Робин Хоб
Тайните на занаята (17)

17
Изпитанието

Церемонията по Встъпване в зрелост обикновено се провежда месец преди момчето да навърши четиринадесет. Не всички получават правото да участват в нея. Тя изисква възрастен мъж, който да предложи и подкрепи кандидата, а той на свой ред набира поне още дузина мъже, които да са съгласни, че момчето е готово да стане мъж. Животът сред ратниците ми беше дал възможност да се запозная с тази церемония и суровите изисквания, които поставя пред кандидата, и да си призная честно, не бях предполагал, че някога и аз мога да стана такъв. Първо, защото никой не знаеше рождената ми дата. И второ, не познавах мъж, камо ли дванайсет мъже, които да се застъпят за мен.

Но в една нощ, месец след като бях издържал изпитанието на Гален, се събудих в леглото, заобиколен от фигури, загърнати в наметала с качулки. Под качулките проблясваха маските на Поклонниците.

Никой няма право да разказва или описва подробностите на церемонията. Ето защо и аз трябва да бъда пределно внимателен в това, което ви разкривам. Поискаха от мен да кажа готов ли съм да убивам със зъби и нокти, ала аз заявих, че светът около мен и без това познава твърде много нещастие. Въпреки това церемонията продължи. Името, което ми дадоха в онази нощ, се произнася на древния език и не може да бъде нито написано, нито прочетено. Никога след това не открих някой, който е подходящ, за да споделя с него името, което ми дадоха. Ала то има древно значение, което ще разглася тук, пред вас. Катализатор. Преобразувател.

Върнах се в конюшнята при Смити и Сажда. Притеснението, което изпитвах пред неизвестността, която ме чакаше утре, изглежда, се предаде и на животните, защото бяха неспокойни. После дойде Бърич — познах го по стъпките на тежките му ботуши. Още щом влезе, спря и ме загледа.

— Е, сега какво има? — попита той и познах по гласа му, че е усетил какво ми е.

— Утре Гален ще ни подлага на изпитание.

— Зная. Прати да ми съобщят, че трябвало да му осигуря за утре най-здравите и бързи коне. Щях да откажа, ако писмото не беше подпечатано от краля. Пак ли смяташ, че нямаш никакви шансове да го издържиш?

— Никакви — казах и сведох глава.

— Щом е така… — Той се изкашля и въздъхна. — Защо не се върнеш при мен? Човек не може да успее във всичко.

Очевидно се опитваше да ми внуши, че провалът ми да овладея Умението не е чак толкова страшен.

— Прав си. Ще се грижиш ли за Смити, докато ме няма?

— Разбира се. — Той понечи да се обърне, но после ме погледна внимателно. — Всъщност колко ще страда за теб това кученце?

Долових скрития въпрос, макар че се бе постарал да го избегне.

— Не зная. Мисля че е привикнало с отсъствията ми заради уроците.

— Съмнявам се — отвърна замислено Бърич. — Много се съмнявам.

— И тъй да е, нима имаме друг избор? — попитах аз, но този път говорех на Сажда, защото Бърич си беше тръгнал. След като приключих с работата, взех Смити в прегръдките си и се опитах да му внуша, че ще отсъствам няколко дни, но че ще му дават храна и вода. Той се дърпаше, зъбеше се и настояваше да го взема с мен и че ще ми е от полза. Беше твърде голям, за да го държа дълго на ръце. Наложи се да му обещая, че веднага щом се върна, двамата с него ще излезем на лов в някоя гора. „Не, сега искам“ — протестираше той, но аз бях непреклонен. След това се прибрах в крепостта да си подготвя багажа.

На следващата сутрин усетих, че всички са в приповдигнато настроение. От осмината, които бяхме останали, аз бях единственият, който не беше въодушевен от вида на неспокойните коне и покритите носилки. Гален ни накара да се строим в редица, завърза ни очите, след което застана пред нас и произнесе кратка реч, в която ни съобщи това, което вече знаехме: че ще бъдем откарани на различни места, че трябва да изпълняваме стриктно нарежданията му и да използваме Умението, за да си проправим път към крепостта, че ако успеем, ще станем котерия и ще служим на нашия велик крал, помагайки му в борбата срещу алените кораби. Последната част от речта направи нужното впечатление на събралите се зяпачи, защото дочух развълнувано шепнене, докато ни отвеждаха при носилките.

Наложи се да прекарам един отвратителен ден, а после още половин. Носилката се люшкаше, през завесите почти не проникваше свеж въздух. Мъжът, който водеше конете, се беше заклел да пази мълчание и спазваше клетвата си стриктно. Спряхме за кратка почивка през нощта. Получих оскъдна вечеря — хляб, сирене и вода, след което ме натовариха и отново потеглихме.

Някъде по обед на следващия ден носилката спря. Още веднъж ми помогнаха да сляза. Усетих по лицето си студен остър вятър, но човекът до мен мълчеше. Когато чух отдалечаващия се тропот на копита, реших, че съм стигнал определеното ми място, и понечих да сваля превръзката от очите си. Гален я бе завързал толкова здраво, че ми бяха нужни няколко минути, докато я махна.

