Елоиза Джеймс
Брак по неволя (37)

Глава 36

Вдовишката къща

4 март 1784 г.

Вечерта на следващия ден

— Нали разбираш, принцеса Айябдар е изключителна жена. Тя е внучка и на императрицата, и на Рас Михаил. И се омъжи за Повусен, губернатора на Бегемдер. Имах честта да прекарам много време с нея.

— И защо? — попита Изидор подозрително.

— Защото ме назначиха за кралски магьосник.

— Какво?

— Демонстрирах, че мога да строша три щита с една проста лоена свещичка.

— Как успя?

— Заредих пистолета си с барут и една свещ и пробих три кожени щита. Освен това имах вълшебно оръжие.

— Какво?

— Моята девственост — отговори той и се засмя, когато видя изражението й.

— А аз си мислех, че го пазиш специално за мен.

— Девствеността е нещо много полезно. Фактът, че бях девственик, както потвърдиха хората ми и — което беше по-важно — един придворен магьосник, който го прочете в линиите на дланта ми, означаваше, че ми е позволено да разговарям с принцесата.

Изидор изсумтя.

— Колко още девственици са разговаряли с нея?

Симиън се наведе над нея и я гризна по устната.

— Аз бях единственият. Малко зрели мъже могат да заявят, че са девствени.

— Кой може да разбере? Никога не съм срещала мъж, който да го признава с такава лекота като теб.

— Когато отидох в двора, ми гледаха на ръка и придворният магьосник го изкрещя на глас, така че всички го чуха.

— Ти засрами ли се?

Той леко сви рамене.

Изидор кимна.

— На твое място и аз щях да се почувствам унизена. Започвах да се срамувам, че на двайсет и три години съм омъжена, а още съм девствена. Не можеш да си представиш колко много мъже смятаха, че това е истинска трагедия.

— Мога.

— Започвах да си мисля, че никога няма да разбера какво е да се любиш.

— Имаше дни, в които си мислех, че няма да издържа повече — призна той. — Че някоя клета жена ще ме види да изскачам от храстите — аз, а не някой лъв — и ще й се нахвърля.

Изидор се разкикоти.

— Но така си станал магьосник. Някога мислил ли си да легнеш с тази принцеса?

— Човек не можеше да не мисли за това — отговори той и на устните му трепна лека усмивка. — Тя е толкова надарена! Говори пет или шест езика и може да цитира индуска поезия часове наред.

Изидор реши, че принцесата не й харесва.

— Индуска ли? Но нали е абисинка.

— Беше изпратила хора в Индия, за да донесат поезия. Превежда я и я запазва за удоволствие на своя народ и неговата култура.

— Възхитително — измърмори Изидор и се насили да се отпусне. Принцесата беше някъде насред пясъците и живееше в колиба. Изидор можеше да си позволи да прояви великодушие.

— Ами дворецът й! — продължи замечтано Симиън. — Не можеш дори да си представиш, Изидор! Целият е от розов мрамор и гледа към бреговете на огромна дъждовна река. Понякога цялата равнина се покрива с бели цветя — хиляди бели цветове. Ако вали, равнината се превръща в огромно синьо огледало, в което се отразява небето.

— Звучи прекрасно — промълви Изидор против волята си.

— Никога не съм срещал по-интелигентна жена от нея. Спорехме с часове. Тя успя да промени мнението ми по някои въпроси.

Очевидно за Симиън бе нечувано нещо да промени мнението си. Изидор въздъхна и смени темата.

— Аз съм закръглена на всички места, на които ти си плосък — каза тя и погали очертанията на хълбока му. За миг ръцете им се потъркаха една в друга, когато и той посегна да докосне нейния.

— Не мога да спра да те докосвам — каза той. — Не мога да спра да мисля за теб. Мисълта да се върна в Ревълс Хаус ми се струва невъобразима.

Изидор се засмя и легна по гръб.

— Сега, когато миризмата изчезна, съм по-склонна да се замисля. Но дотогава…

Той, разбира се, прие поканата й.

Един час по-късно чаршафите бяха омачкани, а Изидор — изпотена на места, за които никога не беше помислила, че могат да се изпотят, например сгъвките на коленете. Ако останеше да лежи абсолютно неподвижна, можеше да усети леките тръпки в най-сладките части на тялото си. Чувстваше се като въздуха, след като леля й оставеше цигулката си — сякаш все още пееше, но безмълвно.

— Как мислиш, дали за всички е така? — попита тя.

— Поетът го възпява — отговори лениво Симиън. Лежеше по гръб с една ръка под главата и другата на хълбока и. — Има един древен суфистки поет на име Руми… той говори за желанието като за болест, която носи радост.

— Но това удоволствие? — настоя Изидор. — Ако винаги е толкова приятно, защо хората не го правят през цялото време?

Симиън се изтегна.

