Сара Дж. Нотън
Другата двойка (13)

11.

Паркът на замъка „Бърни“, Хампшър

Събота, 3 септември, 12 ч.

Било е от нерви. Нищо повече. Смяха се, докато си го спомняха в колата на връщане към замъка, когато тя каза, че ѝ минало през ума, че може да е размислил. И тогава Оли се разплака и каза, че това бил най-хубавият ден в живота му. Целуна порязаната ѝ ръка, а тя притисна главата му към гърдите си, а топлият му дъх докосваше голата ѝ кожа. Когато слязоха от колата под одобрителните викове на хвърлящите конфети гости, тя беше спокойна и сияйна, както трябваше.

Докато пият питиета в розовите градини преди вечерята, чичо Томас разказва история за майка ѝ.

— Винаги идваше при нас за лятото. Приятно ни беше семейството отново да е заедно, нищо че баба ти трябваше да остане в Англия.

— Тя много обичаше да ви ходи на гости — казва Аша с усмивка. — Звучеше вълшебно.

— Понякога момчетата отиваха да играят футбол, а тя лягаше в някой хамак и си четеше учебниците. Умно момиче беше майка ти. Знаеше какво иска от живота. Беше решена да се издигне.

Разтеглените в усмивка устни на Аша потрепериха. След като майка ѝ беше забременяла на седемнайсет, всички тези амбиции се бяха оказали заменени от къртовски труд и тревоги.

Той я гледа, тъмните му очи все още блестят в сбръчканото му лице.

— Само се виж, момиче — казва нежно. — Ти беше нейното постижение. — Посочва с глава към заобикалящата ги обстановка. — А гледай какво постигна.

За миг всички щастливи лица около тях изчезват и остават само те двамата с Томас. Двама непознати в този луксозен свят.

— Всичко това се дължи на Оли — промърморва тя. — Не на мен.

Той хваща ръката ѝ и прокарва палеца си със суха като хартия кожа по опакото на пръстите ѝ.

— Той те обича, защото си специална. Парите и успехът са само това. Означават, че хората ти дават нещо, защото го заслужаваш. За Оли ти заслужаваш всичко това. Той знаеше, че е по-добре да те улови, преди някой друг да го направи. Не забравяй това. Ти заслужаваш. Заслужаваш всичко това.

— Това е самата истина — казва някакво пияно момиче, някаква изискана приятелка на Оли. — Той е голям късметлия! — Магията е развалена. Томас прави крачка назад и започва отново да говори на присъстващите.

— И един ден Франсоаз намира едно красиво бяло яйце в хралупата на едно дърво. Това момиченце напусна Найроби, когато беше на осем месеца. За нея от яйцата се пръкват само патици, косове и сини игери.

Казва го като чужденец. Сини. Игери. Чува се смях, а той намигва на Аша. Майтапи се с тях.

— Значи яйцето трябва да е на птица, нали така? Тя си мисли, че може да е на папагал или райска птица. Изтичва обратно в къщата и взима един от чорапите си (който не ѝ трябва за нигерийското лято, но майка ѝ го е сложила в багажа ѝ, защото е прекарала толкова много време на студа и дъжда, че е забравила какво означава истинска жега), а после много внимателно пъха яйцето в чорапа, за да го топли. Ден след ден държи яйцето на топло в чорапеното му гнездо и не казва на никого, за да не ѝ кажем да го върне на мястото му.

Той отпива от шампанското си и оглежда лицата на затаилите дъх хора. На Аша ѝ се приисква Оли да беше тук, за да слуша.

— И изведнъж една сутрин не можем да я намерим. По обяд я викаме ли, викаме, но тя не идва, а от кухненския прозорец виждаме, че не е в хамака. Клара вече е уплашена. Преди няколко години някаква болна хиена дойде в селото и за малко да убие един фермер. Изпращаме момчетата да я търсят и след пет минути Стивън влиза и така се залива от смях, че едва говори. Когато го питам какво е толкова смешно, казва: По-добре отиди да видиш сам.

Аша знае тази история, но Томас я разказва толкова добре, че тя едва се сдържа да не се разсмее, когато той описва как обикаляли градината и викали майка ѝ, докато най-накрая чули жален писък от горните клони на едно акациево дърво.

