Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (33)

Трийсет и втора глава

— Какви са тези ярки светлини, които проблясват в далечината? — попита Виктория.

С Кристофър се бяха върнали в библиотеката, където им поднесоха кафето. Седяха до френския прозорец, вече затворен, понеже вечерта застудяваше. Камината гореше, беше много уютно и можеха да съзерцават пейзажа.

— Това е фарът на Дъндженес — обясни Кристофър. — А вляво ще видиш редица примигващи светлинки. Там е френският бряг. Много близо сме до Ламанша. Не знам дали съзнаваш колко е близо, Вики.

— Нямам представа. — Тя стана и долепи лице до стъклото. — Боже мой, виждам светлините… блестят като звезди. Благодаря ти, че ме покани да прекарам уикенда тук. Достави ми голяма радост.

— Тогава и аз се радвам. Имах причина да те доведа в Сиймеър. И преди ти намекнах. Трябва да говоря с теб за някои… сериозни неща, Виктория, и предпочитам тази вечер да говоря. Важно е. — Тя мълчеше и той попита: — Съгласна ли си? Не е толкова късно, едва осем и половина е.

— Нямам нищо против. И не е късно.

На нея й се стори, че той говори много официално, и се притесни.

— Разговорът ни сигурно ще продължи по-дълго, затова предлагам да се преоблечеш с по-удобни дрехи и да си подредиш вещите. През това време Фреди или Брус ще ме приготвят за сън, за да не ги карам да стоят до късно. Ще седнем пред камината, ще се отпуснем, ще пийнем коняк и ще можем да говорим спокойно, без да ни прекъсват.

— Можеш ли сам да си легнеш?

— Да, с патериците. Няма проблем, за това не се безпокой.

— Да повикам ли някого от тях? — попита тя и стана.

— Не е необходимо. В спалнята имам звънец. Ще се видим след петнайсет минути. Достатъчни ли са ти?

Тя кимна и излезе. Думите му, толкова сериозни, я изплашиха. Нещо ужасно ли щеше да й каже? Нещо, което не би искала да чуе? За себе си ли? За здравето си ли? Отказа повече да си внушава страшни неща, бързо извади от куфара си дрехите и тоалетните принадлежности. Изми се, среса се и съблече дрехите, които беше носила цял ден.

Виктория харесваше широките панталони с марката на Сесили и Грета й даде един от крепдешин. Съчета го с бяла риза и обу ниски, семпли обувки.

Върна се в банята, огледа се и реши, че изглежда прилично. Напръска се с одеколон и като погледна часовника си, установи, че са минали двайсет минути.

Веднага отиде в библиотеката. Кристофър седеше в инвалидния стол пред огъня. Беше с халат и с боси крака. Настани се срещу него и каза:

— Ето ме. Цялата съм в слух.

Той се загледа в нея внимателно, преди да изрече:

— Не се мръщи, нищо лошо няма да ти кажа. Във всеки случай не катастрофално.

Тя се наежи и възкликна:

— Знам, че…

— Няма да е нещо лошо по начина, който предполагаш — прекъсна я той. — Просто искам да разговарям искрено с теб, да разбера някои неща и двамата да ги обсъдим. Разговорът наистина няма да те разтревожи. Съгласна ли си?

Така й олекна, че изобщо не отговори. Само кимна и се облегна.

— Не се познаваме отдавна, знаеш…

Тя го прекъсна:

— От четвърти октомври, а днес е двайсет и първи. „Винаги можеш да се довериш на жена за точната дата“ — помисли си той, въпреки че точността й го развесели.

— Не мисля, че времето има значение, когато става въпрос за чувства. Вярвам, че всеки човек усеща, когато срещне своята сродна душа. Съгласна ли си?

— Да. — Пое дълбоко дъх. — Аз твоя сродна душа ли съм?

— Вярвам, че си. — Той се поколеба. — Но някои неща ме тревожат, Виктория. Аз не съм като другите мъже, инвалид съм.

— Да не би да намекваш, че не можеш да имаш интимна връзка с мен?

— Не, мога. Ходих при моя невролог за основен преглед и той ме успокои. Даже каза, че мога да имам деца.

— Значи няма никакъв проблем. Всичко е нормално, нали?

— В това отношение, да. Но се тревожа за теб, Вики. Може да се отегчиш, да ти омръзне, защото аз съм прикован на този стол и ти ще се чувстваш длъжна да стоиш до мен, за да не нараниш чувствата ми. Не бих искал това да се случи.

Виктория се отпусна в креслото и трескаво се замисли. Спомни си думите на Алиша, че трябва да го съблазни, да го накара да преодолее бариерата, да му докаже, че може да има ерекция, понеже тя, Вики, го възбужда. Дори й обясни какво да направи.

— Влюбена съм в теб, Кристофър — каза най-накрая. — Влюбена съм в теб от деня, когато се срещнахме. А ти влюбен ли си в мен?

