Майкъл Корди
Милост за мъжете (6)

4.

Доктор Алис Принс беше притеснена повече от обикновено. Намести очилата си и отхвърли кичур коса от лицето си. Беше си закопчала престилката накриво и отдалеч изглеждаше като изгърбена. Докато вървеше из просторното фоайе на сградата и кимаше на множеството служители, неколцина се спряха да й кажат за престилката. Сториха го с любезна усмивка. Тя поблагодари на всички с едно бегло „мерси“ и продължи нататък, без да оправи дрехите си. Имаше да мисли за по-важни неща. Проектът, над който беше работила толкова време, най-после щеше да даде резултат. И тъй като теорията всеки момент щеше да се превърне в практика, пред нея изведнъж изникнаха всички малки неточности, които можеха да провалят експеримента. Но това, което най-много я вълнуваше, бе да си спомни кога се очаква Карл Акселман да бъде екзекутиран.

Алис Принс беше на петдесет и една години и беше основала „Вайро Вектър Солушънс“ през 1987 г., два дни преди да навърши трийсет. Двайсет и една години по-късно творението й представляваше третата по големина компания за биотехнологии в света и със сигурност най-влиятелната по Западното крайбрежие. Централният офис се намираше на юг от Пало Алто, между Сан Франсиско и Сан Хосе. Компанията непрекъснато се разширяваше и комплексът включваше огромната кръгла и изцяло остъклена централна сграда, три отделни производствени халета, стотина метра дълги, площадка за хеликоптери, спортен комплекс и паркинг. По краищата се намираха ботаническата градина и клубът за голф и езда „Белвю“. Цялото това пространство беше оградено с телена ограда, по която бяха окачени фотоклетки и аларми. Централната сграда беше проектирана от известния британски архитект и технолог сър Саймън Канинг. Напомняше на летяща чиния — особено през нощта, когато стъклата се осветяваха отвътре. Но всички във „Вайро Вектър“ я наричаха „айсберга“, защото видимата част от сградата, където се помещаваха търговските служби, административните отдели и суперкомпютърът „ТИТАНИЯ“, бяха само част от общата разгъната площ. Основната част от сградата се намираше под земята, където се помещаваха многото лаборатории и хранилищата.

Доктор Алис Принс се беше насочила тъкмо към подземните лаборатории. Влезе в една от трите врати в края на фоайето, продължи по дълъг коридор, подминавайки бялата врата с надпис „ТИТАНИЯ — ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА“. Температурата в коридора беше осезаемо по-ниска: вътре, в Хладилната стая се пазеше мощният биокомпютър „ТИТАНИЯ“, който работеше на протеинова основа. „ТИТАНИЯ“ всъщност беше акроним от Total Information Technology and Neural Intelligence Analogue: Пълен аналог на информационна технология и естествен интелект — изкуствен мозък, който контролираше и координираше сградите в комплекса и повечето от дейностите, които „Вайро Вектър“ извършваше: от събирането на данни и тяхната преработка до производствените графици, надзора на проектите, изплащането на заплатите и охраната.

В края на коридора Алис се спря пред жълта врата, на която стоеше голям знак „Опасно за живота“. Жената сложи длан върху сензора и компютърът, който разпознаваше ДНК-структурата й, й осигури пълен достъп до всички кътчета на лабораторния комплекс. Отвъд вратата имаше тясно помещение с компютър и принтер. Две лаборантки, облечени в престилки, я поздравиха и Алис им се усмихна. От малкото преддверие се минаваше през още една врата, на която „ТИТАНИЯ“ повторно поиска идентификация. Оттатък беше помещението с личните шкафчета за служителите и душовете. Алис се съблече, взе си душ, облече се в зелени хирургически дрехи и си сложи предпазни очила. Качи се на един от двата асансьора, на които също стояха знаци: „Опасно за живота“.

В асансьорната кабина имаше само един бутон. Щом го натисна, вратите се затвориха и кабината се спусна със зашеметяваща скорост петнайсет метра под земята — в главния комплекс. Вратите се отвориха и Алис се озова под ултравиолетовите лъчи, които покриваха цялата площ на изолиращия коридор. Заради тях носеше очилата. Ултравиолетовите лъчи трябваше да унищожат всякакви вируси, внесени отвън. В края на коридора беше входното пространство, откъдето се проникваше в подземната система от пет концентрични кръга, представляващи биологично изолирания лабораторен комплекс на „Вайро Вектър“.

