Робин Хоб
Тайните на занаята (14)

14
Гален

Гален, син на тъкач, дошъл в Бъкип още като момче. Баща му бил един от личните прислужници на кралица Желана, която го взела със себе си, когато се премествала от Фароу. В онези години в Бъкип Магистър на Умението била Солисити. Тя обучавала крал Щедър и сина му Умен на Умението и по времето, когато синовете на Умен станали момчета, вече наближавала преклонна възраст. Тогава Солисити се обърнала с молба към крал Щедър да си вземе ученик и той се съгласил. И тъй като малкият Гален бил любимец на кралицата, тя настояла това да бъде избраникът на Солисити. Както сега, така и тогава, Умението не е позволена дисциплина за копелета от рода на Пророците, но когато бъде забелязан талант към него, пък било това и в деца извън кралското семейство, той се подхранва и доразвива. Без съмнение малкият Гален е притежавал подобен талант и сигурно е привлякъл вниманието на Магистъра.

По времето, когато принцовете Рицарин и Искрен били достатъчно големи, за да получават първите си уроци по Умение, Гален вече бил напреднал и притежавал необходимия опит, за да може да им стане преподавател, макар че бил само с година по възрастен от тях.

За пореден път и отново за кратко в живота ми се възцари известно равновесие. Несръчността, с която подхождаше в началото към мен лейди Търпение, постепенно изчезна, претопена от увлечението й по мен и от взаимната увереност, че отношенията ни не могат да бъдат случайни и лишени от чувства. Ала все още бяхме далеч от мисълта за взаимно разбиране.

След като се отказа от идеята да ме учи на всичко, което според нея трябва да знае един принц, нещата потръгнаха много по-добре. Започнах да напредвам в музиката, но това се дължеше на многочасови упорити упражнения. Научих доста за това как се забъркват различни ароматични смеси и немалко за употребата на растенията. Дори Сенч прояви ентусиазъм относно заниманията ми по облагородяване на полудиви овощни дръвчета и следеше с интерес експериментите, които провеждах под вещото ръководство на лейди Търпение. До ден днешен в Женската градина има ябълково дръвче, на един от клоните на което всяка година се раждат праскови. Веднъж попитах и за изкуството на татуиране, но моята учителка категорично ми забрани да рисувам каквото и да било по тялото си и заяви, че още съм твърде млад, за да взимам подобно решение. Затова пък без никакъв свян ми разреши да наблюдавам, докато изрисуваше гирлянда от цветя върху прасеца си.

Запознах я с Федрен и тя почти веднага го приобщи към каузата за производство на хартия от пресовани корени. Междувременно кученцето, което ми подари, се развиваше чудесно и от ден на ден показваше нарастваща привързаност към мен. Лейди Търпение често ме пращаше до града с различни поръчения, което ми даваше възможност да се срещам с моите приятели и най-вече с Моли. Тя се оказа незаменим водач из дюкянчетата за ароматични растения, откъдето закупувах суровина за парфюмерийните смеси на моята господарка. „Претопяването“ и пиратите с алените кораби все още бяха постоянна заплаха на хоризонта, но седмиците на ужас, свързани с тях, бяха отминали и почти забравени, както се забравя зимният студ през топлите летни месеци.

И тогава започнаха уроците ми при Гален.

Вечерта преди да му се представя за пръв път ме извика Бърич. Явих се при него, очаквайки да ме скастри за някоя зле свършена работа. Той ме чакаше пред конюшните и щом ме зърна, ми даде знак да се кача с него в стаята му.

— Чай? — предложи и когато кимнах, ми сипа в една чаша от още топлия чайник.

— Какво има? — попитах го. Лицето му беше напрегнато и затворено. Уплаших се, че ще ми съобщи някоя ужасна новина — че Сажда е болна или че е узнал за Смити.

— Нищо — отвърна той и веднага почувствах, че ме лъже. — Всъщност има нещо. Днес при мен идва Гален. Каза, че щял да те обучава на Умението. Съобщи ми също така, че докато продължава обучението ти, не бива да се намесвам по никакъв начин — нито да ти давам съвети, нито да ти заръчвам работа, даже не бива да ядем заедно. Беше особено… категоричен в настояването си. — Бърич спря и почувствах, че премълчава нещо. Гледаше встрани. — Преди време се надявах да получиш тази възможност, а когато това не стана, си помислих, че може би така е по-добре. Гален е суров учител. Твърде суров. Чувал съм разни неща. Изисква всичко от учениците си и се оправдава с това, че е също толкова взискателен и към себе си. Е, чувал съм и за мен да се говорят подобни неща.

