Робин Хоб
Тайните на занаята (4)

4
Чиракуване

Има една легенда за крал Победител, според която той пръв завладял вътрешните земи, които по-късно били наречени Фароуско херцогство. Малко след като добавил територията на Сандседж към своето кралство, той наредил да му доведат жената, която трябвало да стане кралицата на Сандседж, ако не била неговата успешна кампания. С вълнение и трепет тя пристигнала в Бъкип: бояла се да тръгне, ала същевременно била изплашена от последствията, които можели да се стоварят върху народа й, ако се скрие. Когато се озовала в крепостта, останала, изненадана и донякъде огорчена, защото крал Победител не възнамерявал да я превърне в своя слугиня, а поискал да стане наставник на децата му, за да изучат както езика, така и обичаите на нейния народ. А когато го попитала защо кралят е пожелал децата му да познават обичаите и езика на народа, той отвърнал: „Всеки управник трябва да е плът от плътта на народа. За да управляваш нещо, първо трябва да го познаваш добре.“ По-късно тя станала съпруга на неговия най-голям син и на коронацията била кръстена с името кралица Грациозност.

Събудих се от слънчева светлина върху лицето си. Някой бе влязъл в стаята ми и бе дръпнал завесите на прозореца. Върху сандъка бяха оставени леген, кана с вода и чиста кърпа. Почувствах благодарност към този, който бе положил грижи за мен, но дори измиването не ме освежи. Тялото ми беше схванато, а мисълта, че не съм усетил, когато са влизали в стаята, пробуди безпокойствието ми.

Както бях предполагал, прозорецът гледаше към морето, но нямах много време да се любувам на гледката. Достатъчно бе да погледна слънцето, за да си дам сметка, че съм се успал. Навлякох дрехите и затичах надолу към конюшнята, без да се отбивам за закуска.

Но тази сутрин Бърич нямаше много време за мен.

— Връщай се в крепостта — каза той. — Госпожа Чевръстка вече прати Брант да те търси тук. Най-добре бягай веднага при нея. Не напразно са я кръстили така и сигурно няма да понесе, ако й объркаш сутрешното разписание.

Докато търчах обратно към крепостта, в тялото ми се пробудиха всички вчерашни болежки. От една страна, не виждах никакъв смисъл да си губя времето с тази шивачка, за да ми ушият дрехи, от които едва ли имах чак такава нужда, но от друга, тайно в себе си се радвах, че са ми се разминали упражненията.

След като поразпитах за пътя в кухнята, най-накрая се добрах до работилницата на госпожа Чевръстка, която — оказа се — бе само през няколко врати от моята стая. Спрях пред вратата и надникнах срамежливо вътре. Три високи прозореца снабдяваха помещението с достатъчно светлина и свеж въздух от морето. Покрай стените бяха подредени кошове с платове и вълна, а високият шкаф на отсрещната стена бе пълен с най-различни облекла. Две млади жени разговаряха, надвесени над стана, а в дъното едно момче почти на моите години се поклащаше в такт с въртенето на чекръка. Не се съмнявах, че третата жена, с гръб към мен, е госпожа Чевръстка.

Жените ме забелязаха и млъкнаха. Госпожа Чевръстка се обърна и само след секунда се озовах в ръцете й. Без да губи време за запознанства или за обяснения, тя ме постави на един стол, завъртя ме във всички посоки, огледа ме й взе всички необходими мерки, независимо от отчаяните ми усилия да запазя някои интимни части на тялото си. Направи съкрушителна оценка на облеклото ми — предназначена за двете й помощнички — и с мил глас отбеляза, че й напомням на младия принц Рицарин и че размерите ми са досущ като неговите, когато е бил на моята възраст. След това настоя да узнае мнението им по един въпрос, като посочи два различни плата.

— Според мен синият — рече първата млада жена. — Той ще подчертава мургавата му кожа. Баща му често носеше синьо. Жалко, че лейди Търпение не пожела да види момчето. Толкова прилича на баща си, че сигурно сърцето й щеше да се стопи.

