Робин Хоб
Тайните на занаята (18)

18
Убийства

Сенч Фалстар^[1], личен съветник на крал Умен, е първият, направил обстойно изследване на „претопяването“, и то в периода, предшестващ войната с алените кораби. В една от записките му намираме следния текст: „Нета, дъщерята на рибаря Гил и жена му Рида, била отведена жива от тяхното село Добра вода на седемнадесетия ден след Пролетното празненство. Пиратите от алените кораби я «претопили» и след три дни я върнали в селото. Баща й загинал при първото нападение, а майка й, която имала други, по-малки деца, не можела да поеме грижата за нея. По това време Нета била четиринадесетгодишна. Половин година след нейното «претопяване» тя попадна при мен.

Когато я видях за пръв път, тя беше мръсна, парцалива и ужасно измършавяла от продължителното гладуване. По мое нареждане беше измита, преоблечена и настанена в една съседна на моята стая. Грижех се за нея така, както човек би се грижил за диво животно. Всеки ден й носех собственоръчно храна и оставах край нея, докато се нахрани. Погрижих се стаята й винаги да бъде чиста, леглото оправено и да й носят всичко необходимо за личната хигиена на една жена: достатъчно вода за миене, четки и гребени, кърпа, сапун и прочее. Освен това разпоредих да й донесат прежда и игли за плетене, защото, както ми казаха, преди «претопяването» тя обичала да се развлича с подобни занимания и изделията й се ценели много в селцето. Целта ми беше да проверя дали поставени в благоприятни за живот условия «претопените» биха могли да си възвърнат поне част от предишната нормална човешка същност.

Дори диво животно би показало някакви признаци на опитомяване при подобни условия. Но на всичко изброено Нета отвръщаше с безразличие. Беше изгубила не само нормалните си човешки хигиенни навици, но и това, което сме наследили от животните. Готова бе да се тъпче до пръсване с храна, а останалото разпиляваше по пода, за да бъда впоследствие стъпкано. Не се миеше, всъщност не полагаше никакви грижи за себе си. Дори животните използват определено място за отходни нужди, но Нета беше като мишка, която пуска изпражненията си навсякъде, дори в леглото.

Нета можеше да говори, дори да произнася смислени фрази, но само ако много искаше да получи нещо. Когато говореше по собствено желание, това бе за да ме обвини, че съм й откраднал нещо, или да ме заплашва, задето не й давам нещо, което е поискала. Поведението й към мен бе подозрително и изпълнено с омраза. Тя пренебрегваше опитите ми за нормално общуване, но беше склонна да отговаря на въпросите ми, когато спирах да я храня. Помнеше съвсем ясно семейството си, но не проявяваше никакъв интерес към съдбата му. Когато разказваше за тях, бе точно толкова развълнувана, колкото ако съм я попитал какво е било времето вчера. За пленническия си период каза само, че ги държали в трюма на някакъв кораб и им давали по малко храна и вода. Не помни да са я хранили или поили с нещо необичайно, нито да са я «докосвали» по някакъв начин. Така че не можах да изкопча нищо от нея за механизма на самото «претопяване». Оставах разочарован, защото се надявах да издиря начин, по който да неутрализирам последствията му.

Открих също, че в нея е разрушена способността да постъпва разумно и логично. Тя разбираше думите ми, но никога не следваше моите съвети — колкото и да бяха практични. Когато например й оставях два комата хляб и я предупреждавах, че трябва да запази единия за следващия ден, тъй като няма да получи нищо за ядене, тя хвърляше втория комат на земята и го тъпчеше, а на следващия ден се нахвърляше да го яде заедно с полепналата по него мърсотия. Не проявяваше никакъв интерес към плетенето, нито към други средства за забавление, включително и ярко изрисувани детски играчки. Когато не ядеше или не спеше, седеше неподвижно и умът й, също както и тялото, не вършеше нищо. Ако й предложех сладкиш, бе готова да се тъпче до повръщане и после да започва отначало.

Опитах да я лекувам с най-различни еликсири и билкови отвари. Оставях я да пости, държах я в парна баня, пречиствах по всякакви начини тялото й. Обливанията с гореща и студена вода нямаха никакъв ефект, освен че я дразнеха. Упоявах я за няколко дни, без видима промяна, когато се събудеше. Веднъж така я натъпках с каша от кора на елша, че два дни не можа да заспи, но това само я направи още по-раздразнителна. Нямаше никаква разлика дали се отнасям към нея с добро, или я държа изкъсо. Ако бе гладна, беше готова да се подмазва по всякакъв начин, за да получи храна, но веднага щом се нахранеше, преставаше да ми обръща внимание.

Беше порочно ревнива по отношение на територия и лична собственост. Неведнъж се нахвърляше върху мен само защото съм се приближил до храната й или изведнъж е решила, че трябва да притежава пръстена, който нося. Избиваше методично привличаните от огризките й мишки, като проявяваше неистова злоба, блъскайки дребните им телца в стената. Същата съдба сполетя и котката, която веднъж сбърка да влезе в територията й.

Нямаше никаква представа за хода на времето, не знаеше от колко време е в крепостта, нито кога е станало «претопяването». Когато беше гладна и очакваше храна, бе склонна — по моя заповед — да ми разказва за живота си преди «претопяването», но за нея този период бе нещо като едно продължително вчера.

От наблюденията си върху нея не можах да заключа дали нещо й е било добавено, или отнето при «претопяването». Не зная дали това е станало чрез консумиране на някакво вещество, или само чрез подушването, виждането или чуването на нещо. Нямам представа дали се касае за дело на човешки ръце, за изкусен занаят, или е работа на някакъв морски демон, като онези, от които островитяните твърдят, че черпят силите си. Това бе дълъг и тежък експеримент, от който не узнах нищо.

Една вечер й сипах във водата тройна доза приспивателно. След като утихна, накарах да я изкъпят, да й срешат косите и да я върнат в селото, където да я погребат с необходимите почести. Поне едно семейство можеше да сложи край на страховете си от «претопяването», а колко още се питаха къде са най-близките им същества! По-добре да не узнаят истината. По това време се знаеше за поне хиляда души, пострадали от «претопяване».“

Бърич не беше от хората, които престъпват думата си. Той вече наистина не се интересуваше от мен. Не бях добре дошъл в конюшните и го знаех. Първият, който показа радостта си от новото положение на нещата, бе Коб. На няколко пъти, когато отивах да изведа Сажда на разходка, той се изпречваше на вратата и ме спираше с привидно любезен глас: „Позволете аз да изведа коня ви, млади господарю“, или „Бърич се разпореди само конярите да се занимават с животните“. А аз трябваше да остана отвън, като някакъв невеж и изнежен благородник, докато оседлаят и изведат Сажда.

