Сара Дж. Нотън
Другата двойка (12)

10.

Френско-виетнамска болница, Хошимин

Сряда, 5 октомври

След като два дена са ме държали на успокоителни, им казвам да спрат лекарствата. Те само отлагаха неизбежното.

Все някога трябва да се изправя пред истината, така че защо да не е сега.

С Оли сме били нападнати от лодкаря, който ни заведе в пещерите. Вероятно най-напред е ударил Оли, за да го обезвреди, а после мен. Ударът по главата на Оли е бил фатален и е причинил незабавна смърт. Моят е бил повърхностен и е предизвикал счупване на черепа, но не хлътване, така че съм имала съвсем лек оток на мозъка. Голяма късметлийка съм.

Колкото и да е странно, именно той повикал спешна помощ, а когато пристигнали, бил арестуван незабавно и преместен в затвор в Сайгон, докато бъде изправен пред съда. Отрича да има каквото и да било участие в покушението. Делото несъмнено ще се проточи дълго, но аргументите срещу него са убедителни, защото: а) той бил един от малкото хора, които знаели, че отиваме в пещерите; б) в дома му в Кон Дао полицията е намерила бижутата ми; и в) оръжието, с което сме били нападнати, е канджа.

Това ми каза Софи. След това повика лекаря Санджай, който повика две сестри, а те успяха да ми попречат да сляза в мазето на болницата, за да видя тялото на мъртвия си съпруг.

Сега лежа в леглото си и се взирам в окачения таван. Явно лекарството още не е изхвърлено от организма ми, защото се чувствам странно безпристрастна. Сигурно съм звучала студена и закоравяла по време на телефонния разговор с родителите на Оли, когато отговарях на въпросите им вяло с Не си спомням и Не знам. Накрая Виктория се вбеси и Маккензи взе телефона. Чувах я как плаче, докато той ме уведомяваше, че уредил мъртвото тяло на сина му да бъде транспортирано със самолет до Великобритания. Но не и моето живо тяло. Плачът на Виктория се усили и тя започна да ме замеря с обвинения. В какъв свят съм била довела сина им? Маккензи затвори телефона.

Би трябвало да съм разстроена, но не съм. Не чувствам нищо.

Освен желанието — не, нуждата — да видя тялото на мъжа си. Една част от мен все още е убедена, че е станала грешка: че ще се окаже, че не той лежи там долу.

Изчаквам новата смяна на персонала, а после, докато сестрите са заети с друго, ставам от леглото.

Стаята се върти. Мисля, че е заради остатъчните количества от лекарствата в организма ми, защото самата рана, изглежда, зараства бързо. Вече не ме боли, когато движа челюстта си.

Довличам се до вратата и я отварям много бавно, като внимавам да я повдигна над онази част от пода, където запъва. Сестринският пункт е отпред, точно срещу асансьора. Ако ме видят, ще ме накарат да се върна в леглото. Вероятно с принудително инжектирано успокоително. Казаха ми, че няма нужда да идентифицирам тялото, защото поискали да им изпратят стоматологичния картон на Оли от Великобритания. Опитвам се да не си представям в какво състояние трябва да е било лицето му, щом това е било необходимо.

Три глави са наведени над компютърен екран.

Прекосявам хлъзгавия коридор и притискам гръб към стената. Сега поне не могат да ме видят. Но това не ми помага. Може би трябваше да се преоблека с нормалните си дрехи, макар че дори тогава всеки, минал покрай пункта, щеше да привлече вниманието им.

През полуотворените щори мярвам пациента в стаята до моята. Лежи неподвижно в леглото си, а върху издутия му корем в различни посоки минават сонди и тръбички. Кожата му е жълта и въпреки че коремът му е огромен, кожата му изглежда силно опъната върху ключиците. Сигурно е на смъртно легло.

До него има метална количка с различни метални инструменти и легенчета.

Идеята едва е преминала през ума ми, но вече съм прекосила коридора и се промъквам през вратата му.

Затварям тихо зад себе си и спускам щорите.

Тук мирише като в стаята на майка ми през онези последни няколко седмици в хосписа. Не се чуват други звуци освен бавното писукане на мониторите, нито дори шумолене на чаршаф, когато един гръден кош се повдига и спада. Все още няма предсмъртно хриптене. Не мисля, че щях да мога да остана, ако беше започнало. Едва го изтърпях с мама.

