Робин Хоб
Тайните на занаята (15)

15
Обелискът на правдата

Казано възможно най-простичко, Умението е споделяне на мисли между хора. То може да бъде използвано по най-различни начини. По време на сражение например пълководецът би могъл да предава кратки разпореждания до своите подчинени офицери, ако те са били обучени да ги приемат. Но за един истински познавач на това изкуство не е трудно да въздейства не само върху подготвени умове, но и върху тези на противниците си и да им внушава страх, съмнение и желание за бягство. Подобни таланти са рядкост. Ала има още по-надарени Умели, които биха могли да разговарят с Праотците, над които стоят само боговете. Малцина са дръзвали да го правят и още по-малко са тези, които са получавали онова, за което се молят. Защото казано е, че човек може да моли Праотците, ала отговорът им ще бъде не на зададения въпрос, а на този, който е трябвало да бъде зададен. И нищо чудно този отговор да е такъв, че просителят да не доживее края му.

Защото когато някой разговаря с Праотците, той усеща най-силно колко изкусително може да бъде Умението. Изкусително и опасно. Това е нещо, което нито един от Умелите, колкото и опитен да е, не бива да забравя. Когато прибягва до Умението, човек изпитва неистов възторг и въодушевление от самия факт на съществуването, което може да го накара да забрави дори да диша. Това усещане е примамливо и към него може да се привикне, като към силно опияняващо лекарство. Ала размерът и силата му при разговор с Праотците не може да се сравнява с нищо друго. Човек може да изгуби завинаги всичките си осезания и чувства, когато разговаря с Праотците. И тогава той ще умре, но дори в последните мигове от своя живот ще изпитва неистова радост.

Шутът беше прав. Нямах представа пред каква опасност съм изправен. Продължавах напред упорито. Не ми се ще да описвам с подробности преживяванията от следващите няколко седмици. Достатъчно е да кажа, че с всеки ден Гален ни пречупваше все повече според представите си и че ставаше само по-жесток и изобретателен в подхода си. Неколцина от учениците изчезнаха още през първите дни. Мери беше една от тях — спря да идва след четвъртия ден. Видях я няколко дни по-късно да пресича двора на крепостта, лицето й беше бледо и унесено, а раменете й — отпуснати и прегърбени. По-късно научих, че Серене и останалите момичета престанали да й говорят, след като се отказала от обучението, и че се държели с нея така, сякаш е извършила някаква долна и мерзка постъпка. Седмица след това Мери напусна Бъкип и никога вече не се завърна.

Тъй както океанът изравя камъчета от крайбрежния пясък и ги подрежда в извити линии, така изтезанията и гоненията, на които ни подлагаше Гален, ни разделяха все повече един от друг. В началото всеки от нас се стараеше да даде най-доброто от себе си. И не защото го харесвахме или уважавахме. Не зная какво са чувствали другите, но моето сърце беше изпълнено с омраза към него. Тази омраза обаче пораждаше странни и противоречиви чувства, защото след дни на оскърбления и унижения една-единствена негова дума, неволно одобрение или дори само неохотно кимване ми се струваха по-скъпоценни от всякаква похвала. Не само че не се ядосвах на подигравките и обидите му, а с течение на времето ме завладя увереността, че той има право да се отнася толкова унизително към нас. Ето защо се опитвах да се променя.

Надпреварвахме се помежду си, за да привлечем вниманието му. Някои успяха да получат признание и станаха любимци. Август беше един от тях и често ни го даваха за пример. Аз, от друга страна, бях несъмнено най-презираният. След онзи случай не допуснах нито веднъж да се появя последен на площадката. Никога не трепвах от ударите му. Така постъпваше и Серене, която, също като мен, влизаше в групата на презрените. Но тъкмо Серене се превърна в неговия най-яростен последовател и нито веднъж, след първия бой, не отрони и думичка на недоволство. Въпреки това той непрестанно я хокаше, осмиваше и излагаше на подигравки и я удряше доста по-често, отколкото другите девойки. Но това само подхранваше твърдата й решимост да докаже, че може да издържа на хулите му. След Гален тя бе втората, която проявяваше нетърпимост към всеки, който си позволяваше да изрази съмнение в методите му на обучение.

А зимата напредваше. На площадката беше студено и мрачно, единствената светлинка се прецеждаше откъм стълбището. Това беше най-изолираното място на света и Гален бе неговият властелин. Той изковаваше от нас своята нова бойна единица. Внушаваше ни, че сме елитът, че превъзхождаме останалите и че да бъдем негови ученици е истинска чест. Дори аз започнах да вярвам, че това е така. Тези от нас, които се прекършиха и не издържаха, станаха обект на презрението ни. През целия ден имахме очи и уши само за Гален. В началото Сенч ми липсваше. Понякога се чудех какво правят Бърич и лейди Търпение. Но само след няколко месеца подобни въпроси не можеха да занимават ума ми за дълго. Дори шутът и Смити ми се струваха само досадна пречка, толкова бях погълнат от идеята да спечеля одобрението на Гален. Шутът идваше и си отиваше безшумно. Понякога, макар и рядко, ми беше приятно да усещам влажния нос на Смити в разранената си буза, но по-често го отблъсквах с досада.