Изведнъж се оказа, че имам много свободно време. Преди сутрините ми бяха посветени изцяло на Бърич. Сега ми принадлежаха. Ход бе твърде заета с нова група новобранци. Можех да се упражнявам при нея, но не и да разчитам на вниманието й. Федрен бе заминал, както правеше всяко лято. Не смеех да мисля за извинение пред лейди Търпение, нито за среща с Моли. Нямах желание дори да посещавам таверната в Бъкип. Кери бе станал чирак в една куклена трупа, а Дирк бе заминал моряк. Бях самотен и се чувствах изоставен.

Тъжно и отвратително лято, но не само за мен. Животът в Шестте херцогства ставаше все по-неспокоен. По-дръзки от всякога, пиратите с алените кораби тероризираха системно цялото крайбрежие. През това лято, освен да прибягват само до заплахи, те започнаха да поставят и условия. Жито, добитък, правото да вземат каквото пожелаят от нашите пристанища, да спират където си искат и да се хранят от труда на хората, да избират кого да вземат в робство — всяко условие бе по-непоносимо от предишното, ала биваше приемано поради опасността от „претопяване“, което следваше всеки отказ на краля.

Хората продължаваха да се изселват от крайбрежните земи и пристанищните градове. Никой не можеше да ги вини, но това правеше крайбрежието още по-уязвимо. Трябваше да се наемат повече войници, разходите по издръжката на армията нарастваха, това покачваше данъците и пораждаше нови недоволства. Още по-странни бяха островитяните, които идваха до нашите брегове със семейните си кораби, за да молят за убежище и разказваха ужасяващи истории за хаоса и тиранията, които царели по Далечните острови, където пиратите с алените кораби сега били пълновластни господари. От тях нямаше кой знае каква полза. Наемаха ги като войници, макар да не им се доверяваха напълно. Във всеки случай разказите им бяха още един аргумент срещу предложенията да се предадем изцяло на властта на пиратите.

Около месец след завръщането ми Сенч най-сетне ме повика. Бях му обиден, че толкова дълго ме бе пренебрегвал, и затова изкачих бавно стълбите към покоите му. Но когато се озовах там, той вдигна лицето си, на което се четеше неимоверна умора, и ме погледна замислено.

— Радвам се, че дойде — бяха първите му думи, макар в гласа му да не се долавяше и капчица радост. Мачкаше някакви семена в едно хаванче.

— Затова ли толкова дълго не ме потърси? — сопнах се аз.

— Съжалявам. — Той спря за малко. — Смятах, че имаш нужда да останеш сам и да се повъзстановиш. Е, аз също не си прекарах времето в почивка. Искаш ли да забравим миналото?

— Че имам ли друг избор? — попитах саркастично. Сенч привърши със семената, изсипа ги във фино сито и го постави в една чаша. После каза:

— Не. Нямаш избор. Аз също. И то за много неща. — Погледна ме внимателно и почна да стрива следващите семена. — Ти — каза след малко — ще спреш да пиеш всичко друго освен чай и вода. До края на лятото. От устата ти мирише на вино. Освен това виждам, че си се поотпуснал. Искам да се захванеш с упражнения. Всеки ден ще изкачваш по четири пъти кулата на Искрен. Ще му носиш храна и чайове, които аз ще ти покажа как да приготвяш. Когато си при него, искам да си ведър, усмихнат и жизнерадостен. Това ще е основното ти занимание в Бъкип оттук нататък. Ще има и други задачи, но за тях — по-късно.

Още първите му думи ме засрамиха. За секунди забравих трагедията, в която бях превърнал живота си, и отново се почувствах полезен.

— Вярно, че доста си губих времето — признах аз.

— Постъпил си глупаво — съгласи се Сенч. — Давам ти месец да оправиш нещата. Държа се като разглезено дете. Нищо чудно, че Бърич те ритна по задника.

Отдавна бях престанал да се учудвам, че Сенч знае всичко. Но този път не се съмнявах, че не му е известна истинската причина. Впрочем нямах никакво намерение да я споделям с него.

— Откри ли кой се е опитал да го убие?

— Не съм се опитвал дори.

Той продължаваше да ме разглежда внимателно.

— Момче, нещо не ми харесваш. Преди половин година щеше да обърнеш земята наопаки, за да узнаеш истината. Какво те безпокои?

Сведох поглед към земята. Горях от желание да му разкажа всичко, което се бе случило с мен, но не смеех.

— Ще ти кажа всичко, което знам за нападението на Бърич.

И разказах.

— А човекът който е видял всичко това? — попита той накрая. — Познал ли е нападателя на Бърич?

— Не могъл да го разгледа добре — смотолевих аз. Нямаше смисъл да му обяснявам, че знам на какво мирише този човек, но образът му е размътен.

— Добре, момче. Продължавай да слухтиш. Ще ми се да зная кой е този смелчага, дето е дръзнал да нападне Бърич в собствената му конюшня.

— Значи не мислиш, че е някаква пиянска свада?

— Може и да е била. Не бива да избързваме със заключенията. Имам обаче усещането, че работата е била планирана. Някой готви нещо, но се е препънал още на първата стъпка. За наш късмет, надявам се.

— А кой би могъл да е?

— О, още не зная. А и да си мисля нещо, няма да ти кажа. Нека умът ти остане отворен за всякакви възможности. Ела сега да ти покажа чайовете.

Бях малко сърдит, задето не се поинтересува за Гален и изпитанието. Изглежда, беше приел провала ми като нещо, което се е очаквало. Но докато ме запознаваше със съставките, от които приготвяше чай за Искрен, останах втрещен от силата на стимулантите, които използваше.

Не бях виждал от доста време Искрен, докато Славен непрестанно се появяваше тук-там. Все предвождаше богато издокарани групи, с които явно целеше да впечатли възможните кандидатки за ръката на брат си. Имах чувството обаче, че всичко това му доставя повече удоволствие. Лично моето мнение бе, че това си е чисто пилеене на средства, които бихме могли да използваме за укрепване на разклатената ни отбрана. Изпитвах облекчение в дните, когато отсъстваше, защото неприязънта му към мен растеше и той използваше всяка възможност, за да ми го покаже.

В кратките моменти, в които бях зървал Искрен и краля, и двамата ми се бяха сторили изморени и загрижени. Особено принцът имаше вид на човек, изгубил всякаква надежда. Понякога ми се усмихваше изнурено, потънал в собствените си мисли. Забелязах, че яде много малко и без никакъв апетит, избягва месото и хляба, сякаш му е трудно да ги дъвче, и предпочита супите и кашите.

— Защото прекалява с употребата на Умението. Така ми каза кралят. Не можа обаче да ми обясни каква е причината да му въздейства по този начин — сякаш изгаря субстанцията на собственото му тяло. Ето защо му давам еликсири и тонизиращи вещества и се опитвам да му осигуря почивка. Но в последното удрям на камък. Каза ми, че не смеел да мигне. Нужни му били неимоверни и постоянни усилия, за да заблуди лоцманите на алените кораби и да изпрати корабите им върху подводни скали. Всеки ден го заварвам в креслото при прозореца, загледан навън.