Стоях на затревен хълм. Водачът ми вече се отдалечаваше по извиващия се път. Тревата беше висока до колене, жилава, пожълтяла от слънцето. Огледах се и докъдето ми стигаше погледът видях също такива хълмове, с щръкнали на места скали и сгушени в долините горички. Повдигнах рамене, след това напрегнах сетива, за да се ориентирам. Макар да бях в хълмиста страна, усещах мириса на морето и чувах слабия грохот на прибоя на изток. Имах чувството, че гледката ми е смътно позната — не че съм идвал тук преди, а просто че съм виждал някъде подобен пейзаж. Обърнах се на запад и различих в далечината очертанията на Стража. Нямаше никакво съмнение, заради двойния зъбец на върха. Бях прерисувал една карта по поръчка на Федрен, на която бе изобразен и този далечен връх. Вече знаех къде е морето и къде е върхът, следователно можех да се ориентирам. Бяха ми нужни само няколко секунди, за да го определя със свито сърце. Намирах се в околностите на Фордж.

Огледах заобикалящите ме хълмове, гори и пътища. Никакви признаци на живот. Пресегнах се, този път малко по-трескаво, но открих само птици и дребен дивеч, както и един глиган, който вдигна глава и започна да души. За момент изпитах облекчение, но след това си спомних, че „претопените“, които бях срещал, оставаха незабелязани при моето пресягане към тях.

Спуснах се по склона към няколко големи камъка. Сториха ми се подходящо място за укритие. Изпитвах нужда да опра гръб в нещо солидно, а горе на хълма бях само привлекателна и лесно различима плячка. Гален ни бе наредил да останем на местата, където ни откарат, да медитираме и да държим сетивата си отворени. По някое време през следващите два дни щял да се свърже с нас. Нищо не потиска човек така, както очакването за провал. Въобще не вярвах, че ще се опита да се свърже с мен, камо ли да ми прати каквато и да било полезна информация. Вече си давах сметка, че мястото, което ми бе отредил, е избрано преднамерено. Подадох се над камъните, огледах наново района, после поех към морето, като се ориентирах по соления му мирис. Ако бях прав в предположенията за местоположението си, от брега щях да видя остров Еленов рог, а при ясно време дори Скрития остров. По тях можех да разбера на какво разстояние съм от Фордж.

Крачех и си повтарях, че само глупак би сметнал „претопените“ за опасни. Вероятно зимата беше намалила броя им, а оцелелите щяха да са толкова отпаднали, че не биха могли да ми направят нищо. Нито за миг не бях повярвал в историите за организирани от тях банди на крадци и главорези. Не се страхувах. Исках само да се ориентирам по-точно. Ако Гален наистина смяташе да се свърже с мен, точното място едва ли щеше да е от значение. Беше ни обяснил няколко пъти, че при контакта се търси човекът, а не неговото местоположение. Със сигурност щеше да ме открие точно толкова лесно на брега, колкото и на хълма.

Късно следобед се изкачих на една скалиста канара, от която видях морето. Видях остров Еленов рог, но мъглата отвъд него обгръщаше Скрития остров. Намирах се северно от Фордж. За да се прибера у дома, трябваше да мина през руините на селцето. Тази мисъл не ми подейства никак успокояващо.

Сега какво?

Привечер се върнах сред камъните под хълма. Реших, че мястото е точно толкова подходящо, колкото всяко друго. Въпреки съмненията си щях да изчакам тук, докато не дойде време за установяване на връзка. Изядох парче хляб и една солена риба и утолих жаждата си с няколко глътки застояла вода. В торбата носех и едно малко по-дебело наметало. Загърнах се в него и прогоних всякакви мисли за подпалване на огън. Колкото и малък да беше, със сигурност щеше да се вижда отдалече в тъмнината.

Опитах се да медитирам, да разтворя съзнанието си за Умението на Гален, като през цялото време треперех и си внушавах, че причината е не страхът, а студът. Детето в мен не спираше да извиква във въображението ми тъмни фигури, които пълзяха към мен — „претопени“, тръгнали да ме търсят, за да ми отнемат малкото, което притежавам, и да ме убият. Бях си отрязал една тояга и сега я стиснах, макар да си давах сметка, че не е никаква солидна защита. На няколко пъти задремвах, но в сънищата си виждах само злобното лице на Гален и моя провал, както и обкръжаващите ме „претопени“. Всеки път се сепвах и започвах да се озъртам уплашено.

Изгревът ме завари изтощен от почти безсънната нощ. Денят премина, без да се случи нищо особено. Късно следобед едва държах очите си отворени, но се чувствах доста по-спокоен. Единственото ми забавление бе да се пресягам към животинчетата, които обитаваха из района. Мишките и пойните птици предизвикваха не повече от краткотрайна искра в съзнанието ми, но лисицата, която дебнеше зайците, излъчваше глад и алчност, а глиганът удряше бивни в едно дърво със същата упоритост, с която ковачът стоварва чука върху това, което кове.

Настъпи вечерта, а скоро след това и нощта. Трудно ми беше да повярвам, че е минал един ден и една нощ, а не съм почувствал и най-лекото докосване на Умението. Или Гален не ме бе потърсил още, или аз не бях чул призива му. Хапнах още малко хляб и риба и на пълен стомах нещата не ми се сториха толкова непоправими. Но само за кратко. Първо дойде гневът от поведението на Гален, след него и отчаянието. Вече бях сигурен, че ме е измамил, но нямаше никакъв начин да го докажа, дори пред себе си. Никога нямаше да разбера дали е бил прав в преценката си за моите способности. Облегнах се на камъка, изпружих крака и се унесох в изтощен сън.

