Нора Робъртс
Подводни течения (8)

8.

Февруари, 2019 г.

Дарби не избра Лейквю, Северна Каролина, случайно. Имаше си система. Искаше градът да е на юг, но не прекалено. Искаше да е край водата, но не на океана. Не желаеше да живее в голям град, но не искаше и да е на село. И искаше, когато погледне през прозореца, да вижда зеленина, дървета, градини. Искаше по някое време да си намери приятели, но в това отношение не бързаше особено.

Най-вече имаше нужда от време. Решила беше, че което и градче да избере, ще остане там поне две седмици преди да реши дали да се засели за постоянно или да потърси друго. Ако й харесаше, щеше да остане.

Имаше нужда от място, от цел, които да й дадат стабилност. Прекалено дълго се бе носила в безтегловност като балон, който ако се развърже, би отлетял. Не искаше да се носи безцелно, а да пусне корени.

Беше разглеждала всевъзможни карти, преровила беше интернет. Северна Каролина като че ли отговаряше на всичките й изисквания. Имаше дълго лято, но и достатъчно време за почивка. А планинският район — за който не знаеше почти нищо преди да започне проучванията — й се понрави.

Планините не бяха сред географските характеристики, които търсеше, но й хареса идеята да ги вижда в далечината.

Лейквю отговаряше и на други от условията. Градът беше разположен край езеро, точно както желаеше, в планината, което я заинтригува, имаше достатъчно голямо население и се намираше близо до по-големи градове, в случай че й потрябваше нещо, което малките градчета не предлагаха.

Ако не й харесаше, щеше да потърси друго място.

След като се спря на Лейквю, разгледа климатични карти, данните за количеството валежи, продължителността на сезоните, местните растения, видовете бизнес и възможностите за отдих.

Къде пазаруваха местните хора, кои ресторанти посещаваха, с какво се прехранваха. Прегледа хотели, мотели, къщи за кости, жилища под наем. И попадна на уебстраницата на „Бунгала Уокър“.

Емили Уокър Келър й се стори симпатична и й хареса факта, че бунгалата се стопанисват от семейството й от три поколения. Хареса й и разположението на къщичките. Бяха достатъчно отдалечени една от друга, за да осигурят усамотение, но не бяха изолирани. Наоколо имаше много дървета, на практика гора, което събуди неочакван интерес у нея.

След това забоде карфица върху Лейквю на картата и реши да си направи резервация онлайн. За един месец. Ако след две седмици решеше, че там не й харесва, щеше да преглътне пропилените пари и да се премести.

Истинско приключение, каза си, докато събираше в куфарите вещите, които й бяха останали. Другото дари и продаде. Възнамеряваше да пътува с малко багаж и повече нищо не я задържаше в къщата в Балтимор, която вече не беше нейна. Натовари всичко в колата.

Обърна се за последно да погледне красивата стара тухлена постройка с градина, спяща под февруарския сняг. Новите собственици я бяха оставили на нейно разположение след като сутринта подписаха договора, за да се изнесе на спокойствие, и тя им беше признателна.

Градината с полюшващите се клони на плачещата върба щеше да им хареса, щом се изпролети. Щяха да косят поляните, да седят в кухнята, да спят в спалните. Къщата отново щеше да се изпълни с живот.

От близо година къщата спеше. Също като нея. Заслужаваше отново тук да живее семейство и сега, след като новите стопани се нанасяха, Дарби можеше да си тръгне спокойна.

Качи се в колата, сложи си слънчевите очила, за да се скрие от ослепителните лъчи, пусна радиото и го усили.

Започваше на чисто.

Пътят до Лейквю отнемаше около осем часа. На Дарби й отне цяла седмица. За нея това пътуване представляваше приключение и в известен смисъл път към свободата. Искаше да му се наслади. По пътя можеше да бъде каквато си поиска и да се отбива където поиска.

Сякаш бе попаднала в някакво безвремие, затова нямаше нищо против да закусва чипс със сол и оцет и студена кола.

Гледаше как навън вали сняг през прозореца в „Мотел Шест“ в долината Шенандоа, после мина да разгледа Западна Вирджиния просто защото й се прииска. Изкачваше по затънтени пътища планини и се спускаше от другата им страна. След това се отправи отново на изток. В Шарлотсвил остана цял ден. Включи се в туристическа обиколка на имението Монтичело, разгледа галериите и вечеря превъзходно ризото с див праз и чаша свежо пино гри за завършек на деня.