— А котерията на Гален? Те не му ли помагат? — попитах малко сърдито.

Сенч въздъхна.

— Мисля, че ги използва за същото, за каквото бих използвал пощенски гълъби. Разпратил ги е по кулите, откъдето да предават предупреждения до неговите войници и да получават известия за забелязани вражески кораби. Но отбраната на брега е оставил на себе си. Все още били твърде неопитни, можело да издадат присъствието си на тези, върху които прилагат Умението. Не го разбирам. Зная обаче, че няма да издържи още дълго. Моля се по-скоро да настъпи краят на лятото, да дойдат есенните бури и пиратите да се махнат. Боя се, че тази работа ще го изтощи напълно.

Стори ми се, че долових в гласа му укор за моя провал. Настъпи тишина. Закрачих из стаята и заразглеждах предметите, които почти бях забравил. Слинк ме следваше по петите и от време на време подскачаше да се заиграе с нещо. Както винаги, по масичките имаше струпани свитъци и плочици. Повечето бяха посветени на Праотците. Взех да се ровя из тях, заинтригуван от цветните им рисунки. На една от плочиците, доста по-стара от останалите, беше изрисуван Праотец под формата на позлатена птица с човешка глава, покрита с переста коса. Опитах се да разчета изписаните отдолу знаци. Бяха на пичейски, езика на Чалси, най-южното херцогство. Сенч, който неусетно се бе изправил до мен, каза:

— Знаеш ли, не ми беше лесно, но сдържах думата си. Гален настояваше да получи пълен контрол над учениците си. Специално подчерта, че никой не бива да разговаря или да се среща с теб. И както ти казах в Кралската градина, аз бях сляп и ням.

— Зная — промърморих.

— Ала въпреки това нямах нищо против действията на Бърич. Не искам да кажа, че ми е било лесно. В края на краищата кралят ме накара да обещая. Жалко, че не можех да ти помогна. Не бива да страдаш, че…

— Се провалих — довърших вместо него. — Така е, Сенч. Да го забравим. Не мога да го променя.

— Зная. — После каза малко по-внимателно: — Може би все пак бихме могли да се възползваме от малкото, което научи за Умението. Ако ми разкажеш за него, сигурно ще зная как да помогнем на Искрен. Толкова години това познание се крие в дълбока тайна… дори в старите свитъци почти не се споменава за него, освен в историите за това как еди-кой си крал с помощта на Умението обърнал битката в своя полза. Но нито думичка за това как се прави…

Завладя ме отчаяние.

— О, стига, моля те! Това нещо не е за копелдаци като мен. Мисля, че вече го доказахме.

Настъпи тишина. После Сенч въздъхна тежко.

— Добре. Може и да си прав. Последните няколко месеца се занимавах и с „претопяването“. Не научих нищо полезно освен това, какво то не е и какво не му въздейства. Единственият лек за него е най-старият — този, който лекува всичко.

Сгънах свитъка, който разглеждах, усетил, че разговорът наближава най-важния си момент. Не сгреших.

— Кралят ми даде поръчение за теб.

През онова лято за три месеца извърших седемнадесет убийства по заповед на краля. Нямаше да ми е толкова лесно, ако вече не го бях правил.

Задачите изглеждаха лесни. Включваха само мен, коня и торба с отровен хляб. Яздех по пътищата, от които идваха съобщения за набези срещу търговци, и всеки път, когато ме погваха „претопени“, хвърлях след себе си комати отровен хляб. За някой друг задачата може би щеше да е по-лесна. Но през целия си живот бях привикнал да разчитам на Осезанието, за да долавям близостта на другите, а ето че при „претопените“ то не можеше да ми помогне. Все едно че ме караха да работя със затворени очи. Скоро открих, че не всички „претопени“ са били рибари, плетачи или селяни. Още във втората група имаше двама ратници — имах късмет, че се нахвърлиха първо върху хляба, а не върху мен. Все пак си спечелих дълбока рана от нож в рамото. Противникът ми беше силен и ловък, готов да се бие докрай. Спаси ме само типичното за тях съперничество.

Налагаше се да използваме колкото се може по-силна отрова, за да въздейства дори ако погълнатото количество е съвсем малко. Смъртта им беше мъчителна, но затова пък достатъчно бърза. За щастие не беше необходимо да присъствам на последните мигове от живота им, нито да виждам проснатите им край пътя трупове. Когато новината за изтровените „претопени“ достигна Бъкип, Сенч се погрижи да разпространи версията, че вероятно са се натровили от развалена риба в блатистите участъци на реките. Роднините на отровените прибираха телата им и ги погребваха. Говореше се, че всички изпитвали облекчение от подобна развръзка и че тъй било по-добре, отколкото да умрат от глад през зимата. Така постепенно свикнах с работата си и престанах да изпитвам угризения много преди да ми се наложи да срещна бъдещата си жертва очи в очи.

Въпросният случай не се оказа по-труден от очакванията ми. Ставаше дума за дребен земевладелец, който имаше средно голямо имение в близост до езеро Тюр. До Бъкип достигна слухът, че в гнева си той ударил детето на една прислужница — момиче — и го осакатил за цял живот. Това беше достатъчно, за да подразни краля. Земевладелецът бе заплатил прегрешението си с кръвен данък и като го бе приел, слугата беше показал, че не разчита на кралското правосъдие. Но след няколко месеца в двора пристигна една братовчедка на момичето и помоли за лична аудиенция при краля.

Бях изпратен да проверя нещата и видях, че момичето е вързано за трона на земевладелеца като куче и нещо повече — че е бременно. Не беше никак трудно, докато си разменяхме любезности и новини и той ми предлагаше от избраните вина в избата си, да вдигна тост за неговото здраве и за прекрасното вино, което ми предлага. Тръгнах си след няколко дни, свършил успешно задачата, като отнесох със себе си образците от хартия, за които ме бе помолил Федрен, и пожеланията на земевладелеца за безметежно връщане у дома. Същия ден, казват, той се почувствал неразположен. Издъхнал след месец, с кръвоизливи от всички телесни отвори. Братовчедката приела при себе си бременното момиче. До ден днешен не изпитвам угризения за това мое деяние, нито за избора на тази бавна и мъчителна смърт.

