Елоиза Джеймс
Брак по неволя (18)

Глава 17

Вдовишката къща 29 февруари 1784 г.

Масата блестеше с мекото сияние на старо сребро. Хънидю беше предал на Изидор обещанието на госпожа Бълок, че храната ще бъде великолепна. При това мрачно беше споменал за известен недостиг доскоро, но Изидор не започна да го разпитва, защото установи, че съчетанието от блажено неведение и високи очаквания е най-добрата политика по отношение на проблемите, свързани с домакинството.

Беше облечена в неофициална рокля от фина виненочервена коприна. Полите й се отдръпваха назад на огромни клупове от почти прозрачен плат, привързани с тревистозелени възли от коприна. Тази дреха беше необикновена, прелестна… и освен това — може би най-важното — деколтето беше извънредно дълбоко.

Изидор беше доста надарена в областта на бюста. Обикновено разглеждаше тази своя страна безстрастно, като атрибут, който правеше невъзможно носенето на определени корсети, а на други — крайно неудобно. Но не беше сляпа за факта, че мъжете обичат да виждат изобилие; ако Козуей се окажеше човек, запленен от пищна плът, с чието количество би се гордяла и дойна крава, значи Изидор беше точно чародейката за него.

Всъщност смяташе, че се е превърнала в самото въплъщение на мъжката фантазия — едва покрити гърди, леки издути поли, които изглеждаха лесни за сваляне — готово. Ненапудрена коса с хлабаво вдигнати на тила къдрици — готово. Съвсем лек полъх на траен парфюм — който миришеше на чистота и невинност, а не на Франция и на съблазнителност — готово. Шах и мат!

Всички тези години, през които беше преценявала привлекателността си за мъжете, сега й бяха от голяма полза. Струваше й се доста вероятно женствеността й да подейства на херцога, нейния съпруг, като светкавица.

Имаше само едно нещо, което не очакваше.

На вратата се появиха две същества от мъжки пол. Тоест, двама девственици. И когато прекрачиха прага — Симиън леко наклони глава, за да не удари чело в трегера, — малкият му брат Годфри бе този, който изглеждаше поразен от мълния. Той се закова на място и Симиън се блъсна в него.

След което остана с отворена уста. И от нея заизлизаха странни звуци, като крякане на жаби в лятна нощ.

— Добър вечер, Симиън — поздрави го тя и се отправи към него. Този човек никакъв ум ли нямаше? Толкова ли не можа да се досети…

Очевидно не. Без дори искрица на съжаление в погледа, Симиън се обърна към брат си и го представи.

— Годфри, изправи се! Не си виждал херцогинята от години, но съм сигурен, че я помниш.

Годфри се поклони толкова дълбоко, та тя се уплаши, че никога няма да се изправи. Той обаче все пак се изправи със зачервено лице и щръкнала коса.

Тя направи реверанс, от който за съжаление гърдите й се озоваха точно под носа му.

Лицето му стана пурпурно. Той отправи отчаян поглед към брат си.

— За мен е удоволствие — каза Изидор и му се усмихна благо и успокоително.

Но херцогът вече влизаше в стаята и помещението сякаш изведнъж стана два пъти по-малко. С усилие на волята Изидор се сдържа да не направи крачка назад. Просто Симиън беше толкова… мъжествен. Много мъжествен. Много едър.

— Каква очарователна малка стая! — измърмори той и започна да обикаля из нея, сякаш изобщо не виждаше, че Изидор е там и се тресе като току-що извадена от фурната тортичка с желе.

— Да, наистина е очарователна — съгласи се Изидор, без да откъсва поглед от раменете му — широки и красиви. Ако дори не я целунеше за лека нощ, реши тя, това щеше да означава, че наистина е неспособен.

Или пък можеше да означава, че не я намира за привлекателна. Не. Този вариант беше неприемлив.

Той издърпа стола й и тя седна, като се сгълча наум. Предишният й план очевидно нямаше да сработи. Някога обаче се хвалеше, че е в състояние да увлече всеки мъж във флирт. Флиртът беше половината път до спалнята.

Херцогът изобщо нямаше да разбере откъде му е дошло, а един урок по зрелост щеше да се отрази зле на Годфри.

