Майкъл Корди
Милост за мъжете (41)

40.

Били Карузо наблюдаваше жената, която влезе през централния вход в сумрачното фоайе на хотела и се запъти по изтъркания персийски килим към него. Вече можеше да я прецени. Той умееше да наблюдава и се гордееше с това. Четирийсет и две години Били беше посрещал в семейния хотел представители на всички възрасти и типове… Е, ако не всички, то поне онези, които не се появяваха в списанията. Нищо не можеше да го изненада и той се гордееше със способността си да отгатне само с един поглед миналото на всеки гост на хотела.

Разделяше клиентелата си на две: онези, които плащат на час — повечето проститутки и сводници, и онези, които оставаха по-дълго, обикновено много по-дълго. Имаше един, казваше се Франк Смит, не че имаше значение, който стоеше вече близо месец в единайсета стая. Миналия вторник, рано сутринта, пред хотела бяха изпищели нечии спирачки, последвани от три изстрела. Били знаеше кога да си трае и дори не позвъни на полицията. На другата сутрин, щом се събуди, някакъв мъжага вече го чакаше на гишето с пачка долари в ръка. „Господин Смит си замина — обясни непознатият и му подаде парите. — Можете да оправите стаята.“

Били не се изненада, защото от самото начало беше сигурен, че „господин Смит“ бяга от мафията. Всичко около него подсказваше, че е мафиот: странните предмети, които опъваха спортната му чанта, тъмните очила, дъхът на алкохол и треперещите ръце. Достатъчно беше да свали очилата, за да се увери Били, че „Смит“ живее на заем. В очите му се четеше страх, но и примирение — като у човек, който е с единия крак в гроба.

Докато жената дойде пред олющеното гише, Били бръкна в пликчето с чипс и замислено задъвка. Той рядко пиеше, не се докосваше до наркотици и спеше с проститутки само когато жена му бе извън града. Но тя рядко излизаше извън града… Били изпитваше удоволствие от това да наблюдава живота, а не сам да го живее. Така беше по-безопасно.

— С какво мога да ви услужа? — рече той и се усмихна. Майка му отдавна го беше научила: блага дума железни врати отваря.

— Искам стая.

Били я изгледа отблизо. Беше боядисала косата си в червеникавокафяво, но си личеше, че е чернокоса. Беше висока, слаба, затова трудно можеше да се отгатне възрастта й. Някъде между четирийсет и шейсет. В дясната си ръка държеше препълнена с багаж зелена чанта. Беше облечена в тънка жилетка и дълга рокля на цветенца. Както се очакваше, носеше тъмни очила. Беше установил, че около осемдесет на сто от клиентите му идват с тъмни очила — твърде странно, при условие че в хотела беше доста мрачно.

— Дълго ли ще останете? — попита той, но предполагаше, че тя ще му отговори уклончиво.

— Няколко дни. — Гласът й издаваше притеснение.

— Името ви?

— Симон Гибсън.

„Да — каза си Били, — а аз съм Мартин Лутър Кинг.“

— Как ще платите?

Предполагаше, че ще е в брой. И за да потвърди очакванията му, жената бръкна в чантата и извади няколко банкноти. Ръцете й трепереха. Изглежда, бързаше възможно най-скоро да се добере до стаята. Били си каза, че ако надигне ръкава на жилетката, отдолу ще се покажат следите от инжекциите. Заклета наркоманка. Навярно стара курва, която бяга от сводника си.

След като си обясни историята на новата клиентка, той изгуби всякакъв интерес към нея. Чудеше се само колко ли време ще отнеме на сводника да я намери. А може би беше твърде стара, за да се занимават с нея.

— Единайсета стая — подаде й ключа. Предполагаше, че жената няма да забележи лекето на пода. Дори да се оплачеше, щеше да обясни, че е от кетчуп. Извади поредното картофче и си пожела следващият клиент да крие повече загадки. На някои твърде отдалеч им личеше какви са.

Мадлин Нейлър се прибра в стаята и веднага заключи зад себе си. За всеки случай подложи един стол под бравата. Без да разопакова нещата си, тя отвори чантата, колкото да извади лаптопа и да го сложи на старото бюро до прозореца. Беше оставила откраднатата кола и защитния костюм в някакъв гараж.

