Сара Дж. Нотън
Другата двойка (20)

18.

Курорт „Мангово дърво“, остров Кон Сон

Сряда, 28 септември

Оли се извинява отново и отново за скандала заради възможността за инвестиране, предложена му от Дейвид, а тя така си отдъхва, че накрая само дето не настоява той да посети парцела.

— Да дойда ли с теб?

Той вдига очи от купата си с каша от кокос и чия.

— Много бих се радвал. Но ще бъде доста скучно. Сигурна ли си?

— Ако става въпрос за нещо, в което искаш да инвестираш, и то заради нас, и аз трябва да присъствам. Става въпрос за нашето бъдеще, нали? Не искам да допуснеш грешка. Да купиш някое блато, което е източник на малария, или свещена земя, която е прокълната.

Той се засмива и стисва ръката ѝ.

Когато пристигат на рецепцията, виждат, че Дейвид и Софи са наели четириколки за пътуването през пресечена местност.

Аша се вкопчва в гърба на Оли, докато подскачат по пътища, набраздени от гуми, през оризища и по периферията на джунглата. Когато стигат в подножието на тревист склон, прешлените ѝ тракат като зарове.

Изкачват се до някакво плато с изглед към морето. Насред неравен терен, който някога е бил павиран, гордо се издигат останките от величествена къща. Лехите от двете страни са напълно завзети от бурени, които им стигат до кръста. Гледката си я бива — към малък лазурен залив със собствен плаж като полумесец. Мястото е страхотно за курорт.

Дейвид и Оли заобикалят и стигат до предната страна на къщата. Докато Аша чака Софи да се изкачи запъхтяно по хълма, тя зърва мъжете, които минават покрай зеещите прозорци и огромните пукнатини в стените. Софи хваща ръката ѝ и двете тръгват след тях, като внимават къде стъпват между острите като ножове парчета кафяво стъкло. Някакъв гущер притичва надолу по срутена стена и се скрива в храстите. През празните прозорци тя мярва опърлени тапети, останките от каменна камина, насечени от дълбоки разрези. По пода са разхвърляни счупени бутилки и ръждясали тенекиени кутии. Вятърът вие през пукнатините в зидарията.

— Истинска идилия, нали?

Аша промърморва в знак на съгласие, но мястото започва да ѝ се струва зловещо. На толкова голяма височина са някак уязвими и започват да я побиват тръпки по гърба. Тя си спомня фигурите на носа и поглежда през рамо.

— Какво е онова?

На площадка в подножието на склона има висока сива стена с нещо като кули във всеки ъгъл. От върха на хълма се вижда, че зад стената има разположени под формата на решетка ниски сгради. Някакви хора сякаш пъплят из откритите места, но след няколко секунди все още не са се помръднали.

Дейвид идва и ѝ подава бинокъла си.

— Нищо особено, само най-голямата туристическа атракция на Южен Виетнам.

Сега тя различава фигурите по-ясно. Странно сивкавосини са, като замръзнали трупове. Много от тях са полуголи, ребрата им се очертават ясно, главите им са наведени, а ръцете — оковани. Тя премества бинокъла към група мъже в униформи, надвиснали над фигура на земята, с вдигнати пръчки над главите си, замръзнали. Премества бинокъла отново. От стълб в центъра на прашен квадрат виси подобна на скелет сива фигура. Пред мъжа са застанали петима мъже с пушки на раменете. Невъзможно е да се прецени дали картината трябва да представлява сцената преди екзекуцията — мъжът се свива от страх или припада — или след това. Така или иначе, побиват я тръпки при вида ѝ.

— Какво е това? — Тя връща бинокъла на Дейвид.

— Старият затвор — казва той. — Построен от французите. В него са лежали различни врагове на държавата до петдесетте години. Доста е популярен. На янките много им харесва. — Той прехвърля ремъка на бинокъла през главата си и се почесва по корема.

Оли е влязъл в скелета на къщата.

— Тази къща трябва да е била поразителна някога — извиква той.

Дейвид тръгва след него.

— Старата къща на губернатора. Построена от френски колониалисти в началото на деветнайсети век. Жалко, че е изгоряла. Човек би могъл да се опита да я възстанови, но би било по-евтино направо да построи нова. Нещо модерно, стъклено, с триста и шейсет градусови гледки към района и залива. — Прокарва ръка през застиналия въздух.

Очите на Аша се връщат към затвора.

— Но земята не може да се купи, прав ли съм? — казва Оли. — Сключва се договор за наем за петдесет години или нещо подобно, нали?

— Точно така. Но можеш да купиш къщата, а ако сключиш партньорство с местна компания, всичко е много по-лесно. Има няколко, които работят с чуждестранни инвеститори. Една от тях — предпочитаната от мен — има два хотела на континента, всичките с британски собственици. Оборотът им е към…

Аша губи интерес.