Сградата беше построена според федералните стандарти и можеше да издържи на земетресение или на пряк удар от всяко познато бойно оръжие. Това беше не толкова, за да се защитят работещите в нея, колкото да не се позволи нещо да се изнесе навън. Концентричните кръгове бяха по руски план. Всеки от тях беше обграден с херметично затворени стъклени стени. Колкото повече се приближаваше човек към центъра, толкова по-ниско ставаше въздушното налягане, така че в случай на пропукване на някоя от стъклените прегради въздухът да се изсмуче навътре, а не навън.

Всеки кръг представляваше своеобразно копие на кръговете от вирусовия ад. Вирусите от първо ниво, като например грипните, се складираха и изследваха в най-външния кръг. Вирусите от второ и трето ниво, включително HIV и различните хепатити, се разполагаха в следващите два кръга и за да се работи с тях, се изискваха по-сигурни предпазващи облекла и ваксини. Вирусите от четвърто ниво, така наречените горещи агенти като ебола и марбург, с близо деветдесет на сто смъртност при заболяване, се складираха в предпоследното отделение и за работа с тях се изискваха пълноценни биологични костюми. В няколкото институции, получили разрешение да поддържат количества от тези силно заразни вещества, включително Изследователския център за инфекциозни заболявания към армията на Съединените щати във Форт Детрик, Мериленд или Центъра за контрол на болестите в Атланта, по-опасна зона от лабораторията четвърто ниво — така наречената „Гореща зона“ — нямаше.

Но във „Вайро Вектър“ имаше още едно, още по-високо ниво на опасност. Центърът на кръга представляваше пето лабораторно пространство. Срещу Алис се отваряше херметическа врата. На стъклото пишеше с двайсет и пет сантиметрови червени букви: „Биологична безопасност, Първо ниво“. Алис положи длан върху ДНК-сензора и премина нататък, щом вратата се отвори. Докато вървеше по остъкления коридор, от двете й страни се виждаше разнообразната апаратура, с която действаха в първо ниво. В помещенията имаше живот, но вирусолозите с белите престилки не бяха много. По-голямата част от работата с вирусите беше автоматизирана. В един ъгъл, вдясно от нея се намираха огромните стоманени хладилници, в които се съхраняваше сбирката на „Вайро Вектър“ от бактериофаги. Алис Принс се гордееше със своята колекция.

„Вайро Вектър“ притежаваше най-богатата селекция от фаги, познати на човек. Тези подобия на вируси се хранеха с бактерии като Mycobacterium, Staphylococcus и Enterococcus. Всеки бактериофаг си имаше любима бактерия, хранеше се само от нея и мутираше заедно с нея, така че бактерията никога не би могла да стане устойчива, както иначе реагираше на антибиотиците. В средата на деветдесетте, когато бактериофагичните технологии бяха подложени на съмнение от големите фармацевтични компании, опитващи се да продават своите изключително неефективни антибиотици, Алис Принс беше открила своя златен шанс.

Компанията й си купи достъп до голямата сбирка бактериофаги в Тбилиския институт в Грузия, събирана по време на съветската централна власт. От „Вайро Вектър“ дублираха и обогатиха колекцията и сега разполагаха с фаги, способни да убият повечето бактерии. От 2000 година нататък много западни болници, нападнати от неподатливи на антибиотици бацили, като устойчивия на метицилин Staphylococcus aureus или устойчивия на ванкомицин Enterococcus, прилагаха продуктите на компанията, за да стерилизират своите хранилища и операционни зали. В момента летищата и много морски и железопътни гари използваха бактериофагичните пречистватели на въздуха на „Вайро Вектър“ като своеобразна вирусна митница, за да ограничат риска пътниците да пренасят зарази от единия край на света до другия. Производството на бактериофаги се оказа най-печелившото перо на „Вайро Вектър“, което спомогна за разрастването на компанията.

Алис мина през запечатаните врати за отделения Второ и Трето. Лабораториите в тях бяха по-малки и персоналът работеше с предпазни маски. На края на трето ниво тя се озова в зоната за обеззаразяване и подготовка. Вътре имаше душове, действащи на химически принцип, механични теляци и още един ред лични шкафчета. Алис отиде до своето шкафче и извади синия биоизолационен костюм. На гърба му беше изписано името й: „Алис Принс“. След като го провери да не се е повредил, Алис го навлече и се запъти към четвърто ниво на биобезопасност. Застана неподвижно пред скенера, който трябваше да установи самоличността й по ретината на окото й, и след това се озова в буферната стая. Трябваше да се затвори първата врата, за да се отвори втората. Нататък следваше остъклен коридор, който опасваше цялата зона. Намираше се в горещата сърцевина на лабораторния комплекс. Вдясно беше вратата за лабораториите в четвърто ниво, през прозорците се забелязваха няколко изследователи, облечени в костюми като нейния. Вляво имаше врата на асансьор: той водеше две нива по-надолу, където се намираха изключително добре обзаведената болница и моргата. Двете рядко се използваха, но сигурността изискваше тяхното поддържане.

