Сара Дж. Нотън
Другата двойка (23)

21.

Лондон и Хампшър

Какво се облича за погребението на съпруга ти? Да се издокарам ли, за да отпразнувам живота му — с блещукащата синя рокля, която носих на първата ни годишнина, с перо в косата? Мисля, че на Оли щеше да му хареса. Но пък ще затвърди убеждението на родителите му, че съм само нагла уличница.

В някакъв убит цвят тогава? От главата до петите в черно, без грим, символ на самозанемаряването и страданието? Виктория ще се отврати, че не съм положила усилия. Да се запусна, когато трябва да вървя с високо вдигната глава.

Класическо вдовишко траурно облекло? Елегантен черен костюм, шапка с воал ала Джаки Кенеди?

Дали фактът, че въобще ме е грижа, че тези мисли заемат два-три квадратни сантиметра от мозъка ми, означава, че не съм го обичала достатъчно?

Часовете минават и скоро става прекалено късно за размишления. Обличам черна коктейлна рокля, почти незабележимите черни чорапогащи, които пазя за интервюта за работа, сако и черни балеринки. Косата ми изглежда ужасно, с голи петна и неравна там, където я избръснаха за операцията, затова я вдигам и прибирам под тъмнозелен шал, а после нанасям малко кафяво червило на устните си, преди да изляза да посрещна таксито.

Нямам представа колко ще струва да стигна чак до Хампшър, просто направих поръчката на сметката на Оли, която си работи съвсем нормално като всичко останало и го чака да се върне.

Десет часът е и зимното слънце е стоплило вътрешността на купето. Придърпвам полата си надолу, когато се плъзвам върху кожените седалки, и вече започвам да съжалявам за избора си, когато таксиджията ми хвърля поглед в огледалото за обратно виждане. Потегляме толкова тихо, че външният свят сякаш е филм, който се прожектира върху прозорците.

Горещината, бръщолевенето на радиото и гладкото движение на колата действат приспивно, а изтощеното ми тяло жадува за сън, но умът ми не го оставя да заспи. Той е като някой от онези мъхести играчки червеи, които децата прокарват между пръстите си, извива се и става на възли, прегъва се надве и така и не стига доникъде, превърта отново и отново едни и същи стари въпроси, сякаш въпросите са единственото, което може да понесе.

След като намерих брошурата със снимката на Дейвид, потърсих в Гугъл „Грийнхил Брадърс“. От гледна точка на Оли придобиването е било много успешно, акционерите били много доволни, а значителното увеличение на финансовата мощ довело до все по-големи печалби от търговията с ценни книжа. Сделката е била движена изцяло от отдела по придобивания на компанията на Оли, така че той може дори да не се е срещал с Дейвид, камо ли да направи връзката между младия, амбициозен банкер и подпухналия пияница, с когото се запознахме в курорта.

След това потърсих в Гугъл Дейвид.

Автобиографията му в LinkedIn беше достатъчно предвидима. Колежът „Радли“, после Кеймбридж, после Лондонската бизнес школа. Започнал работа в „Джей Пи Морган“, после го привлекли в „Ман Груп“, а след това се преместил в „Грийнхил“. След придобиването бил съкратен, а после — нищо. Мъгляви фрази за консултантски услуги на свободна практика. Думи, които можеха да означават само професионална смърт.

Дали присъствието им в курорта беше само съвпадение, или беше дошъл във Виетнам, за да се опита да убеди Оли да постъпи почтено и да му помогне? На мъжа, чиято кариера е съсипал?

А Оли щеше да го направи — ако не му бях казала да откаже.

Как ли се е почувствал тогава?

Дали изобщо е възможно двамата със Софи да са били толкова възмутени от отказа на Оли, че да тръгнат след нас към пещерите и да ни строшат главите?

Не. Това е абсурдно. Дейвид не е склонен към насилие, а Софи беше толкова мила с мен след случилото се. За да постъпи така, трябва да е психопатка. И двамата трябва да са психопати.

