Робин Хоб
Тайните на занаята (10)

10
Разкрития

Времето и вълните не чакат никого. Това е една безкрайно стара поговорка. Моряците и рибарите я използват, когато искат да кажат, че пътят на кораба е предопределен от океана, а не от човешките желания. Но понякога, докато чакам да изстине чаят и съм обзет от философско настроение, се замислям над нея. Вълните не чакат никого и това е истина. Но времето? Дали времето, в което съм бил роден, не е чакало точно моята поява? Не се ли подреждат едно след друго събитията, както зъбчатките в голямото колело на Сейнтанския часовник, насочвайки живота ми в нужната посока? Не си въобразявам, че животът ми е изиграл историческа роля. Но въпреки това, ако не се бях родил, ако родителите ми не се бяха поддали на зова на плътта, толкова неща щяха да са съвсем различни. Толкова много. По-добри? Не мисля. Интересно, казвам си понякога, откъде се вземат тези мисли? Дали от лекарствата в кръвта ми? Щеше да е чудесно, ако можех да се посъветвам за това със Сенч — поне още веднъж.

В късния следобед някой ме сръга да се събуждам.

— Господарят те вика — чух и разтърках очи. Над главата ми прелитаха чайки, усещах мириса на свежия морски вятър, а полюшването на кораба веднага ми подсказа къде се намирам. Изправих се, позасрамен, че съм заспал, без да проверя дали Сенч е по-добре. Забързах към кърмата. Намерих го приведен над една съвсем миниатюрна маса. Разглеждаше разстланата пред него карта, но това, което привлече вниманието ми, бе чинията с пушена риба. Той ми махна да се възползвам от нея както намеря за добре, без да откъсва поглед от картата. Имаше и сухари и очукана манерка с кисело вино. Не си бях дал сметка колко съм гладен, докато не се нахвърлих лакомо на рибата. Докато остъргвах дъното на чинията с последния сухар, Сенч попита:

— Как си?

— Доста по-добре. А ти?

— Аз също — кимна той и ми метна познатия ми проницателен поглед. За мое облекчение изглеждаше съвсем наред. Избута чиниите встрани и разпъна картата върху цялата маса.

— Довечера — каза ми, — ще бъдем тук. Слизането ще е доста по-трудно от качването. Ако имаме късмет, може да излезе попътен вятър. В противен случай ще изпуснем най-подходящото време на прилива, течението ще се усили и може да се наложи да плуваме с конете до сушата. Надявам се да греша, но за всеки случай се приготви. А като слезем на брега…

— Миришеш на семена от карис — казах невярващо.

Бях доловил неповторимия сладникав мирис, примесен с дъха му. Бях ял сладкиши със семена от карис по време на Пролетното празненство и знаех, че придават допълнителна енергия на измореното тяло. Всички си хапваха от карисовия сладкиш на Пролетното празненство. Веднъж в годината какво може да ти стане, казват? Но аз помнех какво ме бе предупреждавал Бърич — никога да не купувам кон, който мирише на карисови семена. И че ако залови някой да натрива кожата на коня с масло от карис, ще го удуши със собствените си ръце.

— Така ли? Виж ти. Значи, ако се наложи да плуваме, по-добре да си прибереш ризата и наметалото във водонепроницаема торба, за да имаш сухи дрехи, когато слезем на брега. Оттам пътят води право…

— Бърич ми е казвал, че дадеш ли карис на някое животно, то вече не е същото. Особено конете. Казва също, че можеш да го използваш, за да спечелиш надбягване или да избягаш от преследвачи, но само веднъж. Недобросъвестните търговци на коне го използвали, за да накарат животните да се покажат в най-добрата си светлина, защото карисът кара очите им да блестят и ги прави скокливи и енергични, но това скоро преминава. Освен това животното губи разсъдък и може да продължи да се напряга до пълно изтощение. Понякога, когато действието преминава по-рано, то се строполява насред надбягването. — Думите се изтърколиха от устата ми като студени камъни.

Сенч вдигна поглед от картата.

— Не се учудвам, че Бърич знае толкова много неща за карисовите семена. Радвам се, че си го слушал внимателно и си запомнил всичко. А сега може би ще бъдеш така добър да изслушаш плана, който съм замислил.

— Но, Сенч…

Той ме прониза с поглед.