Доктор Принс се насочи към самия център на комплекса — вратата, на която пишеше „Биологична безопасност, Пето ниво“. За последен път изчака апаратът да провери самоличността й, преди да бъде допусната и през последната врата. Намираше се в отдела, който повечето изследователи в компанията на шега наричаха „Утробата“.

Утробата представляваше едно от най-опасните места на земята. Лъскави апарати стояха по безупречно изчистените работни маси, а в единия ъгъл се намираше високият метър и осемдесет геноскоп — черен, напомнящ на голям лебед инструмент, който можеше да декодира цялата генетична информация на жив организъм по една-единствена негова клетка. Помещението изглеждаше съвсем безобидно: матови бели плочки по пода, блестящи маси, хладилници, стени от дебело стъкло. Но макар чистотата и прескъпите апаратури да вдъхваха спокойствие, тук не властваше човекът, а вирусът. Едно случайно пробождане с игла през костюма можеше да доведе до кратък престой в болницата на ниво номер четири, а после до окончателно пренасяне в моргата на долния етаж.

И все пак, щом се озова в Утробата и пневматичната врата се затвори зад гърба й, Принс се почувства по-сигурна, отколкото където и да е във външния свят. Обикновено водеше със себе си асистент, но днес искаше да се усамоти, затова беше отпратила всички. Мястото се третираше като пето ниво на биологична безопасност, защото тук природата не само се изучаваше, но и се променяше. А когато човек си играе с Господ, винаги съществува възможност да създаде нещо още по-смъртоносно.

В Утробата Принс и нейните колеги се занимаваха с генно инженерство на съществуващи вируси и със създаването на нови. Вирусите представляват най-общо капсули генетичен материал, обвити в протеин, които съществуват единствено с цел да си намерят носител, в който да се репродуцират. Когато вирусът попадне на носител с рецепторни клетки, той влиза в една от тези клетки и подобно на кукувица, която завзема чуждо гнездо, узурпира съществуващия генетичен код и го замества със своя. След като клетката, съдържаща новата ДНК на вируса, започне да се дели, вирусът се размножава. По този начин той се разпространява из цялото тяло.

Това качество на вируса го превърна в идеално средство за прилагане на генна терапия — технологията за внедряване на модифицирани гени в увредените клетки на пациента. Променяйки генетичния материал на самия вирус, Принс и екипът й бяха в състояние да го направят напълно безопасен. След това включваха новата терапевтична ДНК във вируса и създаваха нужния вектор, който да насочи вируса към болната туморна клетка и да репрограмира увредените гени. Създаването на вирусни вектори беше една от основните дейности на „Вайро Вектър“. Алис Принс създаде своята компания, като се специализира в превръщането на смъртоносни вируси в генетично прекроени „вълшебни куршуми“, които донесоха някои от най-забележителните постижения на съвременната медицина. Посредством вирусните вектори Принс можеше да променя човешките гени, коригирайки генетичното наследство, което пациентът е получил при самото си раждане.

„Вайро Вектър“ бяха достигнали големия успех, съсредоточавайки своите търсения върху вирусната ДНК. Те рядко конструираха терапевтични човешки гени, а само вирусния вектор, който трябваше да ги насочи и отнесе където трябва у пациента. Принс и нейният екип знаеха за вирусите повече, отколкото в която и да е друга организация на земята. Дори от ЦКБ в Атланта или Изследователския център често се консултираха с тях, а специалисти от трите институции редовно се прехвърляха на разменни начала от едното място в другото за ускорена специализация.

Алис Принс намираше нужното спокойствие само в този храм на познанието, далеч от стреса и тревогите на външния свят. Когато наблюдаваше някой смъртоносен вирус под електронния микроскоп и се изгубваше в безконечната красота на неговата верига, тя почти забравяше за загубата на дъщеричката си — десетгодишната Либи — и на съпруга си, който подло я беше изоставил. Докато се наслаждаваше на стъклената банка с вируси, се чувстваше сигурна и уверена в силите си, видът на всяка една ампула й действаше като вълшебен балсам.

Ампулите в хладилника пред нея бяха подредени върху специални поставки. Всяка от тях носеше малък бял, напечатан на принтер етикет с линеен код от едната страна. На една ампула пишеше Ebola Filovirus (V.3), на друга — HIV Retrovirus Hybrid, на трета — Adenovirus 5 — Геннотерапевтичен вектор за сърповидноклетъчна анемия.