Сънищата ми отново бяха объркани и неясни. Славен стоеше до мен и аз отново бях сгушено в сламата дете. Той се изсмя и извади нож. Искрен повдигна рамене и ми се усмихна с нещо като извинение. Сенч ме изгледа с разочарование. Моли се усмихваше на Джейд, а мен не забелязваше. Бърич ме посочи обвиняващо с пръст и заяви, че вече съм започнал да се превръщам в животно.

Лежах удобно наместен в сламата на конюшнята, но някой отвори вратата и я остави така. Усетих хлад, който нахлуваше отвън. Вдигнах глава и изръмжах недоволно. Долових миризмата на Бърич и на бира. Бърич мина край мен, наведе се за миг и ми прошепна: „Всичко е наред, кученце“. Отпуснах глава на лапите си, а той се заизкачва към стаята си.

Изведнъж се чу вик и шум от мъже, които се боричкаха надолу по стълбите. Те се строполиха на земята, но продължаваха да се блъскат. Скочих, изръмжах и залаях. Бяха паднали почти върху мен. Един ботуш ме изрита и аз впих зъби в него. Усетих топла плът, но в следващия миг нещо ме сръга в хълбока.

Някой беше забил нож в мен.

Стиснах зъби и продължих да ръмжа, без да пускам крака. Пробудиха се и други кучета и подеха дружен лай. „Момче, момче“ — виках за помощ. Усещах, че е с мен, но той не идваше. Непознатият нападател ме изрита отново, но аз не го пусках. Бърич лежеше в сламата и аз подуших кръвта му. Не помръдваше. Отново изръмжах и изведнъж чух старата Лиска, която скачаше по вратата, опитвайки се да се добере до своя господар. Още два пъти ножът ме прободе отстрани. Извиках за последен път момчето, защото усещах, че не мога повече. Този път кракът ме изрита в муцуната, аз се претърколих и паднах, облян в кръв. Тичащи крака. Болка в тъмното. Примъкнах се до Бърич. Пъхнах нос в ръката му, но той не помръдваше. Гласове и светлини, които се приближаваха, приближаваха, приближаваха…

Събудих се на тъмния хълм, стиснал в потната си длан тоягата. Нито за миг не си помислих, че това е било само сън. Все още усещах забития в хълбока ми нож и вкуса на кръв в устата си, ритника с ботуш, виковете… Опитах се да си изясня какво всъщност бе видял Смити. Някой бе причакал Бърич на стълбите. Някой, въоръжен с нож. След това Бърич бе паднал и Смити бе помирисал кръвта му…

Станах и си събрах вещите. Все още усещах присъствието на Смити в ума си, макар нишката между нас да бе изтъняла. Пресегнах се внимателно, но спрях веднага щом установих, че присъствието ми му причинява мъка. „Спокойно… спокойно… Идвам си…“ — уверих го. Беше ми студено, краката ми трепереха, но гърбът ми бе покрит с лепкава пот. Вече знаех какво трябва да направя. Спуснах се по хълма и излязох на разкаляния път. Знаех, че ако тръгна по него, скоро ще ме изведе на широкия крайбрежен път. И ако Еда остане благосклонна към мен, ще се прибера навреме, за да помогна на Смити. И на Бърич.

Поех с равномерна крачка, сдържайки желанието да затичам. Ако използвах рационално силите си, щях да стигна по-бързо, отколкото ако взема да търча в мрака. Нощта беше ясна и пътят се виждаше добре. По някое време ми хрумна, че това, което бях наблюдавал в ума си, доказва, че притежавам Умението. Само че сега нямах никаква възможност да остана още един ден, за да чакам Гален да се свърже с мен. Защото за да отворя съзнанието си за него, първо трябваше да прекъсна връзката със Смити, а точно това не исках. Смити и Бърич бяха много по-важни за мен от всичко останало.

Защо Бърич? Кой го мразеше толкова много, че да го нападне в тъмнината? И то точно пред вратата на стаята му. Започнах да събирам и анализирам фактите така, както ме бе учил Сенч. Бил е някой, който го е познавал достатъчно добре, знаел е къде живее, а това изключваше да е случайна свада, започнала в кръчмата. Този някой е бил въоръжен с нож, следователно въобще не е възнамерявал да се бие. Ножът беше остър и притежателят му знаеше добре как да го използва. Трепнах при спомена за хладното му острие.

Ето това бяха фактите. Започнах внимателно да градя предположенията си около тях. Значи нападателят е познавал навиците на Бърич и е възнамерявал да го убие. Неусетно забавих крачка. Защо Смити не го бе усетил, когато се е качвал по стълбите? И защо Лиска не бе излаяла зад вратата? Кучетата охраняват зорко териториите си.

Гален.

Не. Може би аз исках да е Гален. Не биваше да бързам със заключенията. Пък и Гален не беше достоен противник на Бърич. Дори с нож, в тъмното, срещу подпийнал човек. Не. Гален може да го бе искал, но не би го направил. Не и със собствените си ръце.

Тогава може би беше изпратил някой друг? Нямаше начин да разбера. Пък и макар Гален да бе последният му противник, едва ли беше единственият. Бърич беше сприхав човек, а сприхавите често си създават врагове.

