Майкъл Корди
Милост за мъжете (30)

29.

Най-напред облекчение и еуфория, след това — загриженост и най-накрая — страх. Цялата американска администрация премина от едната крайност в другата в онова историческо утро, когато иракската армия толкова изненадващо отстъпи. Но първата, която се изпълни със страхове за бъдещето, беше Памела Вайс, и то защото първа получи повече информация.

Секретарят по отбраната и държавният секретар бяха изморени от цяла нощ бдение пред телевизорите, но все пак се усмихваха щастливо, докато председателят на обединените щабове ги въвеждаше в Овалния кабинет за съвещанието в девет и половина. И тримата обикновено гледаха мрачно, но този път бяха доволни; бяха отложили екзекуцията им за по-късно.

В началото внезапното отстъпление на иракската армия изглеждаше невероятно. Първите сведения на ЦРУ и британската МИ 15 за някаква мистериозна епидемия, която се е разпространила сред иракските въоръжени сили, се появиха едва към единайсет. Отначало това не предизвика безпокойство. Иракчаните се славеха като войнолюбиви хора, затова всичко, което отслабваше военната им мощ, се смяташе за добро. Подобни инфекции можеха да се очакват от армия, чиито войници живеят наблъскани из тесни и нехигиенични казарми.

В два без двайсет следобед разузнаването съобщи, че тайнствената болест е доста по-сериозна от обичайните епидемии, че водела или до самоубийство, или до мозъчен кръвоизлив, че по всяка вероятност вече е започнала да се разпростира и сред цивилното население. Друг източник на информация посочи, че били засегнати единствено мъжете.

Фактът, че епидемията — или каквото там представляваше — е напълно непозната за науката, както и нейното бързо разпространение, предизвикаха сериозно безпокойство у президентката и нейните съветници. Веднага се постигна договореност с ООН и Световната здравна организация иракските граници да бъдат затворени и да не се позволява никакво движение на хора. Цялата страна се озова изведнъж под карантина.

Но най-големите тревоги дойдоха и с най-подробните сведения по-късно. Вайс отвори едно от чекмеджетата си на внушителното бюро в Овалния кабинет и извади два листа. Щом прочете втория, челото й се сбърчи в недоумение. Помоли съветниците си да излязат за малко, посегна към прекия телефон и набра някакъв номер. На последната цифра обаче се спря и затвори.

Беше два часът и една минута вашингтонско време, в Сан Франциско едва минаваше единайсет. Затова предпочете да позвъни на един от двата телефонни номера, записани в долния край на листа. Тъй като никой не вдигна, пробва и на втория с надеждата да е служебен. Обади се някаква жена.

— Съжалявам — рече тя отсреща, без дори да попита кой се обажда. — Аз съм помощничка на господин Бучър и го очаквах да се прибере от Вашингтон вчера вечерта, но той е изпуснал полета си. Очаквам го всеки момент да се появи или да се обади. Извинявайте, но това не се случва често, обикновено ме осведомява къде може да бъде открит. Ще оставите ли съобщение? Сигурна съм, че ще ви потърси веднага щом има възможност.

— Не, няма нищо — отговори президентката на САЩ. Беше пребледняла. — Ще се обадя по-късно. — Пое си дълбоко въздух и помоли телефониста на Белия дом да я свърже с Форт Детрик, Мериленд.

— Тук е президентът. Искам незабавно да говоря с началника.

След няколко секунди на телефона се отзова генерал-майор Томас Алардайс, началник на Изследователския център за инфекциозни заболявания към армията на Съединените щати.

— Ало. Госпожо президент, предполагам, че се обаждате заради дискетата, която агент Тошак ми донесе.

— Да, надявам се, не сте казали на никого за нея. Дори и на свои подчинени в Ю Сам Рид.

— Съвсем не.

— Какво ще ми кажете?

— На дискетата има две копия на генетичната информация на един и същи човек. С тази подробност, че не са точни копия. Във второто се откриват трудно забележими промени в седемнайсет гена.

— И тези трудно забележими промени съществени ли са?

— Да, определено.

— Обяснете.

Генералът започна да докладва, а Вайс сравняваше чутото с донесенията от разузнаването и двата листа хартия, които Ханк Бучър й беше предал заедно с дискетата. Щом лекарят свърши, тя му зададе още един въпрос, изслуша отговора, благодари и затвори.