— Влюбен съм, много. Влюбен съм от мига, в който влезе в кабинета ми и се понесе към мен като видение от приказен сън. И ние си го казахме, нали? Без да изричаме точно тези думи.

— Казахме си го. — Тя го погледна и се въоръжи с всичкия си кураж. — Защо седим тук и говорим? Защо не сме в твоето легло и не правим любов, вместо да си губим времето.

Той нямаше как да не се разсмее и още повече я заобича заради нейната искреност и чистосърдечност. Знаеше точно какво е отношението й без недомлъвки и това го радваше… всъщност му вдъхваше увереност. Мразеше двулични жени, особено след като сам той беше много етичен.

Виктория съзнаваше, че присъствието й го радва, че го разсмива, и често се възползваше от този свой талант. Стана пъргаво, спусна се към него, съзнавайки, че напрежението помежду им най-после се е стопило. Понеже най-накрая заговориха открито и си признаха, че са влюбени.

Тя се наведе и го целуна по устните. Той я прегърна и тя усети мускулите му и колко силни са ръцете му, когато я притегли и зацелува със страст.

След малко тя се отдръпна и каза:

— Погледни и от друг ъгъл. Ще направим тренировка. Ако не се получи, няма значение. Просто ще опитаме пак.

Стана точно така, както беше предвидила. Той започна да се подсмихва, хвана ръката й и целуна върховете на пръстите й.

— Благодаря на бога, че се появи в живота ми, скъпо мое момиче.

— Тук съм, за да остана.

Кристофър каза:

— Иди в твоята спалня, приготви се за сън и ела при мен. Аз ще бъда в леглото и ще те чакам. Спалнята ми е ето там — посочи той една врата в другия край на библиотеката. — И заключи вратата на библиотеката, като влезеш.

* * *

Виктория се върна в своята спалня, преоблече се с тънка розова нощница и халат. Бяха красиви, женствени и разголени. Още веднъж се вслуша в съвета на Алиша. Свали си обиците и часовника, пак си сложи парфюм, излезе и затвори вратата.

Като влезе в библиотеката, видя, че Кристофър е загасил повечето от лампите. Светеше само една до камината. Заключи вратата, както й заръча той, и извика:

— Върнах се. Да дойда ли при теб?

— Чакам те, Виктория. Ела, хубавице моя.

Тя влезе в спалнята и се закова на място. Нямаше нищо общо с нейната представа. Беше почти стерилна, с бели стени и празна, с изключение на модерна версия на някогашните пиринчени легла, инвалидния стол и бял скрин под прозореца. Патериците бяха подпрени на стената.

Кристофър лежеше, подпрян на възглавници. Виктория остана поразена от него. Колко красив беше с гъстата кестенява коса, искрящите кафяви очи и ямката на брадичката.

Беше завит до кръста, но иначе беше гол. Тя забеляза колко широки са гърдите и раменете му. Вече знаеше колко силни са ръцете му и колко добре е трениран от Брус и Фреди.

Обзе я желание, пристъпи към леглото и свали халата, като знаеше, че нощницата й не скрива почти нищо.

Кристофър не можеше да откъсне очи от нея. Формата на заоблените й гърди, тесния ханш, дългите крака, прозиращи през нощницата, събуждаха у него копнеж. Желаеше я. Искаше да я има на мига.

Тя застана до леглото, съблече нощницата си и се пъхна в леглото до него.

Изпълнен с нежност, той я прегърна и я притисна до себе си. Почувства се щастлив, като усети копринената й кожа и гърдите й. Толкова много я обичаше. Искаше да я обича завинаги, да я пази, да не разреши да изпита болка.

Прекара ръце по тялото й, целуна гърдите й. Зарови ръце в косата й и тя тихо простена, когато той започна да обсипва с ласки гърдите й.

Погали бедрата й, плъзна ръка между тях и тя се разтрепери и се изви като дъга.

Изпадна в екстаз и сякаш се понесе в безтегловност. Най-накрая го докосна, погали го и потръпна, усещайки възбудата му, силна като нейната. Почувства се възхитително. Любовта й към него преливаше. Той беше неин. Никога нямаше да се отдели от него.

Кристофър задържа ръката й и промълви:

— Моля те, спри. Твърде възбуден съм.

— Искам те в мен — прошепна тя.

— Опасявам се, че трябва да остана по гръб.

Без каквото и да е усилие я премести с една ръка върху себе си.

Когато проникна в нея, тя тихо извика от удоволствие и започна да се движи, понеже знаеше, че той не може. Постепенно забърза движенията си, докато и двамата не изпитаха усещането, че се реят някъде. Прилепиха се един към друг, изпълнени с радост, и когато той повече не можеше да се сдържа, потръпна конвулсивно и пак извика, а тя повтаряше името му отново и отново. Бяха едно цяло. Както и двамата знаеха, че ще бъдат. Сродни души, свързани завинаги.