Отива до ръба на хълма и поглежда надолу към затвора. Колко ужасно е да си зад онези стени, но въпреки това да можеш да чуеш плискането на морето на брега, шумоленето на бриза в джунглата. Да знаеш, че топлият бял пясък е само на няколко крачки разстояние. Мисълта е ужасяваща и тя понечва да се отърси от нея и да предложи на Софи да слязат да поплуват, докато момчетата говорят по работа. И тогава си спомня заядливия си коментар към Софи за това, че човек има дълг да мисли за ужасни неща. А ето че сега самата тя смята да избяга от една жестока и трудна истина.

— Слизам да разгледам затвора — извиква през рамо. Не мисли, че някой я е чул, но когато стига до средата на склона, Софи я настига задъхано.

— Ще дойда с теб.

* * *

Това е музей. Или поне има будка с табела, на която са посочени цени в долари, но няма кой да вземе парите им. Двете жени минават през пищно украсена порта и се озовават в двор.

Отначало тя решава, че мястото е оживено, но вторият поглед разкрива, че фигурите, които привидно пъплят из вътрешния двор, също са манекени като тези, които видя от хълма. Отблизо вижда, че са направени от гипс. Ефектът е мощен, а и зловещ. Пластовете боя върху кожата им се лющят на ивици, сякаш са прокажени.

Тя си приближава до един и се опитва да попадне в зрителното му поле, но умишлено или не, очите са нарисувани така, че фигурата винаги гледа настрани, в далечината, потънала в собственото си страдание. На Аша ѝ се иска да беше отишла да поплува вместо това.

Софи идва до нея.

— Страшничко, а?

— Но ефектно — казва тя в опит да смекчи собствената си плиткоумна първосигнална реакция.

Обикалят двора, разглеждат една по една всички жални или ужасяващи картини, сочат пикантните подробности, обсъждат оскъдните си знания за виетнамската история и се опитват да не се отегчат или преситят.

През цялото време Аша се чувства така, сякаш някой я наблюдава, но може би са само вялите, лющещи се очи на статуите.

Надничат през решетките на килия, претъпкана с гипсови манекени, когато силен трясък, като от изстрел, ги кара да извикат и да се вкопчат една в друга.

В последвалата тишина ужасът, който внезапно я обзема, кара Аша да погледне нагоре към къщата на губернатора на хълма. Оли и Дейвид стоят на ръба на склона и продължават да разговарят, сякаш нищо не е станало. Залива я облекчение.

— Може би това е част от програмата — казва Софи колебливо.

— Каква програма? Не може да се каже, че тук е Дисниленд.

— А какво беше тогава?

— Кой знае. Хайде, да влезем ей там.

Влизат в едноетажна сграда. На пръв поглед вътрешността е напълно безлична: едно-единствено продълговато помещение, с под, стени и таван в същия еднообразен цвят на голия бетон. През високите прозорци не прониква много светлина и минават няколко секунди, докато Аша забележи сивите квадрати по протежение на пода от всяка страна. Отива до един и отскача назад. През ръждясала решетка нагоре към нея печално гледа бледо лице.

— Наричат се тигрови клетки — казва Софи. — Там долу са хвърляли хора, хора, протестирали срещу комунистическия режим. Когато излизали, били изгубили разсъдъка си.

Аша я зяпва. Другата жена изглежда изпита, сякаш здравото й на вид закръглено тяло всъщност е било торба с въздух, която сега е спукана.

— Още мирише, усещаш ли?

Аша вдишва, долавя зловонния мирис на диария — или може би само си въобразява.

— Хайде, да продължаваме.

Влизат в други потискащи сгради, пълни с гниещи статуи, и въпреки че денят е горещ, Аша започва да усеща как усойната атмосфера на килиите се просмуква в нея. Тук-там има табели на английски, които описват методите на мъчение — вар в очите за ослепяване, побоища, разчленявания, групови изнасилвания, десетки хиляди жертви.

Когато стигат до другия край на вътрешния двор, тя се чувства така, сякаш е изкупила някакъв грях. Остава само една сграда. Малка тоалетна или помпена станция. Не й изглежда много интересна и тъкмо понечва да предложи да си тръгнат, когато нещо я спира: все още изпитва някакво чувство на отговорност да разкаже за видяното. През ума ѝ минава мисълта за Травис Мългрейв, онзи налудничав блясък в единственото му останало око. Другото е станало жертва на това натрапчиво желание да наблюдава. Дали наистина става въпрос за социална отговорност, или просто за воайорство?

Тя влиза в сградата и отново е заслепена от внезапната тъмнина. Пристъпва напред в мрака, но кракът ѝ не пада върху твърда земя. Тялото ѝ се накланя напред, а протегнатите ѝ ръце се размахват в нищото.

Софи я хваща и я издърпва на безопасно място.

Трябват ѝ няколко секунди, за да могат очите ѝ да се приспособят достатъчно и да видят черния кръг в средата на пода. Открит кладенец. Още половин секунда и щеше да падне вътре. Софи хвърля камъче и след секунди се чува как то отскача глухо.

— Звучи, сякаш подът е бетонен — казва тя.