Позволих си една лека усмивка, която предизвика бръчки върху челото на Бърич.

— Слушай какво ти казвам. Гален не крие от никого неприязънта си към теб. Разбира се, той не те познава, така че ти нямаш никаква вина за това. Причината се корени в това… което си и което си предизвикал. На ако Гален го признае, ще трябва да признае и че вината е на Рицарин, а аз никога не съм го чувал да обвинява Рицарин в нещо… — Бърич се обърна към огъня. — Хайде… изплюй накрая камъчето — подканих го смело аз.

— Опитвам се — тросна ми се той. — Не е толкова лесно да го изразиш с думи. Дори не съм сигурен дали трябва да говоря за това с теб. Това съвет ли е, или намеса? Но всъщност уроците ти още не са започнали. Та ето какво ще ти кажа. Постарай се пред него. Не му отвръщай. Проявявай уважение и вежливост. Слушай каквото ти казва и се старай да го запомниш колкото се може по-бързо.

— Не съм възнамерявал да постъпвам другояче — посочих аз, но виждах, че не ме е извикал за това.

— Зная, Фиц! — Той въздъхна, опря лакти на масата и стисна слепоочията си, сякаш го мъчеше главоболие. Отдавна не го бях виждал толкова развълнуван. — Преди доста време разговарях с теб за… една магия. За Осезанието. За общуването с животните и за това, че може да станеш като тях. — Той млъкна и се огледа, сякаш се боеше, че някой може да ни подслушва. След това се наведе към мен и заговори още по-тихо: — Пази се от това. Постарах се да ти внуша, че е нещо срамно и грешно.

Зная, че не си съгласен с мен, макар да не си ми го казвал. На няколко пъти те улавях, че се ровичкаш из неща, които свестен човек не би докоснал. Казвам ти, Фиц, предпочитам да те видя… да те видя „претопен“. Да, не ме гледай така уплашено и не си помисляй да се захващаш с подобно нещо. Та същото важи и за Гален… да не си му споменал за подобно нещо. Дори не си го помисляй, когато си край него. Вярно, не съм от тези, които знаят много за Умението и как действа. Но понякога… понякога, когато баща ти ме „докосваше“, имах чувството, че знае какво се крие в сърцето ми и че дори вижда неща, които съм заровил дълбоко в себе си.

Изведнъж лицето му се покри с руменина и видях, че в очите му блестят сълзи. Той отново се извърна към огъня и почувствах, че сме стигнали до същината на разговора. До това, което трябва, а не което иска да каже. Усещах в него някакъв дълбоко вкоренен страх, който той не желаеше да забележи. Друг на негово място вероятно би трепнал в този момент.

— Боя се за теб, момчето ми. — Говореше на камъните на огнището, а гласът му бе толкова треперлив, че чак се стреснах.

— Защо?

Простичкият въпрос дава най-много възможности, ме бе учил Сенч.

— Не зная дали той ще го забележи в теб. Нито как ще постъпи тогава. Чувал съм… не. Не зная дали е истина. Имаше една жена, по-точно девойка. Тя умееше да се разбира с птиците. Живееше сред хълмовете на запад оттук и местните хора твърдяха, че можела да повика ястреб от небето. Всички й се възхищаваха и повтаряха, че това е дарба. Носеха й болни патици или кокошки, внезапно спрели да снасят. И тя ги лекуваше. Но после се намеси Гален. Каза, че тя била изчадие и че ще бъде грях да продължи да живее и да остави потомство. И една сутрин я намериха пребита до смърт.

— Гален ли го е направил?

Бърич повдигна рамене в нетипичен за него жест.

— През онази нощ конят му беше излизал от конюшнята. Нищо повече не зная. И ръцете му бяха покрити с драскотини, зърнах драскотини и по врата и лицето му. Но не от човешки нокти, момчето ми. По-скоро от някаква птица, ястреб например.

— И ти премълча? — попитах невярващо.

Той се изсмя горчиво.

