по някакъв начин да помогна на майка си.“ Искреността му го превърна в обект на подигравки и скоро той се научи да мери думите си, да дава винаги ясни отговори, които не можеха да предизвикат недоразумения или да бъдат тълкувани двояко.

Говоренето пред публика без записки също не беше лесно, защото трябваше не само да каже това, което искаше, но и да създаде контакт с хората, дошли да го чуят. Митингите се провеждаха на селските площади и организаторите невинаги разполагаха със средства, за да поставят навес, който да ги пази от горещината. В повечето случаи Раджив се оказваше пред хилядно мнозинство, застанало под палещите лъчи на слънцето. Някои седяха върху рогозки на земята, повечето — прави отзад, и всички идваха да получат благословията на мъжа, който вече беше част от плеядата персонажи в митологията на Индия. Имаше много бедни селяни, защото Амети беше изостанал район в щата Утар Прадеш. Имаше обаче и собственици на магазини, работници, големци от селото, сикхски предприемачи, чиито тюрбани изпъкваха сред множеството, много работни младежи, рояци деца, някои от които с протърканата униформа, предоставена от английски училища, мюсюлманки със забулени лица, индуски селянки с многоцветни сарита… Всички стояха плътно един до друг въпреки 40-градусовите температури. Миришеше на пот, на прах и на биди — ръчно свити цигари, познати като „цигарите на бедните“. Преди да започне да говори, Раджив сваляше гирляндите от оранжеви карамфили, които грееха върху бялата му курта, и ги поставяше върху маса или ги връчваше на помощника си. Стилът му беше много различен от този на брат му. Не беше високопарен, нито екзалтираше тълпата. Тъкмо обратното — скромността и любопитството му го караха да задава много въпроси. По време на многобройните си полети Раджив бе мечтал в пилотската си кабина за една по-справедлива, по-благоденстваща, по-модерна, по-хуманна страна. Сега, когато беше на земята, действителността изглеждаше различно: изостаналостта беше ужасяваща, липсата на средства отчайваща, а бедността — извънмерна. Как беше възможно? Къде системата не работеше? В моментите на почивка той изваждаше от една черна чанта някакъв сребрист предмет, който будеше всеобщо възхищение.

— Това е революционно изобретение — каза Раджив. — Един ден ще бъде популярно като калкулатора и пишещата машина.

— За какво служи? — полюбопитства един млад член на партията.

— За много неща. Аз ще го използвам, за да създам база данни и да следя изпълнението на подобренията, които ще предприемем тук, в Амети.

Предметът беше лаптоп — един от първите, появили се в Индия. Методът на Раджив се състоеше в установяване на проблемите, за да може после да знае къде би могъл да се намеси, за да ги реши. Някои бяха очевидни, като липсата на шосета, която принуждаваше малката предизборна група да върви пеша — понякога в продължение на час и повече — по тесни черни пътища между ниви, където недохранени волове оряха земята. Повечето жилища бяха кирпичени колиби, които селяните трябваше да издигат отново след всеки дъждовен период. Тези села не разполагаха с никаква комуникация с останалата част от страната. „Поне би могло да им се инсталира сателитен телефон!“ — казваше си Раджив. Имаше обаче лъч надежда. Когато питаше бедните селяни от какво най-много се нуждаят, никога не искаха храна, пари или колиба, в която да се подслонят — все належащи нужди. Най-бедните искаха училища за децата си. На първо място образование, и непосредствено след него — медицински центрове.

* * *

Както се очакваше, Раджив спечели с голямо мнозинство. Соня първа го поздрави. Прегърнаха се. Тази победа вдъхна на мъжа й увереността, от която толкова се нуждаеше, и Соня веднага разбра това по спокойното му и доволно изражение. Беше наградата му за толкова месеци, изпълнени с мъчително напрежение. Соня почувства, че този опит започва да допада на мъжа й, въпреки че тя тъгуваше по миналото. „Преди бракът ни беше предсказуем, интимен — щеше да каже по-късно Соня. — Имаше дни, наситени с дейности, последвани от дълги периоди на свободно време. Сега беше обратното. Животът ни се изпълни с хора, стотици на ден — политици, партийни работници, — и всичките идваха с исканията си и със спешните си проблеми. Времето вече не стигаше и всяка минута, която Раджив прекарваше с нас, беше ценна.“^[1]

