Елоиза Джеймс
Брак по неволя (26)

Глава 25

Вдовишката къща

3 март 1784 г.

Продължаваше да вали.

Изидор седеше до прозореца и наблюдаваше как дъждът се плъзга по бодлите на розовия храст. Можеше да живее и без да е херцогиня. Ако трябваше да е честна, това щеше да я измъчва. Вярно, години наред беше мислила за себе си като за херцогиня, все едно дали се представяше като лейди Дел’Фино, или не.

Но в крайна сметка какво означаваше да бъде херцогиня?

Това беше само титла. Симиън просто беше единственият мъж, към когото си бе позволила да изпита желание. Навярно имаше стотици привлекателни мъже, които я чакаха да ги открие. Можеше да възложи на адвоката да разплете нишките на брака им, после да отиде в Лондон и да започне да флиртува с всеки мъж, когото срещне.

Чувстваше се тъжна като дъждовните капки.

Когато Лусил се появи, развълнувана от изпразването на къщата, Изидор започна мълчаливо да се облича. Защо трябваше да съблазнява Симиън? Това навярно беше възможно най-лошата основа за един брак. По всяка вероятност по-късно той щеше да я обвини за това — да я сметне за някоя Йезавел, която го е подмамила в нежелан от него брак.

Тя отхвърли прелестната рокля, предложена от камериерката, и посочи към една в синьо-черно, избродирана с къпинови клонки. Беше скромна и подходяща. Изидор я обличаше за църква.

Когато излезе от стаята, Козуей вече седеше зад бюрото във всекидневната с подредени на куп документи пред себе си. Изидор усети прилив на раздразнение — задето беше толкова красив, така овладян, толкова невлюбен в нея.

Той, разбира се, нямаше вина за това.

— Ако ме извините за натрапването — каза той и стана, — помислих си, че може да закусим заедно. Разбрах, че Стражата на мъртъвците е влязла в ямата и е започнала с изриването. Хънидю помоли да си сервираме сами, защото е накарал цялата прислуга да пази среброто — поне онези прислужници, които не са осъдени да пазят части от къщата.

— Мили Боже! — промълви Изидор и седна, преди той да издърпа стола й. — Ще платим ли допълнителна надница за претърпените неудобства на онези, които са принудени да вдишват миризмата?

— Чудесно предложение.

Тя взе една кифличка и я намаза много внимателно. Двамата можеха да бъдат приятели. Нямаше причина да изпитва меланхолия. Пред нея лежеше цял свят от мъже.

— Какво трябва да свършите днес?

— Оставих най-трудните писма за накрая — отговори Симиън.

— В какъв смисъл трудни? Исканията им неоснователни ли ви се виждат?

— Не. Приех съвета ви и платих всички, за които имах съмнения.

Тя остави кифличката в чинията си и почувства как усмивката й става по-широка.

— Много великодушно от ваша страна, като се има предвид колко се боите да не ви измамят.

— Не го направих от великодушие — осведоми я Симиън. — Всъщност не мисля, че това е проява на особена доброта.

Изидор не можа да измисли какво да каже, затова отхапа от кифличката.

— Обичам да пазя своето — продължи той.

„Аз бях ваша“ — помисли си тя с известна горчивина.

— Това са писма, които загатват за други простъпки — каза Симиън.

— От какъв характер? — попита Изидор с жив интерес.

Симиън стана, извади от купа лист тъмна хартия за писма и й го подаде. Писмото беше написано с наклонен, елегантен почерк и от него все още се излъчваше слабото ухание на рози. Не беше дълго, макар че горчивината правеше фразите саркастични и изразителни.

Изидор вдигна глава.

— Любовницата на баща ви, предполагам?

— Една от тях.

— Една ли? Колко са?

— Има четири такива писма. И още пет или шест, които не са толкова умолителни.

— Пет или шест! Това прави…

— Поне десет жени — потвърди Симиън с равен тон.