Изидор се приведе напред и изписа на устните си усмивката, която бе възпламенила половината Париж, когато беше двайсетгодишна. Мъжката половина, разбира се.

— Разкажете ми за себе си, Симиън — изгука тя. — Струва ми се, че изобщо не ви познавам.

Досегашният й опит гласеше, че най-много от всичко мъжете обичат да говорят за себе си.

Симиън сложи в скута си тежката ленена салфетка.

— Аз съм крайно безинтересен — отговори той с равен глас. — Предпочитам да чуя малко повече за вас. Какво правихте през всички тези години, докато аз кръстосвах Абисиния и други такива страни?

Съпругът й очевидно беше достоен противник. Изглеждаше дружелюбен, приятелски настроен, абсолютно спокоен… и толкова заинтересован, колкото би бил от някоя бавачка.

— Пътувах из Европа с леля си — отговори тя. — Навярно си спомняте за това от писмата ми? — Тя придаде на гласа си едва забележима острота.

Лакеят наливаше вино и Изидор забеляза с крайчеца на окото си, че Годфри пие с подчертан ентусиазъм. Момчетата на тази възраст пиеха ли вино? Изидор имаше само неясната представа, че всички подобни същества са прибрани на сигурно място далеч, в някое училище. Определено не присъстваха на официални вечери.

— Предполагам, че много от писмата ви не са стигнали до мен. Помня, че веднъж получих бележка от адвоката си. Уведомяваше ме за някакво действие, което бил предприел от ваше име.

— Не се ли притеснявахте, че в писмата си може да засягам интимни въпроси?

Той изглеждаше изненадан.

— Изобщо не се сетих, тъй като никога не се бяхме срещали. За какви интимни неща бихме могли да си пишем? Разбира се, аз инструктирах адвокатите си да предприемат действие от мое име във връзка с всички писма от семейството ми, които се появят на бюрото им. Човек никога не знае колко време ще мине, преди писмото да стигне до мен, а камо ли да стигнат инструкциите ми до Лондон.

— Никога ли не се запитахте къде може да е съпругата ви?

Той замълча за миг.

— Не.

Е, поне беше откровен.

— Аз се питах къде сте — обади се нетърпеливо Годфри. — Още си спомням престоя ви в нашата къща, макар и кратък.

— Невъзможно! — отговори Изидор. Момчето все още беше в онази фаза на растеж, в която краката му изглеждаха невъзможно дълги. Имаше мъжки нос и очи на дете. — Вие бяхте само на… колко голям бяхте? Беше през седемдесет и трета.

— Бях почти на три — отговори Годфри. — Не помните ли, че играехте с мен на ку-ку? Мислех си, че може би сте дошли да живеете с нас.

— Така е — отговори Изидор, защото не виждаше причина да го лъже. — Но това създаде такова неудобство на майка ви, та леля ми реши, че ще е по-добре да пътувам с нея.

Той кимна.

— Прислужниците говориха за посещението ви години наред.

Тя вдигна вежда.

На устните на брата на Козуей се изписа особена лека усмивка.

— Никой не е наричал херцогинята „кавгаджийка“ в лицето й, нито преди, нито след това.

— Виждате ли! — отговори Изидор. — Какъв късмет, че леля ми се съгласи да ме вземе при себе си. Мога само да си представя колко сърцебиене е спестило на майка ви моето отсъствие. Но се надявам — добави педантично тя, защото си спомни, че разговаря с дете и трябва да вметне някоя и друга напътствена дума, — че вие не сте последвали моя скандален пример.

— Тя не е чак толкова ужасна — увери я Годфри най-искрено. — Наистина. Страхува се, че ще останем без пари, и това я кара да си вири носа.

Симиън се пресегна и тупна брат си по рамото. Изидор си помисли, че този жест сигурно е нещо обикновено между братя.

Появи се Хънидю, следван от прислужници с покрити подноси. Сложиха ги на страничната масичка, точно както беше наредила Изидор, когато си представяше, че ще съблазни съпруга си по време на вечерята. Икономът махна на лакеите да излязат и лично нареди масата. Годфри си беше допил виното, затова Хънидю му наля още една чаша, преди да се отправи обратно към господарската къща. Лицето на момчето беше придобило интересен розов оттенък и Изидор предположи, че не е свикнало да пие.