А когато не ме пращаха да примамвам „претопени“, трябваше да се грижа за принц Искрен. Помня първия път, когато изкачих стълбите към кулата с подноса, който ми бяха връчили. Очаквах при вратата да ме спре часовой, но нямаше никого. Почуках, но не получих отговор и влязох тихо. Искрен седеше в едно кресло до прозореца. Летният вятър от океана нахлуваше в стаята. Помещението бе озарено от ведри слънчеви лъчи, но кой знае защо, ми се стори мрачно като килия. В ъглите имаше купчини прахоляк и останки от изсъхнали и натрошени тръстики. Искрен беше подпрял брадичка и притворил очи, сякаш дремеше, но аз усещах, че стаята се тресе от усилията му. Косата му беше разрошена, лицето му — покрито с гъста брада. Дрехите му направо висяха по него.

Побутнах вратата с крак и поставих подноса на масичката. След това се изправих и зачаках. Едва след няколко минути той дойде на себе си и забеляза присъствието ми. Погледна ме с призрачни останки от някогашната си усмивка, после сведе очи към подноса.

— Какво е това?

— Закуска, господарю. Всички ядоха още преди няколко часа.

— Аз също хапнах, момче. Рано сутринта. — Говореше малко неуверено и унесено.

— Това беше вчера, господарю. — Вдигнах похлупаците от чиниите. Имаше прясно изпечен хляб, подсилен с мед, колбаси, чинийка с ягоди и купичка със сметана. Налях още парещия чай в една порцеланова чаша. Беше подправен с джинджифил и мента, за да скрие миризмата на елфова кора.

Принцът вдигна очи към мен.

— Сенч никога не се отказва, нали?

Каза името му така, сякаш за него се говореше навсякъде из крепостта.

— Ами… сигурно — отвърнах колебливо. Все пак той хапна, макар и без видима охота, и отпи няколко глътки чай. По средата на яденето спря с въздишка и се загледа през прозореца. Малко след това се опомни и не без усилие на волята довърши закуската. Накрая побутна подноса и се облегна изтощен назад. Не можех да скрия изненадата си. Аз лично му бях приготвил чая и очаквах след такава грамадна доза екстракт от елфова кора да заподскача като Сажда преди разходка.

— Господарю? — попитах и когато той не помръдна, си позволих да го побутна по рамото. — Принце? Искрен? Зле ли ви е?

— Искрен — повтори той замаяно. — Да. Това ми харесва повече от „господарю“, „принце“ и „милорд“. Това, дето са те пратили при мен, ще да е ход на баща ми. Но нищо. Все още има с какво да го изненадам. Искам да ми казваш Искрен. Предай им, че съм се нахранил. Като послушен син. Върви, момче. Имам работа.

Той се надигна отпаднало и погледът му беше размътен. Събрах чиниите колкото се може по-безшумно и тръгнах към вратата. Но когато вдигах резето, той заговори отново.

— Момче?

— Господарю?

— Ей! — предупреди ме той.

— Да, Искрен?

— Леон е в покоите ми, момче. Ще го изведеш ли на разходка? Не е необходимо и двамата да се измъчваме.

— Разбрано, госпо… Искрен.

Ето така започнах да се грижа за старото куче на принца. Всеки ден го извеждах и двамата се скитахме по брега или из близките гори, а той душеше за следи от вълци, каквито не се бяха вясвали из околностите от много години. Както бе отбелязал Сенч, бях изгубил всякаква форма и тези разходки ми бяха от полза. Сега, когато бях прогонен от царството на Бърич, не виждах какво може да ми попречи да използвам Осезанието. Но както бях открил преди доста време, можех да общувам с Леон, без помежду ни да възниква някаква емоционална връзка. Той не винаги ме приемаше, нито ми се доверяваше докрай. Ако беше кутре, със сигурност щяхме да изградим здрава връзка. Но стар боец като него отдавна бе дал сърцето си другиму — в случая на Искрен. Осезанието не позволяваше да се доминира над животните, а само да се надниква в душите им.

Три пъти всеки ден се изкачвах по стълбите, за да отнеса храна на Искрен и да поговоря с него. Имаше дни, в които ми се струваше, че разговарям с малко наивно дете. Друг път ме разпитваше за Леон и за новините от Бъкип. Понякога отсъствах, пратен с поредната задача. Обикновено той не забелязваше това, но веднъж, след онзи случай, когато получих рана от удара с нож, ме изгледа продължително, докато оставях подноса, и замислено каза:

— Представяш ли си как биха се смели, ако знаеха, че убиваме нашите хора?

Замръзнах, неспособен да измисля отговор, защото смятах, че задачите ми са известни само на Сенч и краля. Но междувременно очите на Искрен отново се бяха замъглили.

Без да ми е наредено, започнах да нанасям някои корекции в обстановката около него. Един ден, докато се хранеше, пометох стаята, а същата вечер донесох наръч свежи тръстики и изсушени ароматни треви. Не знаех дали няма да му попреча в работата, защото Сенч ме бе предупредил да не вдигам излишен шум. Но принцът не ми обърна никакво внимание. Все пак, на следващия ден стаята ми се стори много по-приветлива, изпълнена с мирис на треви и тръстика. Бях забелязал, че придремва на креслото, и донесох меки възглавници, които подложих под главата му. Стаята беше лишена от всякаква мебел, но подозирах, че му е нужна в този вид, за да се съсредоточава по-добре. Затова се стараех да нося само дребни предмети, които да му осигурят минималния, но тъй необходим комфорт — ароматизирани свещи, които да прогонят главоболието, и в един дъждовен ден, одеяло срещу нахлуващия от прозореца студ.

Същия ден го заварих заспал до прозореца и вкочанен като труп. Загърнах го с одеялото, все едно че беше инвалид, и оставих подноса пред него, но не вдигнах похлупаците, та храната да е топла. Седнах на пода до креслото, облегнах се на една захвърлена възглавница и се заслушах в тишината на стаята. Денят изглеждаше необичайно спокоен въпреки ромолящия зад прозореца дъжд и вятъра. Сигурно съм задрямал, защото се пробудих от ръката му, която рошеше косата ми.

— Сигурно са ти казали да ме държиш под око дори когато спя, нали, момчето ми? От какво ли се боят толкоз?

— Нямам понятие, Искрен. Наредиха ми само да ти нося храна и да правя всичко възможно, за да ядеш. Нищо повече.

— Ами одеялото, свежите цветя и тръстиката?

— Това беше моя идея, принце. Човек не бива да живее в пустиня като тази. — Изведнъж осъзнах, че не разговаряме на глас, подскочих и се втрещих в него.

Искрен, изглежда, също се опомни чак сега, намести се в креслото и каза:

— Благословена да е тази буря, че ми даде малко отдих. Скрих я от три техни кораба, като уверих съгледвачите на мачтите, че това, което виждат, са само малки облачета, а не летен шквал. Сега натискат яко греблата и се взират през дъжда за рифове. Аз пък ще си подремна през това време. — Той спря. — Моля да ме извиниш, момчето ми. Напоследък ми е много по-лесно да прибягвам за общуване до Умението. Не исках да нахлувам в мислите ти.