След като потегли от Шарлотсвил, малките пътища я поведоха през ниви, лозя, малки градчета, стари къщи и новопостроени квартали, към колебливо настъпващата пролет сред напъпващи като обещание зелени листа и ветрец, повяващ като сдържана въздишка.

Тъй като искаше още сутринта да влезе в Северна Каролина, Дарби избра мотел близо до границата на щата и вечеря южняшко пържено пиле, поднесено от весела сервитьорка на име Мей, която се обръщаше към нея със „захарче“ и говореше с прекрасен провлачен акцент.

Мей имаше пухкава като облак руса коса с тъмни корени, пищен бюст и усмивка, вдъхваща спокойствие и задоволство, също като картофеното пюре и соса грейви в чинията на Дарби.

Последната вечер от пътешествието си прекара на фона на звуците от шумния и енергичен секс на двойката в съседната стая. В сравнение с други двойки, които беше чувала в други мотели по пътя, Дарби смяташе, че „О, боже, Сузииии!“ и „Джак, Джак, Джак!“ заслужаваха първа награда.

Когато се събуди по навик малко преди зазоряване, до ушите й долетяха кикот, стенания и потракване на легло. Стана и отиде да си вземе душ. След като разгледа лицето си в огледалото, заключи, че тъй като ще покаже това лице в Лейквю по-късно днес, няма да е зле да си сложи малко грим.

Нахлузи джинси, тениска и яке, завърза любимите си туристически обувки, изпрати въздушна целувка на Сузи и Джак, които още не бяха приключили, и метна сака си на рамо.

Отиде до автомата за пакетче бисквити и кола и поседна за момент, за да погледа разбуждащото се небе на изток, където денят настъпваше сред феерия от розово и оранжево.

Пое на юг и навлезе в Северна Каролина заедно със слънцето.

Кара цяла сутрин и остави мислите й да се реят. Не искаше да мисли за другата страна на пътешествието, за онова, което предстои. Все още можеше да действа импулсивно, да поеме по който път желае, да се отклони от маршрута, да свърне на север или на изток.

Можеше да пристигне с ден-два закъснение или направо да отмени резервацията. Съдбата й беше единствено в нейните ръце.

Но пое на запад по лъкатушещ път и зърна планините. Първоначално приличаха на сенки под слънчевите лъчи, но постепенно добиха форма. Отправи се инстинктивно към тях. Време е да видим какво ще стане, каза си. Време е да опитам.

Зърна Лейквю за пръв път, позлатен на слънцето, което блещукаше по склоновете на планината, надничаше в долините, сияеше по хълмовете в подножието и обсипваше с искрящи диаманти повърхността на синьото езеро.

Пролетта още не беше готова да се отдаде на вихрени танци в този планински район, но доколкото Дарби виждаше, вече потропваше с крак в такт с музиката.

Искаше първо да разгледа града. Красивият пейзаж я спечели, но за да прецени как да постъпи, трябваше да се запознае с практичната страна на градчето — потенциални клиенти, възможностите за бизнеса й.

Бързо установи, че всичко се върти около езерото. Имаше докове, крайбрежна алея, магазини, обслужващи хората, дошли да плават с лодки, да плуват, да гребат, да се излежават на тънките плажни ивици или да ловят риба.

Имаше магазини за спортни и риболовни стоки, за сувенири и дрънкулки, ресторанти, няколко симпатични хотелчета. Забеляза, че всички те имат доста клиентела.

По тротоарите гъмжеше от хора, едни бързаха, други крачеха бавно, трети се разхождаха по крайбрежната алея и на доковете. Няколко лодки пореха синята вода.

Наоколо се виждаха къщите на хората, които живееха в самия център. По-надалеч — домовете на онези, които предпочитаха да живеят по-встрани от глъчката на търговската зона.

Имаше къщи с дворове, къщи, кацнали на полегатите хълмове с високи дървета за сянка и декоративни храсти, напъпили и нетърпеливи да се впуснат в танца на пролетта.

Тихо градче в сравнение с родния й град, но в никакъв случай заспало. Езерото, хълмовете, планината и горите несъмнено привличаха туристи.