Дълго седя на мястото си. Опитваше се да събере мислите си и да се успокои. Най-накрая взе някакво решение, натисна един бутон на бюрото си и извика началника на личната си охрана.

Специален агент Марк Тошак се появи на вратата с папка в ръката. Мълчаливо й я подаде. Вайс отвори папката и прегледа набързо снимката и бележките. Всичко само потвърждаваше предположенията й.

— Благодаря, Марк — рече Памела. — Сега искам да направиш нещо друго за мен. Искам да използваш само служители на Сикрет Сървис и да действате бързо.

— Ако искате съвета ми, на Ваше място не бих го сторил. Първи принцип в занаята: не се набутвай сам в мишата дупка. Винаги трябва да си сигурен, че имаш изход. А тази Утроба ми звучи като най-голямата миша дупка на земята.

Декър отвърна със сумтене и взе бинокъла от ръцете на Франки Данза, братовчеда на Барзини, който ги беше довел при главната квартира на „Вайро Вектър“.

— Благодаря, но точно този съвет не ни върши работа.

Люк Декър и Кати Кер седяха в микробусчето „Мерцедес“, спряно на едно възвишение недалеч от сградите на „Вайро Вектър“. Другите двама мъже в колата не се бяха представили по име, а външният им вид не предразполагаше към разговор.

Помощта на тези хора със сигурност не беше най-необичайното събитие в живота на Люк Декър от последните дни. Да си сътрудничи с другия отбор беше просто част от лудешкото хоро, на което се беше хванал. Сутринта Джоуи Барзини набързо ги беше представил един на друг. Франки и момчетата му бяха откарали Люк и Кати в някаква работилница близо до Рибарския кей. Там двамата безименни колеги връчиха на Кати квантова кутия и я научиха как да действа с нея върху сейф, подобен на този в Утробата. Урокът отне три часа.

Сега Франки Данза, слаб като върлина тип с треперещи от нерви ръце, гола глава и цигара, залепена като с хирургическо лепило за устата му, се опитваше да им обясни проблемите, които влизането и излизането от подобни сгради носят със себе си.

Микробусът на Франки беше паркиран встрани от голяма синя табела с надпис „Научен парк «Уайт Хийт»“. Само буквите бяха около метър високи. В парка имаше няколко малки сгради в стил хайтек, офиси на новопоявили се компании. Освен тях в околностите на „Вайро Вектър“ друг живот нямаше. От другата страна на компанията се намираше изкуствено езеро, а до него — единайсетата дупка на игрище за голф.

Самият комплекс на „Вайро Вектър“ представляваше огромен изумруден килим от добре поддържани ливади и правилно подрязвани дървета, тенискортове, писта за хеликоптери, паркинги и няколко големи склада. Най-удивителната част беше кристалният купол, който стърчеше като огромен метеорит, забит в самия център на комплекса.

Цялото това пространство беше оградено от стоманена ограда. Имаше само една врата — към шосето. По цялата площ на комплекса на ключовите места се забелязваха шестметрови стълбове, които вероятно бяха снабдени със сензори за човешка топлина и телевизионни камери.

— Да влезеш вътре не е проблем — обясняваше Франки, — особено ако Кати има свободен достъп. Електронният пазач няма да те разпитва, нито ще ти създава проблеми, ако всичко със статута ти е наред. Но ще те наблюдава постоянно и от време на време лицето ти ще се появява в едър план на мониторите. Ако доктор Принс е вътре и те види, здраво ще загазиш. Но можеш да си сложиш някаква шапка да се скриеш. Другият риск е да се сблъскаш очи в очи с нея. Но ако влезеш късно, вероятността е по-малка.

Големият ти проблем е, че имаш само един път назад. А ако не напуснеш навреме, компютърът-майка ще те затвори. Ако ли пък доктор Принс те види на някой от мониторите, докато си долу в Утробата, достатъчно е да включи алармата и отиваш в историята.

Имах един познат, който работи в една банка в Хонконг. Първокласна сграда, с изглед към залива Коулун. Моят човек и хората му влезли лесно, заблудили всички сензори. Набутали се право в трезора. С една квантова машинарийка дори прецакали кодовете с нагласен час. Но тъкмо проникнали в трезора и компютърът ги затворил. Половин метър стоманена врата, освен това автоматично изсмуква целия въздух отвътре. Край на играта. На другия ден ги намерили — труп до труп. Ей такива ми ти работи с умните сгради. Пускат те да влезеш, но не те пускат да излезеш.