Докато седях там, заобиколен от тези жени, узнах за първи път онова, което всички в Бъкип вече знаеха добре. Шивачките обсъдиха с подробности как вестта за моето съществуване достигнала Бъкип и лейди Търпение преди баща ми да успее да й разкаже историята сам и колко дълбока била мъката й. Защото вече се знаело, че лейди Търпение е безплодна, и макар принцът никога да не казвал лоша дума за нея, всички предполагали, че му е много трудно да понесе тази мисъл. И така лейди Търпение приела новината за моето съществуване като съкрушителен удар и разклатеното й от многобройните помятания здраве се сринало напълно. Тъкмо за да я предпази от по-нататъшни удари, Рицарин взел решение да се откаже от претенции към престола и да я отведе в топлите южни земи, откъдето произхождала. Там нещата се позакрепили, здравето на принцесата започнало да се възстановява, а принцът — вече променен и доста по-смирен отпреди — посвещавал цялото си свободно време на лозарството и винарството. Кой знае защо, лейди Търпение стоварила вината за изневярата му върху Бърич и заявила, че не желае да вижда повече стария воин. Още една плесница за верния слуга на принца, отбелязаха единодушно жените, но колко тежко я понесъл той! Само допреди няколко години всяка жена, приковала погледа му, додето пресича двора, би си навлякла ревността на останалите. А сега как го наричали? Старият Бърич — за мъж в разцвета на силите си! Нима са постъпили честно с него, вайкаха се шивачките. Та кой слуга може да казва на господаря си какво да прави — и какво не бива? Но може пък да е за добре, заключиха те. Може принц Искрен да се окаже по-добър крал в края на краищата. Рицарин, с неговата безупречна благородна осанка не карал ли другите около себе си да се чувстват твърде размъкнати и превзети? Принцът никога не си позволявал да се отпусне, държал на справедливостта, не обичал да се присмива на слабостите на другите и изобщо, с непогрешимото си поведение като че ли непрестанно укорявал останалите в липса на самодисциплина. Докато накрая не се появило копелето — живото доказателство, че принцът също има трески за дялане. Искрен, ето кой бил най-пръв сред първите и най-достоен сред достойните. Умеел да язди, живеел рамо до рамо с ратниците и ако понякога си пийвал или казвал нещо не на място, това било защото бил прям и честен като името си. Народът щял да го разбере, и да тръгне след него, само да поиска.

Слушах всичко това внимателно и мълчаливо, докато ме усукваха с различни платове, избираха и спореха. Едва сега започнах да разбирам защо децата от крепостта избягваха да играят с мен. Не зная дали шивачките смятаха, че може да имам собствено мнение по въпросите, които обсъждаха, защото се преструваха, че не съществувам. Единствената забележка, която ми направи госпожа Чевръстка, бе, че трябвало по-често да си мия врата. Малко след това ме изпъди от стаята, като че ли бях досадна кокошка, и най-сетне имах възможност да се отправя към кухнята, за да похапна.

Същия следобед отново се явих при Ход и тренирах до момента, когато установих, че пръчката ми по някакъв мистериозен начин е удвоила теглото си. След това вечеря и ранно лягане, а на следващата сутрин вече бях в конюшнята при Бърич. Обучението изпълваше дните ми докрай и дори малкото свободно време, което понякога ми оставаше, бе посветено на изучаване на различни неща, свързани с тренировките. Един следобед открих в сандъка си не един или два, а цеди три ката нови дрехи, включително чорапи. Два от тях, изглежда, бяха предназначени за ежедневна употреба, но костюмът в синьо, с извезана на гърдите еленова глава, събуди възхищението ми. Бърич и останалите ратници носеха емблеми със скачащи елени на дрехите си, но само принцовете имаха извезани еленови глави. Моята обаче имаше червена резка, която минаваше диагонално през картинката.

— Това означава, че си незаконороден — обясни ми Бърич, когато го попитах. — Сиреч, че си от кралска кръв, но си копеле. Това е, за да си знаеш мястото. Смени го, ако не ти харесва. Сигурен съм, че кралят ще го одобри. Поискай друго име и нов герб.

— Друго име?

