Робин Хоб
Тайните на занаята (11)

11
„Претопени“

Пъпчивия е добре познат персонаж от фолклора и драмите на Шестте херцогства. Малко са онези куклени театри, които не разполагат с подобна марионетка, и те вероятно ще да са сред най-бедните — не само заради традиционната му роля, но и заради поличбата за нещастия, която той неизменно олицетворява. Достатъчно е куклата да бъде подпряна в дъното на сцената, за да предизвика нужното мрачно и безизходно настроение. В Шестте херцогства Пъпчивия е универсален символ.

Говори се, че корените на тази легенда се простират далеч назад в миналото, до онези първи заселници на Херцогствата, които дошли тук още преди да се появят Пророците от Външните острови. Защото дори островитяните имат своя версия на тази зловеща фигура. В тяхната легенда това е Ел, разгневеният морски, бог, който излязъл да накаже неверниците, задето бил пренебрегнат. Когато морето било още младо, Ел, първият Праотец, се доверил на обитателите на островите, отстъпил им морските богатства и всички земи, които вълните докосвали, станали техни. Години наред островитяните били благодарни на своето божество. Те ловели риба, заселвали се по бреговете, строели селища по крайбрежието и нападали само онези, които дръзвали да навлизат в царството на Ел без разрешение. Корабите, които кръстосвали техните води, се смятали за законна плячка. Тъй островитяните живеели охолно и щастливо, а силите и уменията им нараствали. Вярно, животът им бил суров и опасен, но момчетата им бързо се превръщали в мъже, а девиците им били работни край огнището и безстрашни на палубата. Народът почитал Ел, поднасял му дарове и проклинал с името му враговете. И Ел се гордеел със своя народ.

Но изглежда, божеството отишло твърде далеч в своето великодушие. Защото недостатъчно островитяни взели да измират през суровата зима, а бурите, които пращал, били прекалено слаби, за да надвиват корабите им. И тъй народът от островите се множал, децата престанали да гладуват, а растели, захващали се със земеделие и скотовъдство и обръщали гръб на морето. А селяните, в които се превърнали, не почитали Ел, защото ветровете и бурите унищожавали тяхната реколта. Вместо него избрали за свое божество Еда, покровителката на орачите и пастирите. На свой ред Еда ги дарила с плодородие за земите и животните им. Макар това да не се поправило на Ел, той не им обърнал внимание, защото все още си имал моряците и рибарите, с които да се забавлява.

Но с течение на времето почитателите му намалявали. Лесният живот на брега привличал моряците и рибарите и децата им вече не поглеждали с интерес към морето. На всичко отгоре все повече островитяни изоставяли студените крайбрежия и се премествали навътре, където времето било меко, а земята — плодородна. Все по-рядко излизали кораби, за да се борят с вълните, които вдигал разгневеният Ел. Все по-рядко чувал той името си — било за благословия, или за проклятие. Докато не настъпил денят, когато само един островитянин помнел и почитал това име. Той бил мършав старец, твърде слаб, за да изпитва силите си в морето, с подути от възрастта стави и редки изгнили зъби. Благословиите и проклятията му по-скоро ядосвали, отколкото да радват Ел, който не намирал утеха в своя последен почитател.

И ето че се извила буря, която трябвало да погуби стареца и неговата малка лодка. Но когато студените вълни се сключили над него, той се вкопчил в жалките останки на своя съд и дръзнал да извика името на Ел, молейки го за пощада, каквато, всички знаят, божеството не познава. Ел се разгневил още повече от това богохулство и отказал да приеме стареца в своето царство, а го изхвърлил на брега и го проклел никога да не плава, но и да не познае смъртта. И когато изпълзял на брега, тялото и лицето му били покрити с пъпки, сякаш полепени миди. Старецът се изправил и закрачил към топлата и гостоприемна вътрешност. И навсякъде, където отивал, виждал само кротки и покорни орачи и скотовъдци. Предупреждавал ги за тяхната глупост и че Ел ще си намери друг, по-силен и храбър народ, комуто да остави наследството им. Но хората от вътрешността дори не желаели да го изслушат. А където се появявал Пъпчивия, следвали го болести и злочестия, които никого не подбирали и поваляли еднакво деца и здрави и силни мъже. А хората казвали, че шарките, които разпространявал Пъпчивия, се предавали с пепелта на разораната почва. Така се говори в легендата. Ето как Пъпчивия се превърнал в предвестник на смърт и болести, в упрек за онези, които заживяват безгрижно и охолно, защото земята ги храни.