Пое през един новопостроен квартал — Лейквю Терас. Големи, пищни къщи, а най-големите и най-пищните от тях имаха обширни задни дворове, от които се разкриваше прекрасна гледка към езерото. Комплексът имаше свой собствен малък парк и детска площадка.

Излезе от квартала и тръгна по крайбрежния път.

Прочела беше, че много от къщите тук първоначално били вили за летовници. Вероятно някои все още се използваха само през лятото и за празници. А други изглеждаха сякаш бяха изсечени в склона на хълма — с панорамни прозорци, разкриващи красиви гледки, с изнесени напред веранди на различни нива за топлите слънчеви дни и прохладните вечери.

По пътя имаше движение, но не беше натоварено и шофьорите не изглеждаха изнервени, което я зарадва. Зърна мъж с червена бейзболна шапка да лови риба в края на дока. Или пък това беше кей? Имаше ли разлика между двете?

Жена с бебе в кенгуру на гърдите — пухкавите крачета висяха през отворите — разхождаше голямо черно куче на каишка. Дарби погледна отново към тях в огледалото за обратно виждане, тъкмо когато жената свали каишката на кучето.

Едрото животно хукна към водата, скочи и цопна сред гейзер от пръски. Запленена от гледката на кучето, което плуваше като видра, за малко щеше да изпусне табелата за рецепцията на „Бунгала Уокър“.

Зави по тесен чакълен път през гората. Мина й през ум, че сякаш навлиза във вълшебно царство — или в типичния за филми на ужасите декор — когато пристигна пред спретнато бунгало с табела „Рецепция“.

На верандата имаше два люлеещи се стола с маса между тях, а до нея водеше пътека през преден двор, съдържащ повече бурени, отколкото трева, но добре окосен.

Прозорците светеха, а от комина се издигаше пушек.

— Е, пристигнах — каза си Дарби под нос, взе дамската си чанта и слезе от колата.

Мина по чакълената пътека и си представи как би изглеждала настлана с аспидни плочи, между които расте ирландски мъх. Изкачи стълбите, на верандата, където си представи розови азалии в основата и саксии със сезонни цветя, окачени от двете страни на вратата.

Вдигна ръка, за да почука, но видя бележката „Влизайте направо“ и прекрачи прага.

Жена седеше на дълга маса с лъскав плот и работеше на компютър, а в каменното огнище гореше слаб огън. Жената имаше тъмна коса, подстригана на степени и спускаща се почти до раменете. Емили Уокър Келър изглеждаше досущ като на снимката в уебсайта.

Привлекателна жена, помисли си Дарби. Беше на около четиридесет и пет години, облечена с джинси, морскосин пуловер и дебели ботуши.

Тя вдигна очи, когато Дарби затвори вратата. Голямото кафяво куче, заспало под масата, отвори кехлибарените си очи и тупна с опашка по пода.

— Здравейте. Вие ли сте Дарби Макрей?

— Да.

— Емили Келър. Добре дошли в Лейквю.

Тя стана и протегна ръка. Очите й, проницателни и зелени като на котка, я гледаха приветливо, а за миг и изпитателно.

— Как беше пътуването ви?

— О, много образователно.

Кучето пристигна да подуши обувките й и Дарби се наведе да го погали по главата.

— Руфъс е част от комитета по посрещането.

— Прекрасен е.

— Добро куче е. Искате ли кафе или чай, или може би безалкохолно преди да се заемем с документите?

— Бих пийнала нещо газирано. Кола или пепси, ако имате.

— Разбира се. Заповядайте, седнете. Сега се връщам.

— Всъщност през последните дни все седя в колата. Може ли да се разтъпча и да разгледам?

— Разбира се. Можете да дойдете с мен отзад, ако желаете.

Коридор водеше от приемната до склад с подредени по етажерки чаршафи, кърпи и одеяла. Мелнички за сол и пипер, кафеварки, чайници, тостери, блендери, чаши, чинии, прибори.

В друго помещение държаха принадлежностите за чистене — кофи, парцали, метли, прахосмукачки, големи туби с препарати, спретната купчина кърпи.

— Всичко е отлично организирано — отбеляза Дарби.

— В противен случай ще настане пълен хаос. А не искаме да причиняваме неудобство на гостите.