— Друг проговори преди мен. Гален бе обвинен от братовчеда на момичето, който тогава работеше при мен в конюшните. Гален дори не отрече. Двамата се срещнаха при Обелиска на правдата и се призоваха на бой до смърт в името на Ел, който, както се говори, винаги покровителствува справедливостта. Никой, дори кралят, не можеше да възрази срещу подобно правосъдие, защото то стои над всички. Момчето загина. Хората казаха, че така е отсъдил Ел и че то е обвинило Гален несправедливо. Казаха го и пред него, а той им заяви, че Ел бил отсъдил същото и за момичето още преди да започне да сее поквара с децата си.

Бърич потъна в мълчание. Останах озадачен от чутото и усетих, че в мен се надига вледеняващ страх. Въпрос, решен пред Обелиска на правдата, не може да бъде повдиган втори път. Това не беше закон, а израз на волята на боговете. И тъй, предстоеше ми да се уча при човек, който сигурно щеше да ме убие при първото подозрение, че имам някаква подобна дарба.

— Да — кимна Бърич, сякаш бях произнесъл последните думи на глас. — О, Фиц, синко, бъди внимателен и предпазлив. И не ме излагай, момче. Нито мен, нито баща си. Не позволявай на Гален да твърди, че съм оставил сина на принца да се превърне в зверче. Докажи му, че в жилите ти тече кръвта на Рицарин.

— Ще се постарая — обещах аз. Но тази нощ не можах да заспя.

Градината на кралицата не е близо до Женската градина, нито до кухненската или някой друг парк в крепостта. Тя е разположена на върха на една кръгла кула. Стените й са високи откъм страната на морето и доста по-ниски на юг и на запад, където дори са поставени пейки. Така каменните стени улавят топлината и слънцето и същевременно я пазят от морските ветрове. Въздухът там е толкова неподвижен, че сякаш си захлупил ушите си с шепи. Има нещо много странно и причудливо в тази градина, разположена върху камък. Вместо в саксии, цветята растат в издълбани в скалата вани и стенни ниши. Някога навярно тук е имало изобилие от разнообразни растения, но сега беше останал само съсухреният скелет на бръшляна и няколко упорити цветя. Гледката ме изпълваше със странна печал, по-студена от първия повей на зимния вятър, който също се усещаше. „Трябва да я дадат на лейди Търпение — помислих си. — Тя ще вдъхне живот на това място.“

Бях първият. След мен дойде Август. Беше едър и масивен като Искрен, също както аз бях строен като Рицарин. Както винаги се държеше любезно, но студено. Кимна ми и се отдалечи, като разглеждаше статуите.

Малко след това се появиха и останалите. Бях изненадан колко са много — почти дузина на брой. С изключение на Август, който беше син на сестрата на краля, никой друг освен мен не можеше да се похвали, че в жилите му тече кръвта на Пророците. Имаше братовчеди и втори братовчеди от двата пола, някои по-възрастни, други по-млади от мен. Август вероятно бе най-млад, а Серене — жена на около двайсет и пет — най-възрастната. Бяхме доста странна група. Неколцина се бяха събрали и разговаряха оживено, останалите се разхождаха и разглеждаха изсъхналите растения или зяпаха статуите. И тогава дойде Гален.

Няколко от децата подскочиха, когато вратата на стълбата се тръшна. Той спря и ни огледа.

Забелязал съм нещо много характерно за мършавите хора. Едни от тях, като Сенч например, са толкова погълнати от своя живот, че рядко се сещат да ядат или изгарят малкото, което са хапнали, в треската на бурното си съществувание. Но има и втори тип — това са тези, които крачат по света с вид на ходещи трупове, с хлътнали бузи и стърчащи ъгловати кости. За тях светът е толкова ненавистно и омразно място, че дори храната, която им предоставя, е по-скоро извор на неприятни усещания и затова трябва да бъде изхвърлена колкото се може по-скоро от организма. В този момент бях готов да се обзаложа, че през целия си живот Гален не е изпитвал удоволствие от каквото и да било ястие или напитка.

Дрехите му също будеха недоумение. Носеше скъпо наметало с кожена яка, под което се поклащаше кехлибарена огърлица. Но изисканите платове висяха на костеливото му тяло, сякаш шивачът не е знаел как да постъпи с тях. Във времето, когато широките и дълги ръкави бяха на мода сред аристократите, неговите бяха тесни и къси. Затова пък ботушите му стигаха до прасците, а в ръката си стискаше къс камшик, сякаш идваше направо от езда.

