Елоиза Джеймс
Брак по неволя (42)

Глава 41

„Перигрин“, яхтата на Негово Величество крал Джордж III

26 март 1784 г.

Изидор знаеше, че намерението й е мълчаливо хвърляне на ръкавица. Адвокатът й я увери, че лично кралят възнамерява да говори с нея тази вечер за разтрогването на брака й. Тя реши да облече роклята, която носеше, когато за първи път видя съпруга си. Имаше чувството, че повечето мъже на кралската яхта няма да реагират на появата й, като се запитат дали вкусът й не клони твърде много към нетрадиционното.

— Господи! — промълви Джема, докато се приближаваше зад нея. — Изглеждаш удивително, Изидор.

— За мен това е нещо като дебютантски бал — каза Изидор и се усмихна на отражението й в огледалото. — Възнамерявам да прелъстя всички свободни мъже с прелестите си.

— Никоя дебютантка не би могла да облече подобна рокля — каза Джема, — с този почти несъществуващ корсаж и твоите определено съществуващи извивки. Моделът е толкова красив! Обожавам синята копринена фуста под среброто. Приказно! Особено с тези диаманти навсякъде… Приличаш на фея.

— Когато си мисля за феи, си представям мънички зелени създания с прозрачни крила — каза Изидор със съмнение.

— Кралица на феите — поправи се Джема. — Само като те погледнат, смъртните ще си загубят ума и ще бъдат обречени завинаги да бродят в дебрите на гората.

— Ти си много странна, Джема, знаеш ли го?

— Такава съм, но съм се примирила. Пък и не аз съм тази, която е покрита с диаманти от ханша до петите.

— Просто искам да покажа на всички, че съм… изглежда смешно, нали?

— Всички знаят колко си безценна, миличка — утеши я Джема. — Много ми харесва как цялата рокля блещука. Ти правиш услуга на обществото. Ще улавяш светлината на всички свещи, така че никой да не падне през борда. Знаеш ли, при последното събиране на кралската яхта лорд Пидъл се спъна в собствените си крака, направи салто и падна във водата.

— Изплува ли?

— Естествено — успокои я приятелката й. — Като тапа.

— Ако падна през борда — каза Изидор, — ще потъна като камък. Тези диаманти са мънички, но общото им тегло е доста голямо.

— Предлагам да седнеш на някой трон, от който да приемаш тълпите от обожатели.

Изидор прехапа долната си устна.

— Вилиърс отиде да го доведе — каза Джема, защото се досети за какво си мисли.

— Ами ако Вилиърс не успее да го убеди? — попита Изидор и сърцето й се сви от страх. — Ами ако Симиън си живее щастливо без мен и е решил, че просто му създавам прекалено много проблеми?

— Тогава ще продадем роклята ти на търг и ще можеш да си купиш нов съпруг.

В десет часа вечерта Изидор започна да се примирява с факта, че дори херцог Вилиърс не може да прави чудеса. Крал Джордж III беше дошъл и си беше тръгнал с уверението, че молбата за развод, подадена от адвоката й, ще бъде одобрена в най-скоро време. Изидор трябваше да се радва, че дори един щастливо женен монарх намира бюста й за привлекателен, но не се радваше.

Защо Симиън не идваше? Тя се изправи отпуснато и сложи ръката си в дланта на някакъв джентълмен. Дори не помнеше как се казва. Обожателите й бяха толкова много, че започна да ги описва на Джема по дрехите им. Този носеше тюркоазен жакет със зелени копчета. Това не беше добра комбинация. Някак си успя да му се усмихне.

Тюркоазеният жакет се поклони с цял куп излишни жестове и двамата си проправиха път през пълната зала. Яхтата беше огромна, но кралят беше проявил щедрост с поканите и (според Изидор) на борда имаше прекалено много хора. Обръчите й не спираха да се удрят в обръчите на други дами, което изискваше неспирен поток от извинения. Нещо повече, лекото люлеене на реката затрудняваше танцуването, особено когато една жена носеше опасно крехки токчета и тежка рокля.

Тъкмо измъкваше подгъва си изпод тромавите крака на един от херцозите от кралското семейство, когато се разнесе внезапно думкане и цялата яхта подскочи във водата, като че ли някой великан я беше подхвърлил пет-шест сантиметра нагоре.