След три месеца, преживени в мръзнене и оскърбления, Гален намали броя ни до шестима кандидати. Едва тогава започна истинското обучение и за пръв път получихме макар и оскъдна доза комфорт и достойнство. Всичко това тогава ни се струваше най-големият лукс на света, щедри подаръци от Гален, заради които трябваше да сме му безкрайно благодарни. Няколко изсушени плода на вечеря, разрешение да носим обувки, кратки разговори на масата — това беше всичко, а ни изгледаше толкова много. Но промените едва започваха.

Някои събития са оставили незабравими спомени. Помня първия път, когато ме докосна с Умението. Бяхме на площадката, застанали на равни разстояния един от друг, и между нас сега имаше далеч повече място. Той вървеше между нас и спираше за малко пред всеки, докато останалите чакаха в благоговейно мълчание.

— Гответе се да отворите умовете си за докосването. Приемете го, но не се поддавайте на удоволствието, което поражда. Целта на Умението не е да се постигне удоволствие.

Постепенно забелязахме, че движението му следва определен ред. Не можехме да видим лицата си по начина, по който бяхме застанали, а и Гален не обичаше, когато го следяхме с очи. Чувахме само тихия му, шептящ глас, след това въздишката на поредния докоснат. Когато застана пред Серене, той произнесе на висок глас:

— Отвори се за докосването. Недей да се свиваш като бито куче.

Аз бях последен. Изслушах напътствията му и както ни бе посъветвал по-рано, опитах се да се откъсна от всички сетивни възприятия и да остана отворен единствено за неговото докосване. Почувствах как умът му се допира до моя, почти като отъркване на четка в челото ми. Но тук аз се изправих пред него като солидна преграда. Натискът му се усилваше, усещах нарастваща топлина и светлина, но аз отказвах да му се поддам. Изведнъж почувствах, че Гален вече е проникнал в ума ми и ме разглежда строго, използвайки техниките за съсредоточаване, на които ни бе учил. Ала аз продължавах да упорствам и да не се предавам изцяло. Усещах усилващия се възторг, който придружаваше докосването, но се опитвах да не му обръщам внимание. На три пъти през мен премина гореща вълна и три пъти аз издържах наплива й. И след третия път той се оттегли. Погледнах го и видях, че ми кимва с неохотно одобрение, но в очите му се мерна следа от страх.

Това първо докосване беше като искрица за сух фитил. Веднага улових същността му. Все още не можех да го повторя, не можех да пращам мисли на друг, но притежавах известно познание, което не знаех как да изразя с думи. И най-важното — вече не се съмнявах, че ще овладея Умението. Тази мисъл засили решимостта ми и нямаше нищо, което да направи Гален, за да ме спре.

Мисля, че той също го знаеше. По някаква причина това го беше изплашило. Защото през следващите дни той се нахвърли върху мен с още по-неистова жестокост. Върху ми като дъжд се сипеха обиди и удари, но нищо не беше в състояние да ме пречупи. Веднъж ме шибна с камшика през лицето. Остана синя подпухнала диря и същата вечер, когато Бърич ме зърна в столовата, очите му се разшириха. Той се надигна от мястото си, стиснал юмруци и зъби по начин, който не предвещаваше нищо добро. Но аз само извърнах глава. Бърич се обърна и погледна Гален, който му отвърна с надменен поглед. И тогава Бърич излезе с тежка походка. Въздъхнах, облекчен, че не последва сблъсък. Но после Гален ме погледна и триумфът, който беше изписан на лицето му, накара сърцето ми да се свие. Сега вече бях само негов и той го знаеше.

Болки и успехи се смесиха в съзнанието ми през следващите седмици. Гален не пропусна нито една възможност да ме унижи. Ала аз чувствах, че се справям с всяка поставена от него задача. Другите все още търсеха пипнешком докосването на неговото Умение, докато аз сякаш го виждах с широко отворени очи. Помня един момент, когато изпитах непреодолим страх. Гален беше проникнал в ума ми и ми бе предал едно изречение, което трябваше да повторя на глас. „Аз съм копеле и срамя името на баща си.“ Повторих думите със спокоен и невъзмутим глас. И изведнъж той заговори отново в мислите ми. „Ти черпиш сила отнякъде, копеле. Това не е твоето Умение. Нима смяташ, че няма да открия източника?“ Трепнах от изненада и се отдръпнах от невидимото му докосване, за да скрия от погледа му Смити. Усмивката му беше толкова широка, че се виждаха всичките му зъби. След няколко дни започнахме нещо като игра на криеница. Допусках го в ума си, защото трябваше да науча Умението. Но след това започвах да танцувам върху живи въглени, за да запазя тайните си от него. Не само Смити, но Сенч и шута, както и Моли, Кери и Дирк и всички останали лични неща. Въпреки това, или може би тъкмо по тази причина, усещах, че напредвам в овладяването на Умението.

— Не смей да ми се подиграваш! — кресна той веднъж след поредния сеанс и останалите ученици се спогледаха учудено. — Заемете се с упражненията! — викна им той. След това се приближи с бърза крачка към мен и неочаквано ми се нахвърли с юмруци и ритници. Свих се, опитвайки се да си прикрия главата и корема. Ударите, които се стоварваха, бяха немощни като детски плесници. Първо се зачудих на тяхната неефективност, а после си дадох сметка, че всъщност аз го оттласквам. Не толкова силно, че да ме усети, но достатъчно, та ударите му да не попадат в целта. За разлика от него, аз знаех какво правя. И когато най-сетне той отпусна юмруци и ме погледна в очите, си дадох сметка, че съм победил. Защото всички останали ученици, подредени върху площадката, го следяха с ужасени и изплашени погледи. Дори Серене изглеждаше стресната от избухването му. Гален ми обърна гръб, с побеляло от бяс лице, и в този момент разбрах, че е взел някакво решение.