В дъното на хладилника на отделен черен рафт стояха двайсет по-малки тумбести ампули. На всяка от тях имаше етикет с одобрен от Пентагона код. Всички съдържаха вирусни вектори, създадени да противодействат на биологични оръжия. Биощит номер седем имунизираше срещу антракс, а биощит номер тринайсет — срещу повечето известни реовирусни патогени. „Вайро Вектър“ продаваше подобни ваксини на повечето велики сили — свои и чужди. Класифицирани като лекарства, те можеха да заобиколят и най-строгите санкции.

Да прокара ръкавицата си по някоя от ампулите за Алис Принс беше доказателство за неограничените възможности. Тук, в Утробата, тя можеше коренно да променя света: от злото можеше да създаде добро, от хаоса на случайността, който цареше навън, можеше да изкове истинския ред.

С въздишка насочи вниманието си към належащата работа. Отиде при малкия черен сейф в ъгъла до геноскопа. На вратичката с големи червени букви беше изписано: LENICA 101. Алис се наведе, набра кода на електронната клавиатура и вратичката се отвори. Сейфът също представляваше хладилник, в който на една поставка бяха подредени пет ампули, всяка с големината на пура. Две от тях бяха от червено стъкло, другите три — от зелено. На червените пишеше „Вектор «Съвест» (V. 1.0.)“ и „Вектор «Съвест» (V. 1.9.)“. На трите червени ампули стояха легендите: „Престъпност Нула (Първа фаза — тест върху теломери)“, „Престъпност Нула (Втора фаза — прилагане под наблюдение)“ и „Престъпност Нула (Трета фаза)“.

Алис положи поставката на работната маса в съседство до един от трите компютъра и завъртя червените ампули, така че да се покажат линейните им кодове. Взе ръчния скенер, който стоеше до монитора, и провери кодовете на двата вектора „Съвест“. Погледът й бе прикован в монитора в очакване да се появят разликите между двата вектора. Натисна командата, за да си извади копие на хартия от принтера, поставен на пода. Разликите между версиите 1.0 и 1.9 бяха незначителни, във всеки случай достатъчно малки, за да не разтревожат Комисията за контрол на храните и лекарствата. Надяваше се единствено Кати Кер да не се противопостави.

След това се зае със зелените ампули. Те бяха дори по-важни от векторите на проект „Съвест“. Кати Кер нищо не знаеше за съществуването им. Най-напред Алис сканира „Престъпност Нула (Първа фаза)“. На компютъра се появи съдържанието на проекта. Излязоха и шест имена на хора, над които стоеше напечатана графата „Сан Куентин“. До петимата по-млади мъже имаше изписани и дати — всичките различни — плюс номера на досието, отнасящо се до резултатите от извършената аутопсия. В най-дясната колонка на таблицата срещу всяко от имената имаше отметка. Досега всички се бяха вместили в предвидените от „ТИТАНИЯ“ срокове. Само последното име оставаше без дата и без отметка — това на Карл Акселман.

Алис Принс си пое дълбоко дъх. От датата в най-лявата графа се разбираше, че времето на Акселман изтича съвсем скоро. „ТИТАНИЯ“ вече беше отнесла материалите за втората фаза на проекта в Ирак, където трябваше да се посрещне надвисващата криза. Разбира се, при условие че първа фаза приключеше успешно. Не можеха да пристъпят към третата, ако първата или втората се окажеха неуспешни. И сякаш за да засили притесненията й, дойде и обаждането от сиропиталището в Картамена. Може би тревогата беше излишна, пък и всеки момент щяха да се разберат подробности, но случаят беше достатъчно сериозен, за да я стресне. Проект „Съвест“ сам по себе си беше труден за изпълнение. Може би с „Престъпност Нула“ отиваха твърде далеч, прекрачваха прага на разумния риск, каквото и да ги убеждаваше Мадлин Нейлър.

Внезапно писукане я накара да застине от ужас. Алис инстинктивно посегна да провери костюма си. Но след секунда си даде сметка, че е само сигнал за отваряне на вратата. Отдъхна си и за сетен път си обеща да промени тона на входния звънец — твърде много приличаше на алармата на биозащитните костюми. Чу се как пневматичните врати се отварят и затварят. Тя изрично беше напомнила на най-висшите си сътрудници — онези, които имаха осигурен „сребърен“ достъп до Утробата, че желае един час да работи сама.

