Сара Дж. Нотън
Другата двойка (18)

16.

Френско-виетнамска болница, Хошимин

Петък, 7 октомври

Утре си отивам вкъщи. За щастие, в паспорта си още съм с моминското си име. Фадеи. Никога не съм била по-благодарна на роднините на майка ми. Ако тази история се разчуе, пресата ще търси госпожа Грейвни. Дори не сме казали на болницата. Дейвид само зададе съвсем небрежно няколко въпроса кога би било безопасно да пътувам, а Санджай каза, че всичко зараства много добре.

Насилвам се да изям малко от закуската с надеждата това да притъпи вниманието на сестрите, за да решат, че няма нужда да ме наглеждат толкова често. Софи ще дойде да ме вземе в един, с шапка и тъмни очила. Вече сме планирали маршрута си по аварийното стълбище в края на коридора, така че да не минаваме покрай сестринския пункт.

След като взимат чинията ми, ставам и влизам в банята.

Ако ще се качвам на самолет, не искам да мириша на болнични химикали, затова напълвам ваната с хладка вода и влизам внимателно в нея. Когато съм права, все още малко ми се завива свят, а едно падане сега би могло да развали всичко. Измивам се отгоре-отгоре и когато насапунисаната ми ръка минава между краката ми, отново усещам тъпа болка. Никой няма да ме докосва там никога вече. Гърдите ми са болезнени и натежали, сигурен знак, че скоро ще ми дойде. Значи няма бременност: съдбата не благоволи да ми даде дори това. Няма да има красиво бебе с очите на Оли, за да не го забравя. И наистина след няколко минути между краката ми се извива първата струйка кръв.

Мислех, че съм достигнала дъното на нещастието си, но съм грешала. Винаги можеш да затънеш още по-надълбоко. Хлипанията ми отекват от стерилните стени.

Накрая, след като енергията ми за плач се изчерпва, се измъквам от ваната, избърсвам се и отварям куфара, който Софи донесе от хотела.

Веселите цветове и десени на дрехите ми ме отвращават. Защо не донесох нищо черно?

Вадя бижутата от страничния джоб на куфара и ги пускам в кошчето под умивалника. Дано чистачката да ги намери. Някои от тях са скъпи, но няма нищо със сантиментална стойност. Няма подаръци от Оли: тях ги оставих вкъщи, в случай че багажът се загуби, а колието с катинара за душата е в полицията.

Лъскавият алуминий на кошчето отразява изкривените ми мисли. Черните ми очи са започнали да изсветляват до болнав жълт цвят и заприличвам на героиня във второразряден филм за зомбита. Докосвам болезнената част на черепа си, отначало предпазливо, а после по-силно, и стисвам зъби, за да се настроя за стърженето на кост в кост. Нищо не се помръдва. Титаниева мрежа ли напипвам под кожата си?

Стърженето на вратата на стаята в пода, когато се отваря. Сестрата е влязла. Извиквам, че съм в банята, че съм съвсем добре.

Но не чувам отговор. Мамка му. Сигурно чака, за да провери как съм. Навличам отново болничната нощница и отварям вратата към стаята.

Щорите са спуснати, а вратата към коридора е затворена, затова на очите ми им трябва малко време да се приспособят.

Там стои някакъв мъж.

Осъзнавам с ужас, че лицето му ми е познато. Имал ли е нещо общо с покушението?

Но той не понечва да се приближи до мен, а и не носи оръжие. Към двайсетгодишен е, с хлътнали очи и слаб. Ръцете му са жилести и силни, но със сигурност не достатъчно, за да надвие Оли. Може да ни е изненадал.

— Трябва говори с вас.

Гласът му е тих и настоятелен. Поглежда през рамо и казва отново:

— Трябва говори с вас.

Сега го виждам в ума си на фона на морето. Чувам се как викам.

— З… за какво? — прошепвам.

— Трябва говори — казва.

Само толкова английски ли знае?

— Моля.

Виждам как слиза от някаква лодка. Зад него от водата се подава Оли. Протяга ръце към мен успокояващо. Всичко е наред, добре съм.

Но той за малко да те убие!

За малко да убиеш мъжа ми!

Момчето с омарите.

— К… какво искаш?