Изидор прехапа долната си устна.

— Доколкото разбирам, това е обичайна практика. Десет може да изглеждат много, но баща ви беше възрастен човек и.

— Всичките десет писма са от последните му шест години.

— Ами… — промълви Изидор, мислейки трескаво, — Той определено е бил енергичен.

Симиън стисна зъби. Очевидно енергичността на баща му никак не му допадаше.

— Поне майка ви не знае — продължи Изидор, опитвайки се да намери нещо положително в цялата история.

— Всъщност знае.

— Откъде знаете?

Вместо отговор той стана, взе още един лист хартия и й го подаде. Това писмо не беше толкова горчиво: то печално настояваше херцогът да изпълни поне някои от обещанията, които е дал — за малка къщичка, отбелязваше авторката, както и за издръжка след края на връзката. В самия край с тънкия почерк на херцогинята бе нанесена бележка, отбелязваща плащане на четиристотин лири.

— Четиристотин лири! — възкликна Изидор. — Поне тя си е получила къщичката.

— Да. — Гласът му беше толкова непреклонен и изпълнен с ярост, че Изидор отново млъкна. — Вашият баща имаше ли любовница? — попита той най-накрая.

— Не мисля. Майка ми… — и тя млъкна.

— Какво?

— Щеше да го убие — каза тя накрая. — Вие казахте, че съм притеснително емоционална, Симиън. Наследила съм го от майка си. Тя имаше ужасен темперамент и от време на време изпадаше в ярост и започваше да крещи. — Този спомен я накара да се усмихне.

Симиън изглеждаше ужасен.

— Отначало баща ми възразяваше — продължи Изидор, — но накрая започваше да се смее. Тогава и тя се разсмиваше и това беше краят.

— Струва ми се, че съм се завърнал при семейство, което никога не съм познавал — каза Симиън. — Изобщо не подозирах, че баща ми плува в море от измами и ощетява всички, от занаятчиите до любовниците си. Боя се, че всеки момент ще ми поискат изплащане на дългове от комар.

— Той комарджия ли беше?

— Нямам представа. До момента никой не се е обърнал към мен във връзка с неплатени дългове от комар. Но явно изобщо не съм го познавал.

— Може би никой не е в състояние да разбере истински някого — промълви колебливо Изидор.

Симиън остави ножа и вилицата и те рязко издрънчаха.

— Аз съм човек със самообладание и навици, Изидор. Не обичам хаоса.

— Знам — съгласи се тя. В този миг меланхолията й се стори почти приятна.

— Ненавиждам — наистина ненавиждам — това усещане, че във всеки един момент може да изплуват неприятни истини за семейството ми. Като дете не бях от наблюдателните и не забелязвах почти нищо, освен споровете на родителите си. Но дори и на тях почти не обръщах внимание. Бях изцяло завладян от мечтите си да пътувам.

Тази мисъл я накара да се усмихне.

— Още от съвсем малък?

— Напуснах страната веднага щом станах достатъчно голям. Баща ми мислеше, че ще пътувам една година. Аз знаех, че ще бъде много повече, макар че не го подчертах. Но щях да се върна, ако знаех, че семейството се разпада.

— Колко сте се променили! — отбеляза Изидор. — Някога сте копнеели за приключения, а сега като че ли искате тихия живот, който тогава сте презирали.

— Има и такова нещо като прекалено много приключения — подметна сухо той. — Почти убит от нужник — това е много добър пример за приключение, погледнато отблизо.

— След като платите сметките, няма да има хаос, който да ви притеснява — успокои го Изидор и продължи, защото трябваше да го изрече: — Много мислих за вашето нежелание да се ожените за мен, Симиън, и мисля, че първоначалният ви инстинкт е бил правилен. Аз не съм подходяща съпруга за вас. Адвокатът беше ясен, че можем да прекратим брака си, и смятам, че трябва да го сторим.