— Няма значение, принце. Аз самият не владея Умението, освен някои дребни аспекти, и то твърде слабо. Не зная как тъй се отворих за теб.

— Искрен, момче, не „принце“. Че кой принц ще стои с потна риза и двудневна брада? Но какви са тези глупости? Нали те пратиха да се учиш на Умението? Помня много добре престрелките по този повод между лейди Търпение и баща ми. — Той се усмихна уморено.

— Гален се опита да ме обучава, но каза, че не съм имал наклонности. Така ставало често с копелетата, така каза…

— Почакай — изръмжа той и след секунда отново се озова в мислите ми. — Така е по-бързо — каза извинително. — Какво е това, дето те замъглява? Ах! — И той отново напусна ума ми с бързината, с която Бърич вадеше осил от ухото на някое куче.

— Виждаш ли? Бива ме в това, също като баща ти. Гален не е толкова добър.

— Тогава защо той е Магистър?

— Хъм… не знаеш значи? Гален беше любимец на кралица Желана. Фаворит. Кралицата настоя той да бъде единственият ученик на Солисити. Често си мисля, че тогава Солисити бе твърде отдадена на страданието си. Тя умираше и мисля, че си позволи да действа прибързано по въпрос, който не търпи подобни действия. Ако питаш мен, Гален не е получил и половината от обучението, което е необходимо, за да стане майстор. Но какво да се прави, такива бяха времената.

Искрен се прокашля и ме погледна с видимо неудобство.

— Ще бъда максимално откровен с теб, момче, защото виждам, че знаеш как да си държиш езика зад зъбите. Гален получи този пост като награда, а не защото доказа, че е способен за него. Не мисля, че той има пълна представа за отговорността да си Магистър на Умението. О, той знае, че постът му дава неограничена власт, и няма никакви скрупули относно това как да я използва. Но Солисити бе много повече от това, което е той сега. Тя беше съветник на Щедър и връзка между него и останалите Умели. За нея бе въпрос на дълг да издирва и подготвя хора, способни да овладеят това изкуство. Тази котерия е първата, която Гален създаде. Да ти призная, не ги намирам за много подготвени. Е, знаят някои неща, като маймуните или папагалите, които имитират гласовете и жестовете на хората, но въобще не разбират какво правят. Но те са всичко, което имаме. — Той погледна през прозореца и добави по-тихо: — Гален няма финес. Той е недодялан и самонадеян като майка си. Умението е като езика, момче. Не е необходимо да ти крещя, за да разбереш какво ти казвам. Мога да те помоля вежливо, или дори да ти намекна. Мога да те накарам да вярваш, че това е било твоя идея. Всичко това е чуждо на Гален и той нито умее да го прилага, нито да учи другите на него. Той използва сила, за да постигне онова, което е намислил. Смята, че чрез болката и страданието ще свали естествените защити на ума. Солисити прибягваше до измама. Оставяше ме да зяпам някое хвърчило или танцуващи на слънчева светлина прашинки, докато фокусирам вниманието си върху тях сякаш целият останал свят не съществува. И тогава внезапно се озоваваше в мен и ми се усмихваше, доволна от постигнатото. Учеше ме как да отварям ума си, без да се съпротивлявам. За да влезеш в нечий ум, трябва просто да поискаш да излезеш от своя. Разбираш ли?

— Донякъде — смотолевих аз.

— Донякъде. — Той въздъхна. — Бих могъл да те науча на Умението, стига да имах време. Но за съжаление нямам. Я ми кажи нещо — смяташ ли, че напредваше добре с уроците, преди да дойде онова изпитание?

— Не. Аз просто нямам наклонности… Не! Това не е вярно! Защо говоря нещо, което не съм мислил? — Макар да седях на пода, се олюлях и Искрен протегна ръка да ме хване.

— Май бях твърде бърз. Успокой се, момче. Успокой се. Някой е бърникал в ума ти. Замъглил е мислите ти, също както аз постъпвам с лоцманите и кормчиите на алените кораби. Убеждавам ги, че следват правилния курс, докато в действителност се носят в друга посока. Така някой е убедил теб, че не можеш да се учиш на Умението.

— Гален — казах. Вече си спомнях и кога бе станало това. В онзи проклет следобед, когато всичко се промени. Оттогава бях живял като в мъгла.

— Вероятно. Но ако беше успял да се поразровиш из мозъка му, щеше да видиш какви ги е свършил там Рицарин. Той мразеше баща ти с неистова страст преди Рицарин да го превърне в послушно куче. После и двамата съжалявахме за това. Дори искахме да върнем нещата по старому, но не знаехме как да го направим, а и се бояхме, че Солисити ще ни открие. Риц бе истински майстор на Умението и когато пожелаеше, можеше да ни командва като кукли на конци. Да те халоса с Умението бе равносилно на това да те прегази галопиращ кон. Или да се хвърлиш в буйна река. Докато се усетиш, вече е в теб, прави каквото е намислил и изчезва яко дим! — Той млъкна и посегна към купата със супа. — Все си мислех, че може да ги знаеш тези неща. Но пък кой би ти ги разказал?

Вкопчих се в единственото нещо, което сега имаше значение за мен.

— Можеш ли да ме научиш на Умението?

— О, стига да имам време. И то много време. Да знаеш само колко приличаш на Риц. Бърз, силен, трескав, когато се запали. А Гален… той просто те е изплашил. Имаш в себе си стени, които дори аз не мога да преодолея. Трябва да се научиш как да си сваляш защитата. Това е най-трудното. Но да, бих могъл да те науча. Ако разполагахме с една година и никаква друга работа. — Той се усмихна вяло. — Само че не разполагаме.

Надеждите ми се изпариха. Този път разочарованието бе почти катастрофално. Бях разгневен заради онова, което ми бяха направили. Ако не беше Смити, сигурно в онази нощ щях да се метна от кулата. Гален се бе опитал да ме убие, много по-сигурно и безопасно за него, отколкото с нож. Никой нямаше да узнае чия е вината. Но след като се бе провалил, той ми бе отнел единствената възможност да науча Умението. Беше ме осакатил и аз… Скочих гневно на крака.

— Ехей! По-бавно, ако обичаш. Сега не е моментът за подобни вълнения. Запази си проблемите за теб и се постарай да ги решиш сам — без никой да разбере. — Погледнах го и изведнъж разбрах, че ми дава ценен съвет. Бавно кимнах. — Всъщност за какво ти трябва да изучаваш Умението? Това не е дарба, а проклятие. Виж ме на какво съм заприличал.

— За да ти помогна — отвърнах почти без да мисля. Но после си дадох сметка, че това е самата истина.

— За да ми помогнеш — повтори той и поклати глава. — Отнеси храната, момче. Бурята утихва. Нямам време за това сега.

— Но на теб ти е нужна сила! — възразих аз. Изпитвах известна вина, че му бях отнел от времето за почивка.