— Яйцето се излюпило върху корема ѝ, но от него не излязъл папагал, нито дори син игер. Излязла белокоремна усойница.

Пияните момичета ахват.

— За да понесе онези студени, влажни английски зими, Ивлин била прочела всичко за флората и фауната на родината си и била напълно наясно, че белокоремната усойница е най-смъртоносната змия в целия широк свят.

— Оглеждам се и накрая виждам змията. Дълга е горе-долу толкова. — Разтваря палеца и показалеца си на разстояние от пет сантиметра. — Дори не може да слезе сама от хамака!

Още смях.

— „Госпожичке! — извиквам ѝ. — Нали знаеш, че змиите могат да се катерят по дърветата?“ За секунда настава тишина, а после листата над главата ми зашумоляват трескаво и преди да успея да направя нещо повече, освен да протегна ръце и да се приготвя, тя пада като кокосов орех от онова дърво. Голям, уплашен, разплакан кокосов орех, вкопчен във врата ми!

Аша не може да спре да се смее, когато си представя как нейната неукротима майка е била изгубила ума и дума от ужас заради петсантиметрово змийче. Дори Томас се смее толкова силно, че очите му са насълзени, сякаш и той никога не е чувал историята досега. Когато смехът утихва и Томас въздъхва и избърсва очите си, Аша вижда, че фотографката е там.

— Направих няколко хубави снимки — ухилва се тя.

Може би привлечена от смеха, майката на Оли се присъединява към тях с порозовели от шампанското бузи. Аша я запознава с Томас, а хладната жена на средна възраст го целува по двете бузи с кожа като хартия.

— О, трябва да дойдеш и да се запознаеш с Маккензи — казва после и като хваща под ръка разрешения възрастен чернокож мъж, тръгва с несигурни крачки през поляната към мъжа си.

Аша се усмихва след тях. Може би днешният ден все пак ще бъде почти перфектен.

 

 

Обядът е изненадващо вкусен, като се има предвид колко трудно трябва да е да угодиш на сто и четиресет души, сред които вегани, хора, страдащи от цьолиакия и от лактозна непоносимост. За начало има тартар от еленско месо, следван от сьомга „Уелингтън“ и лимонов кекс с полента; преди това сервират амюз буш от карфиолена супа с трюфелово олио, а накрая — шоколадови пралини. Към края на вечерята по слепоочията на Аша се стича пот и за да не припадне на масата, тя се извинява и отива да намери Зайнаб, за да се опитат да направят нещо по отношение на роклята.

Занимават се с нея под величественото стълбище във фоайето, разшиват още няколко от шевовете на корсажа и ги зашиват отново с комплект, който Зайнаб е получила от салонния управител.

— Как ти провървя с Майло? — Замайването започва да отшумява, след като Аша вече може да диша по-лесно. — Успя ли да го изтръгнеш от ноктите на Либърти?

Двамата разговаряха оживено известно време под перголата, преди да влязат на вечеря.

Ръцете на Зайнаб спират работа.

— Е? Ще се срещнете ли по-късно за един бърз секс зад завесите?

— Не мисля.

Гласът на Зайнаб звучи толкова по-различно от обикновено, че Аша се извръща, за да я погледне.

— Внимавай, ще скъсаш конеца.

— Кажи де. Какво стана?

Зайнаб се замисля.

— Мисля, че имаш право, това е всичко. Той е лош човек.

— Ха! Ти все казваше, че просто ревнувам!

— Някой ревнува, но не съм сигурна, че си ти.

— О, боже, какво каза той?

Още една пауза, въпреки че пръстите ѝ продължават да работят тихо и да попипват плътта под мишниците на Аша.

— Каза, че се надява да знаеш каква добра партия е Оли и да започнеш да се държиш прилично, след като се омъжиш.

— Да се държа прилично? Ама че надут пуяк.

— Но това не беше най-лошото.

— Какво? — Сега наистина се обръща. Кожата на Зайнаб сивее в полумрака.

— Каза, че си му казала да внимава, защото аз не по-малко отчаяно от теб искам да си хвана някой бял мухльо.

