Елоиза Джеймс
Брак по неволя (21)

Глава 20

Ревълс Хаус

2 март 1784 г.

Следващия ден

Изпъкналите очи на човека от Лондон напомняха на Симиън за една дървесна жаба, която беше видял в Мароко. Новодошлият носеше жилетка от виненочервено кадифе, която в даден момент навярно беше принадлежала на някой аристократ. Сега се изпъваше над внушителния корем на господин Меркин.

— Ваша светлост — каза той и се поклони толкова, колкото му позволяваше коремът.

— Много ви благодаря за помощта за този проблем — каза Симиън.

— Цялата ми работа е свързана с отходните тръби — каза господин Меркин. — Никой не познава вътрешността им по-добре от мен.

— Всъщност не е отходна тръба — започна Симиън. — Баща ми е инсталирал водна тоалетна…

— Отходна тръба — прекъсна го бодро господин Меркин. — Само защото не работи добре, не означава, че не е отходна тръба. Оттук усещам мириса й, затова защо не кажете на иконома си да ми я покаже и ще преценя ситуацията.

Симиън стана.

— Ще ви заведа лично. Много съм любопитен какво решение ще измислите.

— Това мога да ви го кажа веднага — рече господин Меркин и смръкна щедра глътка енфие, докато излизаше от стаята преди Симиън. — Виждал съм го безброй пъти. Трябва да тече, а не тече. Хората могат да правят мръсотии, но не могат да ги изриват.

— Аха — измърмори Симиън.

— Трябва да сложим тръби — продължи господин Меркин.

— Не съм сигурен, че следвам мисълта ви за мръсотиите? — попита Симиън.

Двамата стигнаха до вратата на тоалетната на първия етаж. Хънидю, с изражение на префинена агония, махна на един лакей да свали филцовото одеяло, закачено плътно на стената, така че да покрива цялата врата.

— Това е главното място — каза господин Меркин. — Всички останали тоалетни се изливат в ямата тук. Ще пратя хората си да влязат. Ще трябва да изринем всичко. Разбирате, нали?

— На това се надявах — отговори Симиън.

— Ще трябва да го изнесем през входната врата — продължи специалистът. — Някои хора са получавали сърцебиене при тази мисъл, но няма друг начин. Тръбите са блокирали; трябва да изринем всичко, до последно, а после да извадим всички тръби и да ги сменим. Досега със сигурност са се разпаднали на части.

— Може би трябва просто да…

Лакеят свали последния ъгъл на зеления филц и отвори вратата; без да се замисля, Симиън отстъпи крачка назад. Миризмата се надигна към ноздрите им, гъста и противна като лондонската мъгла. Стори му се, че си има работа с нещо, което притежава тегло и маса. Може би дори живот.

Господин Меркин тръгна напред, сякаш не усещаше нищо.

— Няма нужда Ваша светлост да идва — промълви Хънидю с преднамерена нотка на героизъм. — Аз ще придружа господин Меркин и ще видя дали има нужда от помощ.

— Възможно ли е нещо да е умряло тук? — попита Симиън и почувства как пребледнява. — Веднъж видях село, пометено от чумата, и тази миризма ми се струва тревожно позната.

— Винаги има такава вероятност! — провикна се Меркин в отговор. — Плъховете имат нужда от въздух, както всички други създания. Ако някой от тях е паднал вътре, значи е умрял само след минути. Аз просто… — Разнесе се шум от трошене на дърво — Отстранявам седалката, за да видя колко е голяма дупката.

Миг по-късно се отдръпна и Симиън изпита странно задоволство, когато видя, че бърше чело с червена кърпичка.

— В много лошо състояние е.

— Как бихте могли да изринете ямата? — попита Симиън.

— О, моите хора ще го свършат. Ще сложим подвижна машина за изпомпване и ще го товарим в колички. Вашият човек каза, че искате най-доброто, и точно това получихте. Доведох Стражата на мъртъвците.

Симиън отстъпи назад и Хънидю затвори вратата на тоалетната с изражение на човек, който затръшва вратата пред диво животно.

— Какво е Стражата на мъртъвците?

— Стражата на мъртъвците — повтори Меркин. — Най-добрите в Лондон. Вие, разбира се, ще им платите двойно, но си заслужава. „На триците скъп, на брашното евтин“, както казвам винаги. Момчетата ще слязат долу след секунди и ще го изчистят така, че ще заблести като чиния. Разбира се, ще трябва да го поддържате, Ваша светлост. Никакви такива глупости повече. Ще трябва да проверявам тръбите ви на всеки три месеца; два пъти на ден трябва да изливате чиста вода. Мога да уточня всичко с иконома. Ако обичате отходните си тръби, и те ще ви обичат.

Симиън чу как Хънидю издаде някакъв подобен на стържене звук. Това май означаваше, че не е във възторг от идеята да обича отходните тръби.

— Стражата на мъртъвците? — настоя той.

— Онази част от Стражата, която разчиства труповете — отговори Меркин. — Тези, които се гмуркат и ги вадят от реката, разбира се. Но има и такива, които умират в някоя къща, без да ги намерят. Има и убийства, разбира се. Стражата на мъртъвците не се занимава с обикновени убийства. Но когато имате такива, които са наистина противни? Те са вашите хора!

От веселия му глас на Симиън малко му прилоша.

— Винаги ги използвам за такива задачи — продължи Меркин. — Те са долу, в кръчмата, и ме чакат, Ваша светлост, и ако ме извините, ще започваме работа.

— Разбира се — отговори Симиън.