Той ни огледа със светлите си безстрастни очи, прецени всеки поотделно и изглежда, ни сметна за крайно неблагонадеждни. След това изсумтя през ястребовия си нос, като човек, комуто предстои да се захване с неприятна задача.

— Разчистете мястото — разпореди се той. — Избутайте всички боклуци настрани, до стените. И по-бързо. Няма да търпя да ми се влачите.

И така последните останки от градината бяха унищожени. Преместени бяха и дребните статуи и декоративните камъни. Докато се борех с една масивна саксия, Гален внезапно се озова зад мен и изсъска:

— По-живо, копеле! — И стовари камшика върху гърба ми. Ударът не беше силен, по-скоро почукване, но в него беше вложена толкова злоба, че спрях и го погледнах. — Не ме ли чуваш? — попита той. Кимнах и отново помъкнах саксията. С крайчеца на окото си забелязах, че на лицето му е изписано задоволство. Ударът вероятно бе само малко изпитание, но не бях сигурен дали съм го преминал, или съм се провалил.

Скоро покривът на кулата се превърна в просторна и гола площадка и само зеленикавите петна сочеха местата, където бе имало растения. Гален ни заповяда да се строим в две редици, като се подредим по възраст и височина, след това ни отдели по пол, като разположи момичетата зад момчетата.

— Няма да търпя да се разсейвате, камо ли да се държите невъзпитано — предупреди ни той. — Тук сте, за да се учите, не да се мотаете. — След това ни накара да вдигнем ръце и да се завъртим, като всеки заеме пространство, до което не достигат ръцете на съседите. Очаквах да започнем с физически упражнения, но вместо това Гален ни каза да застанем неподвижно и да се обърнем към него. Задуха студен вятър и урокът започна.

— От седемнадесет години съм Магистър на Умението в тази крепост. Преди това съм обучавал само малки групи. Тези, които не показваха напредък, бързо напускаха заниманията. През този период Шестте херцогства се нуждаеха само от шепа познавачи на Умението. Обучавах само най-надарените и никога не съм си губил времето с хора, които не притежават талант към тази дисциплина. Но през последните петнадесет години не съм запознавал с тайните на Умението нито един човек.

— Ала ето че идат лоши времена — продължи той. — Островитяните щурмуват бреговете ни и „претопяват“ наши сънародници. Крал Умен и принц Искрен използват цялото си Умение, за да ни защитават. Чутовни са усилията им и немалки успехите им, макар простолюдието да не си дава сметка за това. Уверявам ви, че островитяните нямат никакъв шанс, ако излязат срещу някого от онези, които съм обучавал. Може да са спечелили тук-там по някоя дребна победа, на места, където са ни заварили неподготвени, но силите, които аз съм създал, ще им надделеят!

Бледите му очи пламтяха и той вдигна ръце към небето, докато говореше, сякаш очакваше да получи сила и енергия отгоре. Няколко минути ни оглеждаше мълчаливо, сетне бавно отпусна ръце. — Това е, което зная — произнесе с по-спокоен глас. — Това е… което зная. Силите, които съм създал, ще надделеят. Но нашият крал — нека боговете са винаги с него — подлага усилията ми на съмнение. Той е кралят и аз съм длъжен да се подчиня на волята му. Кралят поиска да събера група от не съвсем чистокръвни, каквито сте вие, и да потърся сред вас такива, които имат талант и воля да овладеят Умението. Така и ще сторя, защото ми е наредено от краля. В легендите се говори, че в прастари времена е имало мнозина, които са владеели Умението и са се сражавали редом със своя крал, за да прогонят нечестивците от земите си. Може и да е вярно, а може би старите легенди преувеличават. Каквато и да е истината, важното е това, дето го иска кралят — да създам нова група от Умели, и аз ще се опитам.

През цялото време Гален демонстративно пренебрегваше момичетата. Нито веднъж погледът му не се спря върху тях. Неволно започнах да се питам с какво ли са го обидили. Познавах Серене, защото и тя като мен се бе учила на четмо и писмо при Федрен. Почти можех да доловя топлината на нейното неудоволствие. Едно от момчетата в редицата зад мен се размърда. Гален подскочи, бърз като светкавица, и се озова пред него.