Завръщането на принц Искрен в Бъкип беше помрачено от вестта за събитията във Фордж. Искрен, прагматичен докрай, бе напуснал града веднага след като Келвар и Шемшай се бяха спогодили за поддръжката на кулата на Стражевия остров. Всъщност свитата бе потеглила на път още преди двамата със Сенч да се върнем в странноприемницата. Ние тръгнахме с последните заминаващи и през целия път слушахме страховити разкази за онова, което се било случило във Фордж — много от тях рожба на нечие превъзбудено въображение.

Не намерих отдих, защото Сенч отново бе влязъл в ролята на досадна и капризна старица, а от мен се очакваше да играя своята роля. Трябваше да се грижа за него, да търпя забележките му и тъй чак до Бъкип, където няколко девойки поеха грижата за него и аз въздъхнах облекчено. Така и не узнах откъде му бе хрумнала идеята да създаде този образ и да го поддържа жив успешно години наред.

Бях завладян от странното усещане, че съм отсъствал не дни, а десетки години. Тук вестите се възприемаха по друг начин и получаваха различна оценка. Дори нещастието във Фордж не беше в състояние да засенчи блестящото изпълнение на лейди Грация. Историята се предаваше от уста на уста, а менестрелите я възпяваха в репертоара си. Научих, че лорд Келвар застанал на коляно и целунал с обожание върховете на пръстите й, след като изслушал желанието й да предостави всичките си бижута за поддръжката на кулата, крепостната стена и пътищата. Според друг източник лорд Шемшай изказал лична благодарност на тази изтъкната дама и помолил за честта да танцува с нея на бала същата вечер, с което едва не предизвикал нови разногласия между двамата херцози.

Радвах се на успеха й. Дори чух да шепнат, че било крайно време принц Искрен да си намери също толкова достойна съпруга. Както обикновено, той пътуваше из страната да урежда разногласия между управниците или да преследва пиратите, ала хората, изглежда, се нуждаеха от силен управник, който да си стои у дома. Вярно, че старият крал Умен все още бе наш законен суверен. Но както бе отбелязал Бърич, хората обичаха да гледат напред.

Искрен, такъв, какъвто го познавах, нямаше време да мисли за бъдещето и за престола, който някой ден щеше да наследи. Фордж бе колкото пример, толкова и заплаха. Скоро долетяха слухове за други обезлюдени селища — общо три на брой. Първо бе „претопено“ селцето Крофт на Вътрешните острови, ала вестта се забави с няколко седмици, заради отдалеченото му разположение. Пиратите бяха действали по познатия начин. В началото бяха взели заложници и бяха поискали откуп, за да ги убият. След поредния отказ пиратите бяха освободили заложниците — всичките здрави телом и напълно лишени от човешки чувства. Хората разправяха, че тамошните жители се справили с проблема много по-безкомпромисно. Вътрешните острови са сурово място, което ражда сурови хора. Но едва ли им е било лесно, когато е трябвало да избият собствените си роднини.

В Рокгейт жителите склонили да платят откупа. На следващия ден вълните изхвърлили на брега труповете на техните близки и селото се събрало да ги погребе. Шипмайър посрещнал предизвикателството с упорство. Хората отказали да платят искания откуп, но след като вече знаели за съдбата на Фордж, се приготвили за последствията. Те посрещнали завръщащите се пленници с оглавници и окови, нахвърлили се отгоре им с тояги, сложили им оковите и ги върнали по домовете. Жителите на селцето били твърдо решени да се грижат за тях, докато пробудят изгубената им човещина. Сърцераздирателни са разказите за онова, което се случило през следващите няколко седмици — за майка, която се опитвала да захапе ръката на сина си, като я хранел, за детето, което плачело и се дърпало в оковите, но се хвърлило с нож срещу смилилия се да го освободи баща. Някои от заложниците не преставали да проклинат и оскърбяват роднините си. Други се примирили с живота на пленници, започнали да се хранят и да пият, но не отвръщали с доброта на добротата. Освободени от оковите, последните не нападали роднините си, но и не се захващали за работа, нито участвали във вечерните седенки. Те крадели без угризение, дори от собствените си деца, и с еднаква охота поглъщали храна и дребни монети. Нищо не ги радвало, дори благата дума. Хората в Шипмайър обаче били твърдо решени да упорстват, докато „болестта от алените кораби“ не премине. Другите говореха за тях с уважение и възхищение, сякаш тяхното решение било едничката надежда в този труден момент.