В очите на Симиън се четеше нещо като иронична леност, която й се стори доста привлекателна, като се имаше предвид, че в очите на повечето мъже започваше да свети трескав пламък, ако тя им обърнеше и най-малко внимание, особено когато гръдта й беше изложена на показ.

— С леля ви живяхте ли някъде по-задълго? — попита той.

Наистина не беше чел писмата й. Или не ги беше получил.

— През голяма част от времето живяхме във Венеция — обясни тя, — тъй като семейството ми е от този град. Но леля ми свири на цигулка, затова пътувахме до различни европейски столици и тя концертираше пред кралските дворове.

— Значи леля ви е музикантка? Вие сте пътували из цяла Европа заедно с една концертираща музикантка? — Сега Симиън наистина изглеждаше учуден.

— Винаги имахме какво да ядем, Симиън. В случай че си я представяте как свири край някоя канавка и хората й подхвърлят пенита.

— Защо не съобщихте на адвоката ми, щом сте се намирали в такава ситуация? Това е било абсолютно неподходящо положение за една херцогиня и ако знаех, никога нямаше да го допусна!

Годфри беше на средата на втората чаша с вино, но се спря, както я беше вдигнал до устните си.

— Обикаляхте ли с разни панаири? — попита нетърпеливо той. — Обожавам панаирите! През селото мина един панаир и майка ми ми позволи да отида да го разгледам. Имаше един чудесен цигулар на име господин Макгърди. Да не би случайно да сте го срещали?

— Не, не съм срещала господин Макгърди — отговори Изидор, която безкрайно се забавляваше. — Симиън, нима искате да кажете, че щяхте да се върнете в Англия, преди да сте завършили проучването на Нил, ако знаехте, че се намирам in extremis^[1]?

Той я изгледа недоволно.

— Щях да наредя на адвокатите си да ви намерят подобаващо жилище, ако не желаете да се върнете в дома на майка ми.

— Може би в някой манастир? — попита Изидор подигравателно.

За миг погледът му се задържа върху бюста й.

— Нямаше да ви приемат — отговори той и тя усети прилив на триумф.

— Трудно ли ви беше да спите край пътя? — попита Годфри. Беше допил втората си чаша и сега режеше парче пиле по начин, който подсказваше, че има проблеми с координацията.

— Никога не съм спала край пътя — отговори Изидор и благоприлично добави: — Слава богу!

— Аз просто не разбирам това семейство! — възкликна Симиън и остави приборите си. — Изидор, вие имахте достъп до неограничено количество пари. Освен че имате значително наследство от родителите си, по всяко време можехте да изтеглите от моите средства. Защо сте пътували с разни панаири? Защо всички се държат толкова странно, когато стане въпрос за пари?

— Майка не знае, че имаш толкова много пари — обърна се Годфри към брат си и примигна като бухал. — Мисли, че изобщо нямаме.

— Знае — осветли го мрачно Симиън. — Тя преглежда всички счетоводни книги. Просто не може да се раздели дори и с пени от тях.

Годфри се намръщи.

— Искаш да кажеш…

Изидор стрелна съпруга си с поглед. Братчето на Симиън имаше объркания вид на дете, което са лъгали.

— Не се съмнявам, че Нейна светлост е показала своето уважение към съпруга си, като е продължила да управлява имението по начина, по който го е правил и той — каза тя.

Годфри се разведри.

— Да, разбира се! Татко никога не правеше излишни разходи. Смяташе, че това е въпрос на чест.

— Няма никаква чест в това да не плащаш на работниците за честно свършената работа — заяви Симиън.

На лицето на Годфри отново се изписа покруса. Изидор направи още един опит.

— Когато посетих тази къща, преди много години, си спомням колко се учудих от скромния начин на живот, който водеше баща ви. Но по време на един откровен разговор с майка ви тя ми съобщи, че той се смята само за пазител на херцогството и се надява да предаде имението си на своя наследник непокътнато, без да пропилее състоянието си, както правят толкова много благородници.

Годфри посегна към бюфета и бутилката с вино, но Изидор го изгледа заплашително и той свали ръката си. Взе вилицата, но след миг Симиън наля вино и в трите чаши.

