Майкъл Корди
Милост за мъжете (4)

2.

След като даде показанията си пред Латона и окръжния прокурор, Кати Кер се върна на мястото си. Тя си отдъхна. Като се изключи университетската аудитория, винаги се чувстваше неловко, когато говореше пред хора, особено в съда, където думите й можеха да бъдат изопачени или разбрани погрешно. Когато Латона свърши с въпросите си, я подхвана прокурорът, а той почти не й остави време да си поеме дъх. Но Кати го беше очаквала. Обаче беше ядосана на Латона, защото се опитваше да използва нейните показания, за да снеме всякаква отговорност от Тайс за ужасните му убийства. Тя се беше съгласила да свидетелства единствено защото убиецът беше класически случай; и би представлявал прекрасен обект на изследване, стига от „Вайро Вектър“ да получат разрешението на Комисията за контрол на храните и лекарствата (ККХЛ) за започване практическите тестове по проект „Съвест“, Втора фаза. Кати обаче не беше съгласна, че гените на Тайс могат да го освободят от отговорност за извършените престъпления.

Имаше още една причина, поради която се беше чувствала неловко, докато даваше показанията си. Знаеше, че и Люк Декър ще присъства на делото.

Когато високият агент на ФБР зае на свой ред мястото на свидетеля, Кати се изненада колко се е променил. Наглед изглеждаше както и преди: същата стройна фигура, може би раменете му бяха малко по-широки, същите руси коси, навярно подстригани по-късо, същото лице с поизострени черти, но с все същия проницателен и чувствен поглед в зелените очи. Разликата беше в поведението му. По някакъв начин Декър по-осезаемо налагаше присъствието си, изглеждаше по-самоуверен, сякаш преследваният от различни кошмари младеж, с когото беше общувала навремето, се беше превърнал на свой ред в преследвач.

Подобно на повечето американци и Кати беше видяла снимката на Декър — как отнася Тами Луис от гробището при Оукланд. На лицето му беше изписана ярост. Беше разпознала у него същия онзи поглед, когато кошмарите му го будеха в три часа през нощта.

Разбира се, тогава бяха любовници. Нормално беше Люк Декър да не е младежът, когото беше блъснала в библиотеката на Харвард, събаряйки книгите му на пода. Всяко едно от заглавията беше посветено на някоя от тъмните страни на човешката природа — като се започне с биографиите на Джефри Дамър и Тед Бънди и се стигне до учебниците по криминална психология. Но докато тя му се извиняваше, той се беше засмял и затискайки купчината с брадичка, се пошегува колко може да тежи едно среднощно четене.

Дори тогава Кати избягваше мъжете, за да не се разсейва от работата си. Все пак още си спомняше разочарованието в нежните му зелени очи. Декър дори не направи опит да използва случая, затова тя трябваше да импровизира нещо като предложение — да му помогне с книгите например… най-малкото, което можеше да стори, след като ги е съборила на земята.

— Ако искаш — беше вдигнал той рамене невъзмутимо, с което едновременно я поля със студена вода и я накара да се разтопи от удоволствие.

Не можеха да постигнат съгласие по абсолютно нито един въпрос, но две седмици по-късно вече бяха спали заедно, а през тези безценни, вълшебни мигове изживяваха съвършената хармония. След това станаха неразделни, нищо че той не й се разкриваше напълно. Кати усещаше, че може да проникне в душата му само през онези ужасни нощи, когато той се изправяше в леглото и облян в пот се взираше в мрака. Тогава започваше гневно да нарежда на нечия невидима личност: „Искаше власт, нали? Затова го направи. Не желаеше те да умират. Трябваха ти роби, които да вършат, каквото пожелаеш, без да накърняват с нищо фантазиите ти. Точно така“ — заключаваше Люк, разрешавайки проблема, който го измъчваше. В началото Кати се опитваше да го успокои, но скоро си даде сметка, че през цялото това време той е спял. На сутринта не си спомняше нищо, освен че е намерил разрешение на въпрос, който го е тревожел. Едва след няколко седмици тя се увери, че той е надарен със способност да разбира хората по начин, който далеч надминаваше обикновения човешки опит. И тази способност го преследваше.