Заведе я в кухнята, която беше сравнително малка, но и тук имаше дълга маса.

— Това е стаята за почивки и срещи. — Докато говореше, Емили извади чаши от шкафа и ги напълни с лед от машината под плота. — Камериерката чисти бунгалата от девет до единайсет сутринта. Ако предпочитате да минава по-рано или по-късно, просто ни предупредете.

— Не, така ме устройва.

— Заредихме бунгалото с всичко, което поискахте. Ако желаете нещо друго, подайте заявка поне три часа предварително. В брошурата за гости ще откриете информация къде можете да пазарувате, какви занимания за отдих се предлагат в района, карта с туристическите пътеки.

Дарби отиде до прозореца, който гледаше към малко дворче, докато Емили наливаше кола върху леда. Аспидни плочи и за тук, помисли си тя, само че със запълнени фуги. Няколко саксии с цветя и решетки за увивни растения.

— След като ще останете цял месец, сигурно искате да разгледате околността.

Дарби се обърна и взе предложената й чаша.

— Благодаря. Да, ще разгледам. На идване видях жена с бебе в едно от онези приспособления… — Тя размаха ръка пред себе си. — И голямо черно куче. Скочи във водата и заплува. Изглеждаше много доволно.

— Какво съвпадение. Видели сте племенницата ми Брит с малката Одра и маскираното им като риба куче Моли.

— Значи имате роднини тук?

— Да. Брит и съпругът й Сайлъс, бебето. А и племенникът ми Зейн скоро ще се прибере. Той живее и работи в Райли откакто се дипломира. Хубаво ще е да си дойде отново вкъщи. Имам и двама синове, тийнейджъри. — Тя обърна драматично очи.

— Хубаво е. — Сърцето я прободе, но вече не болеше толкова силно като преди. — Хубаво е да имаш семейство.

— Вярно е, макар понякога със съпруга ми да се изтощаваме от мрънкането на тийнейджърите. А вие сте от района на Балтимор. Семейството ви там ли живее?

— Не. Бяхме само двете с майка ми, но тя почина миналата година.

— О, много съжалявам.

— Аз също. Тук е красиво. Прочетох подробно брошурата ви и разгледах всичко, което успях да намеря за градчето в интернет, но все пак човек не знае как ще изглежда на живо. Прекрасно е.

— Напълно съм съгласна. Гарантирам, че ще ви хареса.

Хубавица, помисли си Емили, докато водеше гостенката обратно към рецепцията. Малко е слабичка, но не е префърцунена. Дълги мигли обрамчваха дълбоките й сини очи, а косата й имаше същия червеникавокафяв цвят като козината на кобилата, за която Емили бе копняла като десетгодишна. Подстригана беше много късо, със сресан на една страна бретон. И лицето, и тялото й бяха ъгловати, а ръцете й изглеждаха загрубели от работа.

Освен мимолетната тъга, когато спомена майка си, момичето изглеждаше весело и енергично.

Бъбриха си дружелюбно, докато попълниха формулярите. Емили не зададе въпросите, които й се въртяха в главата. Защо Дарби пътуваше сама, как си изкарваше прехраната, какво щеше да прави сама цял месец в непознат град. Ако гостите искаха да знаеш лични подробности за тях, сами щяха да споделят.

— Готово. Ела, ще те заведа да ти покажа бунгалото.

Емили взе и кучето, което се вози, подало глава през прозореца, с развяващи се уши и изплезен език, сякаш искаше да вкуси вятъра. Пътуването беше кратко, Дарби кара не повече от четиристотин метра след пикапа на Емили. Минаха покрай красива стара къща, обрамчена от голяма веранда, с множество прозорци и раздвижен покрив, която според Дарби отчаяно се нуждаеше от креативно озеленяване.

Щом спряха пред бунгалото, сърцето й се разтуптя. Излезе от колата, завъртя се в кръг и се обърна отново с лице към къщичката.

— Господи, перфектна е!

— Радвам се да го чуя.

— Говоря сериозно. Каква прекрасна гледка! Исках да съм близо до вода. Но не океана. А това езеро надминава и най-смелите ми мечти, дори след като видях снимките на уебсайта. И планината, дърветата, бунгалото в гората. Точно това търсех.