Раджив обаче не можеше да свикне с медийния натиск. Отговаряше колебливо, с прекъсвания. „Вие, журналистите, се нахвърляте като тигри върху политиците“ — заяви той веднъж ядосано. Същевременно усещаше, че все повече хора го оценяват положително. Контрастът с личността на брат му беше толкова голям, че му печелеше привърженици. Санджай беше оставил спомена за един рязък, безмилостен и груб в упражняването на властта човек. Раджив беше неговата противоположност — мек, с безупречни обноски, роден посредник, който използваше здравия разум, за да разрешава конфликти, и най-вече човек без странни контакти, нито подозрителни обвързвания. „Искам да привлека нов вид хора в политиката — заяви той пред Сънди Таймс, — интелигентни, млади, с прозападни идеи, напредничави, чийто идеал е просперитетът на Индия, а не тяхното собствено благосъстояние.“ Показваше винаги истинското си лице — на почтен, учтив и добър човек. Скоро щяха да го нарекат Мистър Клийн^[2]. Отгоре на всичко имаше хубаво и фотогенично семейство, въпреки че Соня беше много по-несговорчива от него, когато ставаше въпрос да я снимат или интервюират. Страхът и омразата й към медиите се бяха превърнали в константа в живота й.

Раджив положи клетва като депутат три дни преди да навърши трийсет и седем години. Обяви се открито в полза на модернизацията, на свободното предприемачество и отварянето на страната за чужди инвестиции. Потеше се под същия свод, в който бяха отеквали речите на дядо му и на майка му. Вероятно Неру би се огорчил, ако видеше внука си в тази огромна зала като обикновен представител на народа. Същевременно би се почувствал доволен, защото също като него Раджив вярваше, че решението на много от бедите на Индия се корени в подходящото прилагане на науката и технологиите.

* * *

Усмивката се върна на лицето на Индира. Синът й изпълняваше с учудваща ефикасност длъжността си на личен съветник и тя реши, че той е подходящият човек, на когото да възложи един амбициозен правителствен проект, чиято цел беше да подобри имиджа на страната. Ставаше дума за организирането на Азиатските игри, които щяха да се проведат в Делхи след две години. Проектът предвиждаше строителство на хотели, автостради, няколко стадиона и квартал, в който да се настанят спортистите. Щяха да се възползват от инициативата, за да разширят покритието на сигнала на цветната телевизия, който се хващаше само в центъра на големите градове. За изпълнението на проекта се изискваше човек с организационни способности, предприемчив и с богато въображение. Индира сметна, че това ще бъде истинско предизвикателство за сина й и ако той се справеше с него, това щеше да подобри образа му в обществото и да му послужи като трамплин към националната политика. Внезапно Раджив се оказа в ролята на координатор на архитекти, строители и финансисти и разпоредител на огромен бюджет.

Соня нямаше никакви амбиции да участва в обществения живот — нещо, което Манека толкова горещо желаеше, — било като доброволка в хуманитарни дейности или като домакиня на видни личности. Задоволяваше се е мястото си в сянката на свекърва си и се стараеше домът на министър-председателката да функционира по най-добрия начин. В онези дни отношенията между Соня и Индира станаха по-близки от всякога. „С Раджив знаехме колко дълбоки са раните й и се стараехме да я щадим.“ Свекърва й беше благодарна, че двамата са край нея. Говореше с много любов и признателност за начина, по който Раджив „беше предложил помощта си и бе поел някои от задълженията й, свързани с работата в партията“. Когато приключи едногодишният траур, по време на който Индира беше носила само бели, черни или кремави сарита, Соня й избра прекрасно златисто сари с кашмирски бродерии за откриването на една важна конференция на азиатските страни.

— Това сари подхожда на декорацията на залата, където ще се проведе конференцията. Харесва ли ти?

— Много — отвърна Индира, — идеално е за хората, които следят събитието на цветните си телевизори.

Когато я видя отново облечена с цветно сари, приятелката й Пупул й каза:

— Радвам се, че го преодоляваш.

Лицето на Индира се помрачи и тя не отговори нищо. На следващия ден обаче й изпрати писмо: „Каза една фраза — че бих могла да преодолея скръбта си. Човек може да преодолее омразата, завистта, алчността и много други отрицателни и разрушителни емоции. Но скръбта е нещо различно. Не може да се забрави, нито да се преодолее. Човек трябва да се научи да живее с нея, да я вгради в собствената си същност и я направи част от живота“.^[3]