— Много окуражително — отвърна Кати. — Някакви предложения?

— Ами ако наистина трябва да влезете, мога да ви посъветвам единствено да прецените добре времето. От това, което научих от теб, комплексът затваря за персонала, с изключение на хората със златен достъп, в десет. Това означава, че трябва да сте излезли преди десет. Ако сте вътре, под купола, компютърът ще запечата всички изходи. Дори да сте вече на двора, пак не можете да избягате. Тези наглед леки огради са като кожата на компютъра. Където и да опитате да ги прескочите, той ще ви усети и ще ви включи няколко хиляди волта електрическо напрежение. Затова правило номер едно: трябва да сте вън преди десет. Правило номер две: ще влезете възможно най-късно, така че да избегнете срещи с повече служители. Кога си тръгват служителите?

Кати вдигна рамене.

— Повечето напускат сградата към седем. След това остават малко хора, ако изобщо има желаещи. Не съм чувала някой да е влизал в Утробата след шест. Това не е подходящо място за уморен човек, склонен да направи фатална грешка.

Франки кимна доволен.

— Правило номер три: дайте си достатъчно време за всичко. Това е най-трудното за изпълнение правило, защото никога не знаеш колко време ти трябва и за какво. Не забравяй да си отделиш поне половин час за отварянето на сейфа.

Кати се замисли.

— Преди това трябва да си облека биозащитен костюм, а на излизане да мина през обеззаразителните душове. При условие, че намерим каквото и да било, ще са ни нужни само десетина минути аз да прегледам файловете и да ги пратя на Люк за презаписване и разпечатване. Значи ще ни трябва общо около час.

Франки пак кимна.

— Значи два. Ще ви оставим на входа в осем и ще ви чакаме малко преди десет. Междувременно продължавай да се упражняваш с квантовата кутийка. И се моли някой да не те спипа в Утробата. На мен ми се струва ужасно място да умреш.

Около осем часа повечето помещения в сградата на „Вайро Вектър“ бяха празни, но „ТИТАНИЯ“ ПРОДЪЛЖАВАШЕ НЕУМОРНО ДА РАБОТИ. Електронните рецептори на биокомпютъра обикаляха цялата мрежа в търсене на информация, която има отношение към „Престъпност Нула“. Охладителните тръби ритмично поемаха и изпускаха въздух, а директориите записваха кажи-речи същите сведения, които Памела Вайс получаваше чрез своите разузнавачи.

„ТИТАНИЯ“ не разполагаше с морален компас, спрямо който да оценява цифрата на увеличаващите се смъртни случаи. Компютърът бе програмиран единствено да брои умрелите и да сравнява обективните данни със собствените си предвиждания. Смъртта на Боб Бърбанк и полагането на клетва от Памела Вайс вече бяха отчетени върху графика на проекта, също както иракското отстъпление и разрастващата се епидемия. „ТИТАНИЯ“ прецени, че около девет хиляди човешки същества вече са умрели на територията на Ирак вследствие „Престъпност Нула“ и че нарастването им следва геометрична прогресия. Всички демографски групи, за които се очакваше, бяха вече засегнати. За разлика от президента на Съединените щати „ТИТАНИЯ“ не реагираше на сведенията със загриженост или чувство за отговорност.

Пак по подобни причини компютърът не изпита никаква тревога, когато със своята изкуствена нервна система регистрира задействане на сетивните си органи: някъде беше задействан ДНК-скенер и човешки същества влязоха на територията на комплекса. В реакция подобна на подсъзнателните човешки актове основната оперативна система на „ТИТАНИЯ“, която контролираше мерките за сигурност в сградата, отбеляза генетичната информация на човешката ръка, опряна до сензора. Тя отговаряше на кода, записан в съответния файл. И след като човекът се ползваше със сребърен достъп, а второто човешко същество предостави и своите ДНК-данни, компютърът пропусна двамата в сградата, без да ангажира по-високите нива на изкуствения си интелект: все едно човешкото подсъзнание регулира дишането, без мисълта да се занимава с него.

Многооката „ТИТАНИЯ“ обаче следваше с поглед новодошлите и щеше да наблюдава всяко тяхно движение.