Той беше взел ножа си, но го остави много внимателно. Изглежда, нямаше желание да говори, затова тя продължи:

— Ще бъдете много по-щастлив с някоя като вас — някоя овладяна и организирана жена. Аз не съм особено овладяна, Симиън. А вие дори не сте виждали най-лошата ми страна. В дългосрочен план постоянно ще ви смущавам.

— Започвам да се съмнявам в представата си за брака — каза той, но гласът му беше скован.

— Знам, че е така — настоя Изидор и бутна настрани чинията си. — С вас станахме приятели, не мислите ли? Може би защото и двамата нямаме опит. Но вие нарекохте страстта временно чувство и съм сигурна, че сте прав. Никога преди не съм си позволявала да изпитвам нещо подобно.

— Много се надявам!

— Защо? — попита тя. — Нима не предпочитате да бях и изпитала страст и да се бях овладяла? Всъщност няма значение — отговори си тя сама. — Мисля, че ще се чувствате много по-непринудено с жена, която е овладяна като вас.

— Звучи така, сякаш ми предлагате лична секретарка — отбеляза Симиън.

— Съвсем не! — възрази Изидор. Темата започваше да я увлича. — Ще ви намерим някое мило момиче.

— Хрисимо?

— Тази дума звучи толкова непривлекателно! Може би не точно хрисимо, но вие наистина ще се чувствате по-непринудено с по-покорна жена. Аз не съм покорна, Симиън. Ни най-малко. Години наред съм живяла така, както искам. Преди не си давах сметка за това, но се боя, че съм станала мъжкарана.

Той ахна, но тя забеляза веселата искрица в очите му.

— Не!

— Смейте се колкото искате! — отсече тя. — Всъщност сте благодарен, че го казвам, и не се преструвайте, че не е така. Както казах, ще ви намерим някое пленително английско момиче, за което самообладанието и благоразумието са втора природа.

— Като майка ми?

— Майка ви ли? — повтори тя и загуби нишката на разговора.

Той я погледна замислено.

— Майка ми е усвоила уроците на баща ми толкова добре, че е продължила налудничавия му метод за плащане на сметките години след смъртта му. Единствената следа от бунт, която открих, е, че е платила толкова щедро на любовницата му. Ако можеше да разбере, той щеше да бъде ужасно недоволен. Но това само по себе си говори за известна липса на страст, не сте ли съгласна? Трудно ми е да повярвам, че не е знаела за съществуването на всички тези жени.

Изидор наистина не знаеше какво да мисли за майката на Симиън.

— Вие не харесвате страстта — напомни му тя. — Тя ви притеснява. Майка ви навярно изпитва същото. Все пак, ако съпругът е решил да кръшка, какво може да направи съпругата?

— Вие какво бихте направили, ако аз си намеря любовница?

Изидор дори нямаше нужда да мисли.

— Ще ви убия — отговори тя и се усмихна, за да посмекчи остротата на думите си. — Ето, нали виждате, Симиън? Аз ще бъда ужасно смущаваща съпруга.

— Не възнамерявам да си търся любовница, или любовници — осведоми я Симиън.

— Това е достойно за възхищение. Сигурна съм, че така съпругата ви ще бъде много по-щастлива.

— Става ми лошо, като си представя как вие ми избирате съпруга.

— Разбира се — увери го Изидор с ведър тон, — аз изобщо не възнамерявам да се намесвам.

За миг настъпи тишина, затова тя добави:

— Естествено самата аз ще си търся съпруг, така че няма да имам време да ви намеря подходящата млада дама. И двамата ще трябва да се справим сами с тази задача.

— Няма ли да ви е неприятно, ако спрете да бъдете херцогиня?

— О, не! — увери го нехайно тя. — За мен титлите нямат особено значение.

— Ако помислите, може да решите другояче.