— Много ще съм ви благодарен, ако ми разкажете как така вие и леля ви сте стигнали дотам да дрънкате на цигулка по панаирите, като се има предвид произходът ви, да не говорим за нашия брак — каза той с леден глас. Очевидно Изидор беше виновна за това, че когато беше на дванайсет, не постъпи доброволно в някой манастир, където да очаква завръщането му.

— Някои хора са на мнение, че леля ми е един от най-великите цигулари на всички времена — каза Изидор.

Годфри си беше доял пилето и сега изглеждаше леко объркан.

— Значи е била по-добра от господин Макгърди — измънка той. — Макар че той свиреше на дайре с десния си крак, докато свиреше на цигулка.

— Леля ми свиреше само на цигулка.

Симиън отново остави вилицата си.

— През последната седмица имам чувството, че живея в два различни свята едновременно, и чутото сега само затвърждава това впечатление. Нима искате да кажете, че леля ви е била изключително търсена и не сте пътували с разни панаири?

— Не сме — отговори Изидор. — Тя отдавна се беше споразумяла с френския двор да отиде там за Великден. Нали разбирате, кралица Мария Антоанета обича музиката. Леля ми изнасяше солови изпълнения пред нея в градините на Версай. Понякога се промъкваше в големия лабиринт и започваше да свири. Придворните дами започваха да бродят из лабиринта, докато не я намерят само като следват звука на музиката.

— Много бих искал да го видя — обади се Годфри.

— Бих искал да мога да свиря на някой музикален инструмент — каза Симиън. — Веднъж, на един индийски пазар, чух как един възрастен господин свири на инструмент, подобен на цигулка. Музиката беше толкова прекрасна, че заплаках.

— Заплакал си? — попита Годфри с писклив глас. — Ти си заплакал пред хората?

Симиън му се усмихна.

— Няма нищо срамно в това един мъж да плаче.

„Нито пък да е девствен“ — помисли си кисело Изидор.

— Аз мисля, че е срамно — отсече Годфри. — И знаеш ли, братко, мисля, че е малко срамно, че си дошъл на вечеря без шалче. И без жилетка. Нейна светлост… — тук се позапъна и думите се сляха в размазан поток — … Нейна светлост е херцогиня. Ти не проявяваш уважение към нея. Или не изпитваш уважение към нея. — Изглеждаше малко объркан, но непоколебим.

Симиън погледна въпросително Изидор.

— Съгласна ли сте с брат ми, че големината или наличието на шалче определят колко голямо е уважението, което един мъж изпитва към една жена?

— Това е някакво начало — отговори сладко тя. — После идва ред на уважението към мнението на жената, разбира се.

Трябваше да му признае едно: беше интелигентен. Веднага я разбра.

— Не че няма да уважавам мнението на съпругата си…

— Това е твоята съпруга! — намеси се Годфри.

— Но когато възникне неотложна ситуация, трябва да има един човек, който да поеме отговорността.

— Неотложна ситуация — повтори Изидор и вложи в гласа си щедро количество презрение. — За каква неотложна ситуация си мислите?

— За каква ли не. — Той вдигна чашата си. Над ръба й очите му изглеждаха тъмни и сериозни. — Попадал съм в достатъчно трудности, Изидор, за да знам, че опасността дебне от всички посоки.

— Например?

— Някога нападал ли те е лъв? — попита Годфри. Определено заваляше думите. Изглеждаше ужасно сънен и май малко му се гадеше.

— Не и напоследък — отговори Симиън.

— Годфри, искате ли за малко да се настаните в креслото ми? — попита Изидор.

Той просто се загледа в нея, докато Симиън не се обади:

— Годфри.

Гласът му беше тих, но изпълнен с безусловен авторитет.

— Годфри се запрепъва към креслото, седна и очите му веднага се затвориха.

— Такъв пример ли му давате? — попита Изидор.

— Предполагам, че ще свърши работа.

— Можехте да избегнете тази ситуация. Третата чаша вино му дойде прекалено.

— Беше въпрос на мъжка гордост. Мисля, че това е първата вечеря, на която предлагат на Годфри достатъчно вино, за да му прилошее. По-добре да прекали и да си научи урока тази вечер, отколкото на някое по-голямо събитие.

— Не съм съгласна с вас, че във всеки брак трябва да има по един генерал — каза Изидор.