— Разбира се. Не е толкова сложно. Копелетата са рядкост в кралските фамилии, но не са чак такова изключение. Измисли си име и емблема и помоли краля…

— Какво име?

— Ами… каквото ти харесва. Ако искаш, и аз мога да ти помогна.

— Само че няма да е истинско.

— Защо? — попита той и ме погледна внимателно.

— Защото аз ще съм си го измислил. Такова име не може да е истинско.

— И какво предлагаш тогава?

Въздъхнах.

— Смятам, че кралят трябва да ми даде име. Или поне ти. А може би баща ми? Какво мислиш?

Бърич се намръщи.

— Ама че странни идеи имаш. Защо не опиташ сам? Все нещо ще ти хрумне.

— Като Фиц например — рекох подигравателно и Бърич стисна ядосано челюсти.

— Я ми помогни да оправя седлото — рече след малко той.

Отнесохме го при тезгяха и той се зае да го поправя.

— Копелетата не са чак такава рядкост — отбелязах аз. — В града родителите им дават имена.

— Така е, в града копелетата не са рядкост — съгласи се Бърич. — Войниците и моряците имат нужда от разтуха. Но не и благородниците. Какво би си помислил за мен, ако всяка вечер си водех жена в стаята? Любовта е хубаво нещо, стига да не се превръща в търговия. Помня, в Бинг, търговците извеждаха на пазара млади момичета и ги продаваха редом с конете и кокошките. А децата, които се раждаха, нямаха много повече освен имената си. Дори и някое от момичетата да се омъжи, то не се разделя така лесно с навиците си. Знаеш ли, ако някога срещна жена за мен, ще й дам да разбере, че друга няма да търся. И нека децата й да бъдат мои.

Той сведе глава и потъна в мълчание.

— А как е станало с баща ми? — попитах не след дълго.

— Не зная, момче — отвърна уморено той. — Не зная. Тогава беше млад, едва двайсетгодишен. Далеч от къщи, натоварен с трудна задача. Това не са нито причини, нито извинения. Но е почти всичко, което аз и ти ще узнаем.

За което беше прав.

Животът ми продължи да следва своя нов установен ред. Имаше вечери, които прекарвах в конюшнята в компанията на Бърич, и други — в Голямата зала, с пътуващи менестрели и поредното куклено представление. Понякога, макар и рядко, успявах да се измъкна в града, но това означаваше, че на следващия ден ще трябва да се боря с последиците от недоспиването. Следобедите бяха посветени на моята наставничка по фехтовка. Узнах също така, че това били летни занимания, а зимните щели да бъдат посветени на хартията и перото. Ала въпреки напрегнатата програма се чувствах самотен.

Самота.

Застигаше ме всяка вечер, когато се опитвах да заспя в голямото си легло. Долу, в стаята на Бърич над конюшните, сънищата ми се смесваха с тези на животните, а когато нощем се будех, лежах заслушан в пръхтенето им или в похъркването на Бърич. Но тук, изолиран зад дебелите каменни стени, оставах насаме с онези кошмарни, страшни съновидения, които са неотменна част от живота на хората. Понякога лежах и си мислех за баща ми и майка ми и за лекотата, с която ме бяха прогонили от живота си. Чудех се какво ли ще стане с мен, когато порасна, а крал Умен умре. Понякога се питах дали Моли и Кери се сещат за мен, или са приели внезапното ми изчезване за нещо естествено и нормално. Но най-често се борех със самотата, защото в цялата тази голяма и многолюдна крепост нямах нито един приятел. Не чувствах близък никого, освен животните, но Бърич ми бе забранил да общувам мислено с тях.

Една вечер, след като изтърпях поредната порция страдание и най-сетне се унесох в неспокоен сън, се събудих от блеснала в лицето ми светлина. Не бях спал дълго, а и светлината беше жълтеникава и потрепваща като от свещ и не идеше откъм прозореца. Надигнах се неохотно и разтърках очи.