Вечерта се чувствах прекалено изморен и изнервен, за да заспя. Шутът беше оставил храна на Смити и аз го примамвах с една кълка. Кученцето ме захапа за ръкава, а аз го задърпах из леглото, като от време на време щипвах крайчеца на опашката му с другата си ръка. То се хвърляше да ме захапе, но достатъчно бе да размахам кълката пред очите му и играта започваше отначало.

— Глупаче — подиграх му се аз. — Не можеш да мислиш за нищо освен за това, което ти е пред очите. Глупаче. Глупаче.

— Също като господаря си.

Сепнах се и в този момент Смити докопа кълката. Облегнах се назад и погледнах към шута.

— Как влезе? Не чух вратата.

Той пренебрегва въпроса ми и премина право на темата.

— Мислиш ли, че Гален ще ти позволи да успееш?

— А нима смяташ, че може да ми попречи? — отвърнах намусено.

Шутът седна до мен с въздишка.

— Не смятам. Зная, че може. Не ми е ясно само докъде може да стигне. Подозирам, че до края.

— Ами нека опита — подхвърлих безгрижно.

— Не бих и могъл да го спра — отвърна сериозно шутът.

— Надявах се да те разубедя да не опитваш.

— Нима искаш от мен да се откажа? Сега? — Не можех да повярвам.

— Да.

— Защо?

— Защото… — поде той и млъкна. Изглеждаше отчаян.

— О, не знам. Всичко е толкова объркано. Ако можех да подхвана някой свободен край, откъдето да разплета кълбото.

Бях уморен и ядосан от този на пръв поглед безсмислен разговор.

— Като не можеш да се изразяваш ясно, защо въобще говориш?

— Ето още нещо, което не зная — призна той и се надигна да си върви.

— Шут — подхвърлих.

— Да, такъв съм — кимна той и излезе.

И така, аз продължих заниманията. Усещах, че трупам опит и сили, и дори започнах да изпитвам досада от бавното темпо. Всеки ден повтаряхме вече познатите упражнения и с течение на времето останалите овладяваха това, което за мен вече беше нещо естествено. Понякога се питах как са могли да живеят напълно затворени от обкръжаващия ги свят. И защо им беше толкова трудно да разтворят умовете си пред Умението на Гален? Моята собствена задача бе напълно противоположна — аз се стараех да спускам пред него бариери към онези неща, които не желаех да вижда. Почти всеки път, когато той ме докосваше, усещах любопитни пипала в различни посоки на ума ми. Но ги избягвах.

— Вие сте готови — обяви той през един студен ден. Беше късен следобед и на небето вече се виждаха ярки звезди. Размърдах пръсти в обувките, които Гален ни бе позволил да носим. — Досега ви докосвах с Умението, за да ви накарам да привикнете към него. Но днес ще опитаме пълно сливане. Всеки от вас ще се пресегне към мен и аз ще се пресегна към него. Но внимавайте! Повечето от вас вече са почувствали удоволствието, което носи със себе си допирът до Умението. Досега сте усещали само леки докосвания. Днес обаче тласъкът ще е много по-силен. Съпротивлявайте му се и същевременно останете отворени за моето Умение.

И отново започна да кръжи между нас. Чаках, обезсилен и надмогнал страха. Знаех, че все някога ще дойде и този момент. Бях готов за него.

Някои се провалиха още в самото начало и бяха смъмрени за леност или глупост. Август получи похвала. Серене — удар с камшик, задето се беше пресегнала твърде бързо. А след това той застана пред мен.

Разкърших се, сякаш ни предстоеше да се счепкаме. Усетих първото докосване на ума му и му предложих в отговор предпазливо гостоприемство.

„Така ли?“

„Да, копеле. Точно така.“

За момент между нас се установи равновесие. Той положи известни усилия да заздрави нашия контакт. След това, съвсем неочаквано, нахлу в мен. Почувствах се, сякаш ми бяха изкарали въздуха, но в умствен, а не във физически план. Просто не можех да си подредя мислите, както нямаше да мога да си поема въздух, ако някой ме беше блъснал в гърдите. Той тършуваше из ума ми и надничаше в най-съкровените местенца, а аз бях безпомощен да му попреча. Държеше ме във властта си и го знаеше. Но в този миг на неговия нехаен триумф аз открих един малък отвор. Вкопчих се за него, опитвайки се да завладея ума му така, както той бе завладял моя. Не се оказа толкова трудно, колкото очаквах, и за един кратък миг си дадох сметка, че съм по-силен от него, че мога да заложа в ума му всяка мисъл, която пожелая. „Не!“ — почти изпищя той и смътно осъзнах, че някога в миналото вече е водил подобна обречена на неуспех борба с някого, когото е ненавиждал. Някой друг също като мен го бе надвил.

„Да!“ — прошепнах аз.

„Умри!“ — заповяда ми той, но знаех, че не може да го направи. Знаех също, че мога да победя, и съсредоточих волята си върху хватката, в която го държах.

