Сара Дж. Нотън
Другата двойка (25)

23.

Лондон

Будя се с вика, който стана обичайно явление, не че има значение, когато вече няма никого до мен, когото да стресна.

Сънувах, че се давя. Тъмни водорасли се виеха около лицето ми, зелени раци притичваха нагоре-надолу върху мен и се опитваха да отхапят от бузата ми.

Слизам боса по стълбите, правя си силно кафе и го изпивам до прозореца, който гледа към площада. На бледата светлина по зазоряване черните храсти започват да се оцветяват в зелено.

Часовете минават някак. Не съм сигурна, че някога отново ще имам с какво да ги оползотворя. Може би Либърти е права и трябва да ми предпишат антидепресанти. Включвам телефона си и се обаждам на лекаря. Може да ме вмъкне в десет: записва ми час по спешност. Сигурно и личната му асистентка си мисли, че ще се самоубия.

Когато приключвам обаждането, виждам, че е пристигнал есемес от Софи.

Надявам се, че вчера е минало добре. И двамата си мислехме за теб. Ще се опитам да ти се обадя по-късно.

Прегръщам те силно,

Софи

Дълго се взирам в него.

От покушението насам тя ми оказва толкова много подкрепа. Ами ако целта е била да прикрие някакъв по-зловещ мотив? Вчерашното разкритие за Оли ми показа доста ясно, че хората са способни на повече, отколкото човек би могъл да си представи някога.

Толкова съм умислена, че за малко да пропусна часа си. Лекарят е загрижен, спокоен, практичен и ми предписва кратък курс с прозак и малко диазепам, за да спя по-добре. Обсъждаме варианти за психотерапия и той ми дава данните на различни благотворителни организации и горещи линии за подкрепа. Накрая казва, че трябва да се опитам да се храня добре, дори да нямам апетит, и да се занимавам с някаква лека физическа активност: физическото здраве ще подпомогне емоционалното ми възстановяване.

В опит поне донякъде да послушам съвета му, на път за вкъщи влизам в градината и изминавам цялата пътека около нея, докато чета информацията в кутийките с хапчета. Не се е променила много, откакто ги взимах последно след смъртта на мама. Спомням си усещането за спокойствие, което заля ума ми като сироп половин час след като глътнах първия диазепам. Но си спомням и как се чувствах, когато спрях да ги приемам. Не само физическите симптоми — тревожността, треперенето, лошия вкус в устата ми — но и смазващото осъзнаване, че само съм сложила скръбта си в режим на изчакване. Че това е било само кратка пауза и сега трябва да продължа с процеса оттам, докъдето бях стигнала.

Безсмислени са. Изхвърлям ги в кошчето за кучешки изпражнения.

Телефонът зазвънява, докато отключвам вратата на къщата. Софи. Опитвам се да не позволя на подозренията да се прокрадват в гласа ми.

Тя иска да дойде да ме види.

Не съм сигурна, че искам да влиза в къщата, но наистина трябва да поговоря с нея. За „Грийнхил Брадърс“. За Дейвид.

— Защо аз не дойда при теб? Лекарят казва, че трябва да се движа, така че разходката до метрото ще ми се отрази добре. Какъв ти е адресът?

— О, ела в близкото кафене. Ще те почерпя обяд.

— Не може ли просто да дойда у вас? Понякога пред нас има фотографи. Предпочитам да не им давам възможност.

Тя се поколебава и казва:

— Кафенето е доста тъмно в задната част, никой няма да те види от улицата. Ще ти се отрази добре да поизлезеш.

Тъй като съм прекалено изморена, за да споря, записвам адреса и ѝ казвам, че ще отида веднага щом мога.

Живеем близо до училище — така и не съм успяла да разбера точно къде се намира — и децата играят навън, докато вървя към станцията на метрото. Спирам за момент, за да послушам виковете и писъците им — като музика са — а после продължавам.

Никой не ми обръща много внимание. Качулката скрива косата ми, която сигурно е най-отличителната ми черта. С плътно закопчано палто, скучни дънки и боти до глезена приличам на всяка друга жена, която върви по улиците. Макар че може би не трябва да се тревожа. На улицата нямаше фотографи тази сутрин. Минали са на някоя по-голяма сензация. Ние с Оли вече не сме интересни.

Толкова отдавна не съм се качвала на метрото, че почти ми се приисква да бях изпила един диазепам, преди да изляза. Има толкова много хора и всички се движат с максимална скорост в аеродинамични потоци, които изглеждат по-скоро резултат от физичните закони, отколкото от човешки усилия. Вмъквам се в един от потоците и се понасям надолу към дълбините на станцията. Дори по това време платформата е претъпкана. Когато се облягам на мръсните плочки в опит да си поема дъх в задушния въздух, усещам, че някой ме гледа, и вдигам глава.