Толкова се бях вманиачила по тази идея, че за малко да забравя да сложа снимката на Оли и тъмнокосото момиче в чантата си. Ще попитам Себ за нея след църковната служба. Случило ли се е нещо в Албуфейра и ако е така, било ли е толкова сериозно, че да завърши с изнудване?

Стига.

Облягам глава на седалката и се опитвам да изпразня мозъка си. Не искам да очерням паметта на Оли с тези заплетени теории.

По средата на надлеза при Хамърсмит мярвам обширното безцветно небе над разположените безразборно сиви блокове в града. Кой би избрал да живее в Лондон? Как сме разсъждавали? Защо не предпочетохме да се преместим в някоя ферма в Дорсет, да имаме бебета, кученца и кокошки? Оли можеше да вари занаятчийски сайдер, докато аз приготвям торти, правя сладко и сирене, а около китките ми изникват гривни от тлъстина? Нямаше да имаме време за екскурзии, нито пък желание да се излежаваме на някакъв чуждестранен плаж. Щяхме да се свличаме с благодарност в леглото в края на всеки шумен, хаотичен ден и да миришем на сено, кърма и ферментиращи ябълки.

О, боже, Оли, защо не го направихме?

Изваждам поканата от чантата си. Със златни кантове и релефен черен текст.

Оливър де Монтфорт Грейвни

Обичан син

Напусна ни, но само физически

Звучи толкова смирено, сякаш смъртта на Оли се вписва в естествения ред на нещата. Тогава ги намразвам — за спокойното им приемане на фактите, когато моята скръб е като отворена рана.

Адресът на църквата не ми говори нищо, но може би има някакво значение за семейство Грейвни. Може Оли да е бил кръстен там. Или да е палил свещите там всяка неделя като момче, облечено с дълга бяла роба и барокова яка, почервенял като домат от стеснение?

Мисълта за това ме кара да се усмихна. Иска ми се да бях присъствала и да му се подхилвам.

Докато летим по магистралата, изричам без глас стихотворението, което смятам да прочета, но се запъвам на последния куплет.

Звездите вече са ненужни: до една ги угаси.

Луната прибери, а слънцето разглоби.

Усещам буца в гърлото си.

Океана излей, а гората изсечи.

Защото нищо вече не може да ме утеши.

Не мисля, че ще мога да го прочета до края. Но ако не го прочета, какво ще си помислят за мен? Гласът на Оли долита от някакво много далечно място: Няма значение какво мислят.

Но може би има, Оли. Може би, ако не демонстрирам подходящото ниво на скръб, ще си помислят, че съм имала нещо общо със смъртта ти. Може би ще вляза в затвора. Но пък може би това няма голямо значение. Теб те няма: най-лошото вече ми се случи. В сравнение с това всичко ще бъде лесно.

Най-после заспивам.

 

 

Когато се събуждам, виждам, че сме паркирали точно пред църквата. Около нас се стичат опечалени, надничат през оцветените в синьо прозорци, докато аз стоя с отворена уста и примигвам.

— Нямам бърза работа, миличка — казва шофьорът. — Слез, когато си готова.

Изчаквам да минат през вратичката, но пристигат още. Неразпознаваеми лица, някои от тях разплакани, сякаш са загубили някого, който им е бил близък, но аз не познавам тези хора, така че как е възможно да са означавали нещо за Оли?

Майло излиза от църквата, за да се ръкува с опечалените.

Хлипаща жена на средна възраст, стройна като двайсетгодишна, се приближава, а той я прегръща. А после изникна Либърти и също се усмихва и го прегръща, сякаш са братът и сестрата на Оли — истинското му семейство. Когато тя се отдръпва, казва нещо на Майло. Той вдига очи и улавя погледа ми. За секунда истинската неприязън, която изпитва към мен, е разголена, а после той се усмихва и вдига ръка.

Слизам от колата и приглаждам роклята си.

За няколкото секунди, които ми трябват, за да стигна до вратата на гробището, Виктория Грейвни се присъединява към тях на терасата и застава между тях, хванала под ръка Либърти. Докато я гледам, фалшивата усмивка, която е залепила на лицето си, за да поздравява опечалените, изчезва.