Дори кралят се трогна от упорството им и разпореди да им пратят помощ и да разтръбят навсякъде за техния всеотдаен пример. Други средства бяха заделени за строежа на нови патрулни кораби и стражеви кули по крайбрежието.

В началото хората посрещнаха ентусиазирано своите задължения. Тези, които живееха по хълмовете край морето, започнаха да дават доброволни дежурства. В селата бяха избрани вестоносци, кралската служба раздаде пощенски гълъби. Някои селяни откараха добитък и зърнени храни в Шипмайър, за да помогнат на тамошните жители. Но минаваха седмици и месеци, а не се виждаше никаква надежда за възстановяване на върнатите заложници. Отчаяние и песимизъм взеха да изместват ентусиазма, напразни изглеждаха положените усилия, а поддръжниците им сами взеха да признават, че е щяло да бъде по-добре, ако още от самото начало всички заложници са били избити и труповете им — хвърлени в морето.

Най-лошото според мен беше, че хората около трона не знаеха какво трябва да се прави. Сигурно щеше да е по-добре, ако беше издадена от самото начало кралска заповед, според която да се действа по единия или другия начин. Няма значение кой, важното е да бъде възстановено чувството за ред. Ако кралят бе показал своята позиция, хората щяха да заживеят с мисълта, че някой там горе знае как да посрещне опасността. Вместо това увеличените патрулни кораби и кули навеждаха на мисълта, че в двореца е настъпила паника пред тази нова заплаха и че няма ясно изградена стратегия. Поради липсата на кралски указ крайбрежните жители взеха нещата в свои ръце. Свикани бяха съвети, на които се взеха решения как да се процедира в случай на евентуално „претопяване“ — на едни места едни, на други — други. Везните склониха на едната или на другата посока.

— Всяко от тези решения — отбеляза уморено Сенч — е удар по кралската власт. Хората вече не казват „ако бъдем претопени“, а „когато бъдем претопени“. Вече няма надежда, само песимистично очакване да се случи най-лошото. Така духът им е пречупен преди да се предаде плътта. Решението е взето — дали ще е майка, син, или баща — чака го смърт или безчувствено съществувание. Всеки град и село решава сам за себе си, а това означава, че кралството се разпада, че цялото се връща към съставните си части. Скоро току-виж сме се превърнали в хиляди малки градчета и селца, всяко от които е загрижено единствено за своето оцеляване. Ако кралят и принц Искрен не вземат спешни мерки, кралството ще продължи да съществува само на хартия.

— Но какво можем да направим? — настоявах аз. — Нито едно от двете решения не е правилно.

— Понякога — промърмори мрачно Сенч — е по-добре да грешиш, отколкото да мълчиш. Виж какво, момчето ми, щом ти си в състояние да разбереш, че и двете възможности са погрешни, могат и хората. Но подобна заповед ще ни осигури единен начин на действие. Няма да се налага всяко селце само да си ближе раните. Но кралят и принцът трябва да предприемат и други стъпки.

— Като например?

— Да организират ответни удари срещу Външните острови. Да осигурят кораби и запаси за всеки, готов да вземе участие в подобни нападения. Да забранят стадата да се извеждат из крайбрежните ливади, където са лесна плячка за пиратите. Да раздадат оръжия на селяните, да разпоредят нощни дежурства, ако е нужно, дори да заповядат всички да носят в себе си отрова, та ако попаднат в ръцете на врага, сами да сложат край на живота си. Каквото и да е, момче. Каквото и да е ще е по-добре от тази проклета нерешителност.