Ничий поглед не среща моя. Всеки има нещо по-належащо за вършене, отколкото да установява контакт с ближните си. Хората се взират в телефони, движат глави под звуците на музика или просто се крият под суитшърти с качулка. Дали някой ме снима преди малко, питам се, или просто огледа добре жената, която може да е убила мъжа си или пък да е невинна? Тогава ме обзема радост, че онзи приятел е казал, че имам склонност към самоубийство. Предпочитам жалостта пред омразата.

Когато влакът полита с тътен към нас през тунела, сърцето ми заблъсква в гърдите. Като уплашена селска мишка съм, за първи път в Лондон. Присъединявам се към тълпите, които се качват на влака, и си намирам местенце между раници и потни мишници.

Пътуването е кратко, но изпитвам облекчение, когато отново излизам на естествена светлина. Въпреки че улицата е една от големите пътни артерии, които излизат от Лондон, благодарение на дъжда въздухът е свеж и чист. Навеждам глава назад, за да му позволя да охлади лицето му, а после поемам в посоката, която Софи ми каза.

Първата ми емоция, когато я забелязвам да маха през витрината, е гняв. Излъгала ме е. Това не е усамотеното убежище, което ми обеща, а малко, ярко осветено арткафене с големи маси за много посетители и щанд, обърнат към улицата.

Стоя на тротоара и се колебая, чудя се дали да не тръгна направо обратно към метрото, но тогава тя идва до вратата и разтваря ръце, а аз се чувствам привлечена от силата на обществените условности.

Когато отварям вратата, ме лъхва топъл въздух с аромата на пресен хляб. Един поглед към отворените лаптопи „МакБук“ и разпръснатите вестници на чужди езици на общата маса и се поотпускам. Тук не се събират читателите на таблоиди или жадните за клюки. Прекрачвам през сгънат велосипед „Бромптън“, собственост на брадат мъж с риза в шотландско каре, и я прегръщам.

Тя ме завежда в дъното на кафенето, където наистина има по-уединена стаичка, гледаща към двор, който би бил приятен през лятото, но антикварните мебели от ковано желязо имат само опърпан вид в дъжда.

Щом сядаме, тя отново става, за да ми поръча лате, а аз поглеждам през стъклото, набраздено от струйки вода, към гълъб, кацнал на една от ръждясващите маси. Той ми отвръща с печален поглед.

Софи се връща с напитките и два кроасана с бадеми. Отхапвам малко, само от любезност, но има нещо толкова утешително в сладкото печиво, което изпълва устата ми, може би всъщност въздейства върху ендорфините ми, че изяждам целия кроасан за минута.

— Хареса ли ти? — пита тя, влязла в ролята на закръглена домакиня.

— Страхотен е, благодаря. — Захарта вече се влива в кръвния ми поток и събужда мозъка ми.

— Има си хас да не е, на тази цена. Така. Истината. Как си?

— Както всички, които губят съпруга си, предполагам. — Гордея се с нетреперещия си глас. Ако не ставам по-силна, поне започвам по-добре да прикривам слабостта си.

Когато навежда глава, за да отпие от кафето си, забелязвам, че тъмните корени са се издължили. А по розовия кашмирен пуловер, с който е облечена, има дупки от молци.

— Потърсиха ли те от полицията?

— Всъщност не очаквам да ме потърсят. Предполагам, че ако им трябвам за делото, ще ми се обадят.

Тя кимва и настъпва мълчание. След като отхвърлихме общите ни теми, нямаме много какво да си кажем. Не съм сигурна как да повдигна въпроса, който исках да обсъдя с нея.

— Как е Дейвид?

— Добре, да. Праща ти много поздрави.

— С какво се занимава? Върна ли се на работа? — Казвам го, преди да успея да се спра.

— Да — казва тя безгрижно и отмята коса от очите си. От едната страна на лицето ѝ има зачервена екзема. — Срещна ли се с родителите на Оли?

— Разговаряхме на п… погребението.

Точно когато мислех, че започвам да се чувствам по-добре, сякаш някой ме удря и ми изкарва въздуха. Трябват ми няколко секунди, за да се възстановя, макар че Софи едва ли е забелязала, защото продължава:

— А как вървят нещата със завещанието? Кога ще се реши този въпрос?

— Не съм сигурна.

— Слушай. — Слага ръката си върху моята. — Ако имаш нужда от някаква помощ, Дейвид с радост ще прегледа документите заедно с теб.

— Имам адвокат.

— Но никога не знаеш дали може да им се има доверие, нали?

— Да, но…

— Ако си го намерила чрез Оли, може да работи и за семейство Грейвни. Просто внимавай. Говори първо с Дейвид.

Гласът ѝ заглъхва, когато ми прилошава, сякаш ме залива вълна. След толкова дълго гладуване тялото ми не може да понесе внезапния прилив на захар. Изправям се и залитам.