— Умееш ли да караш платноходка?

— Не.

— Ходиш ли за риба?

Дарби поклати глава през смях.

— Е, до края на месеца може да се запалиш и по това. В града се предлагат под наем платноходки, канута, каяци — езерото е забранено за моторни лодки. Може и ние да помогнем, да ти набавим въдици, да ти извадим риболовен билет. Наоколо има хубави туристически пътеки, в бунгалото сме оставили карти.

— Довечера възнамерявам да седна на верандата с голяма чаша вино и да гледам как залезът багри водите на езерото.

— Звучи прекрасно. Художничка ли си?

— О, не. Сигурно много ви харесва да живеете тук.

— Да, откакто се помня. — Емили я поведе по пътеката — и тази настлана с чакъл — към верандата и отключи входната врата. — Заповядай в новия си временен дом.

Вътре миришеше на портокалови кори и полирано дърво. В каменното огнище бяха подредени цепеници, готови да бъдат запалени, а срещу него имаше голям диван, застлан с покривка в приглушени синьо-зелени нюанси. Пухкаво кресло за разговори с гости и друго, сгушено в ъгъла, за четене.

Дълга маса — изглежда тук всички маси бяха дълги — служеше за хранене и бележеше границата между дневната и кухнята, която беше видимо обновена през последните няколко години. Тя сияеше от неръждаема стомана. И още снежнобели плотове, шкафове от тъмно дърво. Върху един от шкафовете имаше кафеварка и тостер, яркочервен чайник на печката, а върху дългата маса беше оставена синя фруктиера, пълна с плодове.

— Много ми харесва.

— Радвам се. Има две спални, предполагам, че ще предпочетеш голямата. Тук е втората баня.

Емили изчака Дарби да надзърне вътре.

Малка, но добре обзаведена, с душ в ъгъла, симпатична тоалетка, вазичка с лилиуми, пухкави кърпи.

— Това е втората спалня.

И тази стая изглеждаше добре, с легло с бяла покривка и пъстри възглавнички, артистично разхвърляни в единия край, скрин, дрешник, лампи с красиви бели абажури.

— Много е симпатична.

— Сладка е, нали? А сега да видим голямата спалня.

Сърцето на Дарби отново запърха. Голямото легло с дървени табли беше разположено срещу прозорец, през който се разкриваше изглед към езерото и планината.

— Всяка сутрин ще се будя с тази приказна гледка! — ахна Дарби. — Невероятно! Госпожо Келър…

— Емили. Все пак сме съседи.

— Емили, бунгалото е прекрасно. Може и изобщо да не стигна до верандата, а да остана вътре и да се възхищавам на интериора цял ден.

Тя пое из стаята, прокара пръсти по юргана, по перваза на прозореца и за малко да затанцува, когато зърна банята.

— Не е зле, нали?

— Превъзходна е.

В банята имаше голяма елипсовидна вана, душкабина за хидромасаж, дълъг шкаф с двойна мивка от лъсната до блясък мед. Плочките по стените бяха в меки кафяви и жълти тонове. Красива кошница с тоалетни принадлежности беше оставена върху шкафа заедно с друга вазичка с лилиуми, а дълъг и широк прозорец разкриваше прекрасна гледка.

— Преди няколко години ремонтирахме бунгалата — каза Емили. — Реших, че се нуждаят от осъвременяване.

— Получило се е страхотно.

— Сутрин и вечер е хладно и можеш да палиш огън в камината. На задната веранда има дърва.

Емили й обясни и други практични подробности и й показа как работят уредите. Дарби опита да запомни всичко, но имаше чувството, че сънува.

— Ако се нуждаеш от още нещо или имаш други въпроси, се обади на номера в брошурата. Искаш ли да ти помогна да донесеш багажа си?

— Няма нужда. За момента ми трябва само ръчната чанта.

— Тогава ще те оставя да се настаниш. Но ми звънни, ако ти потрябва нещо.

— Много ти благодаря.

След като остана сама, Дарби тръгна от стая в стая, излезе в задното дворче (макар и мъничко), завъртя пирует, излезе през предната врата и отново се завъртя на пръсти.

Реши, че няма да чака до залез. Извади бутилката вино, която й бяха оставили, използва тирбушона и си наля голяма чаша.

