Хавиер Моро
Червеното сари (28)

27.

Преди двайсет години, след смъртта на съпруга си, Индира рухна психически и й беше нужно много време, за да се съвземе. Когато умря баща й, изпадна в друга дълбока екзистенциална криза, която продължи дълги месеци. Сега обаче, три дни след смъртта на сина си, отново беше в кабинета са «Хората се раждат и умират, но народът продължава да живее» — заяви тя пред медиите, поставяйки семейната трагедия в национален контекст, сякаш по този начин можеше да превъзмогне трагедията. Беше убедила себе си, че не може да изостави херкулесовата задача да управлява Индия. Поведението й обаче и самоконтролът бяха само външни. В действителност тя беше дълбоко наранена. Соня виждаше колко е сломена отвътре, с прекършен дух. Чуваше я нощем да става и в полусън да търси Санджай, а когато се събуждаше напълно, започваше да плаче и да повтаря името на сина си. Лицето й се състари, погледът й се втвърди, започна да влачи леко краката си, когато ходеше. Вече не беше толкова придирчива към облеклото си, нито търсеше съветите на Соня за прическата или за аксесоарите, които подхождаха на саритата. Тъкмо обратното — носеше косата си опъната небрежно назад и това сякаш не я притесняваше.

Към огромната й мъка се прибавяше и тревогата й за Манека, която не правеше нищо по цял ден.

— Боя се, че под натиска на амбициозната си майка Манека ще поиска да заеме мястото на Санджай — призна тя на приятелката си Пупул.

Освен дълбоката меланхолия, която я беше обзела. Манека беше притеснена заради деликатното си положение в дома. Без закрилата на мъжа си се чувстваше уязвима. Вече не можеше да го използва като щит, за да се защити от свекърва си или от девер си, от които дълбоко в себе си се боеше. Единствената й опора беше детето. От друга страна, Индира беше толкова съкрушена, че нямаше сили да утешава никого. При други обстоятелства щеше да се погрижи за снаха си, но сега собствената й мъка я поглъщаше изцяло. Все пак й предложи помощ, виждайки я толкова самотна и объркана. В действителност се боеше, че Манека, отегчена и изолирана, ще напусне дома и ще я отдели от внука й. Тази вероятност я измъчваше.

— Искаш ли да работиш като моя секретарка? Може да ме придружаваш по време на пътуванията и мисля, че това ще те разсее…

Първоначално предложението сякаш се поправи на Манека. После, може би под влияние на майка си или просто защото се главозамая, или пък защото беше твърде млада, съзря в това някаква уловка, целяща да я отдалечи от естественото й право да наследи мъжа си. Животът й със Санджай бе формирал у нея вкус към властта, така че предложението на Индира й се стори обидно. Дори не й отговори. «Виж я ти!… За каква се мисли?» — каза тя на един от най-близките приятели на мъжа си.^[1]

Предложението не се поправи и на Соня. Беше простила на Манека презрителното й държане в началото, но дори не искаше да си я представи като секретарка на Индира. Смяташе, че неопитността и самонадеяността на Манека ще създадат проблеми на свекърва й и ще заплашат деликатното равновесие в семейството. Можеше да преглътне неучастието й в домакинските задължения, но не и да се окопае зад властта на Индира и да започне да дърпа конците, за да облагодетелства собственото си семейство, от което Соня толкова се боеше. Това беше опасност, която трябваше да бъде избегната на всяка цена и която тя обсъди с Раджив.

— Ще говоря с майка си — каза той.

— По-добре да й оставя бележка — отвърна Соня.

Когато Индира я прочете, осъзна, че Соня е права. Като нейна секретарка Манека щеше да е плътно до нея и да и създава по-скоро проблеми, отколкото да й е в помощ. Боеше се от импулсивността й, която я правеше още по-непредсказуема. Освен това беше подозрителна към семейство Ананд и машинациите му. Едно нещо обаче Индира, въпреки огромната си скръб, съзнаваше много ясно — потребността си от Раджив и Соня. В крайна сметка Раджив беше нейна кръв, а Соня обичаше като своя дъщеря. Така че не настоя повече и предложението потъна в забрава.

От своя страна младата вдовица намери занимание, което я разсейваше и същевременно даваше смисъл на живота й: зае се с осъществяването на проекта си за фотокнига в памет на мъжа си, която щеше да включва семейни снимки, както и снимки от политическата му кариера. Попита свекърва си дали искала напише предговора. Индира се съгласи.