Майка му твърдеше, че тази си интуиция той е наследил от баща си, но Кати знаеше, че Декър е на друго мнение: за него това беше много повече от интуиция, това беше някаква болест, някакво петно, което той беше осъден да носи със себе си.

Докато още пишеше дисертацията си в Харвард, той следеше шумните дела по медиите и пишеше писма със съвети и препоръки до съответните полицейски управления или дори до ФБР. Струваше й се, че го прави воден от вътрешна сила, че по този начин се опитва да прогони някой демон — болка, която тя не можеше дори да разбере, камо ли да успокои.

Но иначе се справяше добре с безконечните им спорове и с факта, че не бяха на едно мнение по който и да е въпрос: особено относно корените на престъпността. Това, което й беше най-трудно да приеме, беше неговата резервираност. Той никога не можеше да се отпусне. Непрекъснато се отбраняваше и издигаше стени около себе си. Кати искаше той да се нуждае от нея.

Сега, докато Люк отговаряше на въпросите на прокурора, тя се питаше как щяха да се развият отношенията им, ако се бяха запознали по друго време и на друго място.

Когато се завърна от Кеймбридж в Щатите, често чуваше за него по време на служебните си ангажименти с ФБР. Но колкото пъти намираше смелост да го потърси, той все отсъстваше от дома си. Всъщност се оказваше, че изобщо няма постоянен дом, ами обикаля страната, за да помага в разгадаването на заплетени случаи или да учи местните криминалисти как да възстановяват профила на опасните престъпници. Въпреки че новото управление на Бюрото разчиташе все повече и повече на точните науки и биологията, специалният агент Люк Декър непрекъснато доказваше своята незаменимост с разрешаването на най-трудните случаи. Кати беше слушала, че негови колеги, не по-малко надарени психолози от него, го наричали Люк Таласъма, намеквайки, че е способен да вижда всичко с очите на убийците. Тя самата се надяваше, че докато гони демоните у другите, Люк е успял да се освободи от своите.

— Не знам дали Тайс трябва да бъде екзекутиран или не — говореше Декър пред съдията. Не надигаше глас, но по тона му личеше, че е силно разгневен. — Това не е въпрос от моята компетентност. Единствената ми грижа е никога повече да не се позволи на този човек да се разхожда свободен по улиците… Никога повече.

Колкото и недостатъци да имаше Декър, колкото и да не вярваше в генетичната революция, той притежаваше едно качество, което Кати винаги ценеше повече от другите: почтеност, граничеща с наивност.

Но когато Латона взе отново думата, за да го разпита, адвокатът скоро се убеди, че Декър не е глупак.

— След като изслушахте показанията на доктор Кер, трябва да признаете, че Тайс се нуждае от помощ. Разбирате, че той е бил генетично програмиран да извърши престъплението?

Декър се усмихна — широка, обезоръжаваща усмивка, която сякаш казваше: „Надявам се, не очаквате някое разумно човешко същество да повярва на всичко това?“ След което Декър се обърна към нея:

— Моето мнение относно значението на генетичното наследство за човешкото поведение се различава от това на доктор Кер. Гените могат и да представляват фактор, но са само това: един от многото фактори. И със сигурност не са оправдание. Обаче съм съгласен, че вашият клиент се нуждае от помощ. С тази разлика, че съм убеден, че каквото и лечение да се приложи върху него, той ще си остане опасен за обществото. Нека ви разкажа нещо, което ще ви обясни как той е стигнал до положението, в което се намира сега.

Едва в този момент Декър се обърна към самия Тайс В усмивката му можеше да се прочете съчувствие. След като за пръв път се озова в полезрението на заседаващите, Тайс изведнъж придоби сериозен вид и наглата му, предизвикателна усмивка замръзна.