— Ако се окаже така, просто ще се помъча да си хвана някой херцог — успокои го Изидор. — Херцог Вилиърс е изненадващо привлекателен. Двамата отидохме с моята приятелка Хариет на увеселението на лорд Стрейндж. Не подозирах, че Вилиърс е толкова духовит.

— Проблемът не е у вас, Изидор, а у мен.

— И преди сте го казвали — отвърна Изидор раздразнено. — Напълно разбирам, че ме смятате за жена, която създава прекалено много тревоги. Приех го. Всъщност, както току-що ви казах, реших, че съм съгласна с вас. Ами ако аз искам да имам съпруг, който да проявява страстен интерес към мен?

Той я измери с непроницаем поглед.

— Да, тогава какво?

— Не искам съпруг, който да е винаги спокоен и организиран — осветли го тя. — Баща ми изпитваше дълбока любов към майка ми.

— Сигурен съм, че е било така.

— Той никога не би си намерил любовница — не от страх, че майка ми ще му се разкрещи, а защото двамата бяха партньори. Изправяха се заедно срещу света. Дори когато… — за миг гърлото й се стегна, но тя все пак го изрече, — дори когато не можех да го понеса, бях доволна, че умряха заедно. Просто не можех да си представя единия без другия.

— Били са късметлии.

— Вие нямаше да мислите така — каза тя. — Те често се караха. Понякога надвиваше майка ми, а друг път — баща ми. Мисля, че като цяло майка ми надвиваше по-често. Помня как ги заварвах да се целуват. И си спомням как майка ми ме изпращаше в детската стая и завличаше баща ми и те да дремнат.

Устните на Симиън се извиха в усмивка.

— Години наред си мислих, че всички големи спят следобед. За разлика от мен, баща ми не възразяваше.

— Сигурно.

— Искам да получа това, което имаха родителите ми. По някакъв странен начин съм благодарна, че не се върнахте у дома веднага щом навърших шестнайсет. Постоянно си повтарях, че искам просто приемлив брак. Но сега разбирам, че съм била готова да ви приема всякакъв, стига да склоните да се върнете от пустинята, защото всъщност нямах избор.

Тя стана, направи бърза крачка към камината, обърна се и го погледна.

— Трябва да ви благодаря, Симиън. Никога не съм помисляла, че имам избор, затова не си позволявах да мисля какво искам аз от брака си.

— И какво искате?

Той се беше изправил веднага след нея. Гласът му звучеше малко странно — доста задавено, затова тя погледна към него. Той обаче изглеждаше абсолютно същият: безстрастният, спокоен Симиън. Поне беше достатъчно учтив да не избухне в шумно, открито ликуване веднага щом чу думите й.

— Искам да бъда харесвана — каза му тя. С всеки изминал миг се чувстваше все по-добре. — Мисля, че бих желала да се влюбя. О, и искам да бъда ухажвана. Знаете ли, много мъже са се опитвали.

— Не се съмнявам. — Изражението му наистина беше малко недоволно.

— Цветя и тем подобни — продължи Изидор. — Понякога дори бижута, когато мъжете още не бяха разбрали какъв човек съм. Бих искала да имам брак, в който… — Тя млъкна. — Как мислите, дали е прекалено много да се надявам, че съпругът ми винаги ще се вслушва в мнението ми?

— Да.

Тя сбърчи нос.

— Значи през повечето време. И бих искала да преживея цялата страст, която вие не желаете. Не желая да водя тих, сдържан живот. Бих искала да преживея приключения. — Всъщност започваше да изпитва радост само при мисълта за това.

Ненадейно той се озова точно пред нея. Движеше се като някакъв хищник, но пък като че ли не знаеше какво точно иска да каже.

— Симиън? — попита тя.

Той не я целуна, макар че от погледа му коленете й омекнаха.

— Просто искам да знаете, че ви харесвам, Изидор.

Тя не можа да измисли отговор.