Елоиза Джеймс
Брак по неволя (39)

Глава 38

Ревълс Хаус

5 март 1784 г.

Отсъствието на воня в къщата беше като чудо. Симиън мина през входната врата, без да спира да си поема дълбоко дъх, и дори отвори вратата към тоалетната на долния етаж. Ямата изобщо не миришеше.

— Стражата на мъртъвците тръгна ли си? — обърна се към господин Меркин, който му сочеше как искри от чистота въпросната яма. — Доколкото разбирам, господин Бартълби все пак е проходил.

— Това ще му е за урок — сви рамене господин Меркин. Както по-късно щеше да каже на съпругата си, не му влизаше в работата как един херцог си пази имота. — Трябва да ви кажа, че открих нещо много хубаво, Ваша светлост.

Симиън вдигна вежда.

— Течението на вашата река там долу — обясни господин Меркин. — Мисля, че можем просто да отбием част от нея, за да тече постоянно през централната яма. Ревълс Хаус ще има отводнителна система като никоя друга! Няма да има никаква миризма, дори в най-дъждовните дни.

— Къде ще излиза отведената вода? — попита предпазливо Симиън.

— Ще изкопаем яма от другата страна на хълма. След десет години това ще е най-плодородната земя в цялото херцогство — обясни господин Меркин, като придърпваше надолу жилетката си. — Ще подменим изгнилите тръби с най-добрите, но знам, че с херцогинята сте на едно мнение по този въпрос, Ваша светлост. „Не жалете средства“, така ми каза херцогинята. Може да са необходими известни харчове, но тази къща ще бъде отвратително чиста!

Странна фраза, но Симиън напълно разбра значението й.

Хънидю влезе в кабинета с куп от документите на Симиън. Следваше го лакей, понесъл още документи. Но Симиън замръзна на прага. В стаята нямаше никакви мебели, освен полупразните лавици за книги. Икономът подреждаше сметки и писма на спретнати купчинки на празните места.

— Къде са книгите ми? — попита Симиън и усети колко остро прозвуча гласът му. — Къде е писалището на баща ми?

— Херцогинята ме накара да го изпратя право в Лондон в деня, в който се преместихте във вдовишката къща — обясни Хънидю. — Очакваме всички мебели да се върнат до няколко дни. Херцогинята беше права — предложението за двойно заплащане в брой наистина постигна чудеса.

Симиън си даде един миг, за да обмисли чутото.

— Книгите? И те ли са заминали за Лондон?

— Само тези, които наистина се разпадаха — отговори икономът и посочи към тавана. Симиън вдигна глава и видя мръсно петно, което започваше от единия ъгъл и се разпростираше приблизително на една трета от стаята. — Боя се, че когато тръбите на тоалетните протекоха, замърсиха кабинета и някои книги изгниха. По заповед на херцогинята…

Симиън го прекъсна:

— Разбирам.

Усети познатия прилив на гняв срещу баща си. Някои от тези книги бяха сред първите, отпечатани в Англия. Спомни си едно издание на стиховете на Джон Дън с автограф на поета, което най-вероятно сега представляваше само плесенясала купчина страници.

— Херцогинята смята, че книгите могат да се реставрират — каза Хънидю. Утешителната нотка в гласа му само подразни Симиън още повече.

— Разбира се! — тросна се той.

Появи се един лакей с малкото писалище от вдовишката къща и го постави точно в средата на огромния празен кабинет. Хънидю веднага вдигна от лавицата купчина листи и ги премести на бюрото.

— Ето, Ваша светлост — каза той успокоително. — Питърс ще ви донесе стол и ще ви настаним колкото се може по-удобно. Поне вонята я няма!

Хънидю очевидно беше опиянен от щастие заради това.

Когато донесоха стола, Симиън седна и започна да преглежда писмата, пристигнали предишния ден. Бяха дошли четири нови сметки за различни разноски, направени от херцогството през последните десет години, заедно с писмо от някаква жена, на която баща му очевидно беше обещал цяло състояние в замяна на достъп до леглото й.

Защо изобщо си беше правил труда да прави големи обещания на жените, след като очевидно не беше смятал да ги удържи? В повтарящия се модел имаше нещо жалко. Бащата на Симиън неизменно се кълнеше, че се е влюбил от пръв поглед. После обещаваше да издържа своята „любима“ до края на живота й, като обикновено й предлагаше малка къщичка, както и пари в брой. След като — този извод се налагаше от само себе си, — след като си получеше удоволствието, се завръщаше у дома и прекратяваше всяка по-нататъшна комуникация.