Херцогът се намръщи, сякаш беше виновна роклята на Изидор, и затрополи към палубата, следван от повечето от танцьорите.

— Странно — отбеляза партньорът й. — Чудя се какво става. Предполагам, че можем да отидем да погледнем водата.

Музикантите изсвириха един дисонантен акорд и се заеха да довършат мелодията.

Някои от присъстващите продължиха да танцуват, но повечето бяха излезли през вратите към палубата. Изидор чу отвън викове. Джема се появи до рамото й. Очите й блестяха.

— Мисля, че се блъснахме в друг кораб! — провикна се тя, за да надвика шума. — Търся Боумонт! — И изчезна.

Тюркоазеният жакет подхвана дълго оплакване. Пияните корабни капитани представляваха опасност за всички, които се намираха в реката… Изидор имаше главоболие и всички тези приказки за справедливото наказание, което щеше да сполети пияния капитан, блъснал яхтата на самия крал, не й помагаха.

— Извинете, милорд — каза тя, — трябва за малко да се оттегля в салона за дамите.

— Не мисля, че е безопасно — каза Тюркоазеният жакет. — Ами ако има поражения по яхтата? Трябва да излезем навън.

— Ако имаше поражения, вече щяхме да сме се наклонили — изтъкна Изидор.

— Чувам някакви крясъци и тем подобни.

Изидор измъкна ръката си от неговата.

— За мен беше истинско удоволствие, милорд.

Той каза нещо и тя се обърна.

— Моля?

— Не съм лорд! — тросна се той. Изглеждаше много раздразнен.

Изидор се обърна, без да отговори, и това я накара да се чувства виновна по целия обратен път през вече празната бална зала. Яхтата все още се люшкаше силно. Изидор предполагаше, че се е откъснала от въжетата и се носи по Темза. Което означаваше, че до пет минути ще се блъсне в единия или в другия бряг. Нямаше причина да се тревожи.

Във всеки случай не виждаше причина да се присъединява към тълпите на палубата, където несъмнено щяха да й настъпват роклята и дори можеше да падне през борда, тъй като токчетата на украсените й с диаманти пантофки се оказаха прекалено високи. Тя се заклатушка по излъскания под и най-накрая се добра до салона на дамите.

Разбира се, прислужничките бяха избягали от поста си. Тя седна на едно канапенце и се загледа в отсрещната стена.

Обичаше го, но го загуби. Загуби го, защото се държа като някакъв деспотичен дракон.

— Защото си арогантна — измърмори тя на себе си. — Глупачка!

Беше си изтървала кърпичката някъде, затова трябваше да вдигне обшитите си с диаманти поли и да избърше очите си в долната риза.

— Да не си се загубила?

Изидор не беше чула, че вратата се отваря. Не беше чула никакви стъпки, не беше почувствала никакви очи да я наблюдават. Не беше измислила какво да каже и това беше почти най-ужасното от всичко.

Той изглеждаше като всички други херцози, облечен във великолепен жакет от тъмносин атлаз, избродиран с нарове.

— Този жакет не е твой — каза тя.

— На Вилиърс е — отговори той, без да откъсва поглед от нея.

— Приличаш на херцог — каза Изидор и леко подсмъркна.

В типично свой стил той не си загуби времето в дрънкане на глупости за тоалета й.

— Свободна си сама да си избереш съпруг, или поне така чух — каза той.

Тя преглътна мъчително. Сърцето й биеше толкова бързо, че чуваше ударите му.

— Да.

— Мога да стана част от ордата, за която Вилиърс ме уверява, че души около теб.

В сърцето й разцъфна мъничка надежда.

— Би могъл — кимна тя. — Носиш бричове. Сигурна съм, че това беше едно от изискванията ми.

— И пудра — допълни той, — за среща с кралските особи. Но…

— Но?

— Няма да предложа да стана част от тази група.

Стомахът й се сви от гадене и срам.

— Разбирам — промълви тя със слаб глас. Той я наблюдаваше внимателно и тя не можеше, не можеше да се разплаче. Не биваше. Не го направи.