Погледнах го уплашено. Не го бях чувал да говори толкова разпалено, нито да критикува тъй открито краля.

— Да, това е, което мисля — продължи той. — Само че напоследък кралят не иска да се вслушва в съветите ми. Казах му, че трябва да те обучаваме на Умението, а той ми отвръща: „Искаш го, защото ти самият нямаше тази възможност. Това е нездрава амбиция, Сенч. Избий си го от главата.“ Все едно че духът на кралицата говореше с езика му.

В гласа му се долавяше горчивина.

— Рицарин. Ето кой ни е нужен сега — продължи той след малко. — Кралят протака решението, а Искрен цял живот е бил готвен за втори в кралството. Той не обича да взема инициативата в свои ръце. Трябва ни Рицарин. Досега да е отишъл в околните селца, за да разговаря с хората, изгубили близките си във Фордж. По дяволите, щеше да отиде направо във Фордж…

— Мислиш ли, че това щеше да свърши работа? — попитах тихо. Не смеех да помръдна. Усещах, че Сенч разговаря със себе си, не с мен.

— Нямаше да реши проблемите, разбира се. Но хората щяха да видят, че се прави нещо за тях. Понякога това е много важно, момчето ми. А какво прави Искрен — мести войничета, сякаш си играе на война. А крал Умен чака да види какво ще се случи и не мисли за друго, освен как да държи Славен по-далеч от властта и същевременно достатъчно близо до трона.

— Славен? — попитах изненадано. Славен, с неговите префърцунени дрешки и неприятно държане? Неприятно ми беше дори само да чуя името му.

— Напоследък той е любимецът на баща си — изсумтя Сенч. — Откакто кралицата почина, кралят го допусна близо до себе си. Опитва се да купи сърцето му с дарове и Славен естествено се възползва в пълна мяра. Говори само това, което старецът иска да чуе. Кралят му предоставя все по-широки пълномощия. Отпусна му средства за бляскави и съвършено ненужни пътувания до Фароу и Тилт, където поданиците на майка му се грижат да му пълнят главата с идеи за това колко е важен. Момчето има нужда от здрава ръка и някой, който да държи сметка как харчи отпуснатите средства. С подобни суми сигурно може да се оборудва цяла галера — добави той обидено. С което разговорът ни през тази нощ приключи.

Прибрах се и на следващия ден продължих прекъснатите си уроци. Седмици наред Сенч не ме викаше при себе си и аз както винаги страдах от това. Знаех, че причината не е в мен, а в задълженията му. Една вечер пресегнах сетивата си към него, но се натъкнах на стена от тайнственост и противоречие. И получих тупване по тила от Бърич.

— Престани да го правиш — изсъска той, без да обръща внимание на невинния ми поглед, и погледна яслата, които почиствах, сякаш очакваше да зърне там куче.

— Няма нищо вътре! — оправдах се аз.

— Тогава какво правеше?

— Ами… мечтаех си — промърморих. — Нищо повече.

— Не можеш да ме излъжеш, Фиц. Няма да ти позволя да го правиш. Особено в конюшните. Няма да ти дам да сееш поквара сред животните. Или да посрамиш кръвта на Рицарин. Спомни си какво ти казах.

Стиснах зъби, сведох очи и продължих работата си. След малко го чух да въздъхва и да се отдалечава.

Останалата част от лятото беше истински водовъртеж от събития, които ми е трудно да си спомня в нормалния им ход. Настроенията на хората се бяха променили само за няколко дни. Когато слязох в града, там вече се говореше само за укрепления и дежурства. Макар общо три селища да бяха нападнати от пиратите, страховете сякаш бяха породени от стотици нападения.

— Имам чувството, че хората не могат да говорят за нищо друго — оплака ми се Моли.

Разхождахме се покрай брега в светлината на залязващото лятно слънце. Вечерният бриз носеше приятна прохлада след дневната жега. Бърич бе заминал за Спрингмоут да провери каква е причината за странното заболяване по тамошния добитък. Това означаваше, че сутрините ми са свободни, но от друга страна, цялата работа по гледането на конете бе паднала на моите плещи. Още повече че Коб бе в Турлейк със Славен и трябваше да се грижа за неговите коне и кучета.