Стигнах едно поточе и се наведох да пия. Наплисках се и продължих отново. Бях навлязъл в гора, която постепенно се сгъстяваше, луната бе скрита зад върховете на дърветата. Ускорих крачка и не след дълго пътят се сля с големия крайбрежен път. Поех на юг, към Бъкип и крепостта.

През цялата нощ вървях и мислех. Първите лъчи на слънцето ме завариха изтощен до смърт, но продължаващ упорито напред. Тревогата ми даваше сили. Бях се вкопчил в тънката нишка между мен и Смити и се тревожех дали Бърич е жив. Нямах начин да разбера колко сериозна е била раната. Смити бе подушил кръв, но Бърич бе получил само един удар. Ами падането по стълбите? Не знаех какво да мисля. Не смеех да си представя живота без Бърич.

Хапнах в движение и допълних меха с прясна вода от един ручей. Утрото се изтърколи и заедно с него се вдигна мъглата. Наближаваше пладне, а все още не бях срещнал никого. По някое време пътят изви от брега и се насочи към скалисти зъбери. Когато се изкатерих между тях, зърнах долината на Фордж и изоставените къщи. Мирна и спокойна картина, която обаче ме накара да настръхна. От комините не се виеше дим, в морето не се виждаха лодки. Знаех, че пътят минава вдясно от селцето. Не исках да се доближавам до него, но мисълта за Смити ми даде сили да го направя.

Изведнъж чух стъпки и вдигнах глава. Само придобитият от упражненията при Ход рефлекс ми спаси живота. Завъртях се, изпънал ръце с тоягата пред мен, и върхът й попадна право в челюстта на човека, който се бе прокраднал зад мен. Другите отстъпиха. Бяха трима — всичките „претопени“, празни като камъни. Този, когото ударих, се строполи с вик на земята. Никой освен мен не му обърна внимание. Ударих го още веднъж — този път през гърба. Той се развика още по-силно и взе да удря с юмруци по земята. Дори в тази ситуация поведението му ме изненада.

Да се сражавам с „претопените“ бе равностойно на бой с духове. Не долавях присъствието на нито един от тях, не усещах болката на ранения, нито ехото на неговия гняв или страх. Все едно че бях ударил дърво.

Завъртях тоягата пред мен, като се стараех да държа останалите на разстояние. Бяха парцаливи и изгладнели, но въпреки това сигурно можеха да ме настигнат, ако побягна. Бях твърде уморен, а на тях придаваше сили гладът. Щяха да се влачат след мен, докато не падна. Един от тях посегна да ме хване и аз го пернах по китката. Той писна болезнено, изпусна ръждивия си нож и притисна ръката си към гърдите. И отново другите двама не му обърнаха внимание. Отскочих назад.

— Какво искате? — попитах ги.

— Какво имаш? — отвърна един от тях. Гласът му беше пресипнал и дрезгав, говореше колебливо, като човек, който отдавна не е общувал, и в думите му не се долавяше никакво чувство. Започна бавно да ме заобикаля, като се стараеше да се движи извън обсега на тоягата. „Говоря си с мъртвите“ — помислих си.

— Нищо — отвърнах задъхано и мушнах втория, който направи опит да скъси разстоянието. — Нямам нищо за вас. Нито пари, нито храна. Изгубих всичко.

— Нищо — повтори другият и чак сега осъзнах, че е жена. Беше като кукла с кухи орбити вместо очи. — Наметало. Искам наметалото ти.

Изглежда, остана доволна от факта, че все още може да изразява мислите си на глас. Затова пък се разсея и успях да я шибна през краката. Тя погледна озадачено надолу и продължи да куцука към мен.

— Наметало — повтори и другият. За момент двамата се спогледаха, осъзнали, че има нещо, за което могат да си съперничат. — На мен. Мое.

— Не. Ще те убия — отвърна равнодушно жената. — И теб също — рече ми тя и отново тръгна към мен. Замахнах с тоягата, но тя отскочи и този път се опита да я хване. Завъртях се тъкмо навреме, за да ударя този с наранената китка. След това се мушнах край него и побягнах надолу по пътя. В едната си ръка стисках тоягата, а с другата придържах развятото наметало. Вятърът го разтвори като ветрило, връзките му се скъсаха и аз го оставих да отлети назад. По болките в краката съдех, че няма да издържа дълго. Само след няколко секунди преследвачите стигнаха плячката, за което можеше да се съди по гневните им викове и писъците на жената. Молех се да ги задържи достатъчно, за да се отдалеча от тях. Пътят пред мен описваше завой и аз се надявах да изгубят интерес към мен, когато се скрия от погледите им. Потичах още малко, после забавих темпо и едва тогава посмях да хвърля поглед през рамо. Пътят беше пуст. Отново ускорих крачка и щом зърнах подходящо скривалище, напуснах пътя.

Навлязох в гъста ниска горичка и разтреперан се отпуснах зад един храсталак и напрегнах слух за евентуални преследвачи. Сръбнах малко от водата в меха и се опитах да се успокоя. Нямах време за дълги почивки — събитията в Бъкип налагаха незабавното ми присъствие.

Все още не мога да си обясня как съм могъл да заспя там, но точно това бе, което направих.