Гледаме се една друга. Някой се провира покрай мен.

Виктория влиза отново в църквата, следвана от Майло и Либърти, и вратата се затваря. Сама съм тук отвън. Двигателят на таксито забръмчава, а аз се обръщам, за да изтичам до пътя и да се помоля на шофьора да ме отведе вкъщи. Не мога да понеса това. Не мога…

Зайнаб изкачва склона към църквата, облечена с черен костюм с почти агресивна елегантност, устните ѝ са тъмночервени, а очите ѝ със спирала святкат като на кралица воин. Свличам се в обятията ѝ и захлипвам. Тя ме оставя да се поглезя около минута, а после ме отблъсква и хваща лицето ми с двете си ръце.

— Оли те обичаше милион пъти повече от когото и да било от тези палячовци. Това не е нищо, само пантомима. Той беше твой, Аш. Ти притежаваше сърцето и душата му. Само това има значение. А сега, хайде. Можеш да го направиш.

Целува ме по бузата и когато започват тихите, тъжни ноти на първия химн, тръгваме, хванати под ръка, по пътеката към църквата.

 

 

Стискам ръката ѝ през цялото изпитание, което следва. В един момент гръдният ми кош се тресе, сякаш някакво полудяло животно се опитва да изскочи от него. Не мога да кажа стихотворението, а и никой не иска това от мен. Семейство Грейвни са ангажирали приятелите на Оли от детството му, учителите му и дори една бивша приятелка да го възхваляват и макар и да разпознавам портрета, който рисуват, са пропуснали неговата същина. Тогава осъзнавам, че в това отношение превъзхождам всички тях. Зайнаб е права, аз познавах истинския Оли. Той беше грижовен син, мил племенник, чаровен приятел и колега, но истинското си „аз“ запази за мен. Онези нощи, когато шепнехме тайните, страховете и истините си един на друг — неща, които никога не бяхме споделяли с никого другиго. Всички пъти, когато се задавяхме от смях под озадачените погледи на други хора. Душевният мир, защото съзнавахме, че сме намерили половинката си.

Затварям очи, а сълзите текат като река.

Споменават името ми веднъж. Маккензи, който не е пролял и една сълза, става от предната пейка преди последния химн и обявява, че от името на приятелите, семейството и новата съпруга на Оливър, Аша, благодарят на всички, че са дошли, и канят всички нас да вдигнем чаша за техния скъп син в хотел „Истбъри“.

 

 

Колата на Зайнаб е прастаро златисто беемве, купено евтино на търг. Бившият му собственик, наркопласьор от Батърсий, който в момента излежава дванайсетгодишна присъда, е имал вкус към показността при аксесоарите и когато Зайнаб завърта контактния ключ, двигателят изревава така, сякаш ауспухът е паднал. Някаква възрастна жена, която минава покрай нас, едва не припада от страх, а аз зървам неодобрителни гримаси в огледалото за обратно виждане.

— Ако си беше вдигнала проклетия телефон, можех да те докарам — оплаква се Зайнаб, когато потегляме.

— Изключих го — казвам. — Тази сутрин не ми беше много до говорене. Съжалявам. — Но не съжалявам. Радвам се, че стреснах онези бастуни с идеално подбраните им съболезнователни фрази и безупречното им траурно облекло. Оли щеше да се скъса от смях.

Хотелът е издържан в мрачния стил на средната класа. Ние сме първите пристигнали и опитите на салонния управител да не трепне, когато ни вижда да слизаме от гангстерското возило, са почти забавни. Упътва ни по коридор, водещ до голяма, напълно безлична актова зала. Отзад има бар, а покрай дясната страна е сложена шведска маса. Отрупана е с плата от противно изглеждащи парчета киш и изсъхнали колбаси. От вида и миризмата им ми призлява.

Минаваме покрай момичето с табла с чаши с вино и се насочваме право към бара, където Зайнаб купува бутилка „Гленморанджи“, а после се оттегляме в един ъгъл с две чаши за уиски и цяла кофа с лед и се заемаме със сериозната задача да се натряскаме.