Това не се харесваше на Симиън. Истината за поведението на баща му имаше горчив вкус и го правеше… раздразнителен.

Хънидю се появи на прага.

— Господин Пег би желал да ви види, Ваша светлост. Господин Пег е…

— Знам кой е — прекъсна го Симиън. — Вече наредих да му платят за свършената работа.

— Дошъл е заради гробището — каза Хънидю, направи няколко крачки в стаята и понижи глас: — Нейна светлост като че ли е извършила чудодейна промяна с господин Пег. Сега той действа като кмет на селото. Снощи кухненският персонал съобщи, че след като разбрал, че господин Мопсър е искал двойни такси на селяните, които живеят до реката, Пег връхлетял в магазина и го принудил да обещае, че ще престане.

— Поканете го — каза Симиън.

Пег изглеждаше обрулен от пясъчен вятър, като човек, който цял живот е карал камилски кервани. Но гърбът му беше изправен, а очите — честни. Симиън стана и заобиколи масата. Изидор очевидно умееше да преценява хората.

Четвърт час по-късно част от благосклонното му мнение за съпругата му се беше стопила. Някои от ремонтите, които Пег искаше да се извършат в селото, бяха приемливи: нов покрив за една вдовица, нов нужник за църквата и тъй нататък. Селската морава щеше да бъде предоставена на селяните, а освен това щяха да дадат на всяка къща по шест домашни птици. Селяните щяха да получат позволение да отстрелват зайци и дребен дивеч в гората на херцога, без да рискуват пазачът на дивеча да ги арестува. Всъщност нямаше пазач на дивеча — оказа се, че бащата на Симиън го е уволнил преди няколко години.

Но двеста лири за ремонтиране на гробището? И още двеста на Хенри Уиснър, майстор по поставянето на сламени покриви, като отплата, задето беше приел Мартин Смит за чирак? Триста лири за Джон Филипсън и Кристофър Самърол, за да надзирават строежа на нова камбанария за селската църква?

Двамата с Пег поспориха малко, най-вече за камбанарията и гробищата. След още половин час и двамата останаха удовлетворени. Изидор наистина беше направила добър избор. Пег обичаше селото и хората в него. Щеше да държи измамническата природа на Мопсър под контрол. На Симиън просто му се искаше Изидор да се беше посъветвала с него предварително. Не че щеше да изрази несъгласие с нея, но…

Може би беше злощастна случайност, че и следващият посетител, когото Хънидю въведе в кабинета, бе непознат.

— Мосю Антоан-Жозеф Пеир — оповести икономът.

Симиън беше усъвършенствал съчувствената си усмивка, с която трябваше да разсее раздразнението на хората, които идваха да му представят сметки, по-стари от децата им. Но мосю Пеир изобщо не изглеждаше отчаян като многобройните кредитори на покойния херцог. Той се поклони с маниера на човек, който се радва на абсолютна самоувереност. Беше облечен в яркооранжев жакет, украсен с големи копчета и избродиран със сребристи лилии. Когато се изправи, извади от джоба си флаконче с парфюм и шумно вдиша аромата му.

— Мосю Пеир — каза Симиън и се поклони. — С какво мога да ви помогна?

Пеир откъсна поглед от фризовете, обхванали най-горната част на целия таван, и отговори:

— Въпросът, Ваша светлост, не е с какво можете да ми помогнете вие, а с какво мога аз да ви помогна!

Без повече церемонии той започна да обикаля стаята. От отворения му флакон се разнасяше силен аромат на цветя.

Симиън преглътна усмивката си и зачака. Господин Пеир приличаше не на друго, а на яркооранжев петел, горд с оперението си и сигурен, че слънцето изгрява само заради неговото кукуригане. Веселостта му обаче чувствително понамаля, когато разбра, че господин Пеир е пристигнал, придружен от деветима работници, и очаква да работи в Ревълс Хаус поне десет дни, ако не и по-дълго.

