Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (32)

Трийсет и първа глава

Старата къща се наричаше „Сиймеър“. Намираше се близо до Ромни Марш. По пътя Кристофър разказа на Виктория, че родителите му купили къщата преди неговото раждане и я обзавели с автентични мебели от областта.

Минаваха през гориста местност, когато той заговори:

— Вики.

Тя се обърна и го погледна. Както винаги той се усмихваше.

— Много обичам да идвам тук… надявам се да ти хареса толкова много, колкото на мен.

— Предполагам, че ще ми хареса.

Виктория чувстваше онзи копнеж да бъде близо до него, в прегръдките му, и се държеше много внимателно. Преди той да направи първата крачка, трябваше да сдържа емоциите си. А тя и бездруго трудно ги овладяваше. Да обичаш някого и да не му го казваш, беше истинско мъчение.

Той се наведе към нея и я целуна по страната.

— Избрах ти стая, която мисля, че ще ти хареса… — Млъкна и се позасмя. — Най-после пристигнахме.

Виктория видя, че влязоха в просторен двор. Фреди се насочи право към средата му и спря. Брус спря черния ван зад него.

— Хайде, Вики! Слизай! Ще видиш за пръв път Сиймеър — каза Кристофър, все така подсмихвайки се.

Виктория слезе от колата и вдигна поглед към къщата, която означаваше толкова много за него. Дъхът й секна от нейната красота.

Архитектурата й подсказваше, че е от епохата на Тюдорите. Беше дълга и ниска, със стръмен покрив и множество прозорци. Пропорциите й бяха съвършени.

И ето че той изведнъж застана до нея с инвалидния стол. Вдигна поглед към нея и попита:

— Е, какво е мнението ти?

Тя сложи ръка на рамото му.

— Красива е. Мога цял живот да живея в нея, Кристофър.

„Надявам се, че говориш сериозно“ — помисли си той. В този момент се чуха стъпки и той обърна глава. Виктория проследи погледа му и видя, че към тях идва висок и строен мъж с грубовато, но хубаво лице. Усмихваше се жизнерадостно, когато се представи:

— Аз съм Алекс, Алекс Понятовски. Госпожице Браун, добре дошли.

— Радвам се, че съм тук, господин Понятовски.

— Моля ви, наричайте ме Алекс.

— Моите приятели ме наричат Вики.

Алекс кимна, отиде при Кристофър и го прегърна здраво. Очевидно двамата бяха близки приятели.

— Да влезем, Кристофър — каза той. — Става студено и скоро ще се мръкне, а ти държиш точно по това време на годината да идваш.

Алекс не дочака отговор и се запъти към къщата, бутайки количката. Виктория знаеше кой е той. Кристофър й беше разказал. Беше негов старши асистент. Алекс управляваше делата, свързани с благотворителността за ветераните, уреждаше публичните изяви на Кристофър и се грижеше за неговия бизнес.

Беше поляк, избягал от родината си точно преди нацистите да я разсипят и да избият нейния елит. Като пристигнал в Лондон, се присъединил към Полската дивизия на Британската армия.

През войната се запознали чрез общи приятели и се сприятелили. Виктория знаеше, че Алекс работи при Кристофър от 1946-а година и че му е много предан.

Като влязоха в къщата, с фотографския си поглед тя веднага забеляза тъмните греди, белите стени, картините, лъскавия дъсчен под. Осъзна и че къщата е по-малка, отколкото изглеждаше отвън.

Алекс я чакаше в просторния вестибюл.

— Кристофър е в библиотеката — посочи той към коридора. — Ето, там е. Ще поръчам на Брус да внесе багажа ти. Искаш ли икономката да го разопакова?

— Не, сама ще се оправя. Нямам много багаж.

— Кристофър ще ти покаже стаята после. Има нещо, което иска да видиш. Но побързай.

Тя се затича по коридора и надникна през първата отворена врата. Беше библиотеката.

— Тук съм, до прозореца — извика Кристофър, като я чу, че идва.

— Да, виждам те.

Всъщност прозорецът, който спомена Кристофър, беше френски и от него се излизаше на тераса, която гледаше към парка. Кристофър беше на терасата, където имаше стол и за нея. На малка масичка беше сервирано шампанско в кофичка с лед и две чаши.

— Да налея ли? — попита тя.

— Да, мила.

След като му подаде чашата, седна до него:

— Алекс ми каза да побързам, понеже имало нещо, което искаш да ми покажеш.

— По това време на деня гледката към блатата се променя. Този момент винаги ми се е струвал магичен. По-късно, след вечеря, ако времето е ясно, ще видим светлините на френския бряг. Но сега трябва да почакаме и ще ти обясня.

— О, ето, над блатата се вдига мъгла, Кристофър. Наистина е магично!