— Обичайната представа за брака — заобяснява Симиън — е, че мъжът трябва да бъде този водач. Виждал съм няколко успешни брака, в които беше вярно обратното. Един от двамата участници в този брак трябва да бъде приет като водач.

В другия край на стаята Годфри дишаше тежко. Изидор предпочиташе да пробва първото съблазняване в живота си без пиян тринайсетгодишен в ъгъла.

Но Симиън бе говорил сериозно, когато каза, че ще изчакат до първата брачна нощ. Наистина щеше да си тръгне и да я остави. Изидор трябваше да опита нещо!

Тя се наведе към него така, че пищните й гърди увиснаха напред.

— Бихте ли казали на лакея пред вратата, че Годфри е заспал? — попита тя. — Може би Хънидю трябва да го придружи до стаята му.

— И да вдигне тези съдове — каза Симиън. Звучеше така, сякаш си имаше работа с далечна позната, която му с предложила сладкиш. Изидор вече беше чувала този тон. Симиън умееше да става все по-спокоен, все по-дистанциран. И преди го беше виждала…

Това означаваше, че се чувства заплашен.

Чудесно!

Тя се облегна назад и си помисли, че гърдите й са си свършили работата.

— Ако обичате — добави тя.

Той стана, отвори външната врата и размени няколко думи с лакея. Миг по-късно Годфри излезе от стаята с несигурна походка и позеленяло лице.

— Ще повърне в храстите — каза Симиън.

Малката къщичка отново се затвори около тях, закътана, прелестна, романтична. А после вратата се отвори и Хънидю влезе с блюда от круши, задушени в портвайн, но след миг изчезна и ги остави с чаши искрящо вино.

Изидор флиртуваше с мъжете от години. Тя сведе клепачи и хвърли на Симиън сънлив поглед изпод мигли.

Той беше зает да реже крушата си и не забеляза. Тя изчака един миг, но той изглеждаше толкова съсредоточен върху крушата, сякаш обезкостяваше фазан. Чудесно! Изидор се обърна към собствената си круша и отчаяно се опита да измисли някаква съблазнителна тема. Не й хрумна нищо, затова се чу да изрича най-неромантичното възможно нещо:

— Кога мислите, че ще поправят тоалетните?

— Днес с Хънидю огледахме тръбите — отговори Симиън и вдигна глава към нея. — Целите са изгнили. Можете ли да повярвате — първоначалните тръби са били дървени. Естествено, след по-малко от година са изгнили от водата.

— Баща ви навярно е бил един от първите, които са инсталирали тоалетна в дома си — каза Изидор. — Било е много напредничаво от негова страна.

— Ако се съди по кореспонденцията, която намерих, предложили са му тоалетните почти без пари — отвърна Симиън, без да се церемони. — Уговорили са се да позволи на производителите да използват името му и да изрази одобрението си. Мисля, че производителите са се отказали от тази идея, когато той е отказал да заплати дори тези никакви пари, като е заявил, че тръбите не работят добре. А след това тръбите са изгнили и не е имало кой да ги поправи.

Изидор преглътна хапката си.

— Сигурно е много трудно да съдите родителите си от позицията на възрастен човек — изрече колебливо тя. — Моите умряха, когато бях съвсем млада, затова ги познавах само като родители, а не като хора.

— Те бяха ли добри с вас?

— О, да. Бяха италианци, нали разбирате, и представата им за семейния живот се различаваше от тази на много английски родители. Имах бавачки, разбира се, но и двамата ми родители всеки ден идваха в детската стая. Прекарвах много време с майка си.

— А след смъртта им сте били изпратена тук, при моята майка?

— Докато леля ми не ме отведе.

— Струва ми се, че дори леля ви наистина да е дрънкала на цигулката си край пътя, това е било правилното решение — измърмори той, като остави вилицата и ножа си.

— Съпругата на един бъдещ херцог да свири срещу някое и друго пени заедно с господин Макгърди? — позасмя се тя.

— Майка ми е с труден характер — отговори Симиън. — Леля ви е била права. Нямах право да я критикувам преди малко. На никого не му влиза в работата какво сте правили през времето, което сте прекарали с леля си. Най-малко на мен, като се има предвид дългото ми отсъствие.

Изидор усети, че под ключицата й се заражда някаква топлина. Тя обаче не беше от чувственост и след известно време нейният така наречен съпруг понечи да излезе от къщичката, без да си позволи дори най-малката дързост. Всъщност без да изрече дори една дума, която би могла да се изтълкува като флиртуване.