Той стоеше до леглото, вдигнал пред очите си фенер, каквито рядко се срещаха в крепостта. Мантията му беше в цвета на небоядисана овча вълна, косата и брадата му — в същия цвят и също така чорлави. Не можех да определя възрастта му, въпреки бялата коса и брада. Лицето му беше покрито от белезите на страшна болест и тъкмо те криеха годините му. Приличаха на безброй следи от изгаряния — жълтеникави, виолетови и червеникави рани, още по-страшни на трепкащата светлина. Очите му бяха зелени и проницателни — като котешки, но когато котката е зърнала плячка, защото в тях се четеше същата странна смесица от радостна кръвожадност. Неволно вдигнах завивката към брадичката си.

— Буден си — каза той. — Добре. Ставай и тръгвай след мен…

И тръгна към най-тъмния ъгъл, между огнището и стената, погледна ме и разклати нетърпеливо фенера.

— Побързай, момче — подкани ме той и тропна с бастуна, който носеше, по таблата на леглото.

Скочих от леглото и потреперих, усетил студения камък под босите си крака. Посегнах да си взема дрехите, но той дори не ме изчака. Един смразяващ поглед бе достатъчен да захвърля всичко и да се затичам след него, както бях по нощница, без дори да зная защо го правя. Последвах го през една врата, за чието съществуване не бях подозирал, и нагоре по тясна извита стълба, озарена единствено от фенера, който той държеше над главата си. Сянката му падаше назад и аз се движех в сумрак. Стълбите бяха студени, изтъркани и съвсем гладки. Изкачвахме се нагоре и нагоре, докато накрая ме завладя мисълта, че сме се изкатерили далеч над най-високата кула в крепостта. Някъде отдолу полъхваше хладен вятър, който проникваше под тънката ми риза и ме караше да треперя неудържимо. Повървяхме още малко и най-сетне той се пресегна и побутна една тежка врата, която се отмести с необичайна лекота. Зад нея започваше просторно мрачно помещение.

От тавана висяха няколко мъждукащи лампи. Стаята бе поне три пъти по-голяма от моята. В единия й край имаше голямо легло със спуснати завеси. Подът беше застлан с килими, които се застъпваха и си съперничеха по цветове и шарки. Масата бе изработена от материал в цвета на пчелен мед, а фруктиерата върху нея бе пълна с плодове, чийто аромат ми се стори омаен. Навсякъде в безпорядък бяха разхвърляни пергаментови свитъци и стари книги, сякаш притежателят им не беше в състояние да оцени значението им. Три от стените бяха покрити с гоблени, върху които бе изрисуван пейзаж на открита равна местност, с мержелеещи се в далечината планини. Спрях и се загледах в картината.

— Ела насам — подкани ме моят водач и ме поведе към другия край на стаята.

Тук сцената бе малко по-различна. Имаше маса с каменен плот, целият покрит с петна и белези от обгаряния. И с най-различни неща — стъкленици и кутийки, везни, една малка мортира, хаван и чукало и още много предмети, които ми бяха непознати. Всичко това под фин слой прах, сякаш за последен път е влизало в употреба преди месеци и дори години. Зад масата имаше шкаф с богата колекция от свитъци, някои със сини или позлатени ръбове. Миризмата в стаята бе едновременно приятна и отблъскваща. Огледах се и върху друг рафт забелязах да съхнат билки. Чух шумолене и зърнах някакво движение в отсрещния ъгъл. Огнището, което трябваше да осветява и топли тази част на стаята, бе загаснало и дори въглените в него изглеждаха влажни и отдавна изстинали. Вдигнах очи и погледнах стареца. Той като че ли остана изненадан от смущението, което се четеше по лицето ми и бавно огледа стаята. Изглежда, за пръв път я виждаше с други очи, защото долових в него малко засрамено недоволство.

— Ама че бъркотия. Дори повече от бъркотия, нали? Но нищо. Доста време мина. И още много ще трябва да мине. Хубаво. Скоро всичко ще си дойде на мястото. Но първо, нека се запознаем. Сигурно е доста неудобно да си само по нощница. Насам, момче.