— Зависи, разбира се, колко сложна ще искате да бъде украсата на стените — продължи безгрижно Пеир. — В жилището на херцогинята във Венеция официалните стаи са покрити с фантазия от позлатени растения, цветчета и тем подобни. Това е просто… — и той целуна върховете на пръстите си — … прелестно! Но тук сме в английската провинция и човек не може да изпита същото въодушевление, същата прекрасна искрица. Мисля, че с по-класически вид ще се получи по-добре. Представям си тази стая със светли квадрати.

Господин Пеир не спираше да дрънка, а Симиън мрачно си мислеше, че Изидор е повикала майстори, за да обновят къщата му, без да му спомене за този факт.

— Ваша светлост — каза Пеир, — не усещам никаква неприятна миризма.

Симиън се обърна и видя, че Пеир запушва парфюмното си флаконче. Шишенцето беше в абсурдно сложна златна клетка, украсена с емайлирани цветя.

— Поправиха тоалетните — обясни Симиън.

— Писмото на херцогинята ме предупреждаваше да бъда подготвен за воня — каза Пеир и потръпна. — Зачудих се дали да не отклоня поканата й. Но… — И той разтвори очи много широко — Кой може да откаже нещо на Нейна светлост?

— Така е — съгласи се Симиън, долови в гласа си нотка от киселия тон на майка си и я смекчи с усмивка. — Моля ви, продължете така, както ви се струва най-добре, мосю Пеир. Ние напълно се доверяваме на вашата преценка.

— Естествено — отговори мосю Пеир. — Естествено! — Но изглеждаше доволен.

Той си тръгна сред облак от парфюм. Симиън се обърна към бюрото си, замисли се и погледна през прозореца към градината. Беше оставил Изидор във вдовишката къща. Един истински следовник на Средния път щеше да потуши гнева си, може би да пробяга една-две мили допълнително. Симиън щеше да се съсредоточи върху вселената, да си спомни, че гневът е храна за злото и водите на вековете мият камъчетата на вечността.

Симиън излезе от кабинета и влезе в балната зала. Мосю Пеир стоеше насред група мъже и им сочеше фризовете най-горе. Симиън долови само една-две думи, на френски. Помисли си, че накрая тази къща навярно ще заприлича на Версай.

Той излезе през балната зала и тръгна към вдовишката къща. Щеше просто да помоли жена си да се консултира с него, преди да взима такива важни решения за къщата. Разбира се, щеше да се държи съвсем цивилизовано. Щеше да избягва всякакъв спор.

Тези предсказания можеше и да се сбъднат, ако не беше толкова ядосан.

— Проблемът — каза той, като изговаряше думите много внимателно — е, че ти никога не мислиш, преди да действаш.

— Напротив, мисля!

— Ти накара да изнесат всичките ни мебели, без да се замислиш къде ще вечеря майка ми. Купи плат от селския крадец и му плати цяло състояние, за да го достави. Назначи един вмирисан ковач за кмет. Едва не стана причина да ограбят и нападнат майка ми, защото не можа да изчакаш пет минути да довърша писмото си.

— Това не е…

— Ти си безотговорна и безразсъдна във всичките си отношения с другите хора — каза той с нетрепващ глас. — Свикнала си все да става на твоето.

— Ти също!

— Може и така да е, но ти постоянно ме принуждаваше да ти давам заповеди. — Безстрастно забеляза, че тя изглежда малко пребледняла и доста ядосана. — Не ми е приятно да имам съпруга, която не уважава мнението ми.

— Това е съвсем различно! — сряза го тя. — Ти спокойно можеш да гледаш пренебрежително на мен, задето действам непредвидливо, според теб. Но е възможно просто аз да мисля по-бързо от теб. Все пак моите платове успяха да възстановят отношенията на херцогството със селото. Изборът ми на кмет смекчи гнева и болката на един мъж, който ненавиждаше баща ви заради смъртта на жена си и бебето си.

Симиън присви очи.

— В селото няма медицинска помощ — каза тя. — Сигурна съм, че няма нужда да обяснявам защо е обедняло толкова. Ковачът отишъл на кон до близкия град да помоли хирурга за помощ; когато се върнал, бременната му съпруга била умряла. Ти може и да си мислиш, че моите методи са нетрадиционни, но те са ефективни.

— Искам аз да вземам тези решения — заяви упорито Симиън.

— А каква роля очакваш да има в живота ти твоята съпруга?