Умението не се интересува кой ще победи. Но то не защитава победителя от екстаза, който носи със себе си успехът. И когато надвих, аз забравих да се запазя от този екстаз, който е едновременно медът и жилото на Умението. Завладя ме еуфория, аз се потопих щастливо в нея, а Гален остана някъде встрани, изгубил интерес към моя ум и жадуващ единствено да възвърне контрол над своя.

Никога не се бях чувствал така.

Удоволствие, го бе нарекъл Гален и аз бях очаквал нещо подобно, като топлина през зимата, аромат на роза или сладък вкус в устата. Но не беше нищо дори далечно наподобяващо тези неща. Удоволствието е твърде физическо усещане, за да го сравня с това, което почувствах. То няма нищо общо с кожата и тялото. Вместо това ме заля и погълна всецяло като вълна, която не можех да преодолея. Почувствах, че ме изпълва неописуем екстаз. В миг забравих Гален и всичко останало. Усетих, че ми се изплъзва, и си дадох сметка, че е нещо важно, което обаче не ме интересуваше повече. Забравих всичко освен поглъщащото ме удоволствие.

„Копеле!“ — изрева отнякъде Гален и ме удари с юмрук по лицето. Паднах, напълно безпомощен, защото дори болката не беше в състояние да ме откъсне от вълшебството на Умението. Усещах, че ме рита и дращи, но дори това не можеше да прогони безкрайната еуфория. Въпреки болката умът ми ме уверяваше, че няма никакъв смисъл да се бяга.

Постепенно вълната на възторга се отдръпна и ме остави задъхан и смазан. Гален стоеше надвесен над мен, разрошен и облян в пот. От устата му излизаха облаци пара. „Умри!“ — повтори той, но аз не чух думите му. По-скоро ги почувствах. Той разтвори пръсти, с които бе стискал шията ми като менгеме, и аз паднах назад.

На мястото на доскорошния възторг от докосването до Умението дойде отчаянието от провала и вината за проявеното невнимание. Дойде болката от пребитото ми тяло. Носът ми кървеше, трудно ми беше да дишам, кожата по хълбоците ми беше охлузена от ботушите му. Нямах сили дори да стана. Но най-болезнено от всичко бе съзнанието за провал. Бях победен и Гален бе доказал, че е по-добрият от двама ни.

Сякаш някъде отдалече го чух да вика на останалите и да ги предупреждава, че така ще постъпи с всеки, който се отдаде на удоволствието от пълното сливане с Умението. Каза им също, че продължителното пребиваване под магията на това безмерно удоволствие убива ума и интелекта и превръща човек в незрящ, ням и нечуващ идиот, който скоро умира от глад и жажда. И че такъв човек заслужава само презрение.

Този човек бях аз. Лежах безпомощно и ридаех засрамен от слабостта си. Нямах нищо против начина, по който ме беше наказал. Заслужавах дори нещо по-лошо. Само някаква необяснима жалост бе попречила на Гален да ме убие. Бях изгубил от безценното му време и вместо да се вслушам в неговите указания, си бях позволил да проявявам никому ненужна свобода на волята. Опитвах се да се скрия вътре в себе си, да намеря поне мъничко утеха, но това, на което се натъквах, бе безмерно отвращение и презрение към самия мен. По-добре да бях умрял. Но не бе късно да се хвърля от стената на кулата и да сложа край на тези душевни терзания.

Останалите си тръгнаха, а аз лежах и плачех. Когато минаваха покрай мен, всеки спираше за миг, за да ми подметне презрителна дума, да ме заплюе или ритне. Почти не ги забелязвах. Най-сетне си отидоха и само Гален остана надвесен над мен. Срита ме, но аз бях неспособен да реагирам. Изведнъж той се появи навсякъде — не само над мен, но наоколо и вътре в ума ми и аз не можех да му противореча.

— Виждаш ли, копеле — каза Гален хладно. — Опитах се да им покажа, че ти не струваш пукнат грош. Опитах се да им покажа, че обучението ще те убие. Но ти не пожела да ме послушаш. Помъчи се да узурпираш нещо, което е дадено на друг. И отново аз излязох правият. Но по-добре. Не съм си загубил времето, ако това ще реши проблемите ми с теб.

Не зная кога си е тръгнал. След известно време осъзнах, че над мен грее луната. Претърколих се по корем. Не можех да стана, но поне можех да пълзя. Съвсем бавно, дори без да повдигам корем от плочите, запълзях към тъмнеещия ръб на площадката. Беше дълго пътуване, сред мрак и студ. Чувах нечие скимтене и това засилваше отвращението ми от самия себе си. Но докато се влачех пълзешком към пропастта, звукът се усили. Колкото и да се стараех, не можех да не му обръщам внимание. Едва сега си дадох сметка, че го долавям вътре в мен — слаб хленч заради участта ми, един тъничък глас на съпротива, който ми забраняваше да умра, забраняваше ми да призная пълното си поражение. Този глас бе топъл, носеше светлина и набираше сила, докато се опитвах да открия източника му. Спрях.

Лежах неподвижно.

Той беше вътре в мен. Колкото повече се вслушвах в него, толкова по-силен ставаше гласът. В него се долавяше обич — обич към мен. Обичаше ме дори когато аз не можех да се понасям. Обичаше ме, когато се мразех. И стискаше с дребните си зъбки душата ми и я подръпваше назад, сякаш за да ме накара да спра. Гласът бе на Смити.