— Зная. Но не сега. Храненето отнема енергия. Странно е, като си го помисля. — Погледът му бе зареян през прозореца, мислите му вече бяха другаде.

— Аз бих ти дал от моята сила, Искрен. Ако можех.

— Сигурен ли си? — Той ме погледна изненадано. — Съвсем сигурен?

Не разбирах какво толкова го учудва.

— Сигурен съм, разбира се. Аз съм кралски поданик. Трябва да служа на краля.

— И мой близък роднина — добави той и въздъхна. След това погледна със съжаление към храната. — Е, всъщност имаме съвсем малко време. Може и да ни стигне. Проклет да си, татко! Трябва ли винаги да побеждаваш? Ела тук тогава, момче.

В гласа му се долавяше сила, на която не смеех да се съпротивлявам. Подчиних се, застанах пред креслото, а той протегна ръка. Постави я на рамото ми, сякаш му трябваше подкрепа, за да се надигне…

Отворих очи. Лежах на пода, под главата ми беше подложена възглавница и бях завит с одеялото, което му бях донесъл. Искрен стоеше при прозореца. Целият трепереше от усилие и аз долавях почти осезаемо вълните, които излъчваше.

— Точно така — върху скалите каза той с доловимо задоволство и се обърна към мен. Лицето му грееше от щастие. — Като агне на заколение — добави той. — Трябваше да се досетя, че въобще не знаеш за какво говориш.

— Какво е станало с мен? — едва успях да попитам. Зъбите ми тракаха и тялото ми се тресеше, сякаш имах треска.

— Ами нали ми предложи силата си. А аз я приех. — Той наля чаша чай и я поднесе към устните ми. — Пий бавно. Трябваше да бързам. Казах ли ти вече колко силен бе Риц в Умението?

Беше си възвърнал предишната енергичност и постоянно доброто настроение. Това беше Искрен, какъвто го помнех отпреди много време. Едва успях да преглътна няколко глътки чай. Треперенето ми поутихна.

— Навремето — продължи той — кралете често прибягвали до енергията на своите лични котерии. Шестима мъже и жени са в състояние да излъчат грамадно количество енергия, повярвай ми. Всъщност точно за това най-често са ги ползвали. Кладенец с резервна енергия за краля или за онзи, който е на върха на острието. Съмнявам се Гален да е наясно с тази възможност. Неговата котерия отговаря на представите му по въпроса, а те са доста ограничени. Възпитал ги е като мулета, които носят товар, но не могат да надскочат себе си. И това ми било котерия! Липсва им самостоятелност.

— От мен ли почерпи сила?

— Ами да. Ако искаш ми вярвай, но нямаше да го направя, ако не изпитвах такава грамадна нужда, пък и повярвах, че разбираш как ще стане. Нали каза, че си поданик на краля и прочее? И понеже сме кръвни роднини, знаех, че мога да черпя сили от теб. — Той остави чашата на масата. — Ах, този Умен! И това ако не е негова работа! Умее да подрежда нещата. Сега вече зная защо избраха тъкмо теб да ми носиш храната. Той просто е искал да си ми подръка. Повече няма да се повтори.

— Не е толкова лошо.

— Не е ли? А защо не опиташ да станеш например? Или поне да седнеш? Ти си само едно момче, дори не си част от котерия. Как не си дадох сметка с какво се захващам! Та аз можех да те погубя! Повече няма да заемам енергия от никого. Чакай… — Той се наведе, вдигна ме и ме сложи без никакво усилие на креслото. — Поседи малко. И си хапни. На мен сега храна не ми е нужна. Когато се пооправиш, ще те пратя право при краля. Кажи му, че ме разсейваш. Нека вече прислужниците от кухнята ми носят храна.

— Но, Искрен…

— Никакво „но“. И вече ще ми казваш „принце“. А сега яж.

Отново отпих от чая, тъй като още нямах сили да преглъщам. След известно време вече можех да стана. Събрах съдовете в подноса и ги понесох към вратата. Тъкмо вдигнах резето, когато ме застигнаха думите:

— ФицРицарин Пророк.

Замръзнах като парализиран от тези думи. Обърнах се бавно.

— Това е името ти, момче. Сам го записах, в дневника, в деня, когато те донесоха. Още нещо, което смятах, че знаеш. Престани да мислиш за себе си, че си копеле, Фиц Рицарин Пророк. И не забравяй да посетиш краля още днес.

— Довиждане — промърморих аз, но той отново се бе извърнал към прозореца.

А лятото не свършваше. Сенч бе погълнат от свитъците и плочките си, Искрен не се откъсваше от прозореца, Славен търсеше подходяща партия за брат си, а аз убивах безшумно и незабележимо в името на моя крал. Вътрешните и крайбрежните херцогства продължаваха да се дърлят около масата на Съвета. Пиратите от алените кораби нанасяха своите смразяващи удари, късайки от живата плът на кралството, както плъх би откъснал от провесен в килера бут. „Претопените“ бяха истинско проклятие и тероризираха мирното население. Рибарите се бояха да излизат в морето, търговците не смееха да напускат с корабите си пристанищата. На всичко отгоре данъците растяха, за да се изхранват войниците и съгледвачите по кулите и крайбрежните постове. Макар и неохотно, кралят бе склонил да ме освободи от служба при Искрен. Не беше ме търсил близо месец, когато една сутрин ми наредиха да се явя при него на закуска.

— Сега не е време за годежи — възрази Искрен. Погледнах измършавелия, стопен човек, който седеше вдясно от Краля, и се зачудих къде е отишъл жизнерадостният принц от моето детство. Играеше си с парченце хляб, но го остави. Бузите му бяха хлътнали, косата му беше разчорлена, яките му някога ръце бяха изтънели. Бялото на очите му беше пожълтяло. Ако беше куче, Бърич щеше да каже, че има глисти.

Без да ме питат, взех че се намесих в разговора.

— Преди два дни излизах на лов с Леон. Той улови заек.

Искрен се обърна и ме погледна засмяно.

— Ходите с кучето ми на лов за зайци, така ли?

— Ами… на него му харесва. Да знаеш колко му липсваш. Донесе ми заек, аз го похвалих, но не видях да е останал доволен. — Не смеех да им кажа как ме бе погледнало кучето, нито какво прочетох в очите му.

Искрен вдигна чашата си. Ръката му лекичко трепереше.

— Радвам се, че излиза с теб, момче. По-добре, отколкото да стои…

— За годежа — прекъсна го крал Умен. — Това ще вдъхне увереност на хората. Аз вече остарявам, синко, а времената са размирни. Народът не вижда край на страховете си, а аз не смея да им обещая решение, с каквото не разполагаме. Островитяните са прави в едно, синко. Ние не сме войнственият народ, какъвто сме били някога. Превърнахме се в домашари. А домашарите са най-лесна плячка за номади, пирати и разбойници. Ако продължаваме така, краят ни е неизбежен. Хората имат нужда от поне малко сигурност.