— Аша?

— Съжалявам. Трябва да…

— Миличка…

Без да обърна внимание на протегнатата ѝ ръка, прекосявам с препъване кафенето и излизам на дъжда. Докато вървя по тротоара и се олюлявам, хората, в които се блъскам, питат дали съм добре, но аз се отдръпвам, гаденето се засилва като надигащ се талаз. Всички ме гледат. Трябва да се скрия, преди да ме познаят. Вляво от мен започва уличка. Тръгвам със залитане по нея и повръщам върху някакви изхвърлени картонени кутии от бърза храна.

След това се облягам на влажната стена и се питам дали този път изтормозеното ми сърце ще сдаде багажа завинаги. Имах толкова много въпроси към нея, но тялото ми ме предаде. Трябва да започна да се грижа по-добре за себе си или няма да имам сила да открия истината. Ако има някаква истина за откриване.

Не знам колко дълго съм стояла облегната на стената, косата ми постепенно се покрива с дъждовни капки като перлите на сватбения ми ден, когато чувам гласа ѝ. Първата ми мисъл е, че е тръгнала да ме търси. Отдъхвам си. Искам да ме отведат вкъщи, да ме сложат да си легна, да ме увещават да пийна горещ чай, да галят косата ми, както правеше майка ми, когато бях малка.

— Не, със сигурност няма да се върне.

Отдръпвам се назад в сенките.

— Естествено, че опитах — продължава Софи, — но моментът не е подходящ… Ами не можеш ли да ги накараш да изчакат още малко? Седмица, може би две?

Минава покрай края на уличката, но дори не поглежда към мен.

— Нямам нищо против да опиташ сам.

Сега се отдалечава, запътила се е към по-западналата част на града и вече не различавам думите ѝ. За мен ли говори?

С треперещи крака успявам да се доклатушкам до края на уличката и тръгвам след нея.

 

 

Смешно е какви погрешни представи си съставяме. Наричах ги ХНЧ заради начина им на говорене и облеклото им, нагласата им, превзетостта им, но когато наближавам редицата запуснати къщи, построени на калкан, срещу общинския блок, осъзнавам, че в едно много важно отношение Софи и Дейвид изобщо не приличат на нас.

Не са заможни.

Високите къщи са разделени на апартаменти, пред прозорците се спускат сивеещи дантелени завеси, дворовете отпред са от бетон и осеяни с боклуци и счупено стъкло. Паркираните тук-там на улицата коли са ръждясали и са марка „Форд“ или „Воксхол“.

Докато върви по улицата, тя сякаш се свива и прегърбва. Жена с наднормено тегло, която се връща от зле платена неблагодарна работа в сферата на услугите. Когато стига до една от къщите, изважда ключовете си и поглежда към най-горния етаж. Там ли живее? Апартамент на най-горния етаж на тази западнала улица?

Тогава стъпвам върху парче стъкло и в моментната тишина между преминаващите коли се чува издрънчаване.

Тя се обръща рязко.

За миг само се гледаме една друга.

Шокираното ѝ изражение се заменя с нещо като прикрит ужас, а после върху лицето ѝ се появява нездрава усмивка.

— Аша! Следиш ли ме?

— Тук ли живееш?

Тя поглежда нагоре към апартамента, очите ѝ се спират върху нещо на прозореца, а после се обръщат отново към мен.

— Засега. Дейвид си търси работа. Продадохме къщата си, за да освободим капитал за инвестиции.

— Като хотела.

— Да. — Все още е усмихната.

Делят ни десет-двайсет крачки разстояние и трябва да повиша глас, когато някаква кола потегля наблизо, но нямам желание да се приближа до нея.

— Ти каза, че Дейвид ще ми помогне да се погрижа за парите си. Защо му е да прави такова нещо?

Миг мълчание.

— Защото сме приятели. Нали? Мислех, че сме.

— Бяхте мили с мен във Виетнам. Направихте всичко, което някой, с когото току-що съм се запознала, би направил в случай на криза, дори повече.

Очите ѝ не се отделят от лицето ми. Зловонен вятър повдига косата отстрани на лицето ѝ и разкрива черните корени.

— А сега все още искате да ми помогнете. Защо?

— Защото сме приятели. — Сега гласът ѝ е по-рязък, усмивката е изчезнала.

Входната врата на блока се отваря и някакъв мъж излиза. Раздърпан и с наднормено тегло, по долнище на анцуг и тениска, с небръсната от два дни брада, засенчваща широката му челюст.

— Здравей, Аша. Как си?

— Здравей, Дейвид. — Продължавам да гледам Софи. — Не сте ми приятели. Никога не сте били приятели на Оли. А сега само искате да запазите благоразположението ми, за да инвестирам в хотела ви, защото — плъзвам поглед от горе до долу по занемарената сграда — сте отчаяни.