— Чакайте! — обади се Изидор, когато той сложи ръка на дръжката на вратата.

Той се обърна.

Тя тръгна към него — без типичния си сънен поглед, без лека усмивка на интерес, без нито един от триковете, с чиято помощ беше поваляла мъжете в краката си. Просто се приближи до него и вдигна глава, огледа преценяващо силната линия на челюстта му, леко непокорната подстрижка, широките рамене. Той приличаше на мъж, на възрастен. Голям мъж.

През тялото й премина лека тръпка на нервност, тъй като до този момент си беше играла единствено с момчета. В напрежението и огъня, който гореше у Симиън, имаше нещо различно.

— Бихте ли ме целунали за лека нощ? — попита тя.

— Да ви целуна ли?

— Да. Така правят женените двойки.

Помисли си, че Симиън ще възрази, че не са женени, но той просто пристъпи напред, наведе глава и я целуна.

Всичко свърши след секунда. Изидор едва усети допира на коравите му устни, лекия аромат на нещо… на него… мъжествен, леко екзотичен. И той се отдръпна.

Тя го погледна и примигна. Целувката не се оказа това, което бе очаквала. Не беше толкова хубаво.

— Проклятие! — Гласът му беше тих, но същото важеше и за нощта.

— Какво?

— Това не ви беше първата целувка, нали?

— Всъщност беше — отговори Изидор. — Макар че… — И тя млъкна. Защо беше чакала, защо беше избягвала толкова много устни, защо никога не бе позволила на някого да я целуне? Целувката не беше нищо. Нищо особено.

Но той отново се приближи към нея.

— Всичко е наред — обади се припряно тя, защото усети, че смята пак да я целуне.

Този път ръцете му я обгърнаха бавно и тя имаше време да види равнините на лицето му, очите, вперени право в нейните, начина, по който тялото му се извисяваше над нейното. Когато този път устните му докоснаха нейните, не се отдръпнаха веднага.

Изидор беше виждала целувки. Знаеше, че хората се целуват с отворена уста, че жените се вкопчват в любимия си така, сякаш коленете им всеки момент ще се подгънат.

Знаеше всичко това, но все пак.

Този път той я целуна страстно — не мимолетна ласка, а повеля. Ръцете му се плъзнаха около нея, подпряха се на стената и тялото му се приближи до нейното. Изидор усети силата му, топлината му и ахна. Устните й се разтвориха, неговите също. Стори й се, че през тялото й преминава вихрен пламък. Вкусът на Симиън, усещането, целувката му, тялото му…

Тя потръпна, измърмори нещо — шум, вик. Езиците им се срещнаха и запяха. Умът й кипна и тя обви ръце около врата му. Всичките й мисли за съблазняване, за деликатни младоженки англичанки се стопиха.

— Да — прошепна тя срещу устните му. Тялото й се притисна до неговото. Сега не усещаше гърдите си като големи предмети, чиято цел беше да привличат мъжете. Сега горяха, пареха там, където се търкаха в жакета му. Той я привлече още по-плътно до себе си и от гърлото й се изтръгна още един лек стон. Той я целуна страстно, притисна я към стената. Изидор искаше да отвори очи, но желанието я поглъщаше, стопяваше гласа й, логичните й мисли и плановете й. Можеше само да се вкопчи в него и да отвърне на целувката й. Езикът й докосна неговия и се отдръпна.

Стана по-смела, откликна на приглушения стон, който сякаш се изтръгна от гърдите, а не от устата му.

Най-накрая той се отдръпна.

— Това първата ви целувка ли беше? — попита Изидор, когато най-после си възвърна дар слово.

За миг той не каза нищо. Светлината на огъня хвърляше отблясъци върху косата му. Половината му лице беше потънало в сянка.

Най-накрая отговори тихо:

— Не.

— О! — Изидор не знаеше какво е искала да чуе. Естествено, че Симиън имаше опит с целувките. Как бе могъл… как бяха могли.

— Беше ми втората — уточни той. — Първата беше преди една-две секунди, но не съм сигурен, че двете са от една и съща категория.

А после си тръгна и затвори вратата зад гърба си с полъха на вечерния вятър.