* * *

— Ако това беше тренировка, не мога да си представя какво ще бъде наистина — каза Кристофър.

Виктория се разсмя.

— Предполагам още по-добре. Не мога да ти опиша колко се радвам, че твоят невролог е бил прав.

— Какво ще правим, Виктория — попита Кристофър.

— За какво?

— Не започнахме ли току-що романтична връзка? Трябва ли да я пазим в тайна?

— Тук едва ли можем да пазим тайна. Сигурна съм, че всички знаят, че съм в леглото ти.

— И аз. Но нямах предвид тук. Имах предвид по-специално Алис и Уолтър Суон. Какво ще си помислят, какво ще кажат, когато научат за нас?

— Ще бъдат щастливи, щом аз съм щастлива.

— Не съм толкова сигурен — отвърна той със съмнение в гласа. — Погледни от тяхна гледна точка. Само на двайсет и една си, животът ти сега започва, а аз съм изморен от войната мъж на двайсет и осем, дори скоро ще стана на двайсет и девет, при това съм инвалид. Няма да бъдат щастливи, както си мислиш.

Лежаха сгушени. Виктория се подпря на лакът, погледна го смръщено и каза:

— Може да си осакатен, но си мъж от глава до пети, що се отнася до мен. Страхотен мъж при това. Ще приемат връзката ни.

— Не, няма. Ще се притеснят, че ще се обремениш с инвалид.

— Моля те, Кристофър, не го казвай! — извика тя, повишавайки глас. — Те не са такива. Не са еснафи.

— Това няма нищо общо с еснафщината. Те те обичат и искат най-доброто за теб. А ти си ужасно млада, скъпа.

— На години, но не и като характер и интелигентност. Според Алис съм надраснала възрастта си. Не забравяй, че работя, откакто съм завършила училище. Много момичета на моята възраст са омъжени.

— Може би трябва на бърза ръка да се оженя за теб, Вики. Да се направя на Едуард IV.

— Какво говориш? Какъв Едуард IV?

— Едуард станал крал на Англия на осемнайсет години. Бил е невероятен образ. Висок, красив, рус, женкар. И така граф Уорик обещал на френския крал, че Едуард ще се ожени за дъщеря му. Но Едуард срещнал красива англичанка на име Елизабет Удвил и се влюбил в нея. Тя не искала да спи с него, затова той се оженил тайно за нея.

— Уорик се разгневил, френският крал също. Говориш за „Войната на розите“, между двата съперничещи си клона на династията Плантагенет — Йоркшир и Ланкастър.

— Умно момиче.

Настъпи мълчание. Тя сложи глава на рамото му.

— В края на краищата всичко ще се нареди. Животът някак си се подрежда от само себе си.

— Предполагам.

— Не искам да бъде тайна, Крис, честно, не искам.

Пак настъпи мълчание, после той попита:

— Защо ме нарече Крис?

— Не знам… Почувствах, че ще ти бъде приятно. Защо питаш?

— Единственият човек, който ме наричаше Крис, беше майка ми.

— О, сърдиш ли се, че те нарекох така?

— Не ставай глупава. Приятно ми е, а ти можеш да ме наричаш, както поискаш. Обичам те, Вики.

— И аз те обичам, Крис.

* * *

Виктория заспа почти веднага след този разговор, но Кристофър остана буден, измъчван от най-различни мисли.

Мислеше за Виктория. Не беше очаквал да срещне някоя като нея и в никакъв случай не беше очаквал да се влюби в толкова младо и толкова красиво момиче. След войната малко по малко се примири с травмите си, забрани си да мисли за брак и семейство и се захвана да работи за благотворителната кауза.

Изведнъж приоритетите му се промениха. Само Виктория го интересуваше и дали може да се ожени за нея. Искаше да се грижи за нея, да я пази. Ще изготви ново завещание, за да е сигурен, че тя ще го наследи. Искаше да я осигури по всякакъв начин. Ще й остави Сиймеър и къщата в Хампстед.

Това решение го успокои, тъй като тя ще бъде осигурена. И все пак мисълта за семейство Суон го измъчваше. Вероятно нямаше да го одобрят и той не можеше да ги вини. В края на краищата тя им беше като дъщеря.

От друга страна, тя беше на двайсет и една, тоест пълнолетна. И все пак не искаше да застава между нея и тези двама души, които я обичаха, бяха я приели в семейството си през войната и я бяха отгледали.

Изведнъж се досети за решението. Ще попита Виктория дали може да отиде с нея в Кавендън през следващите няколко седмици, да се запознае с тях, и те да преценят що за човек е. Ще говори с тях, ще им каже какви са намеренията му. Ще поиска ръката й, както си му е редът. Нима не е свестен? Може би ще го приемат.

Той я докосна нежно, това момиче, което обичаше толкова много и заради което би дал живота си.