Събуждането настъпи постепенно. Първо отворих мъчително очи, сякаш се будех от тежка болест или продължително безсъзнание. Очите ми бяха подпухнали, устните ми — изсъхнали и напукани. Огледах се, но наоколо цареше мрак. Плътен слой облаци бе скрил луната.

Изправих се и веднага се оплетох в бодливите клони на храсталака, който взе от мен полагаемата му се дан от парченца кожа и плат, преди да ме пусне. Излязох предпазливо на пътя, като се оглеждах, душех и слухтях като преследвано животно. Знаех, че с пресягане няма да доловя близостта на „претопените“, но се надявах, че горските животни ще ми подскажат присъствието им. Но всичко беше спокойно.

Погледнах небето, после поех към Фордж. Стараех се да се придържам към онази страна на пътя, която беше скрита от гъсти сенки. Движех се бързо и колкото се може по-безшумно, но имах чувството, че не успявам и в двете. Все още чувствах тъничката топла нишка, която ме свързваше с ума на Смити. Тя единствена ми даваше сили и смелост дори когато поглеждах боязливо към мрака зад мен.

Ето че излязох на хълма, в подножието на който се гушеше Фордж. Известно време стоях и разглеждах селцето, но не забелязах никакви признаци на живот. Започнах да се спускам и в този момент излезе лек вятър, който прогони облаците от луната. Бледата призрачна светлина хвърляше издължени сенки от порутените стени и пробуждаше святкащи отражения в локвите. Но никой не крачеше по улиците на Фордж. В пристанището не се виждаха лодки, нямаше дим от комините. Както обитателите му, така и „претопените“ бяха изоставили това негостоприемно място.

Навлязох в селцето, вървях и се оглеждах. Настръхвах от поскърцването на увиснали върху пантите обгорели врати. Пътят се спускаше право към кея и там описваше широк завой покрай заливчето. Някога зидана стена бе защитавала пътя от морските вълни, но сега беше съборена и вероятно след някой и друг бурен сезон морето щеше да завладее тази част от сушата.

Заслушах се в грохота на морето, който наподобяваше развълнувано дишане на подпийнал гигант. Вятърът беше прогонил облаците, небето беше обсипано със звезди, нощта изглеждаше романтична, ала когато погледнах към морето, мернах призрачната сянка на един ален кораб, който току-що бе влязъл в залива и се приближаваше към кея. Имаше издължен тесен корпус, платната бяха навити по реите и бавният ход говореше, че корабът се готви да акостира. Корпусът бе боядисан в алено и лакиран до блясък, сякаш корабът се носеше през море от кръв, а не от солена вода. Никой не извика в мъртвото селце зад мен.

Стоях като пълен глупак, озарен от лунните лъчи насред пътя, и треперех от ужас. Внезапно греблата на аления кораб заскърцаха и от призрачен той стана реален.

Хвърлих се на земята, след това изпълзях в сянката на вълнолома. Не смеех да си поема дъх от ужас. Кръвта беше нахлула в главата ми и пулсираше в неистово темпо. Корабът вече бе толкова близо, че долавях и други звуци от борда — някой се прокашля, пак заскърцаха гребла, нещо тежко се сгромоляса на палубата. Очаквах команда или вик, че съм бил забелязан. Но не чух нищо подобно. Вдигнах предпазливо глава и надникнах зад една купчина от изсъхнали водорасли. Корабът продължаваше бавното си движение под равномерното вдигане и спускане на греблата.

Дочух откъслечни реплики на език, близък до нашия, и дори ми се стори, че разбирам значението на някои думи. Мъж с въже в ръка скочи на кея и завърза кораба почти до мястото, където се криех. Още двама въоръжени до зъби пирати слязоха и се покатериха на вълнолома. Изтичаха на пътя, отдалечиха се на известно разстояние в противоположни посоки и заеха позиции. Единият бе точно срещу мен. Опитвах се да лежа съвършено неподвижно.

А от кораба слизаха още хора. Държаха се с увереност, която говореше, че познават добре мястото. Не можех да обясня какво може да ги привлича тук, докато не забелязах разтоварените празни бъчонки. Затъркаляха ги с внушителен трясък по дървения кей и аз си спомних кладенеца, който бях подминал малко преди пристанището. Очевидно не за пръв път този кораб се отбиваше тук, за да попълни запасите си от прясна вода. „Ех, да можех да отровя кладенеца“ — помислих си, защото знаех, че това щеше да направи на мое място Сенч, но нито имах достатъчно смелост, нито средства да го направя. А от кораба продължаваха да слизат пирати и да се разхождат по кея. Дочух спор между мъжки и женски глас. Мъжът искаше разрешение да запали огън, за да изпече месо. Жената не разрешаваше, защото светлината на огъня щяла да се вижда отдалече. Щом разполагаха с прясно месо — продължи аналитичната част от ума ми, тази която бях получил от Сенч — значи скоро бяха нападнали някое селище, и то недалеч оттук. Жената даде разрешение за нещо друго, но този път не чух добре за какво, докато не видях, че разтоварват две тежки бурета. Изправиха ги и един от мъжете донесе от кораба голям бут месо и го пусна в първото буре. Явно не възнамеряваха да си тръгват скоро, а завареше ли ме денят тук, неминуемо щяха да ме разкрият. Трябваше да се измъкна колкото се може по-бързо. Започнах да пълзя между купчинките изсъхнали водорасли, по дребните остри камъчета и натрошените мидени черупки. Проклинах всеки корен, който се закачваше за мен, и всеки по-голям камък, който се изпречваше на пътя ми. Изглежда, наближаваше прилив, защото вълните започнаха да блъскат по-яростно крайбрежните скали и вятърът носеше из въздуха ситен воден прах. Стараех се да синхронизирам движенията си с грохота на падащите вълни. Тоягата затрудняваше неимоверно безшумното ми придвижване, но не смеех да се разделя с нея. Продължих да пълзя, докато не престанах да чувам гласовете на пиратите. Едва тогава се надигнах и започнах да притичвам между камъните. Стигнах пътя при един обгорял склад, заобиколих го и се огледах.