Последвах го към едно уютно ъгълче на стаята. Той се настани в очукано дървено кресло, върху което беше метнато одеяло. Почувствах с облекчение мекия и топъл килим под босите си крака. Стоях пред него и чаках, докато странните му зелени очи ме разглеждаха. За няколко минути се възцари тишина. Той пръв я наруши.

— Та както вече казах, първо да се запознаем. Твоето родословие е изписано на лицето ти. Кралят предпочете да го признае официално, пък и какъв смисъл да отрича очевидното? — Той спря за момент и се усмихна, сякаш нещо го беше развеселило. — Жалко, че Гален отказва да те учи на Умението. Но от години има забрана — страх ги е да не се превърне в твърде разпространено средство. Нищо чудно, ако старият Гален накрая склони, да открие, че си възприемчив. Но сега не е време да се безпокоим за онова, което би могло да стане. — Той въздъхна и отново замълча. След секунди продължи: — Бърич вече те е научил на две важни неща — да работиш и да се подчиняваш. Две неща, за които го бива. Не се отличаваш нито със сила, нито с бързина, или остър ум. Запомни го веднъж и завинаги. Но затова пък си достатъчно упорит да изтощиш по-силния, по-бързия или по-умния от теб. А това е качество, което заслужава уважение. Може засега да не ти се стори толкова важно. Друго искам да запомниш. Ти си слуга на краля — официално признат и приет. Ето това е най-важното. Кралят те храни, той те облича и се грижи за възпитанието и образованието ти. И всичко, което иска в замяна, е да му бъдеш верен. Защото ще настъпи час, когато ще започнеш служба при него. Такива са условията, при които ще те обучавам. Запомни, че си слуга на краля и че си му верен до гроб. В противен случай ще бъде твърде опасно да овладееш знанието, в което ще те въведа. — Той спря и една дълга минута ме разглежда внимателно. — Съгласен ли си? — попита накрая и това не беше обикновен въпрос, а сключване на сделка.

— Съгласен съм — казах и тъй като той продължаваше да мълчи, добавих: — Давам ви думата си.

— Добре — отвърна той с видимо облекчение. — А сега да се заемем с други въпроси. Но първо — виждал ли си ме досега?

— Не. — Изведнъж си дадох сметка колко странен е този факт, защото този човек очевидно живееше тук отдавна. А аз познавах по лице и име всички обитатели на крепостта.

— Знаеш ли кой съм аз, момче? Или защо си тук?

Поклатих два пъти глава в отговор на всеки от въпросите.

— Хубаво, защото никой не би трябвало да знае. Ти също ще се погрижиш за това. Запомни го веднъж и завинаги — на никого няма да разказваш за това, което правиш тук, нито за това, което си научил. Разбрано ли е?

Кимнах и това, изглежда, беше достатъчно, защото той се отпусна в креслото. Костеливите му ръце стиснаха дръжките.

— Добрееее. Добре. Сега. Можеш да ме наричаш Сенч. А аз ще ти казвам? — Той направи пауза, но след като не отговорих, предложи сам: — Момче. На първо време ще бъде достатъчно. И тъй — аз съм Сенч, твой учител по избор и заповед на краля. Беше му необходимо известно време, докато си спомни за мен, а и малко кураж, за да ме повика. Трябваше също така да ме склони да се съглася, но това е друга работа. И ето че опираме до въпроса на какво по-точно ще те уча… хъм.

Той стана и се приближи към огъня. Завъртя глава, загледан в него, след това се наведе, взе ръжена и разрови въглените.

— А то е как да убиваш, по един или друг начин. Да убиваш хора. Финото изкуство на дипломатическото отстраняване. Или ослепяване, оглушаване. Отслабване на крайниците, прогресивна парализа, помрачаване на ума, мъчителна кашлица, импотентност… Рано настъпваща старческа склероза, дори безумие… ей такива нещица. Това е естеството на моя занаят. Който ще бъде и твой, стига да се съгласиш. Но засега, в началото на нашите занимания, ще те уча как да убиваш хора. Заради и в името на твоя крал. Не по шумния начин — както те учи Ход, защото няма да се изправяш срещу тези противници на бойното поле, където всички могат да те видят. Не. Аз ще те уча как да бъдеш подъл, лукав и любезен спрямо хората, които убиваш. Времето ще покаже дали те бива за тази работа. Не мога да те накарам да си обичаш професията, мога само да те науча на нея. Ще се погрижа и за още нещо, защото такава беше уговорката ни с крал Умен. Казах му, че искам от самото начало да знаеш за какво те готвя — защото с мен не постъпиха така. Вече знаеш — ще те уча да бъдеш убиец на хора. Но съгласен ли си, момче?