— Най-напред ще сложа долу една тръба. Трябва да изведа този газ, иначе момчетата ще се гътнат. Няма никакъв въздух. После с иконома ви ще измислим как да извадим нечистотиите от къщата с възможно най-малко проблеми. И ще помоля Ваша светлост да се махне.

— Да се махна ли? Не мога да се махна. Аз…

— Да се махнете — повтори господин Меркин. — Струва ми се, че в момента издържате на миризмата, но това не е нищо. Утре сутринта трябва да се махнете от къщата и да не се връщате преди вдругиден, Ваша светлост. Същото важи и за всички останали. Икономът може да остане с мен, за да е сигурен, че сребърните прибори няма да изчезнат.

— Ще отворим всички врати и прозорци и ще изпуснем всичкия газ. Това ще ни отнеме цял ден и цяла нощ, може би два дни. Ще слезем долу, ще изпразним цялата яма и ще я измием. После ще сменя тръбите, но това е друга работа.

— Вие лично ще слезете ли в дупката? — попита Симиън, защото не можеше да си представи как лъскавият господин Меркин слиза в отходна яма.

— Не, не! — отговори нетърпеливо Меркин. — За това си имам Стражата на мъртъвците. Когато става въпрос за обикновена работа, използвам двама копачи на кал. А сега трябва да тръгвам, Ваша светлост. Ще съм ви много задължен, ако утре сутрин сте напуснали къщата. Както можете да си представите, в града всеки момент може да изникне нужда от Стражата, затова трябва да започвам.

Той млъкна и придърпа надолу жилетката си, за да покрие по-добре корема си.

— Трябва да ви кажа още едно нещо, Ваша светлост. Стражата на мъртъвците не са мои служители, затова не мога да гарантирам за поведението им.

— Кое у тях ви притеснява? — попита Симиън.

— Това, че може да има кражби. Моите копачи на кал ги познавам.

— Копачи на кал ли? — прекъсна го Симиън.

— Момчета, които са израснали в калта на Темза! — отговори нетърпеливо Меркин. — Избирам най-добрите и моите момчета не крадат. Но Стражата на мъртъвците са разбойници. Те ходят там, където няма да стъпи никой друг в цял Лондон. Приемат задачи, с които никой друг не се заема. Те смятат, че стоят извън закона, разбирате ли?

Хънидю нададе стон.

— Имате нужда от тях, Ваша светлост, защото не мога да накарам никой друг да слезе долу и да изрине тези мръсотии. Те са единствените.

— Дори и ако им платим…

— Дори да ми дадете всичките пари на света, пак няма да стигнат. Освен това, ако пратя там долу някой от моите хора, клетият глупак най-вероятно ще умре и тогава ще трябва да се оправям и с мъртво тяло, ако долу вече няма друго такова. Казвам ви, че тази миризма е много тревожна. — Той рязко се обърна и погледна към Хънидю. — Някой да е изчезвал от къщата през последните години? Някоя прислужница да е избягала без предупреждение или нещо такова?

Хъдиню се изправи в цял ръст.

— Категорично не.

— Добре. Там долу има газ, разбирате ли? Не въздух. Момчетата от Стражата на мъртъвците имат дробове от стомана. Виждал съм ги в действие и ви казвам, че могат да отидат там, където никой друг не може — на дъното на Темза, например. Могат да задържат дъха си по-дълго, отколкото би трябвало да е възможно.

— Хънидю — поде извинително Симиън, — трябва да изринем тази яма, колкото и неудобства да създаде това на домакинството.

— Те са свикнали да влизат вкъщи, където някой е умрял преди един-два месеца — продължи Меркин, пъхна палци в джобовете на жилетката си и за кратко се залюля на пети. — Вземат всички пари, които намерят у трупа, и смятат, че им се полагат. Същото е с удавниците. Ако намерят някоя джунджурийка в такава къща, кого го бърка? Няма живи роднини, нали разбирате? В противен случай са щели да намерят нещастника, преди да се разложи.

— Разбира се — увери го Симиън.

— Ще преместя всичко в хамбара — каза Хънидю. — И ще го пазя.

— Това ще е достатъчно — отговори Меркин. — Те всъщност не са обирджии.

— Само крадци — подметна Хънидю.

— Може да вземат туй-онуй — разни неща, които са оставени пред погледа им, — но както казвам, Ваша светлост, вършат работа, с която никой друг не се наема. — Той се обърна. — Сега, ако ме извините, трябва да започна с приготовленията. Господин Хънидю ми показа къде в хълма излизат тръбите. Ще ги издърпаме оттам, поне докато се строшат в ръцете ни, докато Стражата на мъртъвците си върши работата.

След тези думи той си тръгна.

— Ще остана в къщата, Хънидю. Можете да пренесете сребърните прибори в моя кабинет. Тъкмо започнах да оправям ситуацията с документите на баща си.

— Във вдовишката къща има много хубаво бюро — подхвана икономът с успокоителен тон. — Веднага ще прехвърля там всичките ви документи. Ако Ваша светлост ме извини, трябва да се погрижа за много неща. Не вярвам на тези злосторници и не искам да ги виждам близо до сребърните прибори. Трябва да ги махнем от къщата. И да заковем всичко, което можем.

Симиън се върна в кабинета си и седна. Беше оставил сложно писмо от господин Кинерд отворено на бюрото си. Опита се да се съсредоточи в подробното описание на градската къща на площад „Сейнт Джеймс“. Покривът беше протекъл и таванските помещения се бяха намокрили; плъховете си бяха направили гнезда в кухнята…

Мирисът на отходната тръба сякаш се беше просмукал в кожата му. Симиън помириса ръкава си, но явно си въобразяваше. Или пък.

Той стана. Преди два часа се беше изкъпал, но беше време пак да си вземе вана.