— Това нали не те учудва? — попита той, влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

— Това е салонът на дамите — каза тя и гласът й се прекърши. Колко глупаво! Заля я абсолютно объркване, както когато беше дете, загубило и майка си, и баща си в един и същи миг. Когато той й каза, че я обича, му повярва. Очите й се замъглиха и тя прехапа силно долната си устна. Извърна се от него.

— Мисля, че е време да си тръгваш — каза тя, изтръгвайки с мъка думите от гърлото си. — Джема ще се чуди къде съм.

Той не отговори, затова най-после тя се обърна назад. Симиън беше зает да избутва един позлатен стол между затворената врата и тоалетката.

— Какво правиш? — прошепна тя.

— Няма да ти искам ръката — каза той, приближи се към канапенцето и се извиси над нея в целия си ръст.

— Няма нужда да подчертаваш толкова решението си! — тросна се тя. — Напълно разбирам нежеланието ти.

— Наистина ли разбираш, Изидор? Наистина ли?

Тя вдигна брадичка.

— Естествено, че разбирам. Аз не се държах много учтиво с теб, когато взех онези решения за къщата, и ти с право се разсърди.

— Не.

— Не?

— Не те моля за ръката ти, Изидор, защото ще я взема.

Тя го погледна и примигна.

— Аз не съм някое покорно куче, което ще тръгне след теб към Лондон и ще започне да се умилква около полите ти. Искам те! — изрече пламенно той. — Защото те обичам и ти ме обичаш. И, проклятие, животът с теб ще бъде все едно живея със самия дявол! Но ти си моят дявол и не мога да допусна друг да те вземе, и не мога да си представя живота без теб.

Изидор си пое дъх, разплакана.

— Помислих си, че…

— Помисли си, че не те обичам достатъчно, за да остана с теб — каза той. — И ме подложи на изпитание, като замина за Лондон и очакваше да те последвам.

Тя се надигна тромаво, като непохватно подрастващо девойче, и буквално се хвърли в прегръдките му.

— Обичам те — промълви тя с треперещ глас.

— Мислех си, че не мога да тръгна след теб, защото това би означавало, че съм ти подчинен.

— Никога не съм си и помисляла подобно нещо! — възкликна Изидор.

— Не можех да приема истината — продължи той. — Ти владееш сърцето ми, Изидор, и в това няма нищо срамно.

Тя обхвана лицето му с длани.

— Обичам те — прошепна тя.

Той я целуна с такава страст, че ръцете й сами се вдигнаха и се увиха около врата му. Целувката му беше толкова нежна, че сърцето й едва не спря. И толкова свирепа, та тя разбра, че държи в прегръдките си лъв, доброволно влязъл в тях. Изидор Дел’Фино, херцогиня Козуей, никога не забрави този последен урок.

Ръцете му не спираха да обхождат тялото й.

— Не можеш — прошепна тя задъхано. Мислеше за всички хора, събрани на палубата… но той продължаваше. — Не бива! — простена тя след няколко минути, но той вече го правеше.

Корсажът й беше скроен така, че да покрива гърдите й при всякакви обстоятелства, но пред решимостта на Симиън не издържа. Изидор видя изражението на съпруга си и дъхът й секна.

— Толкова си красива! — промълви той. Гласът му беше дрезгав, а ръцете му се задържаха над нея, сякаш се боеше да я докосне. — Узряла, деликатна и красива като роза.

Нямаха време за поезия. Затова Изидор го хвана за ръката и каза:

— Симиън?

Той погледна към нея. Очите му бяха тъмни като безлунна нощ.

— Целуни ме — заповяда тя.

— Така ли? — попита той и в тези негови дяволити очи затанцува смях. Целуна я по зърното, много леко и много учтиво.

Тя поклати глава.

— Така ли? — продължи той и леко я близна.

Тя надигна хълбоци, но това не беше достатъчно.

— Симиън!

Затова той се засмя и започна да смуче зърната й. Ръката му стисна не особено нежно другата й гърда. Всички мисли за това кой може да влезе и да ги прекъсне излетяха от главата й.

След няколко минути Симиън се озова на колене пред нея. Полите й бяха вдигнати нагоре. Тя лежеше по гръб на канапенцето и издаваше онези звуци, които може да издава само жена в плен на огромно, невъобразимо удоволствие.