Обърна се към него. Очите й искряха.

— Моят баща ми го показа, когато бях дете, и до ден-днешен обичам да седя тук и да наблюдавам как мъглата се издига и плъзва на всички страни, напомняйки за контрабандистите, заради които блатата са известни, както и други романтични приказки. — Хвана ръката й. — Това е, което исках да споделя с теб, Вики.

— Радвам се. Искам да споделям всичко с теб.

Той веднага се възползва от момента и каза:

— Другата причина да дойдем тук с теб, е, понеже исках да се опознаем по-отблизо. Да бъдем под един покрив, да видим как се отнасяме един към друг във всекидневието. — На устните му се появи мимолетна усмивка. — После трябва да поговорим с теб за няколко други подробности. — А сега се надявам, че няма да имаш нищо против Алекс да вечеря с нас. Предполагам, че вече си разбрала колко близки приятели сме.

— Нямам нищо против. Твоя гостенка съм.

— Ние прекарваме доста време заедно, Вики, и това няма да се промени.

Загледа я внимателно с насмешливо изражение. Тя му се усмихна.

— И докато съм с теб.

— Да изпием още по чаша преди вечеря.

Тя напълни чашите и го погледна.

— Ти не пиеш много. Всъщност останах с впечатление, че си абсолютен въздържател.

— Почти не пия. Чувствам, че трябва да съм с бистър ум в този стол, след като го управлявам. Но тази вечер е много специална за мен. Да си тук, в къщата, която обичам толкова много, ме вълнува дълбоко. Да споделям моето чувство с теб, да виждам твоята реакция. Утре ще те разведа из къщата, ще ти покажа моята детска стая на горния етаж. — Като видя озадаченото й изражение, обясни: — Инсталирах асансьор, когато се върнах след края на войната.

* * *

След малко Кристофър тръгна с количката към библиотеката и после към коридора. Спря да я почака.

— Тук е твоята спалня — посочи той една отворена врата. — Влез и погледни.

Като влезе, Виктория видя, че е много приятна и уютна, без да е претрупана. След това мина през сводеста врата и се озова в малка всекидневна. В камината гореше огън и имаше френски прозорец, от който се излизаше на терасата.

Когато се върна в коридора, сложи ръка на рамото му и каза с усмивка:

— Прекрасна е. Благодаря.

Той само кимна, но очите му заблестяха от удоволствие.

— Сигурно си гладна — отбеляза, докато отиваха към трапезарията. — Аз направо умирам от глад.

Влязоха в трапезарията, където също гореше огън в камината, лампите светеха и свещите на масата пращаха меки отблясъци.

Той се придвижи до кръглата маса.

— Седни до мен, мила, Алекс ще седне от другата ми страна. О, ето го и него.

Алекс влезе и седна до Кристофър. Беше се преоблякъл. Тя се зачуди дали не трябваше да смени тоалета си. И Кристофър не се беше преоблякъл, но той беше елегантно облечен и бездруго.

Алекс тъкмо я попита дали харесва стаята си, когато готвачката, жена на средна възраст, влезе да поздрави Кристофър и Виктория с добре дошли в Сиймеър.

След това тя излезе и Кристофър обясни:

— В първия момент може да ти се стори студена, но тя е много стеснителна. Със съпруга й Джо са много бъбриви. Работеха още при родителите ми. От години са в Сиймеър.

— Мисля, че е много мила — отговори Виктория и като погледна Кристофър, добави: — В Сиймеър е тихо. Тишината е толкова приятна след лондонската врява. Нищо чудно, че искаш постоянно да живееш тук.

Алекс прибави:

— И аз като Кристофър очаквам с нетърпение да се върнем тук. Има нещо омайващо в тази чудна, стара селска къща, в легендите за блатата и тяхната тайнственост.

— Ще разведеш ли Виктория в околността и ще й покажеш ли зюмбюловата гора, Алекс? — попита Кристофър. — В това време на годината зюмбюли няма, но напролет ще нацъфтят. — Погледна Виктория. — Тогава ще ги видиш, нали?

— Ако зависи от мен, да, и ще набера зюмбюли — отвърна веднага тя.

Той я погледна и й намигна, което я изненада.

Поговориха още малко за Кент и след това Кристофър се поинтересува как върви благотворителната програма за ветерани.

Виктория слушаше, но от време на време се унасяше в своите мисли. Спомни си съвета на Алиша, питайки се дали да го последва. Според приятелката й трябваше да бъде малко по-дръзка. Но ако поведението й го шокира? Когато спомена опасенията си пред Алиша, тя с усмивка отбеляза, че Кристофър е мъж с житейски опит и едва ли лесно ще се шокира. „И все пак не бива да прибързвам“ — каза си Виктория.