Излезе на верандата и седна на един от големите столове. Вдигна наздравица за езерото, за себе си и потенциалното си бъдеще тук.

 

 

Стори й се разумно за ден-два просто да разгледа и опознае околността. Особено след като опознаването се състоеше от дълги разходки, описания на местната флора и фауна, разучаване на топографията, анализ на почвите и как собствениците на къщи и хотели поддържат градините си. Обикаляше пеша из града, разговаряше с продавачите в магазините и с техните клиенти.

Дарби предразполагаше към разговори и непознати често й разказваха подробности от личния си живот все едно я познаваха от години. Майка й я наричаше „емоционален магнит“, но Дарби смяташе, че просто умее да изслушва другите.

Само след един-два дни вече знаеше, че в околността има различни видове хора — езерняци и планинци, местни и пришълци, летовници и постоянно пребиваващи. И прецени, че в Лейквю и района има предостатъчно място за нейния бизнес.

Отдели няколко дни, за да посети разсадници и градински центрове, като започна с „Бест Блумс“ в покрайнините на града, стопанисван от приятна двойка с три големи деца, пет внучета и още две близначета на път.

Двамата бяха женени от четиридесет и три години, влюбили се още в гимназията. Мъжът предложил брак на жената след като внимателно планираният пикник бил провален от хапещи червени мравки.

Хората обичаха да й споделят.

Обиколи всички градински центрове в радиус от осемдесет километра, водеше си бележки, правеше изчисления и пиеше вино на верандата, докато кроеше планове.

Мечтите бяха хубаво нещо, творческият подход също, но детайлите, трудът и бизнес плановете ги превръщаха в реалност. В края на първата седмица вече беше съставила плана и беше изяснила детайлите. Искаше да се отдаде на труд и знаеше откъде да започне.

Отиде пеша до рецепцията, за да има повече време за размисъл как да повдигне темата. Репетираше тихичко речта си, но млъкна, щом зърна Емили да стои пред бунгалото с жената с бебето, която бе видяла онзи ден.

Този път кучето го нямаше, а Емили подрусваше тъмнокосото бебе в ръце.

— Здравей, Дарби, ела да се запознаеш с най-красивото бебе на света и с майка му.

Майката също имаше тъмна коса, вързана на лъскава опашка, и зелени очи с едва доловими сини нюанси. Носеше морскосин пуловер, лъскав като косата й, обувки с ниски токове и изглеждаше малко притеснена.

Стъпките на Дарби изхрущяха по чакълената пътека.

— Здравей, аз съм Дарби Макрей. В събота, когато пристигнах, те видях да се разхождаш с Одра и Моли. Скокът във водата на Моли заслужаваше златен медал.

Бебето, както бебетата често правеха, когато Дарби беше наблизо, протегна ръце към нея, загука и зарита с крачета.

През смях Дарби отстъпи крачка назад.

— Може ли да я взема?

Брит намести чантата с бебешките принадлежности на рамото си.

— Еха, по принцип е дружелюбна, но досега не е реагирала така. Ако не възразяваш…

— Шегуваш ли се? — Дарби взе бебето от Емили и го прегърна. — Малката вече знае, че ще й давам тайно курабийки, когато никой не гледа. — Момиченцето подръпна радостно косата й и Дарби се усмихна. — Не исках да ви прекъсвам.

— Няма нищо. Приятно ми е да се запознаем. Извинявай — каза Брит. — Бавачката ни е в спешното отделение.

— О, не!

— Вероятно си е счупила пръст на крака. Не е сериозно, но ще отсъства известно време. Емили…

— Не се тревожи. Аз съм резервната бавачка. Ти върви, ние ще се оправим.

— Не се тревожа, просто… Благодаря. — Брит й подаде чантата и я прегърна силно.

— Обади се, когато разбереш какво точно е състоянието на Сесил.

— Непременно. Благодаря ти, много ми помагаш. Трябва да тръгвам. — Брит се обърна към Дарби. — Имам пациент след… петнайсет минути — обясни тя, след като погледна часовника си. — Може да ти олигави блузата.

— Аз и сама се лигавя.

Брит се засмя, целуна Одра по бузата и се качи забързано в колата си.