— Мисля, че ние с теб чакахме толкова дълго, че бяхме като вулкани, готови да изригнат. Знам, че понякога актът може да бъде много, много неприятен. — Той се обърна с лице към нея. — Ние с теб имаме късмет. Доколкото разбирам, понякога хората просто не си пасват. Може да има неприятно усещане. Или единият партньор може просто да не намира другия за привлекателен. — Сънената му усмивка показваше, че за него самия такъв проблем не съществува.

И за Изидор не съществуваше. Понякога й се струваше, че когато правят любов, сърцето й се разтваря. Когато правят любов.

— Но мислиш ли, че усещането е същото, ако хората не са женени? — попита тя, неспособна да извика на устните си думата „любов“. Обичаше ли го?

Той се засмя и тя сбърчи нос.

— Питаш ме дали брачното свидетелство увеличава удоволствието?

— Знам, че е глупаво — отговори тя.

Но дълбоко в себе си усещаше, че той не разбира за какво става дума. Макар да не беше сигурна, че и тя разбира.

— Трябва да поговорим сериозно, Изидор — каза той.

— Хммм?

— Трябва да си съставим план.

— План ли?

— План за брака ни. Нито аз, нито ти сме това, което другият си е представял. Просто ще трябва да се опитаме да се променим. Колкото можем. Така няма да се караме. Ако не бях такъв, какъвто съм, ако можеше да си избереш сама съпруг, какъв човек би искала да бъде той?

Тя се изкикоти.

— Червенокос.

— Сериозно.

— Трябва ли да бъдем сериозни? — простена тя. — Полунощ отдавна мина. Уморена съм.

— Утре можем да спим до късно. Никой няма да посмее да ни събуди. Наистина е важно, Изидор.

Тя се помъчи да се съсредоточи.

— Ти сериозно ли ме питаш? Искаш да разбереш какъв мъж щях да си избера, ако можех?

— Предполагам, че е по-уместно да те попитам по какъв начин този мъж би се различавал от мен?

Тя се поколеба.

— Изидор — настоя търпеливо той. — Аз не съм глупак. Аз съм твоят съпруг и току-що те направих много щастлива. Няма да се обидя, ако ти се иска да слагам по-често шалче.

— Е, сега, като го спомена…

— Но не и перука — предупреди я той, разтревожен. — Не съм сигурен, че ще мога да издържа перука.

— Какво ще кажеш за малко пудра по важни поводи?

— Например, когато отиваме в кралския двор?

— Не само тогава. Когато сме на балове в Лондон. На места, на които ти ще си единственият с ненапудрена глава.

— Само не перука. Не мога да нося над ушите си тези охлювчета. Но мога да слагам пудра. Какво друго, Изидор?

— Може ли да изглеждаш малко по-прилично? — усмихна му се дръзко тя. — Ти си мой, а това означава, че не всички дами могат да се наслаждават на гледката на голото ти тяло.

— Това ми харесва — отговори той с бавна усмивка.

— Бих предпочела да нямат възможност да виждат краката ти в тези твои къси панталони.

Той изглеждаше разтревожен.

— Не мога да спра да бягам, Изидор. Бягането е част от мен.

— Може би с по-дълъг панталон?

Той кимна.

— Какво друго?

— Не се сещам за нищо повече — отговори Изидор. По тялото й се разливаше най-прекрасната умора на света.

— Още не съм ти казал какви са моите желания за брака ни.

Сънят беше като чудесно топло одеяло, което се таеше в самия край на полезрението й.

— Ъъъ… — измърмори тя. — Каквото пожелаеш.

— Точно така! — възкликна той.

— Какво?

— Каза каквото пожелая.

— Така ли? — попита Изидор и се помъчи да се разбуди достатъчно, за да си спомни какво е казала.

— Каза: „Каквото пожелаеш.“

—Ухх!

Симиън седна в леглото.

— През годините имах предостатъчно време да анализирам какво е бракът. Всъщност точно затова си помислих, че сигурно ще е най-добре да анулираме нашия. Изидор, ние не се вписваме в модела на успешните двойки.

— Така ли? Това не си ли ми го казвал вече? — попита тя сънено.

— Би ли казала, че си кротка и покорна в каквото и да било отношение?

Тя изсумтя.

— Хрисима и готова спокойно да изслушаш някой добър съвет?

— Да, на второто, не на първото. — Той обаче очевидно продължаваше да изброява точките от списъка, който бе премятал в ума си години наред.

— Готова понякога да позволяваш съпругът ти да те командва?

— Понякога — отговори тя.

Той я изгледа скептично.

— В леглото? — предложи тя с надежда.

— А когато си в опасност?

— О!

— Притеснявам се, че ако не си създадем командна система, каквато имах с хората си, този брак ще се провали, или още по-лошо: че в някой критичен момент няма да мога да ни спася.

— Но, Симиън, в Англия няма критични моменти! — отговори търпеливо Изидор. — Нещата, които най-вероятно си представяш — нападения от лъвове, пясъчни бури, мародерски племена, — просто не се случват тук.

— Стражата на мъртъвците ужасно много прилича на глутница измършавели, прегладнели лъвове.