Сега лицето й беше съвсем побеляло и Симиън знаеше, че я вижда в състояние на крайна ярост.

За него съпругата му открай време беше илюзорно, недействително създание — кротката мила жена, която майка му бе създала в писмата си, момичето, което седеше в ъгъла на стаята и плетеше дантела, фина като лунни лъчи. Това момиче нямаше да иска да взема решения. То искаше просто да седи в ъгъла.

— Не знам — призна той.

— Аз знам. Искаш жена ти да е дете, което слуша в захлас всяка твоя дума, без да задава въпроси. Всъщност мисля, че ще е най-добре, ако съпругата ти изобщо не говори твоя език. Представа нямам защо не си се оженил за някоя чужденка, която си срещнал в Абисиния — може би онази принцеса, за която ми разказа.

Той почувства как лицето му замръзна, само за миг, но Изидор беше по-умна от всяка жена, която беше срещал, далеч по-умна от принцесата с всичките й чужди езици. Тя действително избухна в смях.

— Ти си искал! Наистина си мислел да се ожениш за жена, която дори не говори твоя език. О, колко хубаво! Тя е можела да си седи в ъгъла и да превежда стихове, докато ти трополиш наоколо и вземаш какви ли не тъпи упорити решения. За щастие тя никога не би се усъмнила в теб, защото дори е нямало да разбере какво правиш!

— Какво те кара да мислиш, че вземам тъпи упорити решения? — попита той.

В стаята за миг се възцари тишина.

— Някога да съм те излагал на опасност? — попита той с мек глас. — Да съм измъквал мебелите изпод теб?

— Опитваш се да ме превърнеш в някаква безмълвна африканска принцеса и ме питаш дали аз си мисля, че вземаш тъпи упорити решения?

Е, всичко беше ясно. Симиън реши, че е чул достатъчно. Стисна зъби, но преди да изрече и дума, тя си пое дълбоко дъх.

— Този брак няма да проработи. Никога.

Той отново отвори уста, но…

— Мислех си, че ако успея да ти помогна, ще започне да ти харесва да ти бъда спътница, партньор — продължи тя. — Каква глупачка бях! За мен е важно да бъда с мъж, който уважава мнението ми, който наистина иска да бъде с мен, който.

Симиън я погледна в очите.

— Аз много те харесвам, Изидор.

— Знаеш ли, ще ми се да ти вярвах. И да нямаше значение за мен дали ти вярвам. Само че има. Някак си през тези десет години, които прекарахме сами, не спирах да си мисля дали ще те харесам, но нито за миг не ми хрумна, че може ти да не харесаш мен, да не харесаш характера ми. Предполагам, че е било от суета.

— Аз наистина те харесвам — каза той.

Тя продължи, без дори да го чуе:

— Сигурно аз съм виновна. Може би на шестнайсет щях да бъда по-покорна. Но вече е късно. Не мога да спра да бъда човек само защото ти искаш съпруга, която не говори английски. — Тя рязко смени темата. — Какво ти попречи да се ожениш за принцесата?

— Бях обещан на теб.

— Поправка! — отвърна тя с унищожително презрение. — Беше женен за мен! Но няма значение. Както толкова любезно ни каза адвокатът, можем да разтрогнем този брак.

— Не, не можем. Вече го консумирахме.

— Аз не съм бременна — процеди тя през стиснати зъби. — Не съм бременна!

Той едва не я попита откъде знае, но думите замряха в гърлото му.

— О!

— Няма нужда някой да разбира, че аз по най-глупав — най-импулсивен, както несъмнено би го нарекъл ти — начин се съблякох пред теб и те предизвиках към неблагоразумна интимност. Сигурна съм, че следващият ми съпруг ще прояви разбиране.

— Твоят следващ…

Тя го погледна в очите.

— Ти не искаш да си женен за мен, Симиън.

— Аз…

Беше обречен никога да не успява да довърши изречение, когато се намираше близо до нея. В очите й светеше свирепият блясък на хванато в капан животно.

— Не искам да се окажа принудена да печеля любов, като се отказвам от възможността да вземам решения, които определят начина ми на живот.

Какво можеше да й отговори?

Устните й се извиха в презрителна усмивка.

— Там някъде има жена, която е подходяща за теб. Според мен е задължително да е млада. Може би майка ти ще успее да ти намери някоя, вместо да измисля истории за мен. Утре сутрин си тръгвам.