С раздразнение изключи компютъра и се пресегна към поставката с цветните ампули. Преди да е успяла да ги прибере в Утробата се вмъкна нечий син силует. Алис се обърна да види кой е и срещна радостната усмивка на Кати Кер през стъклото на костюма. Кер хвърли бърз поглед на поставката, преди тя да я скрие с тяло.

— Алис, току-що научих новината. Не е ли страхотно? — възкликна новодошлата. Алис се усмихна, но нищо не отговори, сякаш не се беше случило кой знае какво. — От комисията са одобрили всички тестове по безопасност за Девета версия. Най-после можем да започнем с тестовете върху престъпници. Не е ли велик момент?

Алис Принс кимна.

— Да, да, велик — съгласи се и се обърна, за да прибере поставката в сейфа. Последният човек, който трябваше да види ампулите, беше Кати Кер. Ядосваше се, че е пропуснала да спомене изрично Кер в забраната да влиза в лабораторията. Кати имаше сребърен достъп, но основното й работно място беше университетът Станфорд. — Виж, Кати, сега съм малко заета. Пък и имах намерение да поработя сама.

Усмивката на Кати угасна. Почувства се неловко.

— О, извинявай, Алис, не ми мина през ума.

Алис затвори сейфа, изчака да чуе изщракването на резетата и отново се обърна към нея.

— Няма нищо. Новините наистина са добри. Мадлин Нейлър пристига утре. Тогава и ще отпразнуваме. Става ли?

Кати я изгледа с недоумение. Не разбираше защо не е развълнувана.

— Добре, Алис, така да бъде. Ще се видим утре — рече в отговор и си тръгна.

Щом вратата се затвори след нея, прозвуча вътрешният телефон.

— Доктор Принс, директор Нейлър ви търси — обади се нечий глас от говорителя при вратата. — Прехвърлил съм я на обезопасена линия.

— Благодаря — отвърна тя.

— Алис, там ли си? Можем ли да говорим? — прогърмя гласът на началника на ФБР. Тя си представи Мадлин Нейлър в кабинета й на петия етаж в Хувър Билдинг във Вашингтон. Пръстите й с изряден маникюр навярно барабаняха по бюрото. На Алис все още й беше забавно, щом си помислеше как кльощавото дванайсетгодишно момиченце с бяла коса и черни очи, което беше познавала навремето в училище, сега управлява най-могъщата силова институция в света.

— Да, сама съм, Мадлин. Не си се отказала да дойдеш, надявам се?

— Разбира се, че не.

— Получи ли съобщението ми по електронната поща? От комисията са одобрили проект „Съвест“.

— Крайно време беше. Памела започваше да се притеснява, нали знаеш? Тази вечер има публичен диспут по телевизията и иска до петък да е готово официалното й изявление по повод началото на проекта. И все пак по-добре късно, отколкото никога.

До петък оставаха само два дни. След по-малко от четирийсет и осем часа първият етап от общата им стратегия щеше да стане публично достояние. Оставаше време само колкото американските гласоподаватели и медии да се развълнуват от събитието, но не и от Републиканската партия да успеят да реагират преди изборите следващия вторник.

— И все пак още се тревожа за „Престъпност Нула“ — призна си Алис. — Ваксината Биощит беше изпратена в Ирак по-рано заради изострящата се обстановка, но имаме един възможен проблем в сиропиталището, а експериментът в „Сан Куентин“ още не е приключил докрай. Може би…

— Стига си се тревожила, Алис. Затова ти се обаждам. И аз получих новини.

— Какви?

— От „Сан Куентин“. Всичко е станало точно както „ТИТАНИЯ“ го беше предвидила. — Гласът на Мадлин омекна. — Бъди спокойна. „Картамена“ ще се окаже фалшива тревога. Одобрението на ККХЛ за „Съвест“ беше голямото препятствие. Всичко е наред. Сега трябва да вървя на заседание, но до няколко часа ще съм свободна.

— Доскоро — рече Алис и говорителят замлъкна. Може би Мадлин беше права; обикновено така излизаше. Да получат одобрението на комисията за започване на втората фаза от проект „Съвест“ беше от жизнена важност; така Памела Вайс можеше спокойно да го обяви като част от предизборната си програма. Изглеждаше, че проектът е от огромно значение за спечелването на самите избори, като се имаха предвид социологическите проучвания, даващи голямо предимство на републиканците. Но колкото до самото разрешение да се захванат с реални тестове, това беше само за пред хората. Алис Принс и Мадлин Нейлър вече осем години бяха пробвали генната терапия за промяна на човешкото поведение върху нищо неподозиращи затворници.