Толкова много хора са дошли да го оплачат, повече, отколкото бяха в църквата. Кръжат около нас със Зайнаб като лешояди, с гладни очи, лицемерните им съболезнования не успяват да скрият какво искат да кажат всъщност. Лицата им потрепват, сякаш дори те самите не са сигурни дали ще успеят да преглътнат думите. Ти ли го уби, ти ли го уби, ти ли го уби?

Благодаря им, без да успея да спра треперенето на устните си или пресните сълзи, стичащи се по яката ми, която все повече се втвърдява, и те си тръгват удовлетворени.

Когато оставаме за малко насаме, казвам на Зайнаб за снимките. Тази от Португалия и уж съсипаните, които намерих на компютъра на Оли, странният гологлав мъж, който се появява на всяка от тях. Тя е прекалено пияна, за да може да каже нещо конструктивно, освен че всички мъже са копелета и извратеняци дълбоко в себе си.

Но не мога да се оплача, и аз съм не по-малко пияна. Ако Виктория дойде при нас, нещо ще бъде казано. Нещо лошо.

Тя говори с някого, който не ми е познат, и докато ги наблюдавам, двамата се обръщат към мен. Новият човек, жена на преклонна възраст, облечена в кадифе и с перли, ме изглежда съжалително, а лицето на Виктория се изкривява в подобна на гримаса усмивка. Старицата казва нещо, а Виктория въздъхва видимо, после я хваща за ръка и започва да се мъкне към нас.

— Да, ама не — промърморвам. — Вече не съм ти домашната любимка — и като се извинявам на Зайнаб, която е прекалено заета да си бъбри със сервитьора, за да забележи, започвам да си проправям път към тоалетните в другия край на залата.

Някакъв гологлав мъж говори с адвоката ни Люис Даунинг. Спирам.

Може ли да е същият от снимката? Мъжът, когото Оли хвана за гърлото?

Люис Даунинг усеща погледа ми, обръща очи към мен и кимва. Гологлавият се обръща и проследява погледа му. Очите ни се срещат за секунда, а после той се обръща и продължава разговора си.

Не е той.

Завъртам се бавно и оглеждам останалите плешивци в залата. Шумът от разговорите започва да става нетърпим, кухо кънтене в ушите ми като от избухващи под водата бомби. Вие ми се свят от многото алкохол на гладно. Забравям колко пъти съм се завъртяла, дали гледам мъже, които вече съм проверила.

Не е тук.

Но Себ е тук. Разговаря с всички гости като професионалист, усмивката му е сериозна, веждите му са свъсени в израз на състрадание, но за разлика от Майло, оставам с впечатлението, че думите му ще са искрени.

Трябваше да говоря с него. За какво?

Слънцето се показва, а лъчите му пробождат като копия прозорците и озаряват невидима пътека, по която да танцуват прашинките. Косата на Себ просветва в златисто както на Оли, когато беше на почивка.

Нашата почивка.

Тяхната почивка.

Португалия.

Когато тръгвам през стаята, Люис Даунинг се извинява и минава през двойните врати към коридора на хотела. Иска да говори с мен ли?

Някаква двойка препречва пътя ми, затова се провирам покрай тях, като усещам изненадата им, и стигам до групичката, наобиколила Себ.

— … винаги най-добрият във всичко. Направо го мразех, мамка му.

Хо-хо-хо, въздишка.

Същата тирада за „перфектния Оли“, която слушам в различни версии през целия ден.

— Може ли да поговоря с теб?

— Аша! — Ококорва се. — Разбира се. Извинете ме.

Слага нежно ръка на гърба ми и ме повежда през тълпата, която сякаш по чудо се разтваря пред него като морето пред Мойсей. Виждам тъжни усмивки и кимания, получава се нещо като мексиканска минивълна, но не съм сигурна дали е за Себ, който скърби като професионалист, или за мен.

Коридорът е хладен и тъмен и главата ми започва да се прояснява.