Подпухналата фигура в леглото сякаш едва диша, макар че се предполага, че ще запищят аларми, ако пулсът на мъжа се забави. Предполагам, че е азиатец, но всички хора на смъртно легло изглеждат еднакво. Носът се изгърбва, очите потъват в черепа, устата се отпуска и зее. В това отношение смъртта от болест е милостива към онези, които остават живи. Нашите любими хора вече са непознати за нас.

След няколко минути отново съм в коридора, приведена до стената, все така извън полезрението на сестрите, запъхтяна и замаяна от усилията. Излизането от стаята ми скъса нервите, защото сестрите бяха вдигнали глави от компютъра и си говореха, след като цялата важна информация беше предадена на новата смяна. Трябваше да спра за достатъчно време, за да затворя тихо вратата зад себе си, въпреки че можеха да ме видят.

Въпреки че говорят виетнамски, си личи, че разговорът наближава края си. Това е шансът ми. Хващам памучния конец, който издърпах от чаршафа му, и се моля да е достатъчно здрав, а възлите, с които завързах трите парчета, да издържат.

Сестрите се смеят, а после въздъхват. Готови са да си тръгнат.

Дръпвам. Конецът се опъва, а количката пада на пода с трясък, който би могъл да събуди мъртвите.

От сестринския пункт долитат възгласи. Ако мъжът е паднал от леглото си, и трите ще трябва да напрегнат сили, за да го сложат отново в леглото.

По балатума се чуват шляпащи стъпки.

Появяват се три фигури и без да забелязват памучния конец, който се вие по пода и стига до мен, нахълтват през вратата в стаята на умиращия мъж.

Аз се надигам и тръгвам със залитане към асансьора. Ако се притисна към вратите, докато го чакам да дойде, съм на практика невидима за сестрите в стаята на умиращия. Чудя се дали ще намерят конеца, завързан за парапета на количката, и ще направят връзката? Ако е така, скоро ще се досетят накъде съм се запътила.

Асансьорът идва тихо и се гмурвам в него, удрям копчето за затваряне на вратите, а после натискам най-долното. Моргите не са ли винаги в мазето?

Вратите се затварят и асансьорът започва да вибрира.

Толкова бях заета с изпълнението на този план, че нямах време да помисля пред какво предстои да се изправя. Сега затварям очи и си представям Оли: в кухнята, докато разбърква спагети, в банята, как спи на дивана, как се смее на някое парти. Образите са кристално ясни. Бих могла да протегна ръка и да го докосна. Познавам мекотата и температурата на кожата му, миризмата му, ритъма на дишането му. Не може да е мъртъв. Бих го почувствала във вътрешностите си. На масата долу трябва да лежи някой друг. Вдовецът от курорта може би. Оли не обича много да разглежда забележителности, затова може би съм отишла с Шон: раната на главата го е направила неразпознаваем. Оли е другаде. Изгубен: ранен може би, но не мъртъв. Не мъртъв. Не мъртъв.

Асансьорът се разтърсва и спира, вратите се отварят и пред мен се разкрива съвсем различна гледка.

Коридорът с нисък таван води само в една посока. Бетонните стени са голи и се носи зловонна миризма на горещина и влага. Лампите са разположени ниско и светят в червеникав нюанс. Когато пристъпвам боса в коридора, горещината ме удря като стена и се поколебавам: може би трябваше да настоявам да го докарат в някоя от залите, където телата се идентифицират от близките, тогава можеше да подготвят тялото, да намалят осветлението, за да направят този момент колкото се може по-поносим. Но ми се струва, че нямаше да позволят. Каквото и да е останало от мъжа ми, трябвал им е стоматологичният картон, за да го идентифицират.

Съмненията ме връхлитат с такава сила, че протягам ръка, за да се подпра на стената.

Вратите на асансьора се затварят зад мен и той изсвистява, когато потегля обратно нагоре. Взимането на решението ми е спестено.