— Доскуча ли ни вече? Или ни омръзна да слушаме дрънканиците на глупавия старец?

— О, не, господарю, кракът ми се схвана — направи отчаян опит да се измъкне момчето.

Гален замахна и го зашлеви с опакото на ръката си през лицето.

— Мълчи и стой мирно. Или си тръгвай. Все едно ми е, защото виждам, че не ти достига издръжливост, за да овладееш Умението. Имаш късмет, че кралят те е пратил да се учиш при мен, инак въобще нямаше да се захващам с теб.

Потреперих вътрешно. Защото докато говореше на момчето, Гален гледаше мен. Сякаш аз бях виновен за пропуска му. Изведнъж ме завладя силна неприязън към него. Бях понасял удари от Ход по време на фехтовалните занимания и упреци от Сенч, докато ми бе демонстрирал слабите точки на човешкото тяло и различни техники за задушаване, както и начини да накараш някого да млъкне, без да му причиняваш вреда. Бях изтърпял своя дял удари с камшик, ритници и плесници от Бърич заради различни прегрешения — едни справедливи, други отдушник за гнева на претрупан с работа човек. Но никога досега не бях виждал някой да удря момче с такава жестока наслада, с каквато го бе направил Гален. Стараех се лицето ми да бъде безстрастно и да го гледам, без да показвам интерес. Защото знаех, че ако отклоня поглед встрани, ще бъда обвинен, че не проявявам нужното внимание, Гален отново кимна доволно и след това се върна към прекъснатата си лекция. За да овладеем Умението, първо трябвало да ни научи да владеем самите себе си. Ключът към това се криел в надмогване на телесните слабости. За целта утре трябвало да сме тук още преди слънцето да се покаже на хоризонта. Измити и изкъпани, с тънки ризи и без шапки. В храненето трябвало да избягваме месото, сладките плодове, подправените ястия, млякото и сладкишите. Препоръча ни овесена каша и студена вода, обикновен хляб и варени зеленчуци. Освен това да се въздържаме от излишни разговори, особено такива с противоположния пол. Не бивало да се отдаваме на никакви физически удоволствия, включващи вкусна храна, сън или топлина. Съобщи ни, че вече уговорил да ни сервират на отделна маса в столовата, където ще получаваме подходяща храна и няма да се отдаваме на празни приказки. След това започнаха дългоочакваните упражнения. Затворете очи и завъртете очните си ябълки назад, докъдето можете. Опитайте се да ги обърнете така, че да надничат в собствените ви глави. Или поне си представете какво бихте видели, ако успеете да ги извъртите. Дали това, което виждате, си заслужава усилието? Със затворени очи застанете на един крак. Намерете точката на равновесие — не само на тялото, но и на духа. Прогонете от ума си всички ненужни мисли и задръжте крайното състояние на неопределеност.

Докато стояхме със затворени очи и следвахме стриктно указанията му, той се разхождаше между нас. Можех да го следя по звука на пошляпващия върху дланта му камшик.

— Съсредоточете се! — крясваше от време на време. — Хайде, напънете се още малко!

На няколко пъти усетих камшика върху гърба си. Беше само почукване, но дори това усещане пробуждаше по тялото ми студени тръпки. Последния път крайчецът му се завъртя около голия ми врат и върхът му ме близна под брадичката. Трепнах, но съумях да остана със затворени очи, без да наруша равновесие. Когато се отдалечи, почувствах, че по брадичката ми се стича капка кръв.

Упражненията продължиха през целия ден и Гален ни освободи едва когато слънцето бе тъмнооранжево петно на хоризонта и откъм морето се вдигаше вечерният бриз. Цял ден не бяхме нито хапвали, не бяхме пили и глътка вода. Той застана на вратата и ни изпрати един по един, с мрачна усмивка, и едва когато се озовахме на стълбите, си позволихме да се подпрем на стената.

Умирах от глад, ръцете ми бяха подути и посинели от студ, а устата ми беше толкова суха и напукана, че не бих могъл да заговоря, дори да исках. Останалите изглеждаха в подобно състояние, но някои понасяха несгодите по-зле от мен. Например Мери, едно от момичетата, които помагаха на госпожа Чевръстка. Лицето й беше пребледняло, само бузите й бяха зачервени от студа. Докато двете със Серене се спускаха пред мен, ги чух да си шепнат:

— Нямаше да се чувствам толкова зле, ако ни беше обърнал поне малко внимание.