Кимнах отново, този път колебливо и смутено. Не знаех какво друго да направя. Той втренчи очи в мен.

— Можеш да говориш, нали? Не си ням, освен че си копеле.

Преглътнах и произнесох.

— Не съм, господине. Мога да говоря.

— Ами говори тогава. Не ми кимай. Кажи ми какво мислиш за това. За мен и за предложението ми.

Не знаех какво да кажа. Гледах обезобразеното му лице, съсухрената кожа на ръцете му и усещах пронизващите му очи. Раздвижих език, но от устата ми не излезе нито звук. С думи ме подканяше да говоря, ала същевременно присъствието и осанката му потискаха у мен всякакво желание към откровение.

— Момче — рече той и в гласа му имаше такава нежност, че аз се облещих. — Мога да те уча, дори и да ме мразиш и да ненавиждаш уроците. Мога да те уча, когато ти е скучно, ако си мързелив, или глупав. Но не мога да те обучавам, ако те е страх да говориш с мен. Не и по начина, по който бих искал да го правя. Сега искам да чуя мислите ти. Говори, не се бой.

— Ами… истината е, че не ми се ще да убивам хората — казах.

— Аха. На мен също, да ти призная. Още от самото начало. — Той въздъхна дълбоко. — Всеки път, когато опре до това, трябва да взимаш решение. Първия път, разбира се, е най-трудно. Бъди спокоен обаче, до този момент има още много години. Години, през които ще научиш доста неща. Така е, момче. Сигурно след време ще си спомниш за този разговор. И не веднъж, обзалагам се. Учението не е лошо нещо. Дори когато касае убийството на друго човешко същество. То е само знание и нищо повече. Тъй че приеми го такова, каквото е, и остави за по-нататък часа на решението. Разбрахме ли се?

Труден въпрос за едно малко момче. Не знаех какво да отговоря, а и вече бях жертва на възбуденото си любопитство.

— Мисля, че мога да го науча.

— Добре. — Той се усмихна, но на лицето му се четеше умора. — Това е достатъчно. Напълно достатъчно. — Той огледа стаята. — Бихме могли да започнем още тази вечер. Първо, нека подредим малко. И да сменим тази твоя нощница с нещо по-удобно. Не е необходимо от първата сутрин да даваш обяснения защо нощницата ти е изцапана и мирише на камфор и лекарства, нали? Така, а сега помети пода, докато аз събера някои неща.

Така преминаха първите няколко часа от моето обучение. Пометох и измих каменния под, а той ми даваше наставления от голямата маса. Подредих сушените билки по рафтовете, нахраних трите гущера в клетката, измих всички купички и ги прибрах по шкафовете. През цялото време той ми помагаше, рамо до рамо с мен, а разговорът вървеше като между приятели.

— Какво, още не познаваш буквите? И числата също? Уф. Какво смята, че прави старецът? Хубаво, ще взема мерки за това. Знаеш ли, момче, имаш веждите на баща си и ги бърчиш досущ като него. Казвал ли ти го е някой друг преди мен? А, ето те и теб, Слинк, стари миризливецо. Къде беше досега?

Една кафява катерица подаваше муцунка иззад дебелия гоблен. Сенч ми позволи да я нахраня с орехи от купичката на масата и избухна в смях, когато дребното животинче се залепи за мен и взе да ме моли за допълнително. Подари ми една медна гривна, която намерих под масата, но ме предупреди, че от нея кожата на китката ми може да позеленее и че ако ме попитат откъде я имам, трябва да кажа, че съм я намерил зад конюшните.