Но той не разбира. Бай ни каза, че не разбира английски. Отпрати го без бакшиш. Как само ме изгледа, когато лодката му излизаше с пуфтене от залива. Студена омраза. Оли каза, че бил инатлив тийнейджър.

Успокой се, Аша. Не разсъждаваш логично. Лодкарят, който ни нападна, е в затвора.

— Моля — казва той.

Довличам се до другата страна на леглото, без да отделям поглед от лицето му. Мога да достигна до шнура на алармата, без да вдигам ръка над нивото на матрака. Той дори няма да види как го дръпвам.

— Трябва говори… — Отмята глава назад и изпъхтява раздразнено, при което подскачам, а когато пак я навежда, виждам, че в очите му проблясват сълзи.

Ръката ми държи шнура, но се поколебавам.

— Не английски — казва. — Моля. Не английски. Важно.

Колебая се. Ако смяташе да ме убие, сигурно вече щеше да го е направил. Ръката ми е на шнура. Сестрите ще дотичат за секунди.

Погледът му, прикован в очите ми, ме изгаря, чака разрешение.

— Добре.

Поема си дълбоко въздух и виждам, че и той трепери. За първи път осъзнавам, че това бедно азиатско момче е само в стаята на полугола западнячка. Ако дръпна шнура, бих могла да съсипя живота му.

— Седни — казвам и посочвам стола. А после правя движение към него, сякаш пия: — Вода?

Той поклаща глава.

Стоим мълчаливо един срещу друг и тогава той си поема дълбоко дъх.

Посочва към мен. Вие.

Кимвам озадачена.

После посочва вляво от мен. Сякаш към някакъв невидим придружител. Призрак ли има до мен? За това ли става въпрос? Някакви духовни глупости, за да се опитат да ми помогнат да се почувствам по-добре или пък за да може духът на Оли да съобщи „истинското име“ на убиеца? Ако е така, да върви по дяволите. Оли е мъртъв. Няма го никъде. Завинаги.

Сърцето ми препуска, но се старая лицето ми да остане безизразно.

Той изпуфтява от безсилие. Вие. Призракът до вас.

И тогава разбирам.

— Мъжът ми? Оли? Господин Грейвни?

— Vang^[1]! — закимва енергично и отново посочва. Вие и Оли.

— Добре.

Сега вдига лявата си ръка и започва да я движи нагоре-надолу като змия, криволичеща в трева.

— Змия? — казвам, а после изсъсквам и наподобявам движението.

Той поклаща глава.

— А. Имаш предвид морето.

Познала съм. Сега ръката му издълбава пътека в морето.

Лодка. Иска да каже лодка. Аз и Оли в лодка.

Ръцете ми настръхват, а косъмчетата се изправят под тънкия памук на нощницата ми.

Той начертава пещерата.

— Не — казвам, а гласът ми става все по-писклив. — Откъде знаеш? Ти не беше там. Не знаеш какво стана.

Той не ме разбира, но разпознава страха в очите ми.

— Bac trai cua toi — казва.

Гледаме се. Отвън оживлението в болницата сякаш се усилва. Сигурно наближава времето за обяд. Сестрата скоро ще влезе с таблата с буламача ми.

Той се хвърля към другия край на матрака, а аз се отдръпвам с вик, но той само се опитва да достигне книгата, която Софи ми зае.

Обръща до празните страници на гърба и откъсва една.

— Ей!

Вдига ръка — чакайте — отива до банята и откъсва химикалката, прикрепена на връв до графика за почистване.

Навежда се над книгата и започва да рисува. Аз заобикалям тихо леглото, докато не заставам достатъчно близо, за да видя какво прави.

Има две човечета, които трябва да сме аз и Оли, но вече не сме на лодката. Стоим под арка, която предполагам, че изобразява пещерата. Един кръг най-отгоре представлява някаква капандура и изведнъж в ума ми изниква спомен.

Кафяво-червено петно насред синьо езерце.

Той ме гледа очаквателно, като момче, което търси одобрението на учителката.

— Аз и Оли в пещерата — казвам, макар че не съм сигурна, че ме разбира.