Всичко беше спокойно. От мястото, където се намирах, не се виждаше нито корабът, нито пиратите. Надявах се, че те също не могат да ме видят. Въздъхнах малко по-спокойно и се пресегнах към Смити по начина, по който хората посягат към кесиите си, за да се уверят, че са на място. Открих го, кротък и умиротворен, с ум като гладко езеро. „Идвам“ — уверих го отново, поех въздух с пълни гърди и закрачих по пътя.

Вятърът ме шибаше право в лицето. Бях прегладнял, измръзнал и изтощен. Обувките ми бяха подгизнали. Но нито за миг не си помислих за спиране. Подтичвах като вълк и зорко оглеждах всичко наоколо. Пътят пред мен беше пуст и тъмен, ала в следващия миг тъмнината се превърна в сенки на хора. Двама пред мен, а когато се обърнах — още един отзад. Шумът на вълните бе скрил звука от стъпките им, а луната отново бе затулена от плътни облаци. Отскочих и се притиснах към стената на склада, протегнал пред себе си тоягата. Те мълчаливо ме обкръжиха. И тъкмо последното бе, което ме озадачи в поведението им. Ако бяха членове на екипажа, защо не извикаха и другите? Не, тези хора следяха както мен, така и всеки един от групата си. Те не ловуваха като глутница, а щяха да ме убият и да се сборичкат за плячката. „Претопени“.

Усетих ужасяваща хладина. Сигурен бях, че и най-малкият звук ще доведе пиратите. Ако не ме довършеха едните, щяха да го направят другите. Но когато всички пътища водят към смъртта, няма смисъл да се тича по който и да било от тях. Противниците ми бяха трима. Единият имаше нож. Аз обаче бях въоръжен с тояга и знаех добре как да я използвам. Те бяха измършавели, облечени в парцали и гладни поне колкото мен. А също и премръзнали. Една от тях, според мен, бе жената от снощи. Тъй като мълчаха, предположих, че ги е страх от пиратите точно толкова, колкото и мен. Тази мисъл ми се стори странна, тъй като не бях предполагал, че „претопените“ са в състояние да изпитват каквито и да било чувства. Ала все пак, изглежда, бяха в състояние да разпознават истинската опасност.

Но всички умения за безшумно премахване, на които ме бе учил Сенч, както и фехтоваческите трикове, с които ме бе запознала Ход, се изпариха в миг, защото точно когато първите двама пристъпиха в обсега на тоягата, почувствах топлото присъствие на Смити в ума ми да се стопява. „Смити!“ — прошепнах отчаяно, опитвайки се да задържа връзката с него. Но нишката се скъса внезапно, като угаснала искрица в нощта, и аз останах сам.

И тогава в мен се надигна вълна на безумен гняв. Пристъпих напред, ударих с дебелия край на тоягата лицето на мъжа пред мен, после я завъртях и халосах жената. Ударът бе толкова силен, че челюстта й увисна безпомощно. Хряснах я още веднъж, докато падаше, и имах усещането, че удрям попаднала в рибарска мрежа акула. Третият нападател се възползва от този момент, за да се хвърли върху мен. Този път нямаше какво да ме изплаши. Пуснах тоягата и го сграбчих. Беше кожа и кости и вонеше. Повалих го по гръб. Дъхът му миришеше на мърша. Започнах да го дера с пръсти и зъби, сякаш бях подивяло животно. Тези същества ми бяха попречили да се върна при Смити, когато той умираше. Не ме интересуваше какво му правя, стига да го болеше. Той се дърпаше, но аз го натиснах с коляно и забодох палеца си в окото му. Той впи зъби в ръката ми и ме издраска по бузата. Продължих да го стискам, докато не утихна, а след това изтеглих безжизненото му тяло до вълнолома и го хвърлих в морето.

Изправих се задъхан, стиснал юмруци. Погледнах към пиратите, сякаш ги призовавах да дойдат, но нощта бе тъмна, а свистенето на вятъра и шумът на вълните бяха погълнали звуците от битката. Чаках някой да дойде и да ме убие, но нищо не помръдваше. Изпълваше ме нетърпима пустота, която ме подтикваше към безумие. Толкова много смърт само за една нощ!

Извлачих и другите два трупа до скалите и ги оставих на волята на чайките. Не изпитвах никакво съжаление за действията си. Нито гняв, нито болка, нито отчаяние. Те не бяха хора — бяха по-скоро предмети. Когато отново поех към Бъкип, душата ми беше като пустиня. Сякаш Фордж бе заразно място и бях пипнал от тази зараза. Вече нищо не ме интересуваше.