— Мамицата му. — Аша се засмива нервно. — Щях да си счупя врата.

— Виж, има капак.

Метална решетка е подпряна на стената зад вратата.

— Много е опасно — излайва Аша, а шокът се заменя от гняв.

Софи вдига решетката.

— Май някой е счупил ключалката.

— Защо мислиш, че е имало ключалка? — казва Аша.

Софи се изправя.

— А, да, идвала си вече.

Но Софи я гледа странно. Аша изведнъж осъзнава, че ги дели пропаст. Ако Софи реши да се протегне и хване ръката ѝ…

От кладенеца се носи зловонен ветрец, влажен и студен. Аша потреперва.

— Хайде — казва Софи весело, — да се върнем при момчетата — и двете излизат от сградата и се озовават отново на слънце.

На върха на хълма Оли и Дейвид са се проснали на късата трева и пушат пури.

Аша сяда до мъжа си и се сгушва до топлото му тяло. Миризмата я връща към тъмните лондонски барове. Обзема я внезапно желание да е там, сред сивите улици и прозорците, сияещи заради осветлението в домовете, защото нощта пада все по-рано. Историята на Лондон е прекалено богата, дълбока и скандална и никой район не е по-опетнен от друг. Лесно е да забравиш, да живееш живота си само в настоящето.

— Красиво, нали? — казва Оли, като прокарва ръката си, в която държи пурата със светещ край, по облите очертания на залива.

Аша промърморва в знак на съгласие, но когато поглежда към блещукащото море, там е затворът, тъмно петно в периферията на зрителното ѝ поле.

* * *

Тя разказва на Оли за посещението, докато пият коктейли на терасата, поръчани от румсървиса, за да могат да си починат малко от семейство Питърс.

Аша си поръча обикновено мохито, но в менюто видя, че проклетият коктейл струва трийсет и два долара. Един бог знае каква ще бъде сметката им от бара в края на престоя.

Но мохитото е хубаво. Идеално балансирано, освежаващо, утоляващо жаждата и потушаващо пожара в душата. Стигнала е до онази опасна точка по време на почивката, когато едва успява да дочака първото питие. Ако смятаха да останат по-дълго, в края на почивката вече щеше да е алкохоличка. Когато студената течност минава през гръдния й кош и пада в стомаха ѝ, тя затваря очи и се обляга на шезлонга.

— Боже, имах нужда от това. Малко разведряване.

— Щях да дойда с вас да разгледам затвора, но проклетият Дейвид не спираше да плямпа.

— Не беше много забавно. Знам, че е важно да ни се напомня за тези неща, но понякога предпочитам да се престоря, че светът е приятно, щастливо място.

— О, не. Съсипа ли ти деня?

— Не, не, няма нищо. — Тя протяга ръка над празното място между шезлонгите и стисва ръката му, благодарна, че отново са в добри отношения.

— Какво искаше той?

— Сравнително голяма сума, за да построи курорта и да започне да посреща туристи.

— Можеш ли да си го позволиш?

— Ние, сладкишче. — Той я поглежда многозначително. — Сега сме ние, или предпочиташ да забравиш?

— Какво да забравя? Ха-ха. — Несигурността му е трогателна.

— Можем да си го позволим. Искам да кажа, имаме предостатъчно пари.

Кратко мълчание.

— Какво тогава?

Той духва бретона си.

— Бизнес моделът му изглежда добре. С всички неприятности в Близкия изток и Северна Африка в този район има пазар за курорти на разумни цени. Само не знам дали бих имал доверие на Дейвид в бизнес проект. Той е прекалено амбициозен. Мисля, че ще взима безразсъдни решения, за да се опита да се докаже. Но, хм, решението трябва да е общо. Какво мислиш? Мястото е красиво.

— Не, не е.

Той повдига вежди.

— Докато разглеждах затвора и видях онези тигрови клетки, хора, които се валят в собствените си лайна, умират, полудяват… Дори да го оградиш с дървета или каквото и да е, пак няма да можеш да спреш да мислиш за това.

— Няма нищо лошо в това да вземеш решение, основано на принципи, Аш, каквото и да мислят в Ситито.

— Да, но на мен няма да ми се налага да идвам тук. Това е само инвестиция. Ние само ще си седим вкъщи и ще чакаме парите да потекат, нали?

Той се усмихва.

— Освен ако Дейвид не профука всичко за пури.

Гледа я очаквателно. Глупаво ли е да вземеш важно финансово решение само въз основа на първосигнална реакция? А и всичко това се е случило в миналото, да не говорим, че ще направят услуга на местните, като създадат работни места.

— Добре тогава, да, ако искаш, давай.

Той продължава да я гледа неотклонно.

Тя се усмихва и сбърчва нос срещу него.

— Добре, тогава не. Откажи му.

— Дадено. — Той се навежда към нея и я целува по челото, а после гаврътва коктейла си и става, за да поръча още един.

Аша се надява Дейвид да не се разстрои прекалено много.