— Не сме — казва Софи. — Тук сме, защото…

Прекъсвам я.

— Защото Дейвид си търси работа? И не си е намерил, откакто „Грийнхил“ е била придобита? Знам как изглежда отчаянието, Софи.

— О, да, разбира се, че знаеш. — Тонът на Дейвид е горчив. — Ударила си кьоравото с Оливър Грейвни. Ние нямахме такъв късмет, аз и Софи, и стотици други.

— Съжалявам за това, но…

— Но отговорността не е твоя? Само че се наслаждаваш на парите, пари, отмъкнати от моята компания, нали? Мръсни пари. Нашите пари.

Отварям уста и отново я затварям.

— За теб биха били джобни пари. Няколко милиона. Бас държа, че дори не знаеш какво притежаваш в момента, а? Не задаваш въпроси, само си живееш живота.

— Дейвид…

— Четиресет милиона при последното преброяване.

Преглъщам с усилие.

— Но провалът на сделката с „Хадзли-Къркуд“ струва цяло състояние на Оли. Ще трябва да съкращава хора…

Дейвид се изсмива горчиво.

— Не се дръж с мен като с идиот. Може да съм изпаднал, но още мога да си позволя „Файненшъл Таймс“. Сделката с „Хадзли-Къркуд“ мина съвсем успешно. Оли сигурно е изкарал тлъста печалба от нея. А сега всичко ще дойде при теб.

Зяпам го. Защо Оли би ме излъгал за банкова сделка?

— Не те караме да наливаш пари в някаква налудничава схема — извиква Софи, сега отчаянието в гласа ѝ е непогрешимо. — Проектът не е бита карта. Дейвид е гений. Ще направи този проект печеливш. Ще си върнеш парите, че и отгоре! Както казахме на Оли!

— А какво каза Оли?

Зяпат ме. Дъждът е загладил косата на Софи върху бузите ѝ с цвят на маджун и е начертал тъмни линии по долнището от анцуг на Дейвид. Как изобщо са намерили пари за самолетните билети? Две седмици на „Мангово дърво“ само срещу несигурната възможност да се съгласим?

— Каза „не“, нали?

— Заради призраците! — изревава Дейвид. — Защото мъжът ти може да си позволи лукса да се притеснява за идиотщини като атмосферата! Блазе му! Аз изгубих къщата си, кариерата си, всичко!

За момент изпитвам радост, че Оли не ме е издал, не е казал на Дейвид, че аз казах „не“, аз казах, че е депресиращо, мен ме беше страх от призраците. Лицето на Дейвид е бяло като кост, а устните му са изкривени от омраза.

— Мамицата му! — Ритва зелената кофа за боклук на колелца и я събаря. Софи потрепва, когато боклукът се разлетява във всички посоки.

— Махай се от имота ми!

— Дейвид… — казва Софи с тъничък глас.

— Казах — той се приближава с широки крачки към мен, — махай се от имота ми!

Преди да успея да реагирам, ме хваща за качулката на якето, усуква я в юмрука си и ме блъсва назад. Започвам да се препъвам по тротоара, а когато стигам до ръба на бордюра, залитам и излизам на платното точно когато минава някаква кола. Шофьорът свива рязко настрани, натиска клаксона, забавя за малко и продължава, не иска да се забърква.

Дейвид тръгва наежено към мен, а Софи го задърпва за ръката.

— Не, Дейвид! Да влезем вътре.

Тогава побягвам в посоката, от която дойдох, към светлините и оживлението на главната улица.

Докато вървя обратно към метрото, треперя от студ с мокрите си дрехи, а ключиците ме болят от напрежението по време на повръщането.

Изглежда, че Оли е трън в очите на всички, дори сега, след смъртта си. Особено сега, след смъртта си.

След като е отказал да инвестира в проекта им, Дейвид и Софи са имали толкова малко за губене. Били са заложили на карта последните си няколко хилядарки и са изгубили. Вкъщи не ги е чакало нищо.

Друга двойка, така каза момчето.

Спомням си, че погледнах назад към плажа и видях, че е празен. Не се виждаше нито Шон, нито американците, макар че тях често ги нямаше, липсваха и Дейвид и Софи.

Този последен факт е най-изненадващият. Като се връщам назад, си спомням, че винаги бяха там, винаги изчакваха подходящия момент да се впият като пиявици в нас, но когато тръгнахме за пещерите, плажът беше празен.

А вече знам също, че Дейвид е повече от способен на насилие.

Скрита от дъжда във входа на метростанцията, изваждам телефона си и се обаждам на Зайнаб. За мое облекчение, тя вдига веднага.

— Добре ли си?

Обръщам се към облицованата с плочки стена и държа телефона близо до устата си.

— Мисля, че знам кой ни е нападнал.