Кратко мълчание.

— Не съм… Никога не бих могла.

— Знам.

— Не бих казала такова нещо дори на шега. С него не говорим така. Не можем да се понасяме един друг.

— Точно това е причината, нали? Той е достатъчно умен не само да злослови по твой адрес, а и да намекне, че ти злословиш по мой — да се опита да ни настрои една срещу друга.

— Казах ти, че е гадняр.

— Не просто гадняр. Опасен е.

— Е, хайде де, той е просто поредният банкер загубеняк.

— Не, интелигентен е. Опитва се да те скара с приятелката ти. Да отслаби позициите ти. Колкото по-слаба си, толкова по-лесно ще му бъде да застане между теб и Оли.

Преди Зайнаб да запише наказателно право, тя беше семейна адвокатка, специализирана в дела за насилие над жени. В хладните сенки под стълбището косъмчетата на ръцете на Аша настръхват.

— Преувеличаваш. Просто е негодник.

Зайнаб поклаща глава.

— Трябва да внимаваш с него. — Навежда се, за да отхапе конеца. — Ето. Готово. А сега да не си хапнала или пийнала нищо повече, дебеланке.

— Ако обещаеш да не се опитваш да изчукаш Майло.

Зайнаб се усмихва и двете се връщат в трапезарията, хванати под ръка. В този момент Майло вдига поглед от масата. Погледът му се спира върху двете приятелки само за частица от секундата, а после Майло продължава разговора си с Маккензи.

Когато двете жени се разделят и Аша се отправя отново към главната маса, я пробожда чувство на раздразнение към приятелката ѝ. Не можа ли да изчака още малко, преди да ѝ каже нещо толкова неприятно?

Когато сяда, тя хвърля поглед към Зайнаб, която е отметнала глава назад и се смее, докато флиртува с тийнейджъра до нея.

Приятелки са от университета, но Зайнаб винаги е била костелив орех. Безкомпромисна е в мненията си и никога не се съобразява, че чувствата на другите хора може да са по-раними от нейните.

Докато оправя дантелената си пола като бяла пяна, тя вижда, че Майло ѝ се усмихва. Всичко това е било част от плана му да провали нейния ден.

Насилва се да му се усмихне, а после се навежда и целува Оли. Майло се извръща.

Когато и последните чинии са отнесени, а кафето е сервирано, хората започват да поглеждат към главната маса.

— Не можеш да отлагаш повече — прошепва Аша на Оли, а той сбърчва лице.

— Пожелай ми успех.

— Кажи хубави неща за мен.

Той се навежда, за да я целуне:

— Не можах да се сетя за нищо, съжалявам — а после сгъва салфетката си и се изправя.

Тя усеща прилив на гордост, когато увереният му поглед обхожда залата, а последните няколко шушукащи гласа утихват.

— Така — започва той, сините му очи искрят, а някои от гостите се засмиват очаровано. Една дума и цялата зала е в краката му.

Речта му докарва до сълзи повечето жени, сред които Виктория и Либърти са очевидните изключения. Той започва със смешната история за статията на Аша в списанието, при което Виктория стисва устни, а после изброява качествата ѝ: как го приземява, каква привилегия е да бъде неин съпруг. Как мъж като него, надарен с всичкия късмет на земята, не заслужава тази допълнителна благословия.

Кратък поглед към Майло в този момент — ако мигнеш, ще го пропуснеш.

Не изглежда справедливо, завършва той, жената да не може да държи реч на собствената си сватба, но това го радва, защото списъкът с неговите качества би бил значително по-къс. Речта му можеше да прозвучи клиширане или неловко, но Оли някак успява да ѝ придаде съвършенство.

Чуват се възгласи и аплодисменти, Майло и Себ го потупват по гърба. Той сяда, целува я и промърморва: Добре че това свърши, ебаси.

Сега е ред на Майло.

 

 

Принудена е да признае, че го бива. Не дава никакви признаци на нервност, не се поти, нито заеква. Хладната му увереност е леко нечовешка. Ако не се пъчеше при одобрителните възгласи на гостите, човек би се запитал дали изобщо притежава някакви емоции.