Кутрето плачеше заради раните ми, душевни и физически. А когато спрях да пълзя към стената, направо подивя от радост. Всичко, което можех да сторя, за да го възнаградя, бе да лежа неподвижно и да не се опитвам повече да сложа край на мъките си. Смити ме увери, че това е достатъчно, повече от достатъчно за неговата радост. Затворих очи.

Луната бе високо в небето, когато Бърич се надвеси над мен и ме претърколи. Шутът държеше факла, а в краката му разтревожено подскачаше Смити. Бърич ме взе в прегръдките си, сякаш бях още малко дете. За миг мернах тъмното му лице, но не можах да прочета там нищо. Той ме понесе надолу по стълбището, а шутът бързаше пред него, за да му осветява пътя. Слязохме долу, пресякохме двора към конюшните и се качихме в неговата стая. Шутът си тръгна, но не помня дали преди това каза нещо. Бърич ме положи на леглото си и след това го издърпа до огнището. С топлината се пробудиха нови болезнени усещания и аз се оставих на грижите на Бърич, намерил най-сетне поне малко покой.

Когато отворих очи, все още беше нощ. Не знаех само коя подред. Бърич седеше неподвижно до мен, с отворени очи, без дори да се обляга на стола. Усещах, че раните ми са превързани. Вдигнах ръка да докосна превръзките, но пръстите ми не ме слушаха. Бърич премигна, забелязал, че се размърдвам.

— Подути са от студа — рече ми, сякаш знаеше какво ме безпокои. — Толкова са подпухнали, че не мога да разбера дали има нещо счупено. За всеки случай съм ги шинирал, но предполагам, че са само навехнати. Ако бяха счупени, болката щеше да те пробуди много по-рано.

Говореше спокойно, сякаш ми нареждаше да сменя водата на животните. Поотпуснах се — щом беше толкова спокоен, не се бе случило нищо непоправимо. Бърич пъхна върха на пръста си под превръзката около гърдите ми, за да провери дали е достатъчно стегната.

— Какво стана? — попита той и се пресегна да вземе чаша чай.

Не знаех откъде да започна. Събитията от последните седмици и дни танцуваха в главата ми без видима връзка помежду си. Спомних си мига на поражението си.

— Гален ме подложи на изпитание — заговорих. — И аз се провалих. За това ме наказа. — С тези думи отново се върна вълната на отвращение и презрение към моята слаба личност. Спящият край огнището Смити внезапно се събуди и вирна глава.

„Лежи си. Успокой се. Всичко е наред.“

За мое облекчение той ме послуша. За още по-голямо облекчение Бърич не забеляза какво бе станало между нас, а ми подаде чашата.

— Изпий това. Имаш нужда от течности, а билките ще притъпят болката и ще ти помогнат да заспиш. Изпий я до дъно.

— Мирише гадно — оплаках се, а той само кимна и побутна чашата към устата ми.

— Това ли е всичко? — попита, когато свърших. — Той те подложи на изпитание за нещо, на което би трябвало първо да те научи, но ти не се справи. Затова ли е постъпил така с теб?

— Не можах да се справя. Нямах необходимата… самодисциплина. И той ме наказа. — Подробностите ми убягваха. Чувствах се засрамен, жалък и нещастен.

— Никой не може да се научи на самодисциплина с бой по главата — отвърна с привидно кротък глас Бърич, сякаш обясняваше нещо на малко дете.

— Не беше за да ме научи… защото според мен той не вярва, че мога да се науча на нещо. Искаше да покаже на другите как ще постъпва с тези, които се провалят.

— Няма полза от наученото чрез страх и заплахи. Само лошият учител прибягва до удари и оскърбления. Представи си какво ще постигнеш, ако се опиташ да упражняваш по този начин някой кон. Или куче.

— И ти си ме удрял…

— Да. Така е. Но леко, колкото да те стресна. Не и да те нараня. Никога не съм ти трошил костите. Никога. Ако някой ти каже, че съм го бил толкова жестоко, колкото са били теб, наречи го лъжец.

— Прав си… — Чудех се как да обясня на Бърич защо съм бил наказан. — Но това е различно. Става дума за съвсем друго познание. Мисля… струва ми се, че си го заслужавах. Причината не беше в неговите методи на обучение. Опитвах се да следвам напътствията му, но не успях. Знаеш ли, Гален смята, че е безсмислено да се преподава Умението на копелета. Уверен е, че нещо в мен не е наред и че то пречи.

— Конски фъшкии.

— Не. Помисли си, Бърич. Нима кончетата не наследяват слабите страни на родителите си? Ако кръстосаш расов жребец с някоя кранта какво ще излезе?

Последва продължителна тишина. След това той каза:

— Не вярвам баща ти да е легнал с жена, която да можеш да наречеш „кранта“. Не би я забелязал дори, ако не притежаваше вроден финес или интелигентност. Не и той.

— Чувал съм да казват, че бил омагьосан от някаква вещица от планините.

— Рицарин не беше човек, който да се поддаде лесно на магии. И синът му не е някакъв сополив глупак, дето ще лежи и хленчи, че си е заслужил боя. — Той се наведе и ме сръга с пръст под слепоочието. Усетих остра, режеща болка. — Виждаш ли колко близо си бил до това да изгубиш едното си око от това твое „обучение“? — Усетих, че гневът му се пробужда. Той стана, направи няколко крачки из стаята и отново спря пред мен.