— В момента Уейн Тайс е на двайсет и една години. До деня на своето арестуване той живял с родителите си. По-големият му брат Джери работи успешно като мениджър в голяма застрахователна компания; Джери е следвал в Калифорнийския университет в Лос Анджелис и е имал доста приятелки. Наскоро се е оженил и има красива съпруга. Двамата родители залагали надеждите си предимно на Джери, в същото време са внушавали на Уейн да не очаква твърде много от живота. Майка му постоянно му натяквала, че не е толкова умен и хубав като брат си.

Без да сваля поглед от Тайс, Декър започна да се обръща пряко към него, сякаш беше най-добрият приятел и изповедник. В тона му не можеше да се усети осъждане.

— Първите ти опити с момичетата бяха пълен провал, нали, Уейн? Нямаше как да не отвърнат поглед от кривите ти зъби, луничките и червените косици, нали така?

Латона се намеси, като с тона си издаде голямото си притеснение свидетелят да не донесе някоя нежелана промяна в хода на изслушването.

— Извинете, специален агент Декър, но не мисля, че подобен манипулативен разпит на подсъдимия…

Декър дори не отмести поглед, сякаш нищо друго не го интересуваше, освен възможността да поговори с убиеца.

— И ти стана много стеснителен. Искаше момичетата да те харесват, но те не се държаха любезно с теб. Напротив, дори ти се смееха, така ли е?

Тайс изглеждаше доста разколебан.

— Ваша светлост, начинът, по който се води този разпит, е възмутителен — протестираше Латона.

Съдията се чудеше какво да отговори и само наблюдаваше Тайс и Декър.

— Това не е дело, господин адвокат, а само разпитване на свидетели. Ще ми се да видя докъде ще стигне разпитът.

Декър продължи:

— И така всеки ден ти отиваше в гимнастическия салон, за да трупаш мускули. Колко вдигаш в момента? Седемдесет и пет, осемдесет килограма?

— Сто — отговори му Тайс, без да се замисли.

Декър учудено повдигна вежда.

— Повече от мен, а аз съм със седем сантиметра по-висок от теб. Доста внушително.

Тайс се усмихна.

— Занимаваш се и с бойни изкуства, нали, Уейн? Карате?

— Да.

— Какъв колан имаш?

— Черен?

Декър отново изглеждаше поразен от успехите на осъдения. Усмихна се, сякаш разговаряше с по-малкия си брат.

— Аз едва я докарах до кафяв.

Адвокатът понечи да възрази, но съдията му махна да мълчи. Интересно му беше да следи разговора.

— Навярно си бил бесен как си постигнал толкова неща, а майка ти продължава да те смята за загубеняк. Аз нямаше да го понеса — допълни Декър.

Тайс нищо не каза: взираше се в агента, сякаш за пръв път се сблъскваше с човек, който разбира скапания му живот.

— Но ти обичаше майка си и не можеше да й посегнеш. Затова реши да дадеш на едно от малките момиченца добър урок — на едно от ония хубавички момиченца, дето ти се присмиваха. Един ден някакво младо момиче, горе-долу на възрастта на ония, които те дразнеха в гимназията, се отбило в пицарията, където работиш. Било много мило, но ти си знаеше, че се подиграва. Дори не си е давало сметка, че си пораснал, че си постигнал толкова неща. Та ти вече можеш да вдигаш сто килограма и имаш черен колан. Но то все така си играело с теб, само чакало момент да те чупи, сякаш си същия онзи нещастник от училище.

Тайс го гледаше с ококорени очи. Лицето му беше пребледняло.

— Прав ли съм?

Тайс не реагира, но Кати беше сигурна, че му се иска да кимне.