Погледнах го учудено. Това бяха думи на Сенч. Значеше ли това, че Сенч стои зад идеята за сватбата? Почувствах, че интересът ми се изостря. Питах се само защо ли бяха повикали мен на тази закуска.

— Трябва да им вдъхнем увереност, Искрен. Ти не притежаваш чара на Славен, нито осанката на Рицарин, но затова пък имаш талант за Умението, какъвто не е имало отдавна в нашия род. Хората те уважават заради воинските ти подвизи, а това понякога е по-важно от дипломатическите умения, които притежаваше Рицарин.

Заподозрях нещо, защото речта му звучеше така, сякаш е подготвена предварително. Искрен мълчеше и не сваляше очи от баща си. Не знаех какви мисли се въртят в главата му. Кралят премести поглед от него към мен и после пак към него.

— Казано с две думи, време ти е да се ожениш. И още повече — да си подсигуриш наследник. Ей това най-много ще зарадва хората. Ще си кажат: е, не е чак толкова страшно положението, щом принцът мисли за потомство. Значи не му е дошъл още краят на кралството.

— Но ние с теб, татко, знаем, че не е така, нали?

— Искрен… — почна кралят, но синът му го прекъсна.

— Ваше величество — почна той официално, — двамата с вас сме наясно, че се намираме на границата на катастрофа. И точно сега, в този момент, нищо не бива да отслабва нашата бдителност. Нямам време за сватби, годежи, още по-малко да подсигурявам престолонаследник. Времето се задържа добро, а това означава още набези на пиратите. А когато дойде есента и ветровете прогонят негодниците в пристанищата им, ще е по-добре да се заемем с укрепване на бреговата линия и подготовка на екипажи за корабите, които строим. Ето това искам да обсъждаме. Нека построим собствен флот, не тромавите търговски кораби, които са лесна плячка за пиратите, а бързи бойни кораби, такива, каквито сме имали в отминалите времена на величие. И нека пренесем тази война в земите на островитяните — да, дори през бурните зимни месеци. Някога народът ни можеше да се похвали с такива моряци и войници. Ако започнем да строим и да подготвяме хората още сега, следващата пролет ще бъдем далеч по-добре подготвени…

— За това са нужни пари. А парите не идват от ръцете на изплашени хора. Народът би плащал данъци, ако вижда, че в кралството всичко е спокойно. Което пак ни връща на въпроса за твоята сватба.

Искрен, който се бе оживил, докато говореше за бойните кораби, отново се отпусна в стола си.

— Както пожелае ваше величество — едва чуто каза той и поклати глава. — Ще изпълня каквото ми наредите. Това изисква от мен дългът пред краля и кралството. Но отново подчертавам, за мен това е безсмислено усилие. Още повече, че Славен ще избира кандидатката. И как ще изглеждам в очите й, след като е видяла първо него? Аз винаги съм бил твоят втори син, татко. След Рицарин, с неговата горда осанка, красиво лице, сила и мъдрост. А сега и след Славен, изящен, чаровен и остроумен. Зная какво си мислиш — че той ще е по-добър крал от мен, ако получи тази възможност. Така е и този път съм съгласен с теб. Аз съм се родил втори и съм бил отгледан да бъда вторият човек в кралството. Винаги съм смятал, че мястото ми е до трона, не на него. Никога, нито веднъж не съм завиждал на Рицарин. Той ме обичаше и това ми беше достатъчно. По-добре да си дясна ръка на такъв крал, отколкото да седнеш на престола. Аз вярвах в него и той вярваше в мен. Но Рицарин го няма. Едва ли ще те изненадам, ако ти кажа, че не изпитвам никакви чувства към Славен, и това е взаимно.

— Той ти избира кралица! — прекъсна го остро Умен. — Славен не избира жена за теб или по твой вкус, избира кралица на тази страна, на Шестте херцогства. Жена, която да ти осигури богатство и нови поданици, както и търговски облаги — все неща, от които се нуждаем отчаяно, ако искаме да спрем тези проклети пирати. Нито пухкавите ръце, нито уханието на парфюм ще построят твоите мечтани кораби, Искрен. Трябва да забравиш ревността към брат си, не можеш да се бориш с врага, ако нямаш вяра в собствените си роднини.

— Казано съвсем точно — рече тихо Искрен и стана.

— Къде отиваш? — попита раздразнено кралят.

— Връщам се при прекъснатите си задължения. Къде другаде мога да ида?

— Но ти… почти не яде — възкликна стреснато кралят.

— Умението убива апетита, татко. Знаеш го не по-зле от мен.

— Така е. Но знам и друго. Когато това стане, значи човек е близо до предела на силите си. Защото апетитът към Умението унищожава човека.

И двамата сякаш бяха забравили присъствието ми. Мъчех се да бъда колкото се може по-малък и незабележим и хрупах кротко бисквита, като свряна в ъгъла мишка.

— Какво значение има здравето на един човек, сравнено с благополучието на цялото кралство? — попита с нескрита горчивина Искрен. — Пък и нали имаш още един син, който също може да носи короната? При това не е обременен от тегобата на Умението. Свободен е да се ожени по своя воля.

— Славен няма вина, че не владее Умението. Той беше болнаво дете, едва ли би издържал упражненията на Гален. Пък и кой можеше да предвиди, че двама Умели принцове няма да са достатъчни? — Кралят се изправи и закрачи из стаята. Спря при прозореца, опря се на перваза и се загледа към морето. — Направих каквото можах, сине. Нима вярваш, че не ме е грижа, като гледам как това нещо те изяжда отвътре?

Искрен въздъхна тежко.

— Не. Зная. Сигурно в мен говори умората. Но поне един от нас трябва да запази ума си бистър за това, което ще става. Едва ли аз съм този — през цялото време виждам само алени кораби, лоцмани, които напрягат очи да зърнат брега, и седнали на веслата пирати. Дори когато заспя, ги сънувам, а опитам ли се да хапна, храната спира в гърлото ми като рибена кост. Никога не съм почитал това нещо, татко. Умението не е занимание за войник, нечестно е да се ровичкаш в мозъците на други хора. Дай ми меч и аз ще ги изкормя. Предпочитам да спра врага с острие, вместо да пробуждам кошмарите в душата му, за да си плюе на петите.