Беше толкова красива! Косата й се беше измъкнала от прическата от сложни къдрици и букли и падаше по раменете й. Устните й бяха по-тъмночервени от всеки рубин; кожата й беше като праскови и сметана. Имаше вкус на нектар, но истинският афродизиак беше изразът в очите й.

Той прокара пръсти по бялата й плът и леко започна да ги движи в кръг малко по-надолу. Тя се разтрепери, а после започна да го умолява. Най-накрая се надигна на лакти и му се намръщи — точно това, което искаше да види той.

Обожаваше да я гледа намръщена. Затова наведе глава и й даде точно това, което искаше, доведе я до ръба на пълната самозабрава, не спря да я целува, преди виковете да се изтърколят от устните й като песен… и се отдръпна.

О, да, ето че пак му се намръщи.

— Опитваш се да ме докараш до лудост — измърмори Изидор, когато най-накрая успя да си поеме дъх.

Пръстите му започнаха да я галят успокоително, докато най-после тя се заизвива под допира му.

— Просто искам да се уверя, че знаеш кой съм.

— Симиън — прошепна тя. — Съпругът ми.

В този миг той дочу зад гърба си някакво приглушено блъскане. Не му обърна внимание — беше прекалено зает да дава на Изидор това, което тя искаше от него. Да потапя любимата си в онова блаженство без мисли, за което мечтаят поетите. Само че.

Шумът навън не беше само лека далечна досада. От палубата долитаха откъслечни викове и крясъци. А после някой заблъска по самата им врата.

— Излизайте! — извика някакъв висок, притеснен глас. — Затворническият кораб, каторжният, се блъсна в яхтата и затворниците…

— Какво? — попита остро Симиън и вдигна глава. Можеше да се очаква, че в някакъв момент кралските прислужници ще поискат да влязат, и смяташе да им откаже. Това обаче изглеждаше по-сериозно.

— Спомена нещо за затворници — промълви Изидор, леко задъхана. — Затворнически кораб. Симиън… не спирай, моля те, не спирай!

Но преди тя да довърши изречението, цялото му тяло вече беше застанало нащрек.

— Ставай! — нареди той и още докато говореше, дръпна полите й надолу.

— Какво? — попита Изидор и стана, но краката й трепереха и тя се вкопчи в ръката му.

— Сигурно някой от затворническите кораби, които стоят на котва в Темза, се е блъснал в тази яхта. Или пък ние в него. — Той нахлузи панталона си.

— О! — За миг Изидор остана неподвижна, като се опитваше да си поеме дъх. — Предполагам, че в такъв случай е по-добре да тръгваме. — Тя намери едната си пантофка и я обърна както трябва.

— Можеш ли да бягаш с тях? — Симиън беше отишъл до вратата и се вслушваше в шума отвън.

— Не.

— Остави ги! — И той запрати красивия жакет на Вилиърс в ъгъла.

— Но диамантите… — Изидор се огледа бързо и бутна обувките си под дивана. Винаги можеше да се върне за тях по-късно.

Симиън издърпа стола обратно.

— Ако се съди по шума, мисля, че затворниците са избягали и се качват на яхтата — каза той. — Трябва да се махаме.

— Този стол не може ли да ни защити? — попита Изидор с копнеж и прокара ръце по гърдите му.

— Не и ако подпалят яхтата.

Изидор отвори широко очи.

— Не мога да плувам с тази рокля, Симиън.

Помниш ли какво си говорихме веднъж — когато аз се страхувах, че ще попаднем в критични ситуации, а ти ме увери, че в Англия това нямало как да се случи? — Симиън не можа да устои: тя беше толкова привлекателна, че просто трябваше да я целуне пак.

— Ти си моят бали… нещо — отговори Изидор след миг. Сега вече съвсем не изглеждаше толкова уплашена. — Просто ми кажи какво да правя, capo.

— Ще скочим през борда — отговори той. — Не можем да останем тук, не и когато си облечена с тази рокля. И трябва да се махнем възможно най-бързо.

Изидор кимна и сложи ръката си в неговата. Той предпазливо отвори вратата и надникна навън. В балната зала нямаше никого. Но сега, когато вратата се отвори, шумът от палубата стана оглушителен — викове и един звук, който не можеше да се сбърка с никой друг: сблъсък на мечове.