Той започва да пуфти и начертава линия с пръста си, която минава през един от входовете. Мисля, че се опитва да каже, че лодката си е тръгнала и ни е оставила там сами с Оли.

Още един спомен: барабаненето на дъжда от ясното небе.

Сега той рисува нещо друго, а аз се приближавам още малко и виждам наболите меки косъмчета по челюстта му. Тялото му има свежа младежка миризма. На врата му пулсира една вена, а дишането му е забързано и повърхностно.

Очевидно не е останал доволен от първия опит, защото е нарисувал същата картина отново.

— Аз и Оли — казвам. — Да.

Той въздъхва рязко и забива химикалката в листа.

Не разбирам.

Задрасква с дебел хикс първата рисунка, като натиска толкова силно, че листът се скъсва на мястото на лицето на женската фигура, а после ме поглежда настоятелно. Отново ме връхлитат замайване и гадене. Пред очите ми избухват черни звезди. Стаята започва да се отдалечава.

Спирали от черен корал. Бяла звезда.

Трябва да съм била в безсъзнание за не повече от секунда или горе-долу толкова, защото се свестявам под звуците на аларма и тропот на стъпки в коридора. Паднала съм на леглото. Когато зрението ми се прояснява, го виждам, застанал вцепенено до вратата и втренчен ужасено в мен. Сигурно е помислил, че ме е убил. Опитвам се да се надигна до седнало положение, да го успокоя, че съм добре, но успявам само да изпъшкам и да се хлъзна от матрака.

Вратата се отваря изведнъж.

Две медицински сестри, мъж и жена: мъжът веднага ми се притичва на помощ, издърпва ме, слага ме по гръб и нахлузва кислородна маска върху устата ми. Малко се затруднява, защото главата ми е обърната към момчето, което сега е подложено на агресивен разпит на виетнамски от жената.

Когато то не отговаря, тя дръпва телефона и излайва на английски:

— Охрана!

Момчето се обръща и избягва.

Тя също понечва да хукне след него и тъй като вниманието на мъжа е отклонено, аз се претъркулвам и падам от леглото. Болката от удара разсича главата ми и за момент мога само да лежа и да стена, сякаш наистина съм припаднала. Сега се налага жената да остане и да помогне на колегата си да ме вдигнат и да ме сложат пак на леглото, а после да провери жизнените ми показатели. След малко съм в състояние да отговоря на въпросите им: шокът при вида на нашественика ме накара да припадна. Не, не съм го виждала преди. Не, не ме нападна, нито взе нещо.

Точно обратното, цялото ми внимание е погълнато от това, което ми остави, затова съм рязка със сестрите, които само се опитват да помогнат.

Книгата лежи на стола до вратата. От страниците ѝ се подава ъгълът на прегъната страница.

В крайна сметка, след като са се уверили, че съм добре, вдигат щорите и отварят прозорците, за да може малко от онзи свеж въздух на заклещения в задръстване град да влезе в стаята, а после ме успокояват, че съвсем скоро ще донесат обяда ми. Накрая, след като подпъхват чаршафите ми толкова здраво, че едва успявам да си поема дъх, си тръгват.

Изчаквам, докато стъпките им заглъхнат във врявата на болницата, ставам от леглото и взимам книгата.

Както съм застанала върху студения балатум само по памучната си нощница, сбърчвам чело при вида на рисунката. Не е имал възможност да нарисува нищо друго, преди да ни прекъснат. Там сме само аз и Оли в пещерата: двете версии, едната задраскана. Тогава забелязвам разлика между двете двойки фигури. Жената от задрасканата двойка има запълнено с химикалката лице. Чернокожа жена. Аз. Но жената от другата двойка — не. Дали не му е стигнало времето, за да го запълни? Но пък времето му стигна, за да задраска първата двойка, сякаш не са важни: сякаш именно върху втората двойка искаше да се съсредоточа.

И тогава разбирам.

Някъде в дъното на коридора се е отворила врата и зад мен профучава внезапен полъх по посока на отворения прозорец. Улавя нощницата ми и дръпва косата ми, а раната ме заболява с тъпа болка.

Не се помръдвам. Не мога. Най-после знам какво се опитва да ми каже.

В онази пещера, в деня, когато бяхме нападнати, не сме били сами. Имало е и друга двойка.