— Бърич е добър познавач на коне. Още като съвсем малък подаваше големи надежди. Истина е, че рядко греши… когато става въпрос за конете. А сега слушай какво ще ти кажа. Ще ни трябва фенер, за да стигнем от брега до скалите отгоре. Пътеката е тясна и много стръмна, може би ще се наложи да преведем конете един по един. Но местните хора твърдят, че може да стане. Оттам продължаваме по сушата чак до Фордж. Няма подходящ път, който да води в нашата посока. Ще препускаме през нощта и ще се ориентираме само по звездите. Надявам се да стигнем Фордж до пладне на идния ден. Ще влезем вътре като пътешественици. Там ще решим какво да правим, в зависимост от обстановката…

Половин час слушах грижливо обмисления му план, след това той ме прати на носа да си приготвя дрехите и да проверя как са конете. И ако ми остане време — да поспя.

Конете бяха на предната палуба, със спънати крака, завързани за борда и доста по-спокойни, отколкото очаквах. Поразходих се по палубата. Корабът имаше и платна, и гребла и плоското му дъно му позволяваше да навлиза нагоре по реките. Изглежда, ние бяхме единствените пътници. Един от моряците ми даде няколко спаружени ябълки, но не беше склонен да си побъбрим, тъй че след като изядох плодовете, се настаних на една купа слама и послушах съвета на Сенч да подремна.

Случихме на благоприятен вятър и капитанът успя да ни откара по-близо до надвесените над водата скали, отколкото лично аз смятах за благоразумно, но разтоварването на конете все пак се оказа неприятна работа. Всички предупреждения на Сенч не бяха в състояние да ме подготвят за непрогледния мрак и тъмните вълни. Запалените фенери на палубата ни оказаха малка услуга и по-скоро хвърляха объркващи сенки, отколкото да осветяват пътя ни. В края на краищата един от моряците откара Сенч до брега с малка лодка, а аз скочих през борда и поведох конете. Водата беше студена, нощта черна и ако имах капчица здрав разум, щях да си пожелая да съм някъде другаде, но вместо това с момчешки оптимизъм възприемах всичко това като приключение.

Излязох на брега мокър до кости, замръзнал и напълно изтощен. Сенч беше оставил фенера на пясъка и когато ме огледа, взе да се превива от смях. Веднага ми подаде сухи дрехи, но от тях нямаше особена полза, след като ги нахлузих върху мокрите.

— Къде е пътят? — попитах. Зъбите ми тракаха.

— Път ли? — изсумтя презрително Сенч. — Успях да се поогледам, докато те чаках. Това не е никакъв път, а корито на поток в скалите. Но все ще свърши работа.

Беше малко по-добре, отколкото го представяше, но не особено. Тясно и хлъзгаво сухо корито, покрито със ситни камъчета. Сенч вървеше напред с фенера, а аз го следвах и водех конете. Когато най-сетне се добрахме до върха на скалата, имах чувството, че сърцето ми ще изскочи. Изведнъж се показа луната и огря околността и духът на предизвикателството отново се пробуди в мен. Мисля, че Сенч също се почувства окрилен от гледката. Очите му все още лъщяха от кариса и се движеше енергично. Дори конете размърдаха глави и запръхтяха нетърпеливо. Сенч вдигна глава към звездите и хълма, който закриваше хоризонта, след това с небрежно презрение захвърли фенера.

— Напред! — викна той, метна се на коня и го пришпори. Сажда не се нуждаеше от втора подкана и скоро се носех в нощта с бързина, каквато не бих дръзнал да постигна при други условия. Цяло чудо е, че не си строших врата в онази нощ. Но изглежда, освен лудите и децата, други също могат да се надяват на късмета си. Тогава това важеше и за двама ни.

Сенч водеше, аз го следвах. В онази нощ разкрих още късче от загадката, която представляваше за мен Бърич. Защото усещането, когато предоставиш живота си в ръцете на някого и му кажеш: „Ти води, а аз ще те следвам и ти вярвам, че няма да ме отведеш при смъртта“, наистина е странно. В онази нощ, когато пришпорвахме здраво конете и Сенч се ориентираше само по звездите, не си помислих дори за миг какво може да ни сполети, ако се заблудим или ако някой от конете се подхлъзне и се нарани. Не изпитвах никакво чувство на отговорност за действията си. Изведнъж всичко взе да ми се струва ясно и лесно постижимо. Просто следвах напътствията на Сенч и му се доверявах за взетите решения. Духът ми яздеше върху крилете на тази безрезервна вяра и по някое време си дадох сметка: това е, което Бърич е получавал от Рицарин и заради което сега той му липсва.