— Там се води сражение! — прошепна едва чуто Изидор.

— Личната гвардия на краля навярно е там, да не говорим за стражарите, Стражата на мъртъвците и стражата от затворническия кораб.

Но всичко това всъщност изобщо не го вълнуваше. Единственото, което го интересуваше, беше най-прелестното същество в живота му, пъхнало доверчиво ръката си в неговата.

— Не се тревожи! — промълви Симиън с яростна настойчивост.

Тя го озари с ослепителна усмивка.

— Не се страхувам.

Двамата влязоха безшумно в балната зала, като се опираха на стената. Бяха се насочили към вратите в другия край на помещението, далеч от палубата. След като минаха през тях, Симиън бързо тръгна през коридорите и я отведе до стъпалата в самия край на яхтата.

— Ще се качим ей там — каза той в ухото й. — Трябва да скочим право през перилата, Изидор. Ако те видят, ще се сражават до смърт, за да се доберат до теб.

Тя кимна. Той я прегърна и я целуна за последен път с цялата си страст.

— Аз ще отида до перилата отляво и ще отвлека вниманието им. Едва ли могат да плуват, а и във всеки случай не мисля, че ще си направят този труд. Но със сигурност ще дойдат до перилата от тази страна. — Той говореше едва чуто. — Остани зад тази врата и брой до двайсет. После изтичай навън, до перилата вдясно, без да спираш, за да се ослушваш. Обещаваш ли?

Тя отново кимна.

Той открехна вратата и се хвърли през нея. Изидор започна да брои. „Не слушай — каза си тя. — Обеща, че няма да се ослушваш. Просто брой до двайсет и бягай. Това е всичко…“

Да, но не можеше да се спре. Ушите бяха създадени, за да слушат. Чу стъпките на Симиън, чу плисък и после крясъци. Радостни викове на груб диалект. С леден ужас осъзна, че Симиън е скочил през борда, но някой разбойник, който вече е бил във водата, го е сграбчил незабавно.

Тя се прокрадна до вратата и надникна. Няколко опърпани мъже се бяха навели над перилата. Появи се една глава и те изтеглиха на борда Симиън, подгизнал и разярен. Бяха притиснали ръцете му зад гърба.

Затворникът, който го беше сграбчил, се покатери през перилата.

— Здравата ме изрита — каза той и добави някаква дума, която Изидор не беше чувала никога. — Ще му го върна заради това.

И преди Изидор да успее да си поеме въздух, той отметна ръката си назад и я стовари върху бузата на Симиън. Той падна по гръб и двамата мъже, които го държаха, притиснаха ръцете му към палубата.

Изидор едва не изкрещя. Симиън не благоволи да изрече нито дума в отговор на удара. Просто местеше очи от едно лице на друго, изучаваше петимата мъже, скупчени над него.

— Ей ти, какво правиш? — попита един от затворниците, очевидно изнервен, че Симиън не казва нищо.

— Опитвам се да запомня лицата ви — отговори Симиън. В гласа му звучеше такава ярост, че Изидор потръпна.

— Просто ще му насиня и двете очи, става ли? — изръмжа мъжът. — Това ще го спре.

Стомахът на Изидор се сви. Не можеше да остане тук, скрита, докато те бият Симиън. Трябваше да ги стресне, и то достатъчно, за да пуснат ръцете му, защото тогава той можеше да ги повали всичките с ритници. Тя безшумно слезе обратно по стълбите. Трябваше й оръжие. За жалост на кралската яхта очевидно нямаше никакви оръжия. Не можа да намери дори някой по-тежък свещник.

Ненадейно й хрумна нещо. Тя хукна обратно към салона на дамите и взе диамантените си пантофки. Те със сигурност щяха да привлекат вниманието им. Отново се изкачи по стълбите, този път тичешком, и установи, че положението почти не се беше променило.

Същите двама злодеи продължаваха да стискат ръцете на Симиън, макар че, слава Богу, май не го бяха удряли отново. Доколкото можеше да чуе, искаха да разменят живота му срещу своята свобода.

Тя изчака подходящия момент, открехна вратата и метна през нея една от диамантените пантофки.