— Изглеждаш така, сякаш имаш нужда да седнеш. Да отидем във фоайето.

Това помещение е не по-малко безвкусно от актовата зала, фалшиво античните му дървени мебели са в леко неправилен цвят, а десенът на тапицерията е евтин и грозен.

Сядаме един срещу друг пред угасналия огън и Себ се навежда загрижено към мен. Мисли, че съм го повикала, за да дам воля на скръбта си или може би за да обсъдим последната ми теория кой ни е нападнал. Очевидно не очаква това:

— Искам да ми разкажеш за Португалия.

Той примигва.

— Какво?

— Онази почивка, на която вие тримата — не, четиримата — сте отишли през 1998 година. Нещо се е случило. Искам да ми кажеш какво.

Устата му се отваря. Устните му са прекалено плътни, за да са привлекателни. Розовата плът просто е прекалено много. Езикът му се подава крадешком и ги овлажнява.

— Ъъъ…

— Когато четяха поздравителните телеграми, имаше картичка от Албуфейра. По изражението на Майло познах, че нещо не е наред. След това разглеждах някакви стари снимки и намерих това. — От чантата си измъквам пожълтялата снимка, направена край пътя.

Себ я взима и закрива устата си с ръка, сякаш се тревожи какво би могло да му се изплъзне.

Каретният часовник тиктака на полицата над камината в тишината.

— Това съм аз — казва накрая. — Майло, Оли, някакво момиче, с което той излизаше, и Фреди Лапоца.

Отдъхвам си тихо.

— Фреди Лапоца? — Разбира се, така се казваше.

— Просто приятел — казва Себ, а очите му избягват моите. — По онова време. Всички бяхме съученици.

— Значи вече не поддържате връзка?

— Отчуждихме се, знаеш как е.

Знам, но той лъже.

— Тогава защо Оли го притисна до стената на сватбата?

Въздъхва и започва да клати глава, преди още да съм приключила.

— Не знам, Аша, много съжалявам. — Опитва се да ми върне снимката. — Предполагам, че има неща, които никога няма да науч…

— Ако не можеш да ми кажеш, Себ, отивам в полицията. Изобщо не е характерно за Оли да се нахвърли върху някого, така че явно е ставало нещо сериозно. Може би този тип е замесен в случилото се във…

— Не!

Тишината кънти в ушите ми.

— Не отивай в полицията. Моля те.

— Мъжът ми беше убит. Ако станалото в Албуфейра има някаква връзка със станалото във Виетнам, трябва да ми кажеш.

— Няма връзка, кълна се.

— Откъде знаеш?

Той затваря очи и се обляга на стола.

 

 

Това била последната възможност да се развихрят, преди да започнат работа в Ситито през септември. Трима от тях вече имали уредена работа. Само Фреди все не можел да си намери. През всички години в училище взимал частни уроци, за да не изостане, едва успял да върже приличен успех. Останалите завършили с отличен или много добър успех. Това можело да не представлява проблем — има много умни младежи, които пропиляват студентските си години — но интервюиращите скоро забелязвали, че Фреди не бил от умните младежи. За Оли, Майло и Себ екскурзията била възможност да отпразнуват успехите. За Фреди била само пауза преди поредната серия изтощителни, изсмукващи егото му интервюта за работа.

Бил притеснен, но не чак толкова, че да не могат да се позабавляват заедно. Били резервирали вилата за един месец и още от първия ден се заели със сериозната задача да купонясват.

Посещавали всички клубове по прословутата ивица на Монтешору и пиели до два-три сутринта, а после продължавали вкъщи с каквито наркотици успявали да се сдобият. Всички освен Оли се прибирали с различно момиче всяка нощ (понякога дори с повече от едно).

Оли започнал да излиза с местна сервитьорка, но връзката не вървяла. Тя не го оставяла на мира. Висяла по клубовете като прани гащи и го чакала да се отдели от групата, за да може да го хване насаме и да му хленчи, че го обича. Или поне Себ предполагал, че било така. За разлика от Майло, Оли пазел по-пикантните подробности от връзката си за себе си.