Затова пък вечер бях свободен и можех да излизам в града. Вечерните разходки с Моли се превърнаха в приятно разнообразие от ежедневната скука. С разклатено здраве, баща й вече пиеше доста по-малко и заспиваше рано. Моли взимаше кошница със сирене, няколко филии пресен хляб, шунка или пушена риба, а аз купувах шише евтино вино, след което излизахме на вълнолома. Тук винаги беше прохладно, Моли ми разказваше за работата си и за клюките, които е чула през деня. Понякога, докато се разхождахме, раменете ни се допираха.

— Сара, дъщерята на касапина, ми призна, че чакала с нетърпение да дойде зимата. Ветровете и студовете ще прогонят пиратите по островите им и поне за известно време ще забравим страховете. Но Келти се сети, че дори когато пиратите си заминат, онези бездушни нещастници от нападнатите села ще продължават да се скитат по земите ни и да сеят ужас, да обират пътниците по друмищата и да крадат в селата.

— Съмнявам се — възразих аз. — Крадци по пътищата винаги е имало, още преди да се появят пиратите. — Бях се загледал към залива, притворил очи заради блясъка на слънчевите лъчи върху водната повърхност. Не беше необходимо да поглеждам към Моли, за да усещам присъствието й. В мен имаше някакво неясно напрежение, което не разбирах напълно. Тя беше на шестнадесет, аз — на четиринадесет и двегодишната разлика се издигаше помежду ни като непреодолима стена. Ала въпреки това тя винаги намираше време за мен и изглежда, харесваше компанията ми. Но всеки път, когато се пресягах към нея, тя се отдръпваше вътре в себе си, докато същевременно външно спираше, навеждаше се за някое камъче или се заглеждаше по прелитаща чайка. Друг път, когато аз се чувствах неуверен, тя заставаше пред мен, надничаше в очите ми или ме хващаше за ръката. Не винаги разбирах поведението й, но усещах, че двамата сме свързани с тънка невидима нишка. Но този път, изглежда, думите ми я засегнаха.

— Аха. Щом си такъв специалист, сигурно знаеш какво е сполетяло онези хорица във Фордж?

Думите й ме завариха неподготвен и трябваше да измине минута в напрегнато мълчание, преди да се овладея напълно. Моли не знаеше за връзката ми със Сенч, нито за нашето пътуване до Фордж. За нея аз бях прислужник от крепостта, помощник в конюшнята и изобщо момче за всякакви поръчки.

— Чух какво си говорят войниците в кухнята — побързах да обясня. — Повечето от тях са се нагледали на какви ли не ужасии, но такова нещо не били виждали. Казват, че „претопените“ губели всякакви връзки с роднини и приятели. Не отричам, че е възможно да се нахвърлят и срещу пътници и търговци.

— Може би — кимна тя със смекчено изражение. — Хайде да се изкатерим горе и да похапнем.

„Горе“ беше една площадка на скалите край вълнолома. Кимнах и протегнах ръка да взема от нея кошницата с продуктите. Пътят до площадката бе доста по-стръмен, отколкото за вълнолома. Това ми даде възможност да подам сякаш небрежно ръка на Моли, за да й помагам нагоре. Изведнъж ми хрумна, че може би с предложението си тя е целяла точно това. Най-сетне се изкатерихме на площадката, седнахме задъхани и се загледахме към морето. Кошницата беше помежду ни и докато я намествах, разглеждах скришом Моли, само за да открия, че тя също ме поглежда косо. Настъпи мълчание, което нарастваше като спускаща се по склона снежна топка. Отново я погледнах, но този път тя гледаше встрани. Извърна се, но забоде поглед в кошницата и после възкликна:

— О, вино от глухарчета! Не знаех, че го бива преди средата на зимата.

— Ами… то е миналогодишно. От предишната реколта — отвърнах и го взех от ръцете й, за да измъкна тапата. Загубих известно време, без да се справя, после тя ми взе бутилката, извади джобното си ножче и с ловки движения изтегли тапата.

— Не се чуди — рече ми, докато го правеше. — Да знаеш само колко бутилки съм отваряла на баща ми. Сега вече няма сила да го прави. — В гласа й се долови горчивина.