— Ако има нещо…

— Тръгвай! — нареди й Емили и я изпрати с помахване. — Ще мине да види Сесил, ако има време между пациентите. Двете са приятелки от училище.

— Брит в клиниката ли работи?

— Да, психолог е. Занимава се с деца и семейства. Мен ли търсеше?

— Да, но виждам, че си заета.

— Не съм толкова заета, а Одра е истинско ангелче. Няма значение, че всички баби говорят така, просто е самата истина. Ела да влезем вътре.

„Баба“, отбеляза Дарби, а не „леля“. Интересно. Тя последва Емили в бунгалото, където сега имаше чанта с бебешки дрешки, кошарка и детска люлка.

— Подготвила си се.

— Когато Брит ми се обади, изтичах до къщата за най-необходимото.

Най-необходимото включваше и няколко плюшени животинки, кубчета и музикални играчки.

— Много си мекушава.

— И още как.

Тя остави бебето в люлката, даде му плюшено агънце и лекичко го залюля.

— Не мога да повярвам, че милото ми момиченце е вече на десет месеца и прохожда. С какво мога да ти помогна?

— Всъщност искам аз да ти помогна, ако позволиш.

Емили повдигна учудено вежди.

— В такъв случай, нека седнем.

— Първо трябва да ти разкажа малко повече за себе си. — Подготвила си беше встъпителна реч, но я пропусна, тъй като Емили трябваше да гледа бебето. — С майка ми имахме фирма за озеленяване в Мериленд. След като тя почина, осъзнах, че без нея просто не мога да продължа. Не защото щеше да ми се струпа повече работа, а защото просто нямах желание. Сърце не ми даваше да продължа да работя в Балтимор и да живея в старата ни къща.

— Работили сте заедно?

— Да, и без нея не успях да постигна баланс. Просто не исках да живея повече там. Реших да продам фирмата и къщата и да се преместя. И ето ме тук.

— Не предполагах, че възнамеряваш да останеш да живееш тук.

— Не исках да взимам окончателно решение преди да дойда на място. Проучих района, климатичните особености, местната растителност, икономическото състояние на града. Подготвих се, но трябваше да дойда и да видя с очите си как е. Реших да остана две седмици, за да проверя дали мястото е подходящо, защото… ами, тези неща се усещат инстинктивно.

— Искаш да основеш фирма тук ли?

— Вече подадох молба за разрешително.

— Божичко! — Емили се разсмя. — Не си губиш времето, а?

— Вече съм сигурна, че искам да остана тук — обясни Дарби. — Тепърва трябва да избера място за офиса, но междувременно започнах да се срещам с местните доставчици. Джой и Франк Бестър от „Бест Блумс“ са страхотни, нали?

— Да.

— Говорих с дърводелци, каменоделци и така нататък.

— За какво са ти камъни и дървесина?

— За огради, зидове, дворни настилки — всичко това е част от проектирането на градините. Не само растенията, въпреки че са най-важното.

— Добре. — Макар да не разбираше особено от градинарство, Емили умееше да преценява хората. Както си беше помислила и при първата им среща, момичето кипеше от живот. — Ако искаш, мога да разглася из града…

— О, засега не е нужно. Тоест, мога да ти дам списъка си с клиенти от Мериленд и техните препоръки, но е друго да видиш завършен проект. Затова бих искала да ти направя предложение.

— Добре.

— Резервацията ми за бунгалото изтича след три седмици. Бих искала, за моя сметка, да разкрася зелените площи. Времето, материалите, трудът — всичко е за моя сметка.

В любезното изражение на Емили проблесна предпазливост.

— Как точно смяташ да разкрасиш?

— Сега ще ти покажа. — Дарби отвори раницата си и подаде на Емили компютърно генерирана скица, след което клекна до стола, за да й обясни.

Когато Дарби наведе глава, Емили зърна тъмнозелена татуировка на тила й. Символът за безкрайност.

— Можем например да сменим настилката на задния двор и чакъла по пътеката с аспидни плочи — започна Дарби. — Изглежда естествено, но в същото време облагородено, а и ще си спестиш разходите за подмяната на чакъла на всеки няколко години. Можем да сложим лампи на стълбовете, така вечер ще изглежда по-приветливо и сигурно. Относно растенията, бих препоръчала такива, които не изискват много грижи.

— Възможно най-малко грижи, хич не ме бива да гледам цветя.

