Сара Дж. Нотън
Другата двойка (15)

13.

Френско-виетнамска болница, Хошимин

Четвъртък, 6 октомври

Тази сутрин се заемам да се опитам да си спомня. Като затварям очи, успях да видя в ума си курорта, бунгалото, шезлонгите, разпръснати по белия като пудра захар пясък. Хората, излегнати на тях: Дейвид и Софи, Каспър и Травис Мългрейв, Оли и Шон. Изненадващо е какво си спомням, когато се опитам — имената, лицата, как говореха и се движеха. Сякаш нарочно не съм позволявала на спомените да изплуват в ума ми. Но защо да го правя?

Предпазливо се опитвам да извикам някаква картина от пещерите, но явно мозъкът ми не ми позволява да видя как мъжът, който отскоро ми е съпруг, кърви на пясъка. Той се запъва като кон, който отказва да скочи, а аз се олюлявам над някаква бездна и ми се повдига.

По обяд имам посетители. Този път Софи е придружена от мъж с червендалесто лице с бермуди и мокасини.

— Здравей, Дейвид — казвам и сядам по-изправена в леглото.

— Помниш ли ме? — казва той с глас, който ме кара да се запитам дали не е доволен от това.

— Пури? — казвам и се насилвам да се усмихна. — Прекалено много коктейли. Състезание по плуване?

— Оли печелеше всеки път — казва Дейвид със слаб глас.

— Недей — казвам тихо. — Не го превръщай в бог, Дейвид. Едва успявам да преживея, че съм го загубила като човек.

— Никой не е съвършен — казва Софи. — Но Оли беше много, много добър човек.

— И още как.

Затварям очи. Искам да си тръгнат, за да мога да се съсредоточа върху прозаични неща като раздвижване на мускулите ми, не колко прекрасен е бил мъртвият ми съпруг.

Дейвид седи на фотьойла до леглото и личи, че му е изключително неловко.

— Повдигнаха обвинение на лодкаря за убийство — казва. — Сигурно делото ще се проточи много дълго, но срещу него има убедителни доказателства и до началото на делото ще гние в затвора, където му е мястото.

— Той призна ли?

— Още не, но предполагам, че накрая ще изтръгнат признание от него. Това не е Великобритания. В затворите тук не осигуряват на затворниците „Скай Ти Ви“ и личен иконом.

Двамата съпрузи се споглеждат и Дейвид бръква в джоба си.

— Софи ми каза какво е станало с родителите на Оли, затова се свързахме със застрахователното дружество, което ви е издало застраховката за пътуване.

Слага някакви документи на леглото.

Самолетни билети: от Сайгон до летище „Хийтроу“ в Лондон. В неделя сутринта.

— Мога да те регистрирам за полета онлайн — казва Софи. — Получихме паспорта ти от Бай, така че имаме всички номера.

Свъсвам вежди, а тя се стряска малко. А после изважда паспорта ми — и този на Оли — от джоба си.

— Разбира се, може да са при теб, ако предпочиташ.

Взимам ги и отварям паспорта на Оли на снимката му. Взирам се жадно в лицето му, попивам всеки контур, всяка сянка, всяка къдрица и прокарвам палец по бузата му, сякаш някак ще мога да усетя топлината й.

— Не знам дали съм готова да си тръгна още. Ако съм тук, мога да отида отново в пещерите, когато се възстановя достатъчно. Може да ми помогнат да си върна паметта. Трябва да знам какво се е случило, Софи. След като организмът ми изчисти лекарствата, може би всичко ще стане по-ясно.

Тя поглежда тревожно към Дейвид и в този момент някой почуква на вратата.

Доктор Санджай е, заедно с двама мъже, облечени със зелени униформи. Полицаи.

Дейвид става и изпъчва широкия си като буре гръден кош — типичният възмутен англичанин.

— Ама чакайте малко. Първо, тази жена е много болна. И второ, тя няма да разговаря с никого без адвокат, така че можете да се връщате там, откъдето сте дошли, и…

— Няма нищо, Дейвид.

— Не, Аша, няма да говориш с тях. Как смеят да…

— Благодаря ти, Дейвид. Мога да говоря от свое име. — Обръщам се към Софи: — С вас ще се видим по-късно. Благодаря за… нещата. — Пъхам самолетните билети под подгънатия чаршаф.

Дейвид излиза демонстративно от стаята и оставя след себе си усещане за разгневена мъжественост. Софи ме целува по бузата и излиза след него.

По-младият полицай изглежда хипнотизиран от гледката на подутото ми лице, докато началникът му започва да му говори остро — тогава, без да чакат покана, и двамата сядат.

Доктор Санджай казва:

— Капитан Ке Куан и полицай Лин са дошли да поговорят с вас за деня на покушението.

Взирам се първо в лицето на единия, после на другия, безчувствени почти до враждебност, и се запитвам дали не сгреших, като не настоях за адвокат.