Препускахме цяла нощ. От време на време Сенч спираше, за да даде възможност на конете да си поемат дъх, но не толкова често, колкото би го правил Бърич, и оглеждаше звездите и хоризонта, за да се увери, че следваме правилната посока.

— Виждаш ли оня хълм там? Очертава се добре на фона на звездното небе. Наричат го Кифашу. Трябва да го държим западно от нас.

Малко по-късно се изкатерихме на един нисък гол връх и Сенч спря, погледна долината пред нас и каза:

— Трябва да вземем малко надясно.

Не виждах нито един от ориентирите, които ползваше или се опитваше да ми посочи — за мен те бяха само тъмни масиви, петна, зле осветени от бледите звезди. След около половин час той посочи вляво от нас, където върху една могила се виждаше самотна светлинка, и каза:

— Тази нощ в Уолкот има някой. Може да е пекарят, ако е станал рано. — Обърна се към мен и видях, че на лицето му е грейнала усмивка. — Знаеш ли, родил съм се само на миля оттук. Хайде, момче, не задрямвай. Тези места не са чак толкова безопасни.

И продължихме, хълм след хълм и долина след долина. Зората превърна хоризонта в сивкава мараня и едва тогава долових мириса на океана. Призори изкачихме поредния хълм и долу пред нас се показа сгушено малкото селце Фордж. Бедно рибарско селище, чието единствено предимство бе удобното пристанище, но само при слабо вълнение. През останалото време корабите хвърляха котва навътре в морето и връзката с брега се осъществяваше с лодки. Единственото, което можеше да предложи селцето за търговия, беше желязна руда. Не очаквах да видя кипящ от живот град, но не бях подготвен за димящите развалини на разхвърляните покрай брега къщурки. Чуваше се самотно мучене на крава. Няколко изоставени рибарски ладии се полюшваха край брега, мачтите им стърчаха като мъртви дървета.

Утрото озари обезлюдените улици.

— Къде са хората? — попитах изплашено.

— Мъртви, взети за заложници или скрити в гората — отвърна Сенч. Оглеждаше селото напрегнато. Останах изненадан, когато видях на лицето му и зле спотаена болка. Той забеляза, че го гледам, и каза шепнешком:

— Не знаеш какво е когато хората са ти скъпи и започваш да си мислиш, че ти си виновен за сполетялото ги бедствие… ще го разбереш, когато пораснеш. Това е в кръвта… — Той отпусна юздите и конят му заслиза надолу. Спуснахме се по хълма и се озовахме в селцето.

Бавното и предпазливо напредване по улиците бе единствената предпазна мярка, взета от Сенч. Бяхме само двама, невъоръжени, на уморени коне, без да знаем какви опасности можеха да ни дебнат в селцето.

— Кораба го няма, момче. Напуснал е залива, а това е още една загадка. Тук има подводни скали и скрити течения. Откъде са узнали за тях, хайде кажи ми? И защо са нападнали точно това селце? За да отнесат рудата? Много по-лесно е да причакат някой търговски кораб. В това няма никаква логика, момче. Абсолютно никаква логика.

Земята беше покрита с роса. Из въздуха се носеше миризмата на изгоряло. Някои от къщите все още димяха. Тук-там се виждаха купчини изхвърлена покъщнина, но не знаех дали са я изхвърлили собствениците, за да спасят каквото могат, или безогледното плячкосващите пирати. Сандъче за сол без капака, топ окалян зелен плат, обувка, строшен стол: всичко това само засилваше усещането за разруха и отчаяние. Потръпнах от ужас.

— Закъснели сме — тихо каза Сенч, дръпна юздите и конят му закова на място. Сажда спря сама.

— Какво? — попитах глупаво.

— Заложниците. Върнали са ги.

— Къде?

Сенч ме погледна, сякаш бях глупак или безумец.

— Ето там. В руините на онази къща.

Трудно ми е да обясня какво се случи с мен през следващите няколко минути. Толкова много неща станаха едновременно. Погледнах и видях група хора на различна възраст и от различен пол зад обгорелите стени на някакъв срутен дюкян. Шепнеха си приглушено, докато ровичкаха из останките. Носеха ужасно парцаливи дрехи, но това, изглежда, не им правеше никакво впечатление. Изведнъж две жени едновременно откриха опушен очукан чайник, задърпаха го за дръжката и без да го изпускат, взеха да се налагат със свободните си ръце, като всяка се опитваше да причини колкото се може повече болка и вреда на другата. Приличаха ми на гарги, които се бият за парче сирене. Крещяха истерично, наричаха се с най-отвратителни имена и не спираха да дърпат чайника. Останалите дрипльовци не им обръщаха внимание, погълнати от разграбването.