Започнал да остава във вилата, за да я избегне, пиел сам, потиснат и кисел, но последната вечер от почивката го убедили да излезе за едно последно избухване. Започнали с няколко линии кокаин в един от ирландските барове, а после минали на спийд и твърд алкохол в любимия си спортен бар. Майло бих хвърлил око на една от барманките там още от пристигането им, но тя се правела на недостъпна.

Нощта била ветровита и Себ си спомня как завихряният от поривите на вятъра пясък му влизал в очите и гърлото, докато се местели от бар в бар, а едри песъчинки бодели голите му прасци. В някой момент групата се разделила. Той не си спомня как или защо. Себ и Фреди се върнали във вилата към два сутринта, като очаквали да намерят другите, но от тях нямало и помен, затова пили още малко и заспали на терасата.

На следващата сутрин ги събудило пристигането на полицията.

Барманката в спортния бар била обвинила Майло в изнасилване. Майло твърдял, че правил секс с нея с нейното съгласие, но Себ видял, че е разтревожен. Какво щяло да стане, ако новият му шеф дочуел за скандала? В Ситито тъкмо се било заговорило за широкоразпространения сексизъм. Случаите на сексуален тормоз се раздухвали.

По това време още нямало и следа от Оли, въпреки че знаели, че е там, защото не спирал да повръща в тоалетната. Чак след като полицията си тръгнала, излязъл, бял като платно и разтреперан от махмурлук, и разбрал какво било станало.

Веднага поел командването, накарал Майло да седне и го разпитал за часа, мястото и евентуални свидетели на предполагаемото изнасилване. Явно нямало намерена ДНК, защото момичето било завлечено в морето, нито пък надеждни свидетели, защото всички в бара били пияни до козирката. На Майло му трябвало само алиби.

Затова му го осигурили.

— Тогава не се замислих много-много — каза Себ. — Че прикриваме престъпление. Просто помагахме на приятел.

Отишли в полицейския участък и дали показания под клетва, че Майло се бил върнал с тях във вилата в полунощ, където всички продължили да пият докъм четири сутринта, когато заспали. Оли казал на полицията, че по-рано вечерта същото момиче било заплашило да обвини него в изнасилване, ако не му даде пари. Дал ѝ над пет хиляди ескудо. Майло казал, че му изиграла същия номер, но той не ѝ дал нищо.

— Божичко, Себ.

— Знам. — Гледа ръцете си, увиснали в скута му.

— Какво стана с нея?

Следва продължително мълчание.

— Мисля, че полицията ѝ повдигна обвинение за даване на фалшиви показания. Загуби работата си. — Вдига поглед към мен. — Виж, не се гордея с това, което направихме там, но Албуфейра няма нищо общо със случилото се с теб. Съжалявам, Аша. Де да можех да помогна.

Връща ѝ снимката.

— Това тя ли е? — Посочвам къдрокосата млада жена на снимка. — Тази, която го е обвинила.

— Не, това беше приятелката на Оли. — Потрепвам при тези думи. — Местно момиче. Другата беше англичанка.

Другата.

Той прокарва ръка през косата си и забелязвам, че започва да се прошарва на слепоочията. Лустрото на златните момчета потъмнява.

Когато понечва да стане, заговарям тихо.

— Мислиш ли, че го е направил?

— Какво да е направил?

Но преди да успее да отговори, въздухът в стаята става невъзможен за дишане.

Майло стои на прага.

— Аша, миличка. Добре ли си?

Лицето на Себ се раздвижва, сякаш по него преминава вълна, и за миг изглежда, че ще повърне.

— Само се почувствах малко отпаднала — казвам. — Себ ми помагаше. Всъщност, Себ, би ли могъл да ми донесеш онази вода все пак?

— А може би и нещо за хапване — казва Себ и се изправя бързо. — Може да ти даде нови сили.

— Добър план — казва Майло. Когато се отмества, за да позволи на Себ да излезе, се забавя една-две секунди и го кара да чака, а после отново застава на прага. Очите му винаги са ми се стрували смущаващи. Прекалено дребни и хлътнали са. Бялото не се вижда, докато не застанеш съвсем близо до него.