Тя излетя навън в светлината на факлите, озарили палубата, и падна точно пред групичката. За миг всички се втренчиха в нея, сякаш пред тях беше кацнала някаква райска птичка. Пантофката блестеше, отрупана със скъпоценни камъни.

А после и петимата мъже нададоха приглушен вик и се хвърлиха към нея.

Симиън изрита най-близкия с такава сила, че затворникът полетя във въздуха и се блъсна в стената на яхтата. Завъртя се в бърз, шеметен кръг и останалите четирима изпопадаха на палубата. Изидор се измъкна иззад вратата и се хвърли към Симиън. Мускулестите му ръце я стиснаха и той се хвърли назад през борда.

Удариха се във водата с такава сила, че ръцете на Симиън се отделиха от кръста на Изидор. Студената вода се затвори над лицето й, а тежките поли я задърпаха надолу, в противно вонящата вода с такава сила, сякаш имаше камъни в джобовете.

Нещо се допря по лицето й и отмина и тя си помисли за раздутите от вода трупове, които Стражата на мъртъвците вадеше от реката. Трескаво размаха ръце в опит да изплува на повърхността, но не можеше да се пребори с тежестта на всички тези диаманти.

А после, като някакво чудо, като отговор на молитва, силните ръце на Симиън се стегнаха около нея и той я дръпна нагоре със силно, плавно движение. Изидор се подаде на повърхността, като се давеше и се мъчеше да си поеме въздух.

— Спокойно — каза той, като я поддържаше изправена. — Държа те, любима. Държа те.

— Аз… аз помислих.

Той я целуна бързо и страстно.

— Искам да те извадя от реката.

Без нито дума повече той я задърпа след себе си през водата, сякаш тя тежеше не повече от бебе. Изидор едва успя да намери време да изпита благодарност за страстта на Симиън към бягането и за силата, която му бе дало то. (Тюркоазеният жакет щеше да я остави да потъне, или по-скоро щеше да потъне във водата редом с нея.)

А после двамата се озоваха до брега, където стотици ръце се протегнаха да им помогнат. Само след секунда Симиън се изправи, обърна се и издърпа Изидор на брега. Полите й сякаш бяха станали десет пъти по-тежки и тежестта на водата и диамантите караше коприната на горния им пласт да се опъва, да стига чак под петите й и да я препъва. Най-накрая Симиън просто се наведе, вдигна я на ръце и тръгна нагоре по склона.

Всички на брега ревяха и крещяха: „Ура!“. Шумът беше оглушителен. Изидор усети ненадеен полъх, погледна ужасена надолу и осъзна, че обшитият й с диаманти корсаж е загубил битката със земното притегляне и е паднал под зърната й. Потресена, тя вдигна глава и срещна очите на Симиън. Той се смееше.

Само след секунда двамата се озоваха на брега и Симиън я уви плътно в един жакет.

— Не мога да позволя цял Лондон да разбере какво изпуска — каза той в ухото й.

— О, Симиън! — възкликна тя и хлъцна, полуразплакана. — Той те удари, Симиън! Удари те и аз не можах да направя нищо, за да го спра!

— Ти го спря — каза Симиън. — Можеше да умра, ако не беше ти.

— А после скочихме във водата — продължи Изидор и пак хлъцна — и аз започнах да потъвам, и си мислех единствено за Стражата на мъртъвците и как ще злорадстват, когато ги изпратят да намерят тялото ми.

— Никога — каза той и я прегърна по-силно. — Никога няма да позволя това да се случи.

— За нищо на света не позволявай те да извадят тялото ми, Симиън! — промълви тя. — Обещай ми!

— Ти няма да се удавиш. Никога.

Тя сложи глава на гърдите му и се заслуша в силните удари на сърцето му. Бяха в безопасност. По бузите й бавно се затъркаляха сълзи.

Той каза нещо, което тя не чу.

— Какво?

— Разбираш ли какви щастливци сме, Изидор?

— Да — промълви тя с леко задавен глас. Сърцето й все още туптеше от страх, дори сега, в прегръдката на топлите му ръце.

Той се отдръпна и обхвана лицето й с длани.

— Ние сме като твоите родители, любима. Ако единият от нас е загубен, пропадаме и двамата. Ако лодката ти се преобърне, никога, никога няма да спра да те търся.