— Ей, я гледай там — казах, зарадван от възможността да сменим темата. — Това е „Дъждовната девица“. — Една стройна галера пореше вълните под мощта на многобройни весла и навлизаше в залива с пълна скорост. — За мен това е най-хубавият кораб в пристанището.

— Да, връща се от патрулна обиколка. Търговците на платове са събрали доброволни дарения за него. Аз също пратих няколко вързопа свещи за палубното осветление. Разправят, че е оборудвана за бой и придружава корабите оттук чак до Хайдоунс. Там ги пресреща „Зеленият призрак“ и ги поема по-нататък край брега.

— Виж, това не знаех. — Наистина бях изненадан, че в крепостта не се говореше за това. Ала Моли продължи още по-смело:

— Ами, хората трябва да предприемат нещо за защитата си, след като кралят само си чеше езика и се мръщи на всяко предложение. Лесно му е на него да ни призовава да бъдем храбри, когато си седи зад дебелите стени на крепостта. Нали неговите деца не са попадали в лапите на онези пирати.

Почувствах се засрамен, задето нямаше какво да кажа в защита на своя крал.

— Но ти също си защитена, макар и извън стените на Бъкипската крепост — подметнах неуверено.

Моли ме изгледа и каза:

— Имах братовчед, бяха го пратили да чиракува във Фордж. Какво според теб изпитах, когато до нас достигна вестта за случилото се там? Колкото и страшно да ти прозвучи, радвам се, че е бил сред загиналите, защото инак го очакваше още по-страшна съдба. Щеше да е като звяр — да причинява болка и мъка на другите, без дори да знае защо.

— Съжалявам — произнесох след кратко мълчание. Стори ми се недостатъчно и я потупах по ръката. Тя въздъхна и бавно поклати глава. — Знаеш ли — продължих, — може би кралят също не знае какво да предприеме. Представи си, че подобно на нас търси правилното решение и не го намира.

— Но той е крал! — възрази тя. — При това са го нарекли Умен, за да бъде такъв! А какво прави сега — стиска кесията си да не изпадне нещо от нея. Защо да плаща на моряците, когато и без това отчаяните търговци от града ще им осигуряват издръжката? Но стига за това… — Тя вдигна ръка, за да спре думите ми. — Не дойдохме тук, за да си говорим за политика и страхове. Това място таи в себе си някакво особено спокойствие. Кажи ми по-добре как върви животът в крепостта? Твоята кучка роди ли най-сетне?

И така заговорихме за кучката и малките й, за черния жребец с особения нрав, след това тя ми разказа как набрала глогинки, за да подсили с аромата им свещите си, и изсушила билки за зимната продукция.

Докато разговаряхме, хранехме се и отпивахме от виното, слънцето бавно се спускаше към хоризонта. Напрежението между нас оставаше, но присъствието му ми беше приятно, като нещо, на което да се уповавам. Питах се дали Моли също го долавя. Искаше ми се да я попитам, но не знаех как ще реагира. Ами ако погледнеше на моите способности като Бърич и в нея се пробудеше някакво отвращение? Ето защо се усмихвах, говорех за други неща и пазех мислите си за себе си.

На раздяла я изпратих до нейния дом по опустелите улици. Както винаги тя спря на вратата, погледна ме, сякаш търсеше някакъв повод да ме задържи още малко, но след това се усмихна малко тъжно и каза:

— Лека нощ, Новия.

Когато се прибрах, небето вече беше изпъстрено със звезди, а часовоите бяха погълнати от играта на зарове. Направих кратка обиколка из конюшните, но там всичко беше спокойно, включително и новородените кученца. Забелязах два непознати коня и още един — с дамско седло, и реших, че са на някой гостуващ в крепостта благородник. Докато се любувах на породистите коне, се зачудих какво е довело притежателите им тук в края на лятото. Накрая излязох и се запътих към крепостта.

По навик първо минах през кухнята. Готвачът бе запознат със завидния апетит на конярите и ратниците и знаеше, че край огнището трябва по всяко време да има топла храна — особено късно вечер. Госпожа Чевръстка наскоро бе обявила, че ако не престана да раста толкова бързо, ще трябва да се увивам в чаршафи като някой умопобъркан, защото не смогвала да ми шие нови дрехи. Вече си мислех за голямата глинена купа, в която готвачът оставяше бисквити, покрити грижливо с кърпа, и за резенче от едно много ароматно сирене, което си пасваше чудесно с чаша бира.