— Как си?

Кимвам, а после продължавам да кимам, а устата ми е застинала в усмивка. Преди нямаше да си мълча, щях да се нахвърля върху него, да го заплаша, но сега ме е страх.

Майло е изнасилил едно момиче.

Очите му ме пронизват и за миг се запитвам дали може да прочете мислите ми.

А после, над рамото му, виждам Люис Даунинг, който върви по коридора към фоайето.

— Извини ме — казвам и скачам от стола. — Трябва да настигна адвоката си.

— Сериозно? — казва той и се отмества, за да ме пусне да изляза, а нещо ми подсказва, че припряността ми ще бъде докладвана веднага на семейство Грейвни.

Въпреки че почти тичам по коридора, когато стигам във фоайето, от него няма и следа. Изчаквам няколко секунди, докато дишането ми се нормализира, в случай че е отишъл до тоалетната или е излязъл, за да се обади по телефона, но той не се връща, затова отивам отново в актовата зала. Хората са започнали да се разотиват. Зайнаб се взира умърлушено в чашата си. Сигурно търси с кого да се заяде, затова скоро трябва да я измъкна оттук. Би ли било грешка да си тръгна сега, да оставя семейство Грейвни и Майло да заговорничат в отсъствието ми? Но какво биха могли да ми сторят?

Събирам сили, доближавам се до Виктория и Маккензи и изчаквам, докато се сбогуват с група особено угоднически настроени опечалени.

После идва моят ред.

— Аша.

— Виктория. Маккензи.

И изведнъж се появява и Майло, хванал Либърти под ръка. Тя държи чаша с нещо, което изглежда като вода с лед, и изведнъж осъзнавам уязвимостта си. Аз съм пияна, а те са трезви. Трябва да внимавам.

— Толкова рано ли си тръгваш? — казва Майло.

— Не се чувствам добре — отвръщам.

Той поглежда към Маккензи.

— Е, в такъв случай трябва да отидеш да си починеш — казва Маккензи. — Била ли си на лекар?

— Не, но може да отида. Може би за нещо, което да ми помогне да спя по-добре.

— А и изглежда, че не се храниш добре — казва Либърти с мил глас.

— Да, ами не ми се яде, а и не мога да спя. Както сигурно става и с вас. — Кимвам към Виктория, но лицето ѝ е каменно.

— Прилича ми на депресия — казва Либърти. — Трябва да внимаваш, миличка. Може би да попиташ лекаря за антидепресанти.

— Естествено, че съм депресирана. — Опитвам се да говоря с равен тон. — Ти нямаше ли да бъдеш?

Очите на Либърти проблясват.

— Разбира се — отвръща Маккензи.

— Е, благодаря ви. Службата беше прелестна. На Оли щеше да му… — Гласът ми секва.

— О, на Оли щеше да му се повдига от целия този цирк — казва Майло.

— Винаги беше толкова скромен — съгласява се Либърти.

— Винаги — казва Виктория. — Дори като дете…

Разговорът продължава без мен, затова се отдръпвам, взимам Зайнаб и се отправяме към изхода. Сервитьорът ѝ, Елвис, се е съгласил да откара беемвето до Лондон на следващия ден срещу петдесет лири, затова излизаме, сядаме на стълбите на хотела и зачакваме таксито. Зайнаб обляга глава на рамото ми и се полюшваме под приспивната песен на фонтана в средата на алеята.

Когато колата пристига, заобикаля фонтана и спира пред нас, тя вече е заспала и се налага да я завлека вътре и да закопчая предпазния ѝ колан като на дете.

Докато селският пейзаж минава покрай прозорците на колата, се замислям за това, което Себ ми каза. Албуфейра може да няма нищо общо със случилото се с нас във Виетнам, но ми показа две неща. Че Оли е бил готов да направи нещо много лошо, за да защити това, което е ценял. И че Майло е по-опасен, отколкото някога съм могла да си представя.