— Това куче е от лейди Търпение, нали?

— Да.

— Но ти не си… о, Фиц, моля те, кажи ми, че не си използвал Осезанието, за да пострадаш по този начин. Ако те е наказал за това, не мога да произнеса и думичка в твоя защита пред никого.

— Не, Бърич. Кълна ти се, това няма нищо общо с кучето. Аз бях виновен, задето не научих нещо, което се изискваше от мен. Аз проявих слабост.

— Тихо — нареди ми нетърпеливо той. — Каза достатъчно. Познавам те добре, за да се съмнявам в думите ти. Но не мисля, че си прав, като се самообвиняваш. Излизам и скоро ще се върна. А ти си почивай. Сънят е най-доброто лечение.

Усещах, че Бърич е намислил нещо. Разговорът ни беше решил някакъв въпрос, който не му бе давал покой. Той се облече набързо, нахлузи ботушите, смени си ризата с по-широка и излезе. Смити изтича след него и спря до вратата, като се оглеждаше изплашено. Отпуснах се назад, затворих очи и се оставих на въздействието на билките, които ми бе дал Бърич.

Събудих се късно следобед. Бърич тъкмо бе влязъл, а с него в стаята нахлу студен въздух. Той се приближи и ме огледа, след това плъзна опитна ръка по превръзката на гърдите ми. Накрая изсумтя доволно и смени скъсаната и изкаляна риза с чиста. През цялото време си тананикаше, което показваше, че вече е в по-добро настроение.

Почти изпитах облекчение, когато пак излезе. От долния етаж долитаха подсвиркванията и виковете на конярите. Звуци от нормално ежедневие, за каквото жадувах с цялата си душа. Исках сега да съм долу, при миризмата на коне и влажно сено, натоварен с някоя простичка задача, след която денят да е само мой. Ала в този момент отново ме завладя усещането за собствената ми безполезност. Спомних си как Гален се бе подигравал на работниците и конярите от крепостта. Според него ратниците, които ни охраняваха с лъковете си, бяха „негодници, готови да се метнат срещу всеки с юмруци и да надвият със сабя там, където друг би използвал ума си“. Изпитвах странна и необяснима раздвоеност. Исках да се върна към този живот, който според Гален заслужаваше единствено съжаление и презрение, ала същевременно ме глождеха съмнения, че не мога да се справя дори с него.

Останах на легло два дни. Бърич се грижеше за мен и не можех да се начудя на доброто му настроение. Движеше се енергично, изправен, сякаш се беше подмладил. На втория ден ми съобщи, че здравеняк като мене нямал повече работа в леглото и че било време да се размърдам, ако искам някога да оздравея напълно. Веднага след това бях натоварен с куп дребни задачи, които не поставяха на изпитание силата ми, но ме държаха погълнат през остатъка от деня. Предполагам, че целта им бе по-скоро да ме раздвижат, вместо да лежа в леглото с вперен в тавана поглед.

Смити все така си оставаше едничкият ми източник на спокойствие. Любимото му занимание бе да ме следва, докато обикалям из конюшнята. Предаваше ми всеки нов мирис с интензивност, която, въпреки мрачното ми настроение, събуждаше угасналия ми интерес към света. Смити ме възприемаше като своя собственост и изпитваше ревност дори когато Сажда ме душеше радостно.

Измолих от Бърич един свободен ден и слязох в града. Разходката се оказа по-дълга, отколкото ми позволяваха силите, но не бързах да се връщам, защото Смити търчеше наоколо радостно и душеше всяко ново нещо. Беше ми хрумнала мисълта, че една среща с Моли ще помогне за повдигането на духа ми и ще ми върне вярата в смисъла да се живее. Но когато стигнах свещарницата, Моли ми каза, че била твърде заета с нови поръчки. Седнах край огнището да я чакам. Баща й седеше срещу мен, надигаше едно шише вино и ме разглеждаше изцъклено. Въпреки че болестта го бе изтощила, тя не бе уталожила темперамента му и в дните, когато можеше да седи, той не пропускаше да се напие. Дори не се опитвах да го заговарям, защото знаех, че е безсмислено. Видът му и притесненото поведение на Моли обаче ми действаха потискащо.

В ранния следобед тя каза на баща си, че ще затваря, тъй като трябва да излезе да отнесе една готова поръчка. Връчи ми вързоп със свещи, които трябваше да нося, и двамата излязохме, като залостихме вратата. Баща й ни изпроводи с приглушени пиянски клетви, на които не обърнахме внимание. Навън ни посрещна студен вятър и Моли пое с бърза крачка, а аз я следвах, напъвайки сетни сили. Тя заобиколи магазинчето и отвори една странична врата, където ме накара да оставя вързопа. После двамата поехме по опустелите улици. Говорехме малко. Тя попита за синините по лицето ми, а аз обясних, че съм паднал. Вятърът беше студен и безжалостен, пазарът беше опустял и само от време на време срещахме някой закъснял купувач или търговец пред полупразна сергия. Моли ужасно се радваше на Смити и той й отвръщаше със същото. Когато най-сетне поехме обратно, тя спря пред един дюкян за чай и ме почерпи с чаша леко вино, а докато отпивах, прегърна Смити и го притисна към себе си, което пробуди цял фонтан от радостни усещания в душата му. Останах изненадан от това с каква лекота Смити улавя чувствата й, докато тя беше глуха и сляпа за неговите, освен на най-повърхностно ниво. Пресегнах се лекичко към нея, но съзнанието й ми убягваше, както убягва мирисът на парфюм след първия по-силен полъх.