Не помня кой знае какви подробности от това пътуване. Вървях, без да спирам, макар да бях премръзнал, изгладнял и мокър. Не срещнах повече „претопени“, а малцината пътници, които застигнах, нямаха никакво желание да разговарят с един непознат. Едничката ми мисъл бе час по-скоро да се прибера в Бъкип. И тревогата за Бърич.

Когато стигнах Бъкип, Пролетното празненство бе започнало. Стражите при портата отпърво се опитаха да ме задържат, но когато спрях и ги изгледах страшно, единият възкликна:

— Ей, това е Фиц! Казаха, че си мъртъв.

— Млъквай — сряза го другият. Беше Гейдж, мой стар познайник. — Бърич е тежко ранен — припряно добави той. — Ще го намериш в лазарета, момче.

Кимнах и минах между тях.

Нито веднъж през всичките си години в Бъкип не бях стъпвал в лазарета. Отправих се натам, като заобикалях групичките развеселени хора, сякаш бяха мъртви камъни. Спомних си как двамата с Бърич се бяхме скитали из тълпата, когато, едва шестгодишен, видях за пръв път Пролетното празненство. Тогава той крачеше важно, а аз се държах за колана му и зяпах с ококорени от възторг очи. Заобиколих казармите и се озовах пред самотна сграда от бял дялан камък. Нямаше никого и влязох, без никой да ме спре.

Подът беше поръсен с пресни билки, широките прозорци пропускаха светлина, но въпреки това в помещението беше задушно и миришеше на болест. Всички легла пустееха с изключение на едно. Няма войник, който би останал в лазарета по време на Пролетното празненство, освен ако не е в тежко състояние. Бърич лежеше със затворени очи, леглото до него бе озарено от ярък слънчев лъч. Не го бях виждал толкова неподвижен. Беше избутал чаршафите и гърдите му бяха омотани с бинтове. Приближих се безшумно и приседнах до леглото. Макар да не помръдваше, долавях присъствието му и можех да различа лекото повдигане и спускане на гърдите му. Хванах ръката му.

— Фиц — каза той и отвори очи. После стисна ръката ми.

— Да.

— Върна се. Жив си.

— Да, жив съм и се върнах. Дойдох право при теб. О, Бърич, боях се, че няма да те заваря жив.

— И аз те мислех за мъртъв. Другите се върнаха завчера. — Той си пое дъх и се опита да ми се усмихне. Едва сега забелязах, че лявата страна на лицето му е отекла. — Знаеш ли, имаш рани по лицето. Трябва да им сложиш мехлем. Сякаш те е одраскало животно.

— „Претопени“ — отвърнах лаконично, поех си дъх и добавих малко по смело: — Бърич, този тип ме прати право във Фордж.

Лицето му се сгърчи от гняв.

— Не искаше да ми каже. На никого не казваше. Проводих хора дори при принц Искрен, за да измъкне от Гален какво е направил с теб. Никакъв отговор. Трябваше да го убия.

— Остави — махнах с ръка и наистина го мислех. — Важното е, че се върнах жив. Провалих се на изпитанието, но запазих живота си. А както ти сам каза, има и други неща, с които човек да запълва времето си.

Бърич се намести лекичко в леглото. От това не му стана по-добре.

— Ами да. Ще бъде ужасно разочарован да те види отново. — Той помръдна рамене. — А мен ме нападнаха. Някой с нож. Не зная кой.

— Какво е положението?

— Не е розово, за моята възраст. Млад елен като теб вероятно отдавна да се е изправил на крака. Добре че успя да ме мушне само веднъж. И знаеш ли какво? Той уби кучето ти. Защо му трябваше да го прави? Безсмислена постъпка.

— Зная.

— Умря, без да се мъчи — обясни Бърич, сякаш това можеше да ме успокои.

— Но ти спаси живота. Ако не беше Смити, ножът щеше да те удари поне още два пъти.

Бърич замръзна.

— Ти го усети, нали? — Не беше въпрос и нямаше никакво съмнение за какво говори.

— Да — отвърнах.

— Бил си с кучето през онази нощ, когато очакваха от теб да покажеш, че можеш да използваш Умението?

— Бърич, не е каквото си…

— Остави ме — прекъсна ме той и махна с ръка.

— Бърич, причината не е в Смити. Аз просто не притежавам Умението. Защо не ме оставиш да бъда такъв, какъвто съм? Какво лошо има, че понякога контактувам с животните? Обещавам ти да не преминавам границата на разумното. Бих могъл…

— Да не си се мернал в конюшнята! Не искам да те виждам повече. — Той ми обърна гръб и по бузата му се търкулна самотна сълза. — И не си мисли, че си се провалил. Не, Фиц. Аз съм този, който се провали. Бях прекалено мекосърдечен. Трябваше да ти го избия от главата още първия път, когато осъзнах, че го правиш. „Възпитай го добре“ — ми каза Рицарин. Последната му повеля към мен. А аз му изневерих. Ами ти, Фиц! Ако не си губеше времето с Осезанието, досега да си научил от Гален всичко, което е нужно. Не се учудвам, че те е пратил във Фордж. Ох, Фиц. Копеле или не, ти можеше да си достоен син на Рицарин. А ти обърна гръб на едничката възможност. И за какво? За едно куче. Зная, че кучето може да значи много за човека, но да посрамиш всичко, на което съм те учил…

— Не беше само някакво си куче — едва успях да вметна. — Смити беше мой приятел. А и вината не беше у него. Отказах се да чакам и се върнах заради теб. Мислех, че ще имаш нужда от мен. Смити е умрял преди няколко дни. Зная го, усетих го. Върнах се при теб, мислех, че съм ти необходим.