Това беше странно поведение за хора, живели заедно в малко селце. Чувал бях, че след набези селяните се сплотявали още повече, помагали си при възстановяването на разрушените къщи и дори отделяли от залъка си, за да помогнат на изпадналите в беда. Ала тези тук не изглеждаха особено потресени от загубата на домовете и близките си. Вместо това бяха готови да се сбият за всяка, дори най-жалката вещ, изровена от руините. Изводът бе твърде страшен, за да го приема. Опитах да се пресегна към тях, но не долових нищо. Не ги бях видял, нито чул, докато Сенч не ми ги показа. Сигурно щях да ги подмина, но спрях и погледнах Сенч, който клатеше озадачено глава.

— Какво им е станало? — прошепна той. — Какво са направили с тях?

Помислих си, че знаех.

Всички нишки, които свързват хората: неразривната връв между майката и детето, между мъжа и жената, роднинските връзки и приятелството между съседите, симпатията към останалите, съчувствието към животните, дори към рибите в морето и птиците из небесата — всичко това беше изчезнало.

Всеки от нас през целия си живот разчита на тези нишки, без да го осъзнава. Имат ги помежду си дори животните — кучета, котки, коне. Усещах ги в тях всеки път, когато се пресягах, също както ги усещах в хората.

Но в тези нещастници не долавях и следа от чувства.

Представете си вода без тегло и мокрота. Така възприемах и тези хора. Лишени от всичко, което ги превръща в човешки същества, и същевременно живи. Все едно че виждах каменни статуи, които се движат и разговарят помежду си. Едно малко момиченце намери буркан със сладко и пъхна ръчичка вътре. Възрастен мъж захвърли ненужния парцал, който въртеше в ръцете си, и се доближи до него, сграбчи буркана и блъсна детето настрани, без да обръща внимание на гневните му писъци.

Никой не си направи труда да му попречи.

Наведох се и хванах юздите на коня на Сенч. След това извиках и Сажда, изглежда, долови страха в гласа ми, защото изпръхтя и вирна глава. Сенч успя да се удържи на седлото тъкмо когато зад нас отекнаха викове, които по-скоро наподобяваха зловещия вой на изгладнели вълци или писък на вятър в комина на угаснало огнище през зимата. Не смеех да пусна юздите на другия кон и само се молех Сажда да не се спъне. Стигнахме малка горичка и най-сетне спрях, за да си поемем дъх. През цялото време Сенч ядно бе настоявал да му обясня какво правя.

Всъщност нямах смислен отговор. Наведох се напред и опрях чело във врата на Сажда. Усещах умората и треперенето на тялото й. Долавях също, че споделя безпокойството ми. Достатъчно бе да си помисля за обездушените хора във Фордж и коленете ми неволно стиснаха хълбоците й. Сажда тръгна с бавна крачка и Сенч ме последва — не преставаше да пита какво ме е изплашило. Гърлото ми беше пресъхнало и не успявах да проговоря. Не смеех и да го погледна, докато не овладея паниката и страха си.

Накрая събрах кураж и се обърнах към него. Той ме гледаше скептично и това ме подразни. Ала същевременно в него се спотайваше новоизлюпено недоверие към човек, който е показал нова, непозната страна от себе си.

Ето от какво ме заболя най-много. Онези нещастници в селото му бяха хиляди пъти по-чужди от мен, а той не бе побягнал от тях.

— Те бяха като марионетки — казах прегракнало. — Като оживели дървени играчки, предназначени за някаква жестока игра. Ако ни бяха стигнали, сигурно щяха да ни убият за късче от наметалата ни или залък хляб. Те… — Спрях. Нямах думи. — Те дори не са животни. В тях няма нищо. Съвсем нищо. Те са като бездушни буболечки. Като скали, като… като…

— Момче — прекъсна ме Сенч, едновременно нежно и някак обидено — стегни се. Имахме тежка и изнурителна нощ и си изтощен. Умът често прави подобни номера, когато сънят е недостатъчен.

— Не — спрях го отчаян от това, че не мога да го убедя в правотата си. — Не е от умората.

— Да се върнем тогава — предложи спокойно той. Погледнах го стреснато — как можеше да запази присъствие на духа в такъв момент? — Това са само нещастни и уплашени хорица, преживели са ужасни неща и затова се държат малко странно. Помня едно момиче — глиган уби баща му пред очите му. Държеше се точно така повече от месец. Когато се оправят, ще бъдат като всички останали.