Тогава обаче се случи едни злополучен инцидент, който имаше продължителен и нежелателен отзвук. Писателят Кушвант Сингх, който беше помогнал на Манека и майка й да лансират списанието Сурия, публикува в журналистическата си колонка текст, в който намекваше, че мантията на Санджай трябва закономерно да обгърне раменете на младата му съпруга, «която винаги го е подкрепяла и е споделяла виждането му за бъдещето на Индия, тъй като Раджив никога не е проявявал интерес към политиката, а жена му я ненавижда». Тази идея не беше без основание. Статията завършваше с една фраза, която отприщи параноята на Индира: «Манека е като покойния си съпруг, смела и решителна, въплъщение на Дурга, яздеща тигър». Този образ на Дурга, дълго време приписван на Индира и съдържащ символизъм, който й принадлежеше, дълбоко я разстрои. Как можеха да живеят две Дурги под едни покрив? Помисли, че Манека се е наговорила с писателя, за да напише тази статия, че действа зад гърба й, за да си съперничи с нея, за да й отнеме наследството на Санджай. Започна да гледа на нея като враг в собствения си дом.

За голямо неудоволствие на Соня всички погледи неизбежно се насочваха към естествения наследник — Раджив. Индира се колебаеше. «Никой не може да заеме мястото на Санджай — призна тя на приятелката си Пупул. — Беше мой син, но ми помагаше и като по-голям брат».^[2] Раджив й се струваше твърде мек и чувствителен за света на политиката. Освен това беше женен за чужденка, което в националната политика беше смятано за непреодолима пречка. Ако напуснеше Индиън Еърлайнс, как щеше да се издържа? Санджай беше живял много скромно, докато Раджив и Соня обичаха да живеят добре, по европейски, без излишества, но удобно.

В това потънала в скръб семейство, което беше на върха на властта, не решаваха само отделните личности, колкото и могъщи да бяха те. Същата тежест като волята на Индира имаше мнението на привържениците й, приятелите, роднините, съпартийците, съветниците, ласкателите, гурутата, цялата страна. След като бяха изпели погребалния марш при смъртта на Санджай, този хор от гласове поде една позната мелодия, същата, която прозвуча, когато Индира бе поканена за пръв път да оглави партията или когато я ухажваха, за да приеме което и да е министерство в първото правителство след смъртта на баща и. Същият глас, който й бе казал: «Ти си дъщеря на Неру и си твърде ценна, за да си извън правителството», сега настояваше за наследник, сякаш живееха в някой императорски двор, а не в демократична страна. Беше хор, древен като самата Индия, чиято митология разказваше историята на една нескончаема поредица от наследствени владетели. Беше зов, издигнат от недрата на тази страна-континент, толкова склонен да отъждествява временната с божествената власт. Също както в гръцките трагедии, хорът призоваваше за изкупителна жертва. Трябваше да откликне на належащата потребност на народа от стабилност, приемственост и — защо не? — от вечност, която само една династия можеше да му осигури.

Раджив обаче се държеше възможно най-дистанцирано. Отношенията с майка му бяха различни от тези на Санджай. Обичта му към нея беше дълбока, но външната й проява беше чисто британска, почти студена. Той не предложи спонтанно да й помогне, а и тя никога не поиска това от него, поне не директно. Когато обаче Индира осъзна огромната празнина, която Санджай бе оставил след себе си, както и належащата потребност от подкрепа и физическа близост, която изпитваше, тя призна на Пупул: «Раджив не притежава енергичността и интересите, които имаше Санджай, но би могъл да ми бъде от голяма помощ». «Би могъл да ми бъде от голяма помощ» — тези думи бяха достатъчни, за да се задейства механизмът, вече предизвестен от хора от гласове.

Първи семейните приятели започнаха да говорят на Раджив и Соня колко е самотна Индира, каква нужда изпитва да се опре на някого, на когото може да се довери сляпо, ла разчита на човек, който да е връзката й със света… И този човек можеше да бъде единствено синът й. Соня се бунтуваше срещу тази идея.

— Знаем какво представлява политиката, нейният блясък, ласкателството — казваше тя ядосано. — Познаваме отблизо политиците с лицемерния им език, постоянните им борби, манипулациите, предателствата, непостоянството на медиите и на хората… Видяхме какво стори властта със Санджай и Манека. Знаем какъв ще бъде животът на Раджив, ако влезе в политиката.