И изведнъж и двете погледнаха изплашено назад, сякаш се страхуваха, че Гален може да ги чуе.

Вечерята след този първи ден бе най-безвкусното и безрадостно събитие на света. Имаше студена овесена каша, съсухрен хляб, вода и варена ряпа. Гален не ядеше, но присъстваше и ни наблюдаваше строго. Нямаше никакви разговори, дори не смеехме да се погледнем. Изядох отсипаната ми порция и станах от масата почти толкова гладен, колкото бях в началото.

На средата на стълбището си спомних за Смити и се върнах в кухнята, за да взема кокалите, които готвачът ми беше запазил, и кратунка с вода, за да му сипя в купичката. Обратният път догоре ми се стори ужасно труден. Странно, като се имаше предвид, че не бях свършил никаква тежка физическа работа.

Още щом влязох в стаята Смити ме посрещна с радостни подскоци и лакомо се нахвърли на кокалите. А като свърши, се шмугна при мен в леглото. Искаше да си играем, но скоро разбра, че съм твърде изтощен. Не помня кога съм заспал.

Събудих се малко преди зазоряване, завладян от ужас, че съм закъснял. Един поглед през прозореца ми даде да разбера, че мога да изпреваря слънцето до покрива, но само ако не губя време за друго. Нямах време да се измия и да почистя около Смити, а трескаво затичах нагоре. Виждах други да тичат пред мен, а когато излязох на площадката, камшикът на Гален се стовари върху гърба ми.

Беше доста неочакван удар през тънката ми риза. Извиках, по-скоро от изненада, отколкото от болка.

— Дръж се като мъж и не показвай страданията си, копеле — рече ми Гален и отново ме шибна с камшика. Останалите бяха заели вчерашните си места. Изглеждаха изморени като мен и стреснати от поведението на Гален. — Видяхте какво чака всеки път последния от вас — обърна се той към всички.

Аз самият си рекох, че не бива да си позволявам да закъснявам пак, макар че това щеше да означава удари по нечий друг гръб.

Последва още един ден, изпълнен със страдание и оскърбления. Така поне ми се струва сега. Защото докато крачеше сред нас, Гален ни убеждаваше, че тъкмо това бил начинът да подсилим волята си и да надвием слабостта си. Караше ни да се съревноваваме, но не помежду си, а със собствените си слабости.

— Докажете ми, че греша — подканяше ни той. — Хайде, докажете ми, че не сте чак такива мекотели. Покажете ми поне един от вас, който си заслужава похабеното от мен време.

Колкото и странно да изглежда, подходът му даваше резултати. Ние се стараехме. Само за един ден той успя да ни изолира от всичко, което познавахме, и ни захвърли в някаква нова и страшна действителност, където не важаха правилата на здравия разум. Стояхме мълчаливи, зъзнехме, но не смеехме да затракаме със зъби, търпяхме ударите и обидите му, понякога доста по-болезнени от хапещия студ. Тези, които трепереха или стенеха, биваха обвинени в слабост. През целия ден той ни доказваше собствената ни безполезност и се оправдаваше, че бил принуден да се вслуша в кралската заповед. Игнорираше напълно момичетата, а когато разказваше за предишните подвизи на крале и принцове, владеещи Умението, никога не споменаваше кралици и принцеси. Нито веднъж не ни обясни на какво всъщност възнамерява да ни учи. За нас светът се затвори само в студа, несигурността и очакването да понесем поредния удар. Не зная откъде вземахме сили да издържим.

Слънцето отново се сниши над хоризонта. Но Гален бе запазил две последни изненади за този ден. Позволи ни да отворим очи и да се протегнем и разкършим, след това ни изнесе още една лекция, посветена на онези от нас, които не можели да надвият слабостите си в извънучебно време. Докато говореше, крачеше между нас и видях много изцъклени погледи и въздишки на облекчение. След това, за първи път през този ден, той застана пред групата на момичетата.

— Някои — изрече той — смятат, че стоят над правилата. Мислят си, че заслужават специално отношение и отстъпки. Подобни илюзии за превъзходство трябва да бъдат изкоренявани от вас преди да сте научили каквото и да било. Още по-срамно е, че въобще сте им позволили да ви надвият. Също както е срамно, че подобни хора се намират сред нас. Но както вече неведнъж ви споменах, аз ще дам всичко от себе си, за да изпълня с чест възложената ми от краля задача. Дори когато има само един начин да пробудя мързеливите ви мозъци.