— Има някой пред нас! — предупредих го. Нито бях чул, нито бях видял нещо, но бях доловил нечие невидимо присъствие. Втренчихме се в здрача и скоро видяхме някаква странна група хора — едни водеха окуцели животни, други тикаха колички с нахвърляни вещи. Те спряха и ни загледаха.

— Ей, това е Пъпчивия! — извика един мъж и посочи Сенч. Лицето му бе разкривено от ужас и набръчкано от изтощение. — Също като в преданието — добави той. После продължи високо, сякаш цитираше: — „Бездушни призраци в зловещи тела ще ровят руините на домовете ни, а Пъпчивия с черно наметало ще ни донесе незнайни болести. Защото живяхме в грях и охолност и боговете го пращат да ни накаже. Нека смъртта бъде заслужената ни награда.“

— О, проклятие! — въздъхна Сенч. — Не биваше да ме виждат.

Той сграбчи юздите и ми викна през рамо:

— След мен, момче!

И пришпори коня по склона на близкия хълм. Държеше се също като Бърич, когато се изправеше срещу ядосано куче или инатлив кон.

— Бързо! Да не искаш да те пребият с камъни?

Смуших Сажда и го последвах. Хората на пътя продължаваха да крещят нещо неразбрано, на границата между уплахата и гнева. Видях една жена да се навежда за камък, някакъв брадат мъж размахваше коса.

— Побързай! Идват! — подкани ме Сенч и в същия миг няколко камъка прелетяха край мен. Чак сега си дадох сметка, че това всъщност са оцелелите от селото, тези, които пиратите не бяха взели за заложници. Конете ни бяха уморени и тези хора биха могли да ни настигнат. Струва ми се обаче, че ни спаси страхът. Бяха по-скоро облекчени, като ни видяха да бягаме. Мислите им бяха фиксирани върху онова, което се скиташе сега из улиците на селцето им, а не върху двамина непознати, макар и сякаш излезли от старата легенда.

Сенч отново водеше. Скоро забавихме темпо и преминахме в тръс. Извърнах се и огледах облекчено хълмовете, които ни скриваха от опустошеното село. Стигнахме едно поточе и Сенч спря, за да се освежим и да оставим конете да си починат. Свалих им юздите, а сетне откъснах трева и изтрих потта им. Сенч изглеждаше потънал в мисли и аз не посмях да го заговоря. Едва по-късно, когато взе да се озърта, дръзнах да го попитам:

— Наистина ли си Пъпчивия?

Той ме погледна стреснато, но след това се засмя.

— Пъпчивия ли? Легендарният предвестник на злощастия и болести? О, стига, момче, не бъди глупак. Та тази легенда е на стотици години. Наистина ли смяташ, че съм толкова стар?

Свих рамене. Исках да кажа: „Лицето ти е сипаничаво и носиш смърт“, но се сдържах. Понякога наистина ми изглеждаше ужасно стар, но друг път тялото му кипеше от жизненост.

— Не, не съм Пъпчивия — отвърна той на въпроса ми. — Макар че след одевешната среща из Шестте херцогства сигурно отново ще плъзнат слухове. Ще заговорят за страшни болести, за чумни епидемии и за божествено наказани заради някакви неведоми грехове. Ще ми се да не пробуждах подобни слухове. И без това хората са достатъчно наплашени. Но има по-важни неща от суеверията. Мисля си например за онова, което видях във Фордж. И за онези нещастни селяни, които искаха да ни пребият с камъни. Познавам тамошните жители от доста години. Кротки, хрисими хорица, които и на мравката сторваха път. Не като тези, които застигнахме на пътя. Представяш ли си — да напуснат селото си с по шепа багаж! Да изоставят домовете си. Да зарежат близките си сред онези руини, където се ровеха сякаш са лешояди… Мда, не е била напразна заплахата на пиратите от алените кораби. Сетя ли се за тези хора и се разтрепервам. Нещо тук не е наред, момче, и сега се боя от това, което ще последва. Защото ако пиратите от алените кораби могат да отвличат наши сънародници, а после да искат откуп срещу заплахата да ни ги върнат в подобно състояние — тогава кой ще се нагърби с един толкова горчив избор! За сетен път ни удариха там, където сме най-малко подготвени. — Той внезапно се олюля и тежко седна на земята. Лицето му беше посивяло.