— Убийството й, както и това на следващото момиче, ти доставиха удоволствие, нали? Ти най-сетне постигна това, което винаги си искал: власт и контрол. Научи ги, че не си никакъв загубеняк. Научи ги да те уважават, след което ги уби. Но с третото момиче беше по-различно. Уейн, ти покри лицето му, след като го уби. Чувстваше се зле заради Сали Ан Дженингс, нали? Тя те харесваше. Идваше да те види в пицарията, за да си говори с теб — наистина си разговаряше с теб, като че ли си напълно нормално момче. Прав ли съм?

Том мъчително преглътна и кимна.

— Но и нея уби. Може би си изтълкувал погрешно доброто й отношение, дал си й знак и понеже тя се е уплашила, ти я уби. Срамувал си се, затова си й покрил лицето, опитал си се да я деперсонализираш. Но и по-нататък продължаваше да се чувстваш виновен, не можеше да я прогониш от мислите си. Живееш с усещането, че тя те съди. Затова щом се появи следващото момиче — Тами Луис — ти реши да я отнесеш на гроба на Сали Ан. Искаше да докажеш пред Сали Ан, че тя не упражнява никакво влияние над теб. — Декър поклати глава в израз на искрена тъга. — Но аз те чаках. Ако това може да ти послужи за утеха, Уейн, номерът нямаше да мине. Пак щеше да се измъчваш, задето си убил Сали Ан, колкото и други момичета да беше изнасилил и убил над гроба й. Бих казал, че дори щеше да се чувстваш по-зле.

Тайс се беше отпуснал безпомощно на стола и механично поклащаше глава. Изглеждаше не по-малко смаян от всички присъстващи в съдебната зала.

Едва тогава Декър се обърна към съдията и посочи подробното родословно дърво на Тайс.

— Тук няма никакво значение генетиката. В действителност родният брат на Тайс в много отношения е примерен гражданин. Става дума за човек, чието поведение се е определяло от изкривените сигнали за секс, насилие, непълноценност, любов, които е получавал от своето семейство и своите връстници. Тайс, подобно на всички нас, е продукт на своето минало. Но в крайна сметка той сам избра да извърши това и носи цялата отговорност. Тайс е много опасен човек. Вече е придобил влечение към това да заповядва на жените, които не би могъл да спечели посредством обикновените ритуали. И има много голям риск един ден да възвърне досегашното си поведение. То не е заложено в гените му, а в съзнанието му.

По погледа на съдията Кати беше сигурна, че всякакви шансове първоначалната присъда на Тайс да бъде променена, пропадат. Скоро след като Декър се върна на мястото си, строгият глас на съдията потвърди страховете й: молбата на Тайс за преразглеждане на делото се отхвърляше и той се връщаше в отделението на осъдените на смърт в очакване на екзекуцията си. Кати поклати глава. Не можеше да възприеме смъртната присъда като нещо по-различно от останалите убийства. Целия си съзнателен живот беше посветила на една-единствена цел: да разработи начин, по който гените, предопределящи безсмисленото насилие, да бъдат модифицирани, така че за насилието да се говори като за отминала болест като едрата шарка. А Тайс би бил добър обект за нейните практически изследвания, при условие, че от Комисията за контрол на храните и лекарствата дадат своето съгласие за проект „Съвест“. Доктор Алис Принс, нейният ръководител във „Вайро Вектър“, беше уверена в това.

Люк стана от мястото си, стисна ръката на прокурора и се насочи към нея. Тя на свой ред се надигна, без да знае как точно да се държи. Изведнъж се почувства неудобно при спомена за раздялата им. Той я беше изпратил на летище „Лоуган“ в Бостън, двамата си обещаваха, че ще се чуят, но вече знаеха, че всичко е свършено. Целунаха се за сбогом и вече девет години не си бяха изрекли нито дума.

— Кати, каква изненада.

Настъпи секунда мълчание, преди той да й протегне ръка.