— Какво?

— Отивам в Лондон. Ще съобщя на адвоката, че ще продължим с анулирането… с каквито основания според него ще са най-уместни.

— Трябва ли да бързаме толкова? — попита Симиън и усети, че някак странно му прилошава.

— Да. Аз съм на двайсет и три години — отговори Изидор. — Повечето булки са на шестнайсет, Симиън. На шестнайсет. Аз съм на двайсет и три. Прости ми, но наистина бързам.

Той я сграбчи за ръката.

— Ти си полудяла!

— Несъмнено! — тросна се тя. — Представа нямам защо не анулирах този брак още преди години.

— Ти си моя.

— Не се опитвай да се държиш с мен като с пустинна принцеса, на която можеш да крещиш! — сряза го Изидор и издърпа ръката си от неговата.

— Ние двамата…

— Няма никакво „ние двамата“.

— Снощи не мислеше така.

— Доскоро нито аз, нито ти не знаехме нещо за общото легло — отговори тя и завъртя очи. — Наистина е приятно, че се научихме да се съединяваме и да си доставяме известно удоволствие в рамките на разумното, но хайде да не се преструваме, че е било неповторимо, става ли? Следващия път навярно ще бъдем още по-добри.

Следващия път? Следващия път? Ревът, който напираше в гърлото на Симиън, би я ужасил. Той почувства как зъбите му се оголват като на диво животно. Тя и представа си нямаше какво съществува между тях. Никаква.

— Не разбирам защо толкова бързаш да си тръгнеш — каза той. — Мисля, че не ти харесват чувствата, които изпитваш към мен.

Тя изви устни в презрителна гримаса.

— Наистина не ми харесват. Прав си. Искам съпругът ми да е човек, на когото да се възхищавам.

Той не обърна внимание на този удар. Тя имаше речник на италианска продавачка на риба, но очите й говореха друго.

— Ти пееш — каза ненадейно той.

Тя веднага спря.

— Ти ме обичаш.

— Не те обичам.

— Обичаш ме. — Знаеше го със сърцето си.

Изидор помълча известно време, после проговори с благ глас:

— Ти сигурно си мислил, че и принцесата те обича, нали, Симиън?

Той примигна, забравил за каква принцеса говорят.

— Някои мъже просто са такива — продължи тя, говорейки почти на себе си. Гласът й беше мелодичен, сякаш пееше — тъжна малка песничка в минор. — Мислят си, че всички ги обичат.

— А понякога жените си мислят, че никой не може да ги обича — каза той и я хвана пак точно когато тя се канеше да се измъкне през вратата.

— Не съм позволила на нито един мъж да ме опознае — отговори Изидор. — Освен на теб.

— Обичам те — каза той и разбра, че е истина.

Тя обаче сякаш не го чу.

— Ще бъда в Лондон — каза тя. — Ще помоля адвоката да ти пише, Симиън.

После отблъсна ръката му, сякаш беше най-обикновен минувач, и излезе от стаята.

Симиън остана като закован там дълго време. Мислеше си за едно малко момиченце, което току-що е загубило родителите си и пее, вместо да плаче. И за една жена, която не вярваше, че той я обича, и пееше, докато говори. Но никога не плачеше.

След като отидеше в Лондон, щеше да разбере. Щеше да проумее какво съществува между тях.

Колкото до Изидор, тя се оттегли в спалнята във вдовишката къща и избухна в поток от гневни сълзи. Защо трябваше Симиън да има тези опушени кафяви очи, прекалено красиви за мъж? По някаква причина фактът, че тази сутрин беше решил да се облече като английски джентълмен, я оскърбяваше още повече. Така й беше по-трудно да си мисли за него като за човек, достоен за презрение, мъж, който търчи из провинцията по къси панталони и говори за Средния път.

Беше й по-трудно да изпита презрение, когато той се поклонеше с такава непосредствена, безлична официалност, когато вземеше облечената й в ръкавица ръка и я задържеше точно колкото трябваше, сякаш изобщо не й беше казвал да захвърли ръкавиците си.

Той отново се владееше. Омразата към този факт държа Изидор кипнала от гняв през целия път до Лондон на следващия ден, през целия път до къщата на Джема.

Където завари цял куп прислужници, но не и самата Джема.