— Зная, синко, зная — поклати глава Умен и в гласа му се долови нежност и състрадание. Аз поне можех да разбера защо Искрен изпитва отвращение към тази работа. Трябва да призная, че споделях мислите му и се чувствах донякъде омърсен от това, което се искаше от мен. Но когато погледна към мен, лицето ми не издаваше нищо. Усещах дълбоко в себе си разяждащото угризение, че се бях провалил в изучаването на Умението и точно сега, когато имаше нужда, не можех да бъда от полза на чичо си. Зачудих се дали няма да поиска отново да почерпи сила от мен. Не зная защо, но тази мисъл ми се стори страшна. Но той само ми се усмихна добродушно и малко замислено, сякаш подобна мисъл въобще не му бе минавала през главата. После разроши косата ми и каза:

— Да не забравиш да изведеш кучето на лов за зайци. Мразя да го оставям всяка сутрин в стаята, но сигурно разбираш, че нямам нито сили, нито време, за да се грижа за него.

Кимнах, изненадан от това, което усетих да се излъчва от него. Сянката на същата онази болка, която бях изпитвал всеки път, когато се разделях с моите кучета.

— Искрен.

Той се обърна към краля.

— За малко да забравя за какво те повиках тук. Мисля, че името й беше Кеткин, планинската принцеса…

— Кетрикен. Помня дори повече от теб. Беше слабичко момиче, когато я видях за последен път. На нея значи е паднал изборът?

— Да. По всички причини, които вече обсъждахме. Уговорен е и денят. Това ще е десет дни преди Празника на жетваря. Ще трябва да тръгнеш малко по-рано, за да си там навреме. Церемонията ще се състои в планините, пред нейните роднини и поданици, и ще сключите брачен съюз и всички необходими договори. И после ще я доведеш. Славен прати вест, че ти трябва да…

Искрен спря и лицето му потъмня от яд.

— Не мога. Знаеш го не по-зле от мен. Ако оставя работата си точно сега, островитяните ще се възползват. Напоследък са станали още по-алчни и безжалостни, сигурно защото идва есента и ще трябва да се прибират в земите си. Точно сега ли трябваше да го правим? Нима искаш, когато се върна, да заваря главата ти забучена на копие?

Крал Умен също беше ядосан, но успя да сдържи гнева си и попита:

— Наистина ли смяташ, че могат да стигнат чак дотук, ако спреш работата си само двайсетина дни?

— Сигурен съм — отвърна уморено Искрен. — Зная го точно толкова сигурно, колкото зная и че сега трябва да съм вече горе на поста си, а не да споря тук с теб. Татко, кажи, че трябва да отложат церемонията. Ще отида да я взема веднага щом падне първият сняг и морските бури прогонят корабите на враговете.

— Това не може да стане. Планинците са хора, които държат да се спазва дадената дума. Освен това там вярват, че сватба през зимата предрича лоша реколта. Трябва да я вземеш до края на лятото, или в късна пролет, когато хората им излизат по планинските си нивички.

— Не мога, казах ти вече. Когато пукне пролетта, алените кораби вече се доближават до нашите брегове. Колко пъти трябва да ти го повтарям? Не ме ли разбираш? — Той пристъпваше от крак на крак като неспокоен кон преди надбягване. Не искаше да остане повече тук. Колкото и да ненавиждаше онова, което вършеше горе, дългът го зовеше да се върне към него. А може би го зовеше привикването към Умението? Дали от това не се страхуваше кралят?

— Едно е да разбираш, друго е да поискаш от тези фанатици да забравят традициите си. Искрен, синко, мисля, че просто нямаме друг избор. — Кралят потърка ръце. — Ние се нуждаем от този съюз. Необходими са ни още войници, сватбените им дарове, баща й, който да застане зад гърба ни. Това не може да чака. Защо не заминеш в затворена носилка, а по пътя можеш да продължиш дейността си? Ще се почувстваш добре на свеж въздух…

— Не! — извика Искрен и кралят се отдръпна, сякаш в лицето го бе блъснал силен вятър. Принцът се наведе над масата и удари с юмрук. Никога не го бях виждал толкова ядосан. — Не, не и пак не! Не мога да върша това, което трябва да върша, и същевременно да се люшкам на кон по пътя към планинското кралство. Няма да отида при тази, която сте ми избрали и която едва си спомням — при това да ме носят в носилка, сякаш съм сакат или инвалид. Не желая, когато пристигна, хората й да си шушукат: „А, това значи е храбрият принц Искрен, когото носят на ръце при бъдещата му жена“. Как можа да измислиш толкова глупав план? Та ти си живял сред планинците и познаваш обичаите им. Мислиш ли, че ще приемат за крал някой, който се появява по този начин? Дори кралете им хвърлят на бунището недъгавите си деца. Не разбираш ли, че по този начин не само ще ни скараш с планинците, но и ще позволиш на пиратите да ударят право тук?

— Тогава може би…

— Няма „тогава“, нито „може би“. Точно в този момент отвъд Яйчния остров се навърта пиратски кораб и капитанът му вече е успял да прогони от мислите си предзнаменованието за зла поличба, което успях да му пратя снощи по време на сън. Лоцманът променя курса и се чуди как е могъл да обърка посоката вчера. Скоро работата, която свърших снощи, докато ти си спал, а Славен е танцувал, ще иде на вятъра, а ние стоим тук и се караме. Не зная как и по какъв начин, но искам ти да уредиш тази работа със сватбата. Остави на мен да спасявам страната, разбра ли ме? — Той рязко се изправи, излезе и хлопна вратата.

Кралят също стана и няколко минути гледа замислено вратата. След това прокара длан през лицето си, сякаш за да прогони умората или може би да избърше сълзите си. Огледа се, смръщи вежди, когато ме видя, след това, изглежда, си спомни защо съм тук и сухо каза:

— Е, това е, видя ли? Трябва да се намери някакъв изход. А когато Искрен потегли, за да поиска ръката на бъдещата си съпруга, ти ще бъдеш с него.

— Както наредите, ваше величество.

— Така ще наредя. — Той се прокашля, обърна се и погледна през прозореца. — Принцесата има само един брат. Казват, че здравето му било разклатено. По време на някакво сражение горе на Ледените полета го повалила стрела и оттогава все боледувал. През зимата го мъчела кървава кашлица, а лятно време не можел да стои дълго на седлото. Чудно е как още го смятат за наследник на престола.

— Защото обичаят им, кралю, е същият като нашия — отвърнах хрисимо. — Мъж или жена, правото е на първородния.

— Да, така е — кимна кралят и аз знаех какво си мисли: че седем херцогства ще са още по-силни от шест.

— А как е със здравето бащата на принцеса Кетрикен?

— Здрав като бик за човек на неговите години. Сигурен съм, че ще управлява дълго, поне още десетина години, докато принцесата роди наследник.

— Може би дотогава пиратите ще бъдат прогонени от бреговете ни. И принцът ще има възможност да насочи вниманието си другаде.

— Може би — съгласи се кралят и ме погледна в очите. — Когато принцът отиде да поиска ръката й, ти ще бъдеш до него — повтори той. — Знаеш какви са ти задълженията, нали? Разчитам на твоята дискретност.

Бавно склоних глава.

— Както пожелаете, ваше величество.