Майкъл Корди
Милост за мъжете (42)

41.

Кати Кер се взираше в празния екран и не можеше да повярва на очите си.

— Как така е бил изтрит?

Луи Странски, техникът, който работеше с „ТИТАНИЯ“, вдигна безпомощно рамене.

— Ами така. Вече разполагаме със златен достъп. „ТИТАНИЯ“ е наша. Но файла го няма. Със сигурност обаче е имало такъв, иначе Алис Принс нямаше да отваря отделна директория. Директорията я има, липсва файлът.

Тя се отчая. Намираше се в залата за конференция в първо ниво. От няколко дни почти не беше спала. Използваше кушетката в една от стаите на стъклената сграда, колкото да затвори очи за час-два. От понеделник тримата с Харт и Патърсън изучаваха секвенцията на „Престъпност Нула“ и се опитваха да разгадаят как точно гените на вектора ще въздействат върху човека. Едва когато успееха да възстановят напълно начина на действие на вируса, можеха да мислят за ваксина. Но колкото повече прехвърляха сложните комбинации на вируса през геноскопа, толкова повече Кати си даваше сметка, че им е нужно време. Много повече време.

Тайно се беше надявала, че би могла да използва ваксината на Алис Принс. Познаваше добре методите й на работа, затова се успокояваше, че е въпрос на време да намери ваксината и да я използва. Когато Странски я повика в Утробата, за да й съобщи, че вече разполагат с пълен достъп до всички директории на ТИТАНИЯ, тя си повтаряше, че търсенето е към своя край. Но се оказа, че не е така. Файлът беше изтрит, а Кати нямаше представа как другояче биха могли да съкратят изтощителния процес за изграждане на съвършено нов продукт. В същото време десетки милиони мъже по земята се приближаваха към смъртта.

— Знаем ли кой го е изтрил? Или кога?

Странски поклати глава.

— Не. Изтриването е било пълно. Няма никаква следа. Но във всеки случай е станало наскоро, иначе директорията щеше да се изтрие автоматично. Ако мислиш, че е била Мадлин Нейлър, това е невъзможно. Вече съм блокирал нейния достъп, затова не може да проникне в системата.

Изведнъж се разнесе тревожен звън. Кати беше толкова заета с мислите си, че не му обърна внимание.

— Няма ли да приемеш съобщението? — попита учуден Странски.

— Какво казваш?

— Пейджърът ти звъни.

Тя механично посегна към малкия апарат, закачен за колана й. Погледна към дисплея и най-сетне се поободри.

Декър се беше съвзел.

Беше погребан жив и всеки момент щеше да се прероди.

В сумрака през прозрачните стени, които го обграждаха като в най-зловещ кошмар, той забелязваше призраците, вторачили се в него. В ушите му нещо шуртеше — може би това беше собствената му кръв. Из въздуха се носеше тежка миризма на химикали и дезинфектанти.

Декър беше поредната балсамирана жертва на собствения си баща, бяха го затворили за вечни времена в подземен затвор със стъклени стени. Навярно заради това цялото тяло го болеше.

Обърна глава на лявата си страна, но не намери сили да помръдне. Бяха го омотали с всякакви жички и тръбички, около него се блещеха включени монитори. Шуртенето идваше отвън, от някаква въздушна тръба вдясно от главата му. Декър се извъртя и жестоки болки пронизаха цялата лява половина на тялото му — по-силни от онези, които изпитваше, докато лежеше неподвижно. Нещо притискаше гърдите му толкова силно, че не можеше да си поеме въздух, все едно го бяха извадили като удавник от морето.

Болката обаче му помогна да се разсъни и той успя да събере мислите си. Намираше се на легло, поставено в средата на някакъв голям пластмасов балон. Вляво от него, вмъкнати в стената, висяха ръкавици, които можеха да се издърпват навътре и навън: единственият му контакт с външния свят.

В малката безформена стая друго легло нямаше. Белият призрак плаваше някъде от лявата му страна, извън периферното му зрение, но скоро се доближи до него и му се усмихна през прозрачния отвор в стената. Далечен глас му обясни, че всичко е наред и му е нужна повече почивка.

Не, това не беше призрак, а жена, облечена в бял защитен костюм. Защо носеше костюм за бактериологична защита? И защо той лежеше в това странно помещение?

Декър недоволно изсумтя и си спомни за детските години, когато се събуждаше в родния си дом. За разлика от стаята му в къщата на Мати тук нямаше дори слънце. Декър се замисли дали изобщо ще види някога деня. Колкото и да се вслушваше, музиката от цигулката на дядо му я нямаше, единственото, което долавяше слухът му, беше ритмичното всмукване на въздушната помпа и глухото бръмчене на апаратурата.

Но въпреки всичко това Декър изпитваше своеобразно блаженство. Мислите му се избистряха и обърканите видения го напускаха. Проблясваха образи, които му припомняха какво се е случило: летището, Алис Принс, амулетът на врата й, падането… Но имаше и нещо друго — нещо много по-съществено, което болното му съзнание трябваше да възстанови.