Тръгвам по протежение на тръбите и кабелите, които се вият по тавана на коридора. Непрекъснато се чува бучене и дрънчене, като от заводски машини, и е горещо като в сауна. Предполагам, че въздуховодите на всички климатици, които правят температурата в останалата част от болницата толкова приятна, изпускат горещия въздух тук. Пот се стича на капки по гърба ми и между двете половини на задника ми.

След завоя коридорът се разширява и отляво и отдясно има врати. През малките прозорчета виждам, че водят до лаборатории и складове.

Още един завой. Отпред коридорът свършва с врата. Затворена и за разлика от останалите — без прозорец. Краката ми се разтреперват, но продължавам да се движа, а тялото ми е толкова изтръпнало, че сякаш се нося над пода.

Въздухът започва да се променя. Отначало ми се струва по-свеж, сякаш всеки момент ще изляза навън, но после свежестта придобива острия мирис на химикали.

Стигам до вратата. Бутвам я и я отварям. Влизам.

Залата е ослепително бяла. Сякаш съм минала през тунела и съм влязла в рая. Но раят не би миришел така. Губя ориентация, залитам и се удрям в една стена. Въздухът е леденостуден.

Облегнала съм се на метален шкаф по цялата височина на стената от пода до тавана. Такива шкафове има покрай всички стени, а луминесцентното осветление се отразява в лъскавата стомана. Всеки шкаф се състои от чекмеджета, а всяко чекмедже е достатъчно широко и високо, за да побере труп.

Отблъсквам се от стената, за да се изправя, и дишам бавно, дълбоко. Краката ми са стъпили толкова здраво на балатума, че не мога да си представя как ще мога да прекося стаята и да отворя някое от чекмеджетата. На всяко има етикет с QR код, сякаш не съдържа нищо повече от хранителни стоки. За миг мускулите ми се отпускат. Няма да мога да позная в кое от тях е тялото му. По-добре да се обърна и да се върна в стаята си.

Не, просто ще трябва да ги отворя всичките.

След като съм отхвърлила половината чекмеджета в залата, отвращението ми от разглеждането на сиви трупове започва да отслабва. Научих, че ако отворя малко ципа на трупния чувал, мога да прочета етикета, прикрепен на глезена, без да се налага да гледам издути кореми или почернели пръсти.

Отварям най-долното чекмедже на следващия шкаф почти механично. Трупният чувал е сив, по-дебел от останалите, и когато отварям ципа, се подава ръка. Изглежда като всички останали: белезникавосива, с жълти нокти, които вече се отдръпват от кожичките. И тогава виждам линията на тена около безименния пръст, почти неразличима на фона на сивата плът.

Ципът изръмжава, когато го свалям до долу, покрай мускулестото бедро, до коляното с моравия белег, глезена, ходилото. Етикета.

Залитам назад и се удрям в следващия шкаф, а металът издрънчава глухо.

Станала е грешка.

Това не е той. Изпратен е грешен стоматологичен картон. Това е някой друг.

Стомахът ми се свива, сякаш ме разпорват.

Оли, Оли, моят Оли.

Мисля си как мирише косата му, след като я измие. Как изглежда с очилата си — толкова сладък и ученолюбив. Как прехапва долната си устна, когато се мъчи да сдържи смеха си. Как изправя перчема си с гел, когато излизаме, и как той винаги пада върху челото му, когато препие. Гласът му. Смехът му. О, боже, о, боже. Как ще преживея това? Как е възможно сърцето ми още да бие?

Някой влиза в залата. Рязко възклицание на виетнамски, после ръце върху моята ръка, които се опитват да ме изправят на крака.

Искам да извикам не, но думата излиза от устата ми като протяжен, задавен вой.

Тя ме пуска, започва да бръщолеви нещо по мобилен телефон. Дребничка жена с лаборантска престилка и дебели очила. Очевидно се обажда на санитарите или на лекарите, за да дойдат и да ме отведат.

Но трябва да разбера със сигурност.

Хващам ръба на трупния чувал и го отмятам.

Всичкият въздух се изпарява от стаята, когато поглеждам към нещото, което лежи на рафта.

Отказвам се да различа чертите на това, което трябва да е лицето, и плъзгам поглед надолу по тялото. Жълтеникавобледата замразена плът се прекъсва само от тъмно петно срамни косми, а на гърдите — черна бенка, голяма колкото отпечатък от палец.

Умът ми блокира.