— Знам — усмихна се тя и пое ръката му. Отблизо Люк изглеждаше уморен. — Май се ползвах с известно предимство. Знаех, че ще бъдеш тук. Въпреки че не съм предполагала да се срещнем отново точно в съдебна зала. Със сигурност не на противоположните страни по дело за убийство.

Декър се усмихна.

— Аз пък си мисля, че винаги сме били на противоположните страни.

— Може би — съгласи се Кати. После не се сдържа и отбеляза: — Така или иначе, днес победи. Още един престъпник чака реда си при палача.

Очите на Декър проблеснаха, сякаш се чудеше дали и той да не се заяде. Но накрая вдигна рамене и със своя престорено безгрижен тон подхвърли:

— Изглеждаш добре, Кати. Какво правиш в Щатите? Мислех, че си в Англия.

— Прекарах почти година там, но спечелих стипендия от „Вайро Вектър“ и дойдох в Станфорд, за да продължа изследванията си.

— Значи си била в Америка през последните осем години? — намръщи се Декър.

— Няколко пъти се опитах да ти се обадя — побърза да се измъкне тя. — Но ти никога не си си вкъщи, пък не ми се струваше редно да ти оставям съобщения…

— Е, да, зает бях… Доста зает. И кое те доведе тук отново? Нали от Кеймбридж ти предлагаха чудесни условия? Заради тях се прибра в кралството, ако не се лъжа?

— От академична гледна точка бяха наистина чудесни, но по отношение на практическата страна тук е по-добре. Нали знаеш, всичко си е, както трябва: неограничени средства, достъп до хранилищата на водеща компания в биотехнологиите, учител като Алис Принс, а пък и сътрудничеството на твоите хора от ФБР. Работя с директора ви Нейлър. Самият факт, че имам пълен достъп до ДНК-база данните на ФБР беше достатъчен да ме убеди. — Кати се уплаши да не изглежда, че се хвали, но не можеше да се сдържи. — Дали да не отидем да пийнем по нещо? — попита тя, колкото да каже нещо.

— Много бих се радвал — рече Декър и погледна часовника си. — По дяволите! Не и сега. Трябва да се срещна с един убиец, осъден на смърт. Имам по-малко от час.

Кати се усмихна.

— Не бях чувала подобно извинение досега.

Декър се ухили. За секунда лицето му сякаш се промени и той отново се превърна в младежа, когото познаваше от Харвард.

— Съжалявам, наистина прозвуча като извинение. Повярвай ми, предпочитам да съм с теб. Но не мога. Страхувам се, че и довечера няма да мога. Ще съм при дядо си, а утре трябва да се прибирам във Вашингтон. — Той бръкна в джоба на сакото си и извади визитна картичка. — Виж, вече ще идвам по-често в Сан Франциско. Това е адресът на дядо ми: старата семейна къща в Марина Дистрикт. Обади ми се и ще се срещнем следващия път, когато съм в града. Доколкото знам, си се омъжила и имаш деца.

Кати го изгледа продължително в очите, но не можа да прочете нищо в тях.

— Твърде съм заета, за да се омъжа, Люк — призна си. В действителност, откакто се бяха разделили, беше имала само три връзки, за които си струваше да говори… Но и трите нямаше с какво толкова да се запомнят. Не й липсваха предложения… за съжаление не и от мъже, които да харесва. Като се изключи някоя случайна вечеря за двама, обикновено с хора, които притежават по-малко чар от съдържанието на чиниите, тя водеше напълно самотен живот вече тринайсет месеца и три седмици — не че ги броеше съзнателно. Тя също бръкна в сакото си и извади собствената си картичка. — Както и да е, ето къде можеш ти да ме намериш, когато минеш отново.

— Благодаря — прибра Декър визитката. Но докато пъхаха картичките по джобовете си, Кати си каза, че едва ли ще се срещнат в идните девет години. Просто нямаше защо. Даже се изненада колко тъжно й се стори това.

Кати поклати глава.

— Довиждане, Люк. Надявам се твоят убиец да ти каже това, което искаш да чуеш.