По някое време спряхме да се подкрепим с медени сладки и греяно вино с подправки. Седяхме на една ниска масичка пред огнището и се любувахме на пламъците, чиито отражения танцуваха по белязаното му лице. Той забеляза погледа ми и се усмихна.

— Изглежда ти познато, нали, момче? Лицето ми.

Не беше. Гледах страшните белези върху белезникавата му кожа и се чудех какво ги е причинило. Замълчах, надявайки се да се досети за причината на любопитството ми.

— Не си прави труда, момче. Тя оставя следите си върху всеки от нас, рано или късно и ти ще получиш своя дял. Но засега… — Той се надигна. — Късно е вече. Или по-скоро рано, зависи откъде го поглеждаш. Както и да е, време е да се връщаш в леглото. Хайде. И помни, че всичко трябва да бъде запазено в тайна. Не само аз и тази стая, но и това, на което ще те уча. Уроците как да убиваш хора, разбра ли?

— Разбрах — рекох и тъй като той продължи да ме гледа втренчено, добавих отново: — Имате думата ми.

Той се изкиска, после кимна почти тъжно. Преоблякох се в нощницата и той ме изпрати надолу по стълбите. Остана в стаята ми със запален фенер, докато се покатеря в леглото, след това оправи завивките ми, както не беше правил никой, откакто напуснах стаята на Бърич. Мисля, че заспах преди още да е излязъл.

Брант дойде да ме потърси на идната сутрин — бях се успал. Когато станах, имах усещането, че в главата ми удрят чукове. Ала щом той си тръгна, скочих и изтичах чевръсто в ъгъла. Плъзнах ръка по стената, но не открих и най-малка цепнатина, само грапав камък там, където трябваше да е тайната врата към покоите на Сенч. Нито за миг не си помислих, че всичко е било сън, още повече че медната гривна тежеше на ръката ми.

Облякох се набързо, минах през кухнята за резен хляб и парче сирене и все още дъвчех, когато се появих в конюшнята. Бърич ме посрещна навъсено заради закъснението и стана още по-раздразнителен, когато забеляза колко съм невнимателен тази сутрин.

— Не си мисли, че само защото имаш стая в крепостта и хубави дрешки, можеш да се излежаваш до късно като някой знатен мързеливец. Няма да ти го позволя, момче. Може и да си копелдак, но ти си син на принц Рицарин и аз ще те направя такъв, че той да се гордее с теб.

Дръпнах юздите на коня и го погледнах учудено.

— За кого говориш? За Славен, нали?

— Какво? — попита ме той учудено.

— Имаше предвид принц Славен, когато спомена знатните поспаливци.

Той отвори и затвори уста, премисли и добави с по-умерен тон.

— Нито ти, нито аз имаме право да обсъждаме поведението и навиците на принцовете. Не съм имал предвид никого конкретно, когато казах „знатен мързеливец“.

— Най-малкото някой принц — добавих аз и изведнъж се учудих откъде ми е хрумнала тази мисъл.

— Най-малкото някой принц — кимна мрачно Бърич. — През целия си живот баща ти нито веднъж не е проспивал светлината на утрото заради среднощно пиянство. Разбира се, той си знаеше мярката и никога не прекаляваше с виното. Ставаше сам от леглото, не позволяваше да го будят и даваше пример на своите подчинени. Войниците го уважаваха, макар да беше взискателен. Защото това, което искаше от тях, искаше и от себе си. Ще ти кажа още нещо. Баща ти не е платил и един грош, за да се кипри като някой шарен папагал. Помня, беше съвсем млад, на вечеря в една от провинциалните крепости, преди още да се сгоди за лейди Търпение. Бяха ме настанили недалеч от него, наистина голяма чест за мен, и успях да дочуя разговора му с дъщерята на местния владетел, който сигурно се надяваше да я омъжи за престолонаследника. Тя го попита какво мисли за изумрудите, с които се е накичила, и той отвърна, че са много красиви. „Питах се, господарю, дали харесвате скъпоценни камъни, защото вие самият не носите“ — добави тя закачливо. А той й отвърна, напълно сериозно, че камъните, които притежавал, сияели дори по-ярко от нейните. „О, и къде ги държите, защото наистина бих искала да им се полюбувам?“ „С радост ще ви ги покажа — отвърна той, — веднага щом се стъмни, за да е по-силен блясъкът им.“ Видях я да се изчервява, помислила, че й се подиграват. Но по-късно той наистина я покани да излязат на терасата заедно с всички останали гости. И й посочи трепкащите светлини на стражевите кули по крайбрежието, които се виждаха съвсем ясно в тъмнината, и й заяви, че това били неговите най-скъпоценни камъни и че е използвал парите от данъците на бащината й хазна тъкмо за да поддържа блясъка им. След това посочи на гостите факлите на часовоите, подредени край бойниците на крепостта, и им каза, че всеки път, когато поглеждат към своя херцог, трябва да виждат тези светлинки върху челото му. Истински реверанс пред херцога, който гостите — искат или не — бяха принудени да одобрят. През онова лято островитяните не можаха да се похвалят с големи успехи в набезите си. Ето така управляваше принц Рицарин. С личен пример и с умела дипломация. Такъв трябва да е всеки истински принц.