— Ще остана, ако желаете — казва Санджай, — и ако започнете да се изморявате, мога да кажа на полицаите.

Това е предупреждение. Благодарна съм му.

— Благодаря.

По-възрастният, Ке Куан, започва. Въпросите са достатъчно предвидими: часове на събития, подробно описание на маршрутите ни, как сме били облечени, какви ценности сме носели със себе си. Отговорите ми са едни и същи: не си спомням. Заради потрепването от време на време на устата му подозирам, че това започва да го изнервя.

— Вие или мъжът ви имахте ли врагове?

Отварям уста, за да отрека, но се поколебавам. Имахме ли? Със сигурност не и Оли. Той беше в приятелски отношения с всичките си бивши приятелки, поддържаше връзка с всички от университета и училището, дори с някои от частното училище. Господин Лъчезарност на банковия свят.

И оставам аз. Имам ли врагове? Сигурно предостатъчно. Разстройвала съм различни хора със статиите си — политици, бизнесмени, по някоя знаменитост — няколко пъти съм получавала заплахи, но нищо, което да приема сериозно.

— Не — казвам. — Нито един.

— Спорихте ли с лодкаря Зау Фио? — казва капитанът. — По пътя към Со Ден?

Значи той има име. Зау Фио. Прекалено чуждо е, за да събуди някаква симпатия у мен.

— Не си спомням.

Очите му проблясват раздразнено и той казва нещо остро на колегата си, който продължава.

— Спор за плащането може би? — Очите му са по-меки, отколкото на началника му, а английският му е скован.

— Имаше спор — казвам бавно, — но не с него. С момчето, което носеше омарите в курорта. Някой каза, че било племенник на лодкаря.

Лин започва да си води записки.

— То почти удари Оли с лодката си и аз се ядосах. Бай — управителят на курорта — му каза, че няма да му плати бакшиша.

Лин пише с такава скорост, че явно мисли, че това може да е важно, затова продължавам бързо.

— Попитайте Бай. Двамата разговаряха. Може би той е казал нещо. Отправил е някаква заплаха. Изглеждаше много ядос…

Ке Куан се намесва без предупреждение:

— Вярно ли е, че с господин Грейвни сте се карали шумно в нощта, преди да почине?

Усещам, че лицето ми пребледнява.

Гледам го втренчено, чакам да каже още нещо, но всичко вече е казано. Само че не е. Намекът е направен, стовари се върху мен като труп върху леглото, и колкото и да се мъча да не му обръщам внимание, не успявам. Те намекват, че съм убила мъжа си.

— Не — казвам. — Ни май малко. Никога не се карахме.

Ке Куан се усмихва студено.

— Всички съпрузи се карат.

— Оли беше много кротък човек.

— А вие?

Взирам се отново в тях.

— Вие кротък човек ли сте, госпожо Грейвни?

Прокашлям се, за да спечеля време.

— Кой ви каза, че сме се карали?

— Получихме — как се казва? — Усмихва се. — Анонимна информация.

— Защо…? — Защо някой би направил подобно нещо? — ми се иска да кажа, но вече мога да отгатна отговора им. Тук никой не ни има зъб, така че може би е истина.

Кожата ми изстива, пръстите ми се сковават, когато кръвта ми нахлува в препускащото ми сърце.

— Не… Не помня да сме се карали — заеквам.

И тогава си спомням. Спомням си вечерта, в която всички се напихме, когато се запознахме с Шон. Чернокожите и ирландците се подкрепят — каза Оли. Беше ужасно, но едва ли може да се нарече шумен скандал. Не сме повишавали глас, а и беше просто пиянска размяна на реплики. Не че някога щяхме да стигнем до размяна на удари, дори в пияно състояние. За четири години сме имали някои доста разгорещени спорове, но рядко се е случвало дори да повишим глас, камо ли да вдигнем юмруци. Оли не беше способен на това.

Аз способна ли съм?

Косата около раната ми започва да настръхва.

Тогава осъзнавам, че двамата полицаи ме наблюдават. Изчервявам се като рак, сякаш мислите ми са се изредили върху лицето ми като съобщенията на информационното табло в метрото.

Тогава Санджай заговаря.

— Възможно ли е анонимното обаждане да е било например от член на семейството на лодкаря, който е искал да породи съмнение за вината му?

— Възможно е. — Ке Куан повдига вежди неубедено. Изчакват.

Под чаршафа лявото ми коляно се разтреперва.

След като минават няколко минути — или поне така ми се струва, Санджай се изправя.

— Мисля, че е достатъчно засега. Госпожа Грейвни има нужда от почивка.

Полицаите също се изправят, благодарят ми учтиво за отделеното време, поднасят ми съболезнованията си и позволяват на Санджай да ги изведе от стаята ми. Той затваря вратата тихо.

Може да имам нужда от почивка, но сега няма да мога да заспя. Виетнамската полиция очевидно смята, че съм убила мъжа си.