Мъжът й мълчеше. А мълчанието е знак на съгласие. Беше напълно съгласен с доводите на Соня. Въпреки това образът на майка му — самотна и съкрушена от скръб, нагърбила на плещите си страна като Индия, тежеше на съвестта му.

Отношенията между Индира и Манека след публикуването на статията във вестника не се подобряваха. Младата жена се изнерви, защото чувстваше враждебността на свекърва си и че присъствието й не е желано. Животът й на омъжена жена бе преминал в атмосфера на бурен политически кипеж и сега не беше склонна да потъне в анонимност. Съзнаваше — макар че не можеше да го изрази с думи, — че това беше условието, което трябваше да изпълни, за да живее с Индира под един покрив. Това беше цената на примирието. Тя обаче не беше Соня, мразеше самата мисъл да бъде домакиня, да прекарва деня сред четири стени и да раздава заповеди на слугите или да получава нареждания от свекърва си. Грижите за детето заемаха твърде малко от времето й — богатите семейства в Индия разполагаха с цяла армия прислужници. През всичките тези години бе наблюдавала как действат съпругът й и свекърва й, как планират всеки ход предварително. Така и тя започна да планира бъдещето си, подтиквана от собствения си хор от гласове — на семейството си и на приятелите на Санджай. «Защо да нямаш право ти да станеш приемница на мъжа си? Нима не му посвети най-хубавите години от живота си? Нима не участваше във всичко, което той предприемаше? Нима не те обичаше? Разбираш повече от политика, отколкото брат му…» Искаха да реагира, преди Раджив да бъде принуден да го направи. И хорът от гласове въздействаше върху податливия ум на младата жена.

Книгата за Санджай беше последният коз в отношенията между Индира и Манека, която почти не смееше да говори с нея. Свекърва й се държеше резервирано и студено и Манека се боеше повече от всякога от нея. Понечеше ли да я заговори, езикът й се заплиташе, както когато дойде за пръв път в къщата. Индира й отдаваше дължимото внимание само когато говореше за детето. За останалото — нищо. Един ден се престраши най-сетне да сподели с нея идеята, която й се въртеше в главата.

— Видях, че си много заета, и за да не ти губя времето, може би е по-добре журналистът Кушвант Сингх да напише предговора, като се базира върху интервю с теб.

Индира я изгледа, потънала в едно от своите мълчания, които не предвещаваха нищо добро.

— В никакъв случай — каза най-после тя. — Трябваше да го направиш веднага след смъртта на Санджай. Тогава щях да имам време да напиша нещо. Но ти не се посъветва с мен. Сега няма да напиша нищо, нито ще дам интервю на този човек.

Това беше нейното отмъщение заради статията, която толкова я раздразни. Беше също начин да постави снаха си на мястото й. Войната беше започнала.

Манека си тръгна съкрушена след разговора със свекърва си. «Ако не напише предговора, никога повече няма да й проговоря» — заканваше се тя пред всеки, когото срещнеше. После се затвори в стаята си и се разплака. Макетът на книгата със снимките, които беше подбрала с такова внимание и любов, беше разгърнат върху леглото й. «Защо не иска да ми помогне? Нали става дума за сина й?» — питаше се тя през сълзи.

Когато се успокои, Манека направи последен опит за сближаване. Отнесе макета в стаята на Индира и го остави върху леглото. Може би като го видеше, свекърва й щеше да размисли.

Бяха минали повече от шест месеца от смъртта на Санджай и гледката на тези снимки след изтощителния ден в парламента разтърси дълбоко душата на Индира. Ангелското личице на малкия Санджай, който играе, който гали любимия си домашен любимец — един тигър, разхожда се на кон с Неру, той и Индира прегърнати… цялото това минало внезапно я прониза, сякаш отвори рана и я опустоши емоционално. Не мигна цяла нощ. Каза на приятелката си Пупул, че книгата е добре замислена, но че е решила да не пише предговора. «Манека вече не беше сред любимите й хора» — заяви Пупул, която забеляза една символична и многозначителна подробност: вратата, която гледаше към стаята на Санджай, беше затворена, а другата, към стаята на Раджив, беше отворена. Индира беше приключила с една глава от живота си и се готвеше да започне нова.