— Аз не съм истински принц. Аз съм копеле. — Думата прозвуча странно в устата ми, въпреки че я бях чувал често от други.

Бърич въздъхна.

— Бъди какъвто си, момче, и не обръщай внимание на това какво мислят останалите за теб.

— Понякога е досадно и тежко да вършиш всичко, което ти нареждат.

— Напълно съм съгласен. Но не искам от теб повече, отколкото от себе си.

— Зная — отвърнах кратко.

— Искам само да даваш най-доброто.

Виж, това ме изненада. След кратко размишление попитах:

— Мислиш си, че ако накараш Рицарин да се гордее с мен, той може да се върне?

Бърич спря и ме погледна изненадано.

— Не — отвърна той. — Не мисля. Едва ли нещо на този свят би го накарало да се върне. А дори и да го направи — продължи той, като заговори още по-бавно — вече няма да е същият. Какъвто беше някога, искам да кажа.

— Аз съм виновен, че си замина, нали? — попитах, като си спомних какво си бяха говорили шивачките.

— Не, момчето ми… не си виновен нито ти, нито никой. — Той въздъхна и продължи малко по-неохотно. — За съжаление няма никакъв начин да върнеш времето. Истината е, че Рицарин стовари вината за всичко върху себе си и реши сам да изпие горчивата чаша.

— Но ти също пострада — добавих аз и потупах Сажда по шията, за да я успокоя.

Измина почти цяла минута, преди той да отвърне:

— Мога да преживея всичко, Фиц. Мога да преживея… Но ти… ти днес си по-хаплив от обичайното. Какво ти става?

Мой ред беше да замълча. Наистина, какво ме караше да водя този разговор? Нощта, прекарана при Сенч? Това, че той искаше първо да разбера какво възнамерява да прави с мен и едва тогава да му дам съгласието си? Накрая свих рамене и подхвърлих небрежно:

— Просто от известно време се питам за тези неща.

Бърич кимна и изсумтя.

— Е, да. Растеш и започваш да си задаваш разни въпроси. Виж, не обещавам винаги да разполагам с най-добрите отговори. Но все пак се радвам, като те слушам да разсъждаваш. Поизплаших се, когато се беше сближил с животинчетата. — Той вдигна глава, погледна ме многозначително, след това стана и се отдалечи. Изпратих го с поглед. Спомних си онази първа нощ, когато с няколко думи бе накарал цяла стая мъже да млъкнат. Не беше същият мъж. Не само недъгавият крак бе накарал хората да го гледат и преценяват по друг начин. Все още бе всепризнатият господар в конюшнята и никой не дръзваше да постави под въпрос авторитета му тук. Но той вече не беше дясната ръка на престолонаследника. Единствената му връзка с Рицарин бе фактът, че са го оставили да наглежда неговия копелдак. Нищо чудно, че все по-често в погледа му се четеше негодувание. Не той бе виновният за позора и падението на своя господар. За пръв път, откакто го познавах, изпитах съжаление към него.