И замахна и шибна Мери два пъти с камшика. След това събори Серене на земята и я удари четири пъти. За мой срам стоях и гледах безучастно и само се молех тя да не заплаче, с което да предизвика някое още по-сурово наказание.

Серене се изправи, олюля се, после вдигна глава. Не заплака. Едва тогава въздъхнах облекчено. Но и това не беше краят. Гален продължаваше да кръжи около нас като гладна акула и да говори за онези, които се смятали за прекалено извисени, за да спазват наложената на цялата група дисциплина, и си позволявали да ядат месо, когато всички останали получавали само овесена каша. Зачудих се кой ли е бил толкова непредпазлив, че да посещава кухнята след вечеря.

И изведнъж почувствах огнено шибване по гърба. Бях грешал, когато смятах, че вече съм почувствал пълната сила на удара му.

— Ти си мислеше, че можеш да ме измамиш. Смяташе, че няма да узная за вашата малка уговорка с готвача, нали? Но аз зная за всичко, което се случва в Бъкип. Не се залъгвай за това.

Едва сега си дадох сметка, че той говори за кокалите и остатъците, които бях взел за Смити.

— Тази храна не беше за мен — възразих аз и твърде късно се сетих, че не биваше да го казвам.

Очите му проблеснаха хладно.

— Готов си да излъжеш, за да си спасиш кожата, нали? Никога няма да овладееш Умението. Ти не го заслужаваш. Но кралят ми заповяда да ви уча и аз ще се постарая. Въпреки низкия ти произход.

Мълчах унизено, докато той продължаваше да ме налага. И при всеки удар повтаряше, че дори копелетата трябва да спазват правилата.

Когато свърши, се изправих. Гален продължи покрай редицата и удряше всеки по веднъж, обяснявайки, че ги наказвал за моите грешки и така щял да постъпва с всички останали. Това само засили унижението ми.

Накрая ни освободи, но никой, не забърза надолу, защото отново ни очакваше безвкусна вечеря. Този път слязохме мълчаливо по стълбите. Щом се нахраних, се прибрах в стаята.

„Скоро ще ядеш“ — обещах на гладното кученце, което ме очакваше зад вратата. Въпреки че ме болеше цялото тяло, си наложих да почистя стаята и да избърша изпражненията на Смити. Нещастното кутре бе доста измъчено от това, че е било цял ден самичко, но просто не можех да направя нищо. Още повече се безпокоях от мисълта, че не зная колко дълго ще продължи това мъчение.

Чаках до късно, преди да изляза и да се промъкна в кухнята, за да взема храна на Смити. Страхувах се, че и този път Гален ще узнае, но нима имах друг изход? Бях стигнал някъде към средата на стълбището, когато зърнах трепкащо пламъче на свещ да се изкачва срещу мен. Спотаих се до стената, сигурен, че това е Гален. Но се оказа шутът, който застана пред мен, блед като восъчната свещ, която носеше. В другата си ръка държеше купичка с месо и кокали, а върху нея бе поставил друга — с вода. Даде ми знак да се върнем в стаята и след като влязохме и затворих вратата, шутът се обърна към мен и каза сухо:

— Аз ще се грижа за кученцето. Но не мога да се грижа за теб. Използвай главата си, момче. Какво можеш да научиш от всичко, което той направи с теб?

Вдигнах рамене, после потреперих.

— Ами… той се опитва да ни направи силни. Смятам, че скоро ще премине към същинското обучение. Чакай — сетих се накрая. — Откъде знаеш за всичко, което става горе?

— О, това ще е дълга история. Само че не мога да ти я разкажа. — Той постави храната пред Смити и се изправи. — Аз ще го храня. Дори ще се опитвам да го извеждам всеки ден. Но нищо повече. Чертата ще е дотук. — Той спря при вратата. — Помисли си къде ти смяташ да теглиш чертата. И то час по-скоро. Защото опасността е по-голяма, отколкото предполагаш.

След това си тръгна и отнесе със себе си свещта и светлината. Изтегнах се на леглото и се унесох в неспокоен сън под звуците от доволното мляскане на Смити.