Бяха й нужни две минути да включи лаптопа в електрическата мрежа и телефонния контакт и да набере номера на „ТИТАНИЯ“. Не искаше да използва личния си код, който й предоставяше неограничен достъп — нищо чудно хората на Макклауд да следят за подобни действия. Вместо това въведе парола от десет знака, които й отваряха електронната вратичка, използвана най-често от Алис. През тази вратичка не само се влизаше в „ТИТАНИЯ“, но можеше да се стигне до всички директории. Беше твърде съмнително специалистите от ФБР да я открият, а дори да го стореха, не можеха да я проследят откъде се е включила.

На тюркоазения екран се появи меню. В дъното подобно на воден знак стоеше запазената марка на „Вайро Вектър“.

Мадлин натисна иконката на търсача в горния край на екрана. Трябваше да намери файла, преди Кати и другите да са проникнали в тайните директории. Още не можеше да проумее как така Алис не й бе казала нищо по въпроса.

В полето на търсача се изписа: „противоотрова «Престъпност Нула».

След няколко секунди се появи отговорът. Един файл на устройство «Хикс», до който нямаше свободен достъп. Файлът се казваше: «Престъпност Нула — Трета фаза» — модифициран вариант за противодействие“.

Нейлър се усмихна. Сияещото й от задоволство лице се отразяваше в екрана на компютъра. Пръстите й сякаш танцуваха по клавиатурата, докато тя отговаряше на всички въпроси и даваше командите си. Най-важната задача беше свършена.

Следващото, което направи, бе да извади на екрана плана на „Вайро Вектър“. Той показваше едновременно всички нива на сградите в комплекса, включително топлите връзки и коридорите.

Влезе в списъка на персонала и на екрана се изписаха имената на всички служители в комплекса. Голяма част от хората, които работеха в компанията, носеха обозначението „посетител“: очевидно това бяха агенти, които осигуряваха охраната на обекта. По-нататък щеше да се увери, че много от имената съвпадат с тези на служители от ФБР. За нея беше важно да знае с кого точно си има работа. С помощта на мишката избра две имена от списъка: на Кати Кер и Люк Декър. Кер щеше да е червена лампичка, а Декър — зелена. Натисна иконката „местоположение“ и изчака.

„ТИТАНИЯ“ провери какво е записано за последен път от сензорите край вратите. Червената лампичка проблесна в най-външния кръг на подземните лаборатории. Пред погледа на Нейлър светещата точка започна да се придвижва към центъра на окръжността. Кер точно в този момент отиваше в Утробата. Мадлин чувстваше известно превъзходство, докато следваше движенията на жертвата си.

Зелената светлинка блещукаше от по-долните нива, под лабораторния комплекс. Не се забелязваше движение. Декър се намираше в болницата под четвърто ниво. Колкото повече наблюдаваше двете светлинки, толкова повече се убеждаваше в мисията си: не можеше току-така да изчезне, налагаше се нейното присъствие за целия период на преход. За да опази „Престъпност Нула“, трябваше да се погрижи двете светлинки завинаги да угаснат.

Но засега й беше нужна почивка. Стана от стола и се премести на леглото. Беше неудобно, но нямаше значение. Взе дистанционното и включи телевизора на Си Ен Ен. На екрана се появи някакъв репортер, а зад него тълпа от ликуващи жени размахваха плакати. Повечето от жените носеха тениски с изписани лозунги: „Земята на жените — мъжете под земята“ или „По-добрият пол — единственият пол“.

Репортерът загрижено обясняваше: „Докато обществеността следи с тревога как така наречената епидемия от миролюбие прехвърля границите на Ирак, определени обществени групи в САЩ изразяват радост от появата на болестта и очакват с нетърпение тя да достигне нашите брегове. До този момент всички регистрирани смъртни случаи са на мъже и някои феминистки организации гледат на това като на възмездие за вековете, които те определят като «мъжка тирания».“

Нейлър поклати глава.

— Ех, Алис, защо трябваше да правиш това?

Обземаше я жестока тъга.

Докато мислеше за приятелката си, жените на екрана запяха. Като се изключеха лъжливата привързаност и фалшивите обещания към любимия или членовете на семейството, всяка жена тайно споделяше мисълта, че от мъжете полза няма. Дълбоко в душата си всяка жена знаеше, че злото на този свят се корени у мъжа; просто не всички бяха склонни да го признаят на глас.

— Али, всички щяха да те разберат. Ти щеше да се превърнеш в героиня.

Очите й натежаваха от умора, но преди да заспи, тя реши какво трябва да свърши. Щом си почине и направи всички необходими приготовления, щеше да унищожи всяка заплаха за „Престъпност Нула“. Вместо да се бори за запазването на своето прокълнато минало, светът би могъл да използва силите си за построяването на ново бъдеще.