Знаех, че мога да усиля натиска, но кой знае защо, не виждах смисъл да го правя. Почувствах се самотен заради мисълта, че тя никога няма да ме възприема така, както аз възприемам Смити и той мен. Мълчанието ставаше все по-непоносимо и накрая Моли заяви, че трябва да се прибира при баща си, защото се безпокояла за него. Докато ми се оплакваше колко непослушен бил напоследък, се усмихна, сякаш ставаше дума за нещо забавно, или може би просто се опитваше да ме развесели. Но аз не можах да отвърна на усмивката й и сведох поглед.

Помогнах й да се загърне в наметалото и двамата поехме нагоре по хълма, откъдето ни пресрещаше вятърът. Помислих си, че това е като олицетворение на моя живот. Когато стигнахме вратата на магазинчето, тя ме изненада, като неочаквано ме прегърна ме и целуна.

— Новия… — прошепна едва чуто в ухото ми. — Благодаря ти, че ме разбираш…

След това се шмугна в магазина и затвори вратата, оставяйки ме объркан и смутен. Беше ми благодарила, че я разбирам, а никога досега не се бях чувствал толкова изолиран от нея, колкото в този час. Докато вървяхме към крепостта, Смити все така радостно подскачаше, припомняйки си новите миризми от деня и как Моли го беше почесвала зад ушите, когато го хранеше с бисквити в дюкянчето за чай.

Когато се върнахме при конюшните, вече се беше мръкнало. Свърших още някои дребни неща, след това се прибрах в стаята на Бърич и двамата със Смити заспахме. Събудих се и открих, че Бърич е застанал над мен и ме гледа намръщено.

— Ставай и ми дай да те огледам — нареди той и аз се надигнах уморено и изчаках търпеливо да прегледа раните ми. Остана доволен от състоянието на ръката ми и дори каза, че мога да сваля превръзката, но да запазя бинта около ребрата и да не ги натоварвам. — Що се отнася до другите рани, искам само да ги пазиш чисти и сухи и те скоро ще заздравеят. Ако някоя от тях започне да се зачервява, веднага ще дойдеш при мен. — Той сипа в една кратунка втечнен мехлем и ми я подаде, от което предположих, че очаква да си вървя.

Спрях насред стаята, стиснал кратунката с мехлема.

Усещах някаква безкрайна тъга, а същевременно не можех да намеря думи за да изразя това, което беше вътре в мен. Бърич ме погледна за миг, намръщи се и каза:

— Хайде стига вече.

— Какво стига?

— Понякога ме гледаш с очите на предишния ми господар. Е, какво ще правиш сега? Да не смяташ да се криеш в конюшнята до края на живота си? Не, приятелю. Трябва да се върнеш. Да се върнеш сред хората, да вървиш с изправена глава, да заживееш отново в стаята си. И да изкараш докрай проклетото си обучение.

Първите няколко заповеди ми се струваха просто трудни, последната — невъзможна.

— Не мога — отвърнах. — Гален няма да ме допусне обратно в групата. А дори и да го направи, никога няма да наваксам пропуснатото. Бърич, аз вече се провалих. Просто трябва да си намеря някое друго занимание. Например да обучавам ловни соколи. — Последната мисъл ми беше хрумнала току-що и прозвуча някак странно. Но още по-странен бе отговорът на Бърич.

— Не можеш, защото те не те харесват. Прекалено си чувствителен и не обръщаш достатъчно внимание на това, с което се занимаваш. А сега ме чуй добре. Ти не си се провалил, глупако. Гален се е опитал да те прокуди. Ако не се върнеш, ще го оставиш да те победи. Ето защо трябва да се върнеш в групата и да довършиш обучението. Не искам от теб — той спря и ме погледна ядосано — да стоиш безпомощно като муле, докато те оскърбява и налага. Ти си от знатен произход и ще се държиш подобаващо. Накарай го да ти даде това, което е твое. Не бягай от трудностите. Никой не е спечелил с бягство. — Той млъкна, понечи да добави нещо, но се отказа.

— Пропуснал съм твърде много занимания. Никога няма да…

— Нищо не си пропуснал — сопна ми се Бърич, обърна се с гръб към мен и продължи, без да ме гледа. — Не е имало уроци, откакто ти си тръгна. Ще се включиш точно там, откъдето прекъсна.

— Не искам да се връщам, Бърич.

— Не ми губи времето с празни спорове — навъсено каза той. — Започвам да губя търпение с теб, момче. Казах ти какво трябва да направиш. А сега иди и го направи.

В гласа му имаше нещо, което ме накара да потреперя. Изведнъж бях отново на шест и един мъж бе накарал с тона си да замлъкнат всички ратници в кухнята. Сега вече не Гален ми се струваше страшен, а Бърич.

— Ще оставиш това куче при мен, докато завършиш обучението — продължи той. — Не е нормално за животинчето да стои затворено по цял ден в стаята. Козината му ще изгуби блясък и мускулите му ще отслабнат. Можеш да слизаш всяка вечер да го навестяваш — също и Сажда. Не ме интересува какво ще каже Гален за това.