— Сенч! — извиках уплашено и скочих към него, но той махна с ръка да го оставя на мира и каза приглушено:

— Семената от карис. Най-лошото е, когато действието им премине. Бърич те е предупреждавал за това, момче. В живота нерядко се случва да избираш само между неприятни решения. Още повече в лоши времена като сега. — Погледът му беше помътен. — Май наистина трябва да си отдъхна малко.

Подложих под главата му моето седло и го завих с наметалото. Тази нощ спах опрял гръб в него, а когато се будех, чувах равномерното му дишане. На следващия ден изядохме последните запаси храна.

Но до вечерта Сенч се възстанови достатъчно, за да може да поемем отново. Този път не бързахме за никъде, а и мракът бе още по гъст. Сенч избираше пътя, но аз водех и понякога ми се струваше, че е само като товар на коня си. Два дни ни бяха необходими, за да изминем разстоянието, което бяхме преодолели през онази безумна нощ. Нямахме храна, нито охота за разговори.

Той ми показа къде да запаля сигналния огън и скоро моряците пратиха лодката. Той се качи мълчаливо на борда й. Дори не ми даде съвет как да постъпя с конете — това вече показваше колко е изтощен. Пришпорван от гордостта си, направих всичко възможно да се справя с тази задача, а когато се качих на кораба, легнах и заспах така, както не бях спал от много време. Стигнахме в Нитбей в предутринните часове и лейди Дайми отново се настани в странноприемницата.

Следобеда на следващия ден съобщих на съдържателя, че възрастната дама се е почувствала по-добре и иска да й поднесат солидна вечеря, тъй като е изгладняла от болестта. Сенч наистина изглеждаше по-добре и за щастие улавях по-рядко миризмата на карис. Той се нахвърли лакомо на храната и изпи гигантски количества вода. След още два дни ме прати да съобщя на съдържателя, че лейди Дайми ще си тръгне на идната сутрин.

Аз се възстанових много по-бързо и успях да посветя два следобеда, за да се разходя из Нитбей, да порадвам очите си с шарените витрини на магазинчетата и да се вслушвам в клюките на местните жители. Именно по този начин узнах всичко, което вече предполагах, че се е случило. Дипломатическите усилия на Искрен се увенчали с успех, а лейди Грация изведнъж се превърнала в любимка на всички. Броят на работниците край крепостните стени и по пътищата извън града се беше увеличил и работата кипеше с пълна сила. Кулата на Стражевия остров сега се охраняваше от най-добрите войници на Келвар и хората я наричаха Кулата на лейди Грация. Но същевременно чух да си говорят за това как алените кораби се прокраднали незабелязано покрай патрулите на самия принц и за някои странни събития във Фордж. Говореше се също, че из областта се появил страховитият Пъпчив човек, предвестник на нови злини. Сърцето ми се свиваше, като си спомнях за онова, което бях видял в селцето.

Бегълците от Фордж разказваха смразяващи кръвта истории за това как собствените им роднини се превърнали в безжалостни и безчувствени люде. Все още обитавали руините и отдалеч приличали на хора, но само отдалеч. Това, което правели, не подлежало на никакво разумно обяснение. Сякаш всички били обладани от зли духове. Дори корабите заобикаляли отдалеч залива на селцето. Никой не искал да приеме в къщата си и бегълците, хората се бояли, че те са прокълнати и ще ги сполети същото — та нали тъкмо те първи съгледали Пъпчивия. Що се отнася до обладаните от злите духове в селцето, всеобщото мнение било да ги оставят там, докато не се изтрепят взаимно или не умрат от глад. Никой не смеел да вдигне ръка срещу тях, най-вече заради някогашната им слава на хрисими и мирни хорица. Сякаш с това решение им отдавали последна почит. И може би така беше по-добре.

Нощта преди двамата с лейди Дайми да се присъединим към свитата на Искрен, за да се завърнем в Бъкип, се събудих от светлината на запалена свещ. Сенч бе станал и гледаше трепкащите й отблясъци по стената. Без да кажа дума, той ми заговори:

— Трябва да започнеш да изучаваш Умението, момче. Идват лоши времена и имам усещането, че ще са задълго. Ударил е часът добрите хора да постегнат всичките оръжия, които имат. Този път ще ида право при краля и ще поискам от него да го разреши. Не, ще настоявам за това. Тежки времена се задават, момчето ми. Питам се, дали някога ще отминат.

Неведнъж през следващите години аз си задавах същия въпрос.