Изидор кимна.

Ако някога отново се сблъскам със Стражата на мъртъвците или ме нападне хищен лъв, обещавам, че ще приема заповедите ти.

Той се усмихна.

— Трябва да сме наясно кой разполага с върховната власт.

Това не се хареса на Изидор.

— Ако не става въпрос за момент на непосредствена физическа опасност, аз най-покорно ще изслушам причините за съветите, които ми предлагаш.

Беше негов ред да се намръщи.

— Трябва да знам, че си моя, Изидор.

— Твоя съм. Според английския закон аз съм твое притежание, като крава или расов кон.

— Виждаш ли? Ти всъщност не го приемаш.

— Е, аз не мога сама да променя цялата система на управление в Англия. Още от самото начало знаех, че когато се върнеш у дома, ще имам съпруг.

— Наистина е важно! — настоя сериозно той. — Трябва да знам, че уважаваш мнението ми, че ще ми се подчиняваш, без да се замислиш. В противен случай бракът ни никога няма да успее.

Тя поклати глава.

— Ами ако кажеш: „Излей тази чаша с кафе върху ръката ми“ — а кафето е съвсем горещо?

— Защо ще искам да изливаш кафе върху ръката ми? — На лицето му се изписа типично мъжки, объркан израз.

— Това е само илюстрация.

— Излей го! — отговори той решително. — Ако кажа подобно нещо, това означава, че съм си загубил ума и пак съм станал дете. Ще трябва да ме учиш така, както учим децата — с пример.

Тя въздъхна.

— Ами ако ми заповядаш да направя нещо, което наистина смятам за глупаво? Ако съществува очевидно по-добър начин да разрешим ситуацията?

— Защо ще правя подобно нещо?

Тя устоя на изкушението да отговори: „Защото не си Господ Бог!“ Вместо това каза:

— Нека просто си представим, че е възникнала подобна ситуация.

— Понякога допускам грешки — каза за нейна изненада той. — Веднъж купих огромно количество червени и зелени мъниста, оформени като цветя, за да търгувам с тях. Мислех, че са много по-красиви от малките небесносини мъниста, които ми каза да купя търговецът в Джида. Мислех, че се опитва да ме измами. След като натоварихме тези мъниста и стигнахме далеч в абисинските пустини, никой не ги поиска.

— Защо, за бога, си носил мъниста?

— Много по-лесно е да носиш мъниста, отколкото храна или вода — обясни той. — Винаги носех много мъниста.

— Защо не пари?

— Всяка област си има свои пари. Но желанието на жените за красиви неща… е едно и също навсякъде. — Погледна я и се ухили.

— Тогава къде са моите небесносини мъниста? — попита тя и се изкикоти.

Той се претърколи отгоре й.

— Е, ще ме послушаш ли, ако се озовем в опасна ситуация?

Тя вдигна поглед към него.

— Не и ако избираш грешните мъниста. Но нямам нищо против да ти се подчинявам, ако си прав.

— Някой трябва да бъде capo^[1], ако трябва да се изразя на италиански, в противен случай бракът ни ще заприлича на неуспешна експедиция. Ще се разпадне.

Изидор едва се въздържа да не завърти очи. Симиън сякаш беше преследван от спомена как му се нахвърлят диви зверове. Може би щяха да са му необходими няколко години, но накрая щеше да разбере, че в английската провинция няма опасности — Изидор поне не се сещаше за нито една.

В случай на опасност.

— Ами ако си измислим сигнал — само наш — и включа този сигнал в нещо, което казвам? Тогава ще ми се подчиниш ли, без да се замислиш?

Тя кимна.

— Стига да не злоупотребяваш с тази привилегия.

Сега той се беше подпрял на лакти над нея. Устните му бяха примамливо близо до нейните. Кой би помислил, че усещането за едро мъжко тяло върху нейното може да бъде толкова приятно?

Той сведе глава и докосна с устни нейните.

— Ако кажа „веднага“, трябва да ми се подчиниш.

— Ти казваш „веднага“ по сто пъти на ден.

— Ако съм сериозен, ще разбереш.

— Нали говорим за ненадейно изникнала опасност — напомни му тя. — За опасност. Може да не те слушам толкова внимателно и да не обръщам внимание на тона ти.

Тя се поразмърда, за да му напомни, че бракът му е донесъл и други неща, а не само сприхава италианска съпруга. Както и очакваше, очите му се поизцъклиха.

— Какво ще кажеш за нещо на чужд език? — предложи тя.

Лицето му се проясни.

— Ако кажа: „Като твой бааломаал“, Изидор, тогава трябва да ми се подчиниш, без да задаваш въпроси.

— И какво означава „бааломаал“? — попита тя подозрително.

Той отново се наведе над нея и в очите му грейна дяволита усмивка.

— Като господар на твоята спалня, Изидор, ти заповядвам веднага да ме целунеш.

Тя придърпа главата му.

Както желаеш — отговори толкова смирено, колкото би искал всеки съпруг на света.