А после започна да я целува с онази любяща целувка, която показваше, че е само негова, която Изидор беше виждала баща й стотици пъти да дава на майка й. Очите й се наляха със сълзи, тя обви врата му с ръце и се вкопчи в него с всичка сила.

Той отново наведе глава към нейната и ликуващите викове сякаш станаха още по-високи… но може би Изидор само си въобразяваше.

Две минути по-късно Симиън отново я вдигна и я пренесе през тълпата, без да обръща внимание на мократа тежка рокля, която се влачеше след тях. Изидор почти не обръщаше внимание какво се случваше наоколо, но когато конярите затвориха зад тях вратата на каретата и Симиън я положи на седалката, се огледа. Намираше се в най-луксозната карета, която беше виждала: тапицирана с червено кадифе, цялото избродирано със златни коронки. Конете тръгнаха, но тя едва усети движението — каретата беше толкова мека и идеално балансирана.

— Къде се намираме? — попита тя, полузасмяна.

Симиън се мъчеше да се освободи от мократа си риза и дори не вдигна глава.

— В каретата на херцог Бъкингам.

— Кралска карета — промълви тя, като го наблюдаваше изпод миглите си. Дъхът в гърдите й сякаш се нажежаваше. Не беше възможно той да мисли да…

Точно това мислеше.

Защото само след секунда вече нежно сваляше подгизналия й корсаж до кръста. При падането във водата диамантите бяха оставили върху кожата й червени следи. Той целуна всяко мъничко натъртване. Движеше се все по-надолу по тялото й, като мъж, който знае къде точно са най-нужни тези целувки.

И макар че Изидор никога не си беше представяла, че подобно нещо изобщо е възможно — да се люби в карета, още по-малко в каретата на един принц! — тя се озова легнала по гръб на тапицерията от червено кадифе, докато съпругът й умело довеждаше тялото й до същото треперене и вибриране, които беше изпитала на яхтата.

— Не бива да го правим — прошепна тя в един момент, но забрави мисълта си, когато вълната на удоволствие я понесе и я запрати на място, където думите бяха невъзможни.

А когато той нахлу в нея, тя се озова на място, където не можеше да прави нищо друго, освен да издава стонове и ридания от чисто удоволствие.

Тялото на Симиън го умоляваше да я последва, но той реши да я люби бавно. Само като я целуваше, само като я галеше, само като навлизаше плавно в нея, можеше да я опознае по начин, който накара истината да пламне и да се впечата в сърцата и на двама им.

Най-накрая обаче не можа да устои и да продължи с този бавен ритъм. Започна да се движи бързо, силно, с отворени очи, за да вижда как тя се нагажда към бързината му, охканията и виковете им, красотата на очите и устата й.

Каретата зави на един ъгъл и се люшна и това усещане просто накара удоволствието им да стане още по-голямо.

— Симиън — изохка Изидор, — сигурно сме си почти вкъщи.

— Казах им да не отварят вратата — успокои я той, но почувства, че самоконтролът му се изплъзва.

— Симиън! — извика Изидор и го привлече още по-навътре, принуди го да забрави всякакви остатъци от самоконтрол и да се отдаде на нещо по-диво и далеч по-прекрасно. Нещо, което накара Изидор да се разплаче (само мъничко), а очите на Симиън да се замъглят (само мъничко).

В секундите, които последваха, в тишината, нарушавана само от нежните думи, които двамата мълвяха шепнешком, той осъзна нещо, което сърцето му вече знаеше. С Изидор бяха партньори. Тя винаги щеше да взема импулсивни решения, а той — бавни и обмислени. Той винаги щеше да изпитва малко ужас, че тя може да погледне към него със същото презрение, което виждаше в очите на майка си. А тя винаги щеше да изпитва малко ужас, че той може да погледне към нея, без да я обича достатъчно.

Накратко, двамата бяха родени един за друг.

Той си помисли за всички убедителни думи, които трябваше да изрече, за цялата нежност, страст и надежда в гърдите си, и ги обобщи в едно изречение.

— Обичам те.

Тя го целуна. А после пак.

— „Но където дойдеш ти — каза той толкова тихо, че тя едва го чу през дрънченето на колелетата, — там ще дойда и аз.“^[1]