След което бях освободен. Предадох на Смити, че трябва да остане при Бърич, и той го прие със спокойствие, което ме изненада и дори леко ме обиди. Взех кратунката с мехлема и закретах неохотно към крепостта.

Стаята ми беше студена и тъмна. Огнището не бе разпалвано от много дни, в свещниците нямаше свещи, разхвърляната по пода тръстика се беше вмирисала. Почистих пода, сложих нови свещи и запалих огнището. Накрая се хвърлих изтощен на леглото и преди да заспя, се сетих за Сенч. Знаех, че е човек, който държи на думата си, и няма да ме потърси, докато не завърши обучението ми при Гален.

Събуди ме светлина. Шутът беше запалил свещите. В началото се оглеждах объркано, без да мога да се сетя къде съм.

— Имаш време да се измиеш и да хапнеш преди да се качиш горе — каза той.

Беше донесъл леген топла ароматизирана вода и горещи тестени рулца от кухнята.

— Няма да отида.

— Защо?

— Безсмислено е. Не мога да успея. Омръзна ми да ме бият и хулят, а и нямам необходимите качества.

— А, мислех, че се оправяш добре отначало…

— Добре ли? — Погледнах го изненадано. — А защо тогава той ме удря и ми се подиграва? За да ме възнагради за успехите? Не. Въобще не можах да разбера за какво е всичко. Останалите отдавна са ме надминали. Защо да се връщам? Та Гален да докаже колко е бил прав?

— Тук нещо не е наред — завъртя глава шутът. — По-рано аз те молех да се откажеш от уроците. А ти не искаше. Помниш ли?

— Да, тогава се инатях — признах аз.

— А ако сега те помоля да продължиш? Да се качиш горе на кулата и да започнеш оттам, докъдето си стигнал?

— Защо си промени мнението?

— Защото това, от което се опасявах, стана. Но ти оцеля. И сега трябва да… — Останалото бе казано съвсем тихо. — Но нали вече веднъж ме попита. Защо трябва да говоря, когато не разбираш какво ти казвам?

— Извинявай за думите ми. Такива неща не се казват на приятел.

— Е, нека сметнем въпроса за приключен — усмихна се той. След това протегна ръце и ме хвана. Пръстите му бяха студени. — Ако те помоля, като приятел, ще се съгласиш ли да продължиш обучението?

Погледнах го в очите и бавно кимнах. След това неохотно се надигнах. Той ме наблюдаваше с безстрастен интерес, докато навличах дрехите.

— Не искам да отида — признах му след малко. — Не зная какво ще постигна с това.

— Аз пък не разбирам защо те е страх от него — отвърна той и долових в гласа му обичайния цинизъм.

— От Гален? Та нали той и кралят…

— А Бърич?

— Бърич обича да ми намира работа. Смята, че така ще порасна по-бързо.

— Ти дори не знаеш, нали?

— Какво да зная?

— Не знаеш, че Бърич измъкнал Гален от леглото и го отвел при Обелиска на правдата. Не съм бил там, разбира се, но казват, че Гален вдигал врява до небесата и го налагал, но твоят човек го метнал на рамо и го понесъл нагоре. Нищо не казал, само разкършил рамене. По някое време го пуснал на земята, сетне го сграбчил за яката и продължил да го влачи, макар че онзи щял да се задуши. Представяш ли си, следвала ги цяла тълпа войници и прислужници. Никой не посмял да се намеси, защото Бърич отново изглеждал такъв, какъвто беше някога, когато лесно вземаше страха на хората. Сигурно даже не са забелязали, че накуцва.

— Гален се дърпал, проклинал и заплашвал, а вероятно — така предполагат мнозина — опитал и с нещата, които владее — продължи шутът. — Но и да го е направил, нямало никакъв забележим ефект, освен че Бърич го стиснал по-здраво за врата. Вероятно Гален се е опитал да призове и други в своя защита, но никой не се намесил. Кой знае, може да си е поизгубил концентрацията след това толкова неочаквано нападение. Или Умението му не е толкова силно, колкото твърдят. Във всеки случай…

— Моля те! Кажи по-бързо — какво е станало? — попитах. Целият треперех. Бях зърнал лъч на надежда в мрачния живот.

— Не съм бил там, разбира се — отново ми напомни шутът. — Но чух да разказват, че Бърич го влачил по целия път до Обелиска. Там, без да го пуска — за да не избяга сигурно, — го призовал на двубой. Без оръжия, с голи ръце, точно както Гален се бил нахвърлил върху едно момче предния ден. И Обелискът щял да им бъде свидетел — ако Бърич победи, значи Гален не е имал право да постъпва така с момчето, нито да отказва да го учи на своя занаят. Гален, разбира се, бил готов да се откаже и да поиска защита от краля, само че не можел — заради предизвикателството, отправено пред Обелиска. Двубоят започнал, само дето приличал на борба между бик и бала слама, която той подхвърля и тъпче. Когато всичко свършило, Бърич се навел над Гален и му прошепнал нещо в ухото, после си тръгнал и го оставил да лежи пред Обелиска и да хленчи, целият в кръв.

— И какво му казал?

— Не съм бил там. Никой не знаеше. — Той се изправи и се протегна. — Хайде, ще закъснееш за урока — припомни ми и излезе от стаята. Аз също излязох и докато тичах нагоре по стълбите, се питах дали ще успея навреме.