Майло бил изпратен в пансион на седемгодишна възраст.

Оли отишъл на единайсет. Аша винаги е смятала, че онези решаващи четири години са причината за разликата между сърдечността и чувствителността на Оли и хладината и резервираността на Майло. Либърти е същата, елегантна и изтънчена, но някак куха. Двамата си подхождат.

С напредването на речта тя започва да осъзнава, че не става въпрос за нея и Оли, а за Майло и Оли. Цитират се забавни случки от училищните и студентските години, истории от почивки на семейство Грейвни, на които Майло бил поканен, истории от началото на професионалния им път като банкери. Тя започва да се помръдва нервно при споменаването на женски имена. Чувала ги е и преди: бивши приятелки, с които се е разделил, без да развалят приятелските си отношения, но изброяването започва да я изнервя. Нарочно ли го прави?

Тя поглежда към Оли и се пита дали е забелязал — вероятно не, той винаги има добро мнение за приятеля си — но Оли сякаш дори не слуша. Очите му обхождат стаята, изражението му е напрегнато. Тя проследява погледа му. Възторжени лица са обърнати към Майло.

Сега Майло говори за ски ваканция, когато двамата с Оли попаднали в лавина. Оли го издърпал на безопасно място, а лявата му ска изхвърчала във въздуха.

Някой го бъзика:

— Не трябваше ли ти да се омъжиш за него?

Всички се засмиват. Майло само дето не започва да мърка.

Аша я заболяват бузите.

Най-после той завършва речта си.

— Надявам се Аша и Оли да са много щастливи заедно. Оли не е за изпускане.

Той вдига чашата си, а Аша осъзнава, че вдига наздравица за съпруга си, а не за брака си. За да потуши надигащия се гняв, взима една от станиоловите опаковки от шоколадовите бонбони и започва да я сгъва във формата на куче.

— Така. Поздравителните телеграми. Или по-скоро имейли. Никак не са малко, така че може да си приказвате, за да не се отегчите.

Мислите ѝ се зарейват. Краката на кучето са прекалено къси, защото тя използва прекалено много от станиола за главата. Намачква го на топче и го пуска в утайката от кафето си, а то издрънква.

Някой им пожелава всичко най-хубаво от Милано. Друг изпраща поздравленията си от Копенхаген. Имена, които не са ѝ познати. Хора, които искат да се отъркат в тях с надеждата, че успехът е прилепчив. Стотици са. Явно новината е обиколила света: един от най-привлекателните ергени от банковия свят вече е зает. Приисква ѝ се да не бяха публикували проклетите обяви навсякъде — в „Татлър“, „Таймс“. Изглежда така, сякаш са искали да се изфукат.

Оли прикрива прозявката си. Явно денят е бил изтощителен. Не е типично за него да страда от нервност, но днес със сигурност не беше на себе си. Сигурно продължава да се тревожи за онзи проблем в работата — нищо повече не казва за него. Тя винаги се е отнасяла пренебрежително към банковия свят — скучен и пълен с негодници — и може би точно затова той не иска да сподели с нея. Но сега Аша му е съпруга. Тя трябва да се постарае повече.

— И последната. О, тази е истински роман… — Паузата на Майло привлича вниманието ѝ. Тя вдига очи и вижда, че той държи картичка. На предната страна, която е обърната към залата, се вижда плажна сцена с крещящо розов надпис, изписан по диагонал: Албуфейра!

— Хм, не изглежда да пише нищо… — Обръща я и хората, които седят достатъчно близо, виждат, че на гърба няма текст.

Настъпва мълчание.

Оли е притихнал до нея.

Майло се прокашля и за първи път изглежда смутен. Тя гледа как адамовата му ябълка се повдига два пъти, а после той оставя купчината писма на масата и продължава със същия хладнокръвен тон:

— Така, след няколко минути, когато всички са готови, ще се оттеглим в градината за разрязването на тортата, а партито ще започне отново тук в пет.

Чуват се радостни възгласи.

Малко по-късно, когато пиенето и разговорите са се възобновили, тя усеща как седящият до нея Оли изведнъж се размърдва и скача на крака.

— Съжалявам — казва. — Мисля, че ще повърна.