Той помълча, после каза прегракнало:

— Не трябваше. Мога и сам да се грижа за себе си. Знаеш го. Винаги си го знаел.

— Но винаги си се грижил и за мен — припомних му аз.

— Което накрая не се оказа от полза и за двама ни — бавно каза той. — Виж какво стана от теб. Сега си само един… Върви си. Просто си иди и ме остави.

Изправих се.

— Ще приготвя отвара за окото ти. Следобед пак ще дойда.

— Нищо не ми носи. Направи ми тази услуга. Върви си по пътя и прави каквото искаш. Не искам да те познавам. — Говореше на стената. Гласът му прозвуча безжалостно.

На прага спрях и го погледнах. Все още беше обърнат към стената.

Ето какво завръщане ми беше приготвил Бъкип. Знаех, че не съм същият като онзи момък, който го бе напуснал само преди няколко дни. От лазарета се върнах право в моята стая. Измих се, преоблякох се и легнах да спя, но не спах добре. През останалата част от Пролетното празненство се хранех само в кухнята, и то късно вечер. Пратих кратка бележка на крал Умен, в която му съобщавах, че пиратите използват Фордж, за да се запасяват с прясна вода. Не получих отговор, но и не очаквах такъв. Нямах желание да се срещам с никого.

Гален представи на краля новата котерия с много помпозност и шум. Освен мен още един от групата не бе успял да се справи. Не му помня името. Предполагам, че също като Гален, съм го изхвърлил от паметта си моментално.

Гален разговаря само веднъж с мен, и то косвено. Разминавахме се на двора, седмица след края на Пролетното празненство. Той вървеше и приказваше със Славен. Когато ме наближиха, той ме погледна небрежно и каза: „Този има повече животи и от котка“.

Спрях и го изгледах втренчено, принуждавайки го да срещне погледа ми. След това се усмихнах и кимнах. Нито веднъж не го укорих открито за това, че ме бе пратил на явна смърт. А и след онзи случай той престана да се интересува от мен, дори не ме забелязваше, когато бяхме в една стая.

Когато загубих Смити, имах усещането, че съм изгубил всичко на този свят. А може би огорчен от неочаквания поврат на събитията бях решил да унищожа и малкото, което ми беше останало. Седмици наред се скитах из крепостта и по най-глупав начин се заяждах с всеки, който ми се изпречеше на пътя. Шутът ме избягваше. Сенч не ме викаше. Три пъти се срещнах лейди Търпение. Първите два бях повикан от нея, но се държах хладно и дистанцирано. Третия път, отегчен от обясненията й как трябва да се подрязват розите, просто станах и си тръгнах. Повече не ме повика.

Но дойде момент, когато отново почувствах желание да се пресегна и да докосна някого. Смити бе оставил пропаст в живота ми. Не бях очаквал, че изгнанието ми от конюшните ще има такъв съкрушителен ефект. Случайните срещи с Бърич бяха изпълнени с неудобство, защото и двамата се преструвахме, че не се виждаме. Болезнено жадувах да се срещна с Моли и да й разкажа всичко, което се бе случило с мен в Бъкип. Представях си как ще седим на брега, докато говоря, и как когато свърша, тя няма да ме съди или да ми дава съвети, а просто ще хване ръката ми. Все някой трябваше да узнае цялата истина, която не можех повече да държа в себе си. Вярвах, че в такъв момент Моли не би ме изоставила. Дори се надявах на нещо повече в нашите отношения. Измъчвах се от момчешка любов по момиче, което бе с цели две години по-голямо от мен. Дали пък за нея не бях само наивно хлапе? Поне десет пъти тръгвах към града и се връщах от средата на пътя.

Едва след два месеца, при една по-дълга разходка, краката сами ме отведоха при свещарницата. Носех кошница с бутилка черешово вино и няколко жълти рози, откъснати не без известни поражения от Женската градина. Този път вярвах, че имам план. Нямаше да й разкривам всичко за себе си. Щях да реша колко да й кажа в процеса на разговора. Всъщност можеше и да не й се обаждам. Да подмина свещарницата и да продължа нататък. Но в края на краищата се оказа, че всички решения са взети отдавна и нямат нищо общо с мен.

Пристигнах тъкмо навреме, за да видя как Моли излиза под ръка с Джейд. Бяха склонили глави един към друг и разговаряха тихичко. Тя се облягаше на рамото му. Той спря точно пред вратата на свещарницата и я погледна в очите. След това посегна колебливо и я погали по бузата. Изведнъж прогледнах. Та Моли вече беше жена, такава, каквато не я познавах! Двете години разлика между нас бяха истинска пропаст, която никога нямаше да мога да преодолея. Отстъпих зад ъгъла преди да успее да ме забележи и скрих лицето си в сянката. Те минаха покрай мен, а аз стоях неподвижно като дърво или камък. Главата й лежеше на рамото му. Дочух приглушените им гласове преди да се изгубят от погледа ми.

Тази нощ се напих, както никога, а на сутринта се събудих в някакви шубраци насред пътя до крепостта.