Когато влязох, на масата беше седнала непозната жена. Ядеше ябълка и сирене, но като ме видя, внезапно подскочи, лицето й пребледня и тя постави длан на сърцето, си, сякаш бе видяла не друг, а страховития Пъпчив мъж. Спрях на вратата.

— Простете, госпожо, не исках да ви изплаша — побързах да кажа любезно. — Бях гладен, та прескочих насам да си взема нещо за хапване. Ще ви преча ли, ако остана?

Дамата бавно се отпусна на мястото си. Взех да се чудя какво ли търси жена с нейното положение в кухнята. Защото знатният й произход не можеше да бъде скрит нито от простата кремава рокля, която носеше, нито от умората на лицето й. Пред мен несъмнено стоеше притежателката на красивия кон в конюшнята на Бърич. Нито за миг не ми мина през ума, че може да е обикновена прислужница.

Ръката й се отпусна, тя си пое дъх.

— Не, разбира се, че няма да ми попречите. — Гласът й се оказа мелодичен и приятен. — Просто се стреснах, когато… когато се появихте толкова неочаквано.

— Благодаря ви, госпожо.

Заобиколих масата, сипах си чаша бира от бъчонката и си отрязах хляб и сирене. Където и да отидех, очите й ме следваха. Храната й лежеше забравена на масата, където я бе изпуснала, когато влязох. Извърнах се и я погледнах, а тя веднага сведе очи. Устните й се раздвижиха, но отвътре не излезе нито звук.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попитах любезно. — Да ви предложа нещо например? Искате ли бира?

— Ако бъдете така добър — произнесе тя почти шепнешком. Напълних една чаша и я поставих на масата пред нея. Когато я приближих, тя се отдръпна, сякаш бях заразен. Зачудих се дали не мириша на нещо лошо от конюшнята. Едва ли, инак и Моли щеше да го забележи.

Реших да отнеса храната и бирата в стаята си. Несъмнено с нещо бях нарушил спокойствието на знатната дама. Но докато се мъчех да взема всичко, тя внезапно ми посочи пейката срещу себе си и нареди, сякаш ми беше прочела мислите:

— Сядай там. Не виждам защо трябва да се притесняваш заради мен.

Тонът й не беше нито заповед, нито покана, а нещо по средата. Настаних се на посоченото място, наведох глава, за да избегна втренчения й поглед, и започнах да се храня, колкото се може по-бързо, като свряна в ъгъла мишка, която се бои, че котката я дебне зад вратата. Тя ме разглеждаше открито и прямо, по начин, който караше ръцете ми да треперят на всяка хапка.

Не знаех какво да кажа, ала същевременно тишината ме потискаше. Задавих се с една суха бисквита и се закашлях мъчително, а когато се опитах да я преглътна с бира, положението стана още по-лошо. Тя повдигна вежди, а устата й се изпъна като струна. Дори свел очи към чинията, пак усещах погледа й върху себе си. Започнах да дъвча още по-припряно, готов на всичко, за да се измъкна час по-скоро от това неприятно положение. Натъпках последните остатъци от хляба и сиренето в устата си и скочих, като едва не съборих пейката. Тръгнах към вратата, после си спомних инструкциите на Бърич как трябва да се държа в присъствието на дама. Преглътнах залъка, очите ми се просълзиха от усилието и промърморих:

— Лека нощ, госпожо. — Това едва ли бяха най-подходящите думи, но не можех да измисля други. След това протегнах ръка към дръжката.

— Чакай — каза тя и аз замрях. — Горе ли спиш, или в конюшните?

— И на двете места. Както се случи. Тоест… ах… е, лека нощ, госпожо. — Обърнах се и едва не побягнах. Бях стигнал стълбите, когато се зачудих на странния й въпрос. Едва когато влязох в стаята си и започнах да се събличам, осъзнах, че все още стискам чашата. Легнах си с усещането, че съм кръгъл глупак. Само че не знаех защо.