— Сигурна съм, че не е така. Просто си въобразяваш. Но ще подберем само местни растения, а за акцент ще посадим видове, подходящи за тукашната климатична зона. Планински лавър и азалии покрай основата на бунгалото.

Наистина не си губи времето, помисли си отново Емили, докато разглеждаше скицата.

— В сенчестите участъци бих посадила бъзови храсти и боровинки — хем цъфтят, хем дават плод. Може да посадим и рододендрони, ще се хванат без проблем на слънце. Ще опитам да култивирам и някои диви цветя, бих пробвала да развъдя нарциси и лилиуми. Гостите ще могат да се наслаждават на пъстрите цветове през всички сезони. Бих добавила и саксии с различни едногодишни растения на верандата и в задния двор.

— А как ще поливам толкова много цветя?

— Чрез капково напояване и специално пригодени саксии. Не изискват почти никаква поддръжка.

— Миличка, идеята ти е… меко казано амбициозна. И дори да се съглася, не можеш сама да поемеш всички разходи.

Дарби вдигна бавно очи към Емили.

— Продадох къщата, в която живеехме. Както и фирмата. Получих и обезщетение от застраховката живот на майка ми. Имам достатъчно опит в бизнеса, а и вече съм си изготвила план. Разходите за работата ми тук са инвестиция в новата ми фирма. Ако ти хареса, може пък да ме наемеш и за друго бунгало, можеш да кажеш на съседите, че си доволна от работата ми, а те ще могат да дойдат и да се уверят лично. — Дарби седна на пода. — Самата ти ръководиш бизнес и знаеш как стоят нещата. Наследила си бунгалата от родителите си и си наясно колко гордост и отговорности носи семейният бизнес. В най-лошия случай няма да харесаш крайния резултат. В най-добрия случай — ще останеш възхитена.

Толкова е млада, а вече е така уверена, помисли си Емили.

— Поемаш огромен риск.

— Обичам работата си и ме бива в нея. Завършила съм ландшафтна архитектура и бизнес мениджмънт и работя в бранша от четиринайсет години. Достатъчно сигурна съм в уменията си, за да ти направя тази оферта и да знам, че ще останеш доволна от резултата. Ако ми позволиш да опитам.

— Господи, много си убедителна.

Дарби се усмихна и дълбоките й сини очи засияха.

— Това е част от чара ми.

— Ако се съглася, кога би могла да започнеш?

Дарби нададе победоносен вик наум.

— Веднага щом ми позволиш, ще се обадя да докарат плочите и пясъка, които вече поръчах.

— Как така вече си ги поръчала?

Дарби се усмихна още по-широко.

— Оптимизмът също е част от чара ми.

— Нямам представа защо, но се притеснявам за този проект повече от теб. — Но нещо в поведението на това момиче подсказваше на Емили да му се довери. — Добре, Дарби, да видим какво ще се получи.

— Иска ми се да извикам „ура“, но бебето заспа. Ще изляза навън да се порадвам — каза тя и хвана Емили за ръката. — Няма да съжаляваш.

— Дано ти не съжалиш, скъпа.

— В никакъв случай. Наистина съм добра в работата си.

— Няма ли да ти трябва помощ? Как ще мъкнеш камъни сама?

— По-силна съм отколкото изглеждам, а и вече съм си набелязала помощник. Джой и Франк казаха, че Рой Доусън е добър работник.

— Да, така е — промърмори Емили. — И е приятен човек. Работи тук-там, където се отвори възможност. Но си сменя работата, когато му щукне.

— И аз така дочух. Вчера говорих с него. Обеща да ми помогне и веднага ще му се обадя. — Дарби се изправи. — Благодаря ти, Емили. Ще ти изпратя списъка с предишните ми клиенти, ако искаш им се обади и говори с тях. Закрих уебсайта на фирмата, когато я продадох, но някои от страниците все още са достъпни. Ще ти изпратя адреса. — Тя си пое дълбоко въздух. — Време е да се залавям за работа. — Хукна към вратата, но спря на прага. — Ще ти направя страхотна, лесна за поддръжка, демонстрация.

Емили остана да седи на стола малко зашеметена, когато отвън долетя радостен